Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (14)

Дворецът Хамптън Корт
Лятото на 1544 г.

Времето е прекрасно, слънчево, ясно и горещо всеки ден, и всяка сутрин аз се събуждам сама в собственото си легло в преустроените си покои в югоизточното крило на основния двор, с изглед към градините с езерцата, обърнати на юг, далече от призраците, наслаждавайки се на удоволствието да общувам сама със себе си.

Трите кралски деца са с мен и всяка сутрин се събуждам с такова удоволствие от мисълта, че и трите са под същия покрив, че ще се молим в един и същ параклис, че ще закусваме в голямата зала, и ще прекараме деня в учене и в забавления! Едуард живее със сестрите си за първи път в самотния си малък живот. Събрах около себе си и тримата, както на никоя друга кралица не е било позволено да стори преди. Имам всичко, което би могло да направи една жена щастлива, и съм главен регент на Англия. Всичко ще става така, както аз реша, никой не може дори да ми възрази. Децата са с мен, защото аз казвам, че ще бъде така. Никой не може да откъсне Едуард от неговото семейство и от мен, неговата доведена майка. Ще останем тук, в най-прекрасния от всички английски дворци, защото това е моят избор, а по-късно — когато аз реша, а не по друго време — ще потеглим на пътуване за удоволствие, ще ходим на лов и ще плаваме, и ще яздим по долината на Темза, аз и децата, и онези придворни, които искам да бъдат с нас.

Заемам мястото си на голямата маса в залата за аудиенции всеки ден и изслушвам как Тайният съвет ми докладва, че кралството е в мир и че прибираме данъци и глоби, и правим достатъчно оръжия и доспехи, за да снабдяваме армията на краля във Франция. Превръщам снабдяването на войската ни в своя най-важна задача, държа да се уверя, че надниците, оръжията, мунициите, храната, дори върховете за стрели, се изпращат в нужните количества. Била съм сравнявана, в свой ущърб, със святата Джейн Сиймор, от мига, в който се омъжих; не искам да бъда подложена и на сравнение с Томас Улзи. Не искам никой да каже, че Катерина Арагонска е била по-добър регент от Катрин Пар.

Всяка сутрин, след закуска и преди да изведа децата на лов, провеждам кратко заседание със съветниците си, за да прочета всички съобщения, които са пристигнали през нощта, било от краля във Франция или от размирните северни земи. Ако има задачи за възлагане, или нещо, в което искам да се уверя, ще ги повикам да се срещнат с мен отново преди вечеря.

Събираме се в една от великолепните стаи в Хамптън Корт, аз съм поръчала да поставят маса в средата, около нея — столове за членовете на съвета, на стената има голяма карта на Франция и морските пътища. Върху отсрещната стена има толкова точна карта на пограничните земи на Севера и на Шотландия, колкото е възможно да се начертае според малкото познания за тази територия, които имаме. Седя начело на масата, а Уилям Питър, секретарят на краля, чете съобщения, пристигнали от нашите армии, и писмата или молбите от други части на нашето кралство. Тъй като кралят е във война с французите, има смутове в повечето градове, където са се заселили французи, и аз трябва да пиша на местните лордове или на мировите съдии, и да им наредя да се погрижат да възстановят спокойствието в поверените им области. Една страна във война е нервна като някое от моите птичета. Постоянно получаваме съобщения за шпиони и нахлувания, за които преценявам, че са лъжливи, и разпращам съответни прокламациите из цялото кралство.

До мен, от дясната ми страна, седи архиепископ Томас Кранмър, уравновесен и търпелив съветник, със спокоен глас, докато лорд Томас Ризли е склонен да бъде по-драматичен и гръмогласен. Той има основателен повод за безпокойство. Именно на Ризли кралят нареди да заяви какви средства ще бъдат нужни за нахлуване във Франция и поход към Париж. След много изчисления, изписвайки гъсто множество листове с оценки, той прецени, че ще ни трябва около четвърт милион лири: цяло състояние. Събрахме го чрез заеми и данъци и като изгребахме всички златни монети, до последната, от кралските съкровищници, но сега харчим с огромна скорост тези средства и става ясно, че изчисленията на Ризли са погрешни.

Уилям Питър е човек, наскоро сдобил се с влияние, издигнал се благодарение на способностите си, от онези, които старите фамилии като семейство Хауард мразят, син на развъждащи добитък фермери от Девън. Сдържаното му благоразумие помага за запазване на спокойствие по време на срещите, когато някои от другите съветници изтъкват доводи в подкрепа на собствените си каузи, или настояват данъците да бъдат премахнати от родните им градове. Именно Питър предлага да наваксаме недостига на средства, като свалим оловото от покривите на всички манастири и го продадем. Така в сградите ще започне да тече, когато вали, и това ще завърши унищожаването на Римокатолическата църква в Англия. Разбирам, че това е също толкова добре за реформата, колкото и за събирането на пари за краля, но част от мен жали за погубените прекрасни сгради, за учението и материалната подкрепа, които манастирите даряваха на своите паства.

Често принцеса Мери присъства на някоя среща заедно с мен, и понякога си мисля, че е добре да го прави, защото един ден — кой знае? — може да й се наложи да управлява сама едно кралство. Принцеса Елизабет никога не пропуска среща. Седи малко зад мен, подпряла острата си брадичка върху свитите си юмруци, тъмните й очи се местят от човек на човек, забелязвайки всичко, а братовчедка й Джейн Грей седи до нея.

Приключили сме с работата за сутринта, съветниците вече са ми се поклонили, събират книжата си и излизат от стаята, всеки с възложена задача, когато Елизабет ме докосва по ръкава и вдига поглед към мен.

— Какво има? — питам.

— Искам да знам как се научихте да правите това — казва тя стеснително.

— Как съм се научила да правя кое?

— Как научихте какво трябва да правите. Вие не сте родена принцеса и въпреки това знаете кога е редно да слушате и кога трябва да заповядвате, как да се уверите, че ви разбират, как да се постараете да изпълняват каквото им се казва. Не знаех, че една жена може да се справи с това. Не знаех, че една жена може да управлява.

Поколебавам се, преди да отговоря. Това е дъщерята на жена, която преобърна Англия надолу с главата, позволявайки на един млад крал да гали гърдите й, използвайки страстта и похотта, за да се сдобие с влияние, докато получи власт над страната.

— Една жена може да управлява — казвам тихо. — Но трябва да го прави с Божиите напътствия и като използва целия си разум и мъдрост. Не е достатъчно една жена да иска власт, да се стреми към властта сама по себе си. Трябва да поеме отговорността, която я придружава. Трябва да се подготви за власт и да отсъжда мъдро. Ако вашият баща ви омъжи за крал, тогава един ден можете да бъдете кралица, и може да установите, че трябва да управлявате. Надявам се, че когато това стане, ще си спомните какво съм ви казала — победата не означава да поставиш жена на трона, победата е да накараш една жена да мисли като крал, тя да се стреми към нещо повече от собственото си величие, да се смири, за да служи. Въпросът не е една жена да бъде издигната на власт — а да бъде издигната на власт достойна жена, която мисли и държи на това, което прави.

Малкото момиче кимва сериозно.

— Но вие ще бъдете до мен — казва тя. — Вие ще ме съветвате.

Усмихвам се:

— О, надявам се! Ще бъда в двора ви като заядлива старица, която винаги знае по-добре от всички други. Ще седя в някой ъгъл и ще се оплаквам от разточителността ви!

Тя се засмива при мисълта за това и аз я изпращам при дамите ми да им каже, че ще дойда след миг и можем да вървим на лов.

Не казвам на Елизабет колко много се наслаждавам на работата по управляването на кралството. Кралят обикновено се разпорежда въз основа на внезапни идеи, драматични прояви на благоволение и промени в отношението, внезапни искания, противоречащи на предишните. Харесва му да изненадва и да държи Тайния си съвет в несигурност, подложен на страх от промяна. Обича да противопоставя един човек на друг, да насърчава реформата, а после да намеква за завръщане към папизма. Обича да всява разделение в църквата и в съвета, да предизвиква раздор в Парламента.

Без неговата бурна намеса механизмът на управлението се движи овладяно и спокойно, съгласно законите на страната и законите на църквата. Дори обвиненията в ерес сред обикновените хора както срещу папистите, така и срещу лутераните са по-малобройни. Общоизвестно е, че не обичам да изкривявам правосъдието така, че да е в услуга на едната или на другата страна. Без внезапното издаване на потиснически закони или забраняването на книги няма протести, а проповедниците, които идват от Лондон да говорят на дамите ми всяка сутрин, докато децата слушат, са умерени и предпазливи. Говори се само за внимателното тълкуване на думите, не за силните страсти, съпровождащи разкъсването между верността към Рим и към краля.

Старая се да пиша на краля почти всекидневно: бодри и жизнерадостни писма, в които възхвалявам доблестта и куража му и го моля за сведения за обсадата на Булон, и го убеждавам в увереността си, че градът трябва да падне скоро. Съобщавам му, че децата са добре и че им липсва, както и на мен. Пиша му като любяща съпруга, малко натъжена от отсъствието му, но горда от храбростта на съпруга си, както подобава на една съпруга на велик военачалник. Лесно ми е да пиша убедително. Открила съм, че имам талант за писане, любов към писането.

Книгата ми с псалмите, красиво подвързана, е скътана дълбоко в заключения ми сандък с книги. Мисля за нея като за свое съкровище, най-голямото ми съкровище, което трябва да пазя в тайна. Но виждайки онези думи, първо писани, задрасквани, и преписани отново в печатен текст и подвързани в книга, разбирам, че обичам процеса на писане и публикуване. Да вземеш една мисъл и да работиш по нея, да я предадеш във възможно най-ясната форма, а после да я изпратиш в света — това е толкова ценен труд, който носи такава радост, та не се изненадвам, че мъжете го пазят за себе си.

Така че сега упражнявам писането си в писма до съпруга си. Съчинявам ги, както бих превела псалм, като си представям състоянието на духа на автора, който искам да бъда. Когато пиша превод на молитва, винаги си представям първия автор — човек, нещастно осъзнаващ собствената си греховност. Влизам мислено в ума му, а после се старая да напиша най-прекрасната звучна версия на онова, което мисля, че може да излезе от устата му. После се потапям в работата, ясно давайки си сметка, че съм жена, а не мъж. Греховете, които терзаят един мъж, често са греховете на гордостта или алчността, или ламтеж за власт заради самата власт. Но си мисля, че това не са грехове на жена. Това не са първите ми грехове. Моят най-тежък грях е непокорството. Намирам за толкова трудно да преклоня волята си. Другият ми голям порок е страстта: обожание, сякаш си създавам кумир, лъжлив Бог.

Затова да напиша любовно писмо до краля е същото като да напиша молитва. Създавам героиня, която изрича думите. Притеглям листа към себе си и си мисля каква бих била, ако съм дълбоко влюбена в мъж, който обсажда град Булон във Франция. Мисля си: какво би казала неговата съпруга? Как би му казала, че го обича и й е мъчно за него, и че се радва, че той изпълнява дълга си? Помислям си как бих писала на мъж, когото не мога да видя, който е толкова безкрайно далече от мен, който е толкова загрижен за безопасността ми, че не желае да ми прати дори въздушна целувка за сбогом, който е толкова горд и независим, но въпреки това ме обича и му се иска да не ме е изоставял, никога да не ме изостави?

В ума си, толкова ярко, сякаш е истински, виждам Томас Сиймор пред стените на Булон и усмивката на смуглото му лице, когато се изправя безстрашно пред опасността. И така вземам това чувство на любов и копнеж и пиша на краля, нежно и покорно, питам искрено за здравето му, заричам му се искрено, че мисля за него. Но в ума ми в същото време звучи друго писмо — призрачно писмо от думи, които никога не се изписват на хартия. Никога не надрасквам името му, дори само за да изчистя мастилото от върха на перото. Никога не скицирам герба му. Никога не изричам думите на глас. Позволявам си само — последното нещо нощем, преди да заспя в празното си легло — да си помисля за писмото, което бих му написала, ако можех.

Бих му казала, че го обичам със страст, която не ми дава да заспя. Бих му казала, че в някои нощи не мога да понеса допира на чаршафа до раменете си, по гърдите си, защото хладният лен ме кара да копнея за умелата му, топла ръка. Бих написала, че допирам длан до устата си и си представям, че целувам него. Бих написала, че полагам длан върху най-съкровените си части и натискам, и че буйният, възторжен прилив се дължи изцяло на него. Бих написала, че без него съм черупка, куха корона, че целият ми истински живот ми е откраднат. Бих написала, че животът ми е като прекрасно изваяна гробница, празно пространство, че имам всичко, което една жена би могла да желае — аз съм кралица на Англия, но една беднячка, обвила крака и ръце около съпруга си, притиснала устата към неговата, е по-богата от мен.

Никога няма да напиша това. Аз съм автор, аз съм кралица. Мога да пиша само думи, които всеки може да прочете, които писарите на краля могат да му прочетат на глас пред всичките му придворни. Пиша думи, които могат да бъдат изпратени в Лондон и да бъдат публикувани, дори ако никой не знае кой ги е написал. Никога няма да напиша като бедната малка кралица Кити: „Когато си помисля, че отново ще ме оставиш, това кара сърцето ми да умира.“ Кралят я обезглави заради това глупаво любовно писъмце. Тя сама написа смъртната си присъда. Аз никога няма да напиша подобно нещо.

Кралят ми отговаря, разказвайки ми как се развива походът им. Тонът му е ту наперен, ту печален, изпълнен с тъга за дома. Планът да нахлуят в Париж бил изоставен веднага щом пристигнал в Кале, тъй като не бил приет добре от испанския император. Решили, че трябва първо да обсадят близките градове. Чарлс Брандън и Хенри превземат Булон. Томас Хауард, херцог на Норфолк, продължава упоритата си обсада на близкия Монтрьой. Всички настояват за още барут, още оръдия, още гюлета, искат от мен да изпратя миньори от Корнуол да копаят под стените на френските градове. Изпращам хора при магистратите в Корнуол и настоявам за доброволци, поръчвам да отлеят оръдия, заръчвам да приготвят още барут, възлагам на все повече и повече каменоделци да дялат камъни за кръгли гюлета. Повиквам ковчежника и се уверявам, че имаме достатъчно парични приходи, за да снабдяваме армията, и го предупреждавам, че може да се наложи да се обърне отново към Парламента, за да поиска ново отпускане на средства. Той ме предупреждава, че цената на оловото пада, тъй като предоставяме все повече и повече от този метал на пазара, и никой не иска да купува. Получавам прошения от всички, които обичайно се обръщат към мен, а после се срещам с всички, които обикновено биха се обърнали към краля. Седя в приемната на краля всеки ден и управителят на домакинството ми посочва кой може да излезе напред и да говори с мен. Отговарям на всяко писмо в деня, в който го получавам, не допускам домакинството ми да бъде задръстено от недовършени дела, възлагам на служители от Тайния съвет да работят редом със собствените ми хора, и неизменно докладвам на краля за всяко нещо, което правя.

Той трябва да знае, че аз съм главен регент във всяко отношение, че не пренебрегвам нищо, но давам ясно да се разбере, че той управлява чрез мен. Той не трябва никога да си помисли, че съм завзела властта и управлявам от свое име. Трябва да управлявам като крал и да се отчитам като съпруга. Трябва да следвам този предпазлив път във всяка дума, която пиша на хартия, във всяка моя дума, която ще му бъде докладвана, на всяко заседание, което провеждам с Тайния съвет, чиито членове са отчасти мъже от моето домакинство и приближените ми и отчасти хора, гледащи собствените си интереси. На никой от тях не мога да вярвам напълно, че няма да докладва тайно, че ламтя за власт и се престаравам, че съм най-ужасното нещо на света: жена със сърцето и дързостта на мъж.

Кралят пише, че е в добро здраве. Построили са му платформа, от която да следи обсадата на Булон, и може да се качва по стъпалата без чужда помощ и да обикаля наоколо, без да го крепят. Кракът му е спрял да отделя секрет, а лекарите държат раната безопасно отворена, затова изпитва по-малко болки. Излиза всеки ден, яхнал едрия си кон, с голям мускет, прикрепен към лъка на седлото, готов да стреля по всеки французин, когото види. Обикаля из целия град и обсадния лагер, за да се покаже пред мъжете и да ги увери, че ги води към победа. Той води живота, който обича, въображаемия живот от своята младост, излязла като от вълшебна приказка — компания му правят красиви млади мъже, като спомен за рицарската мечта — Рицарите на Кръглата маса. Той изживява отново похода, който увенча като млад с победа в Битката на Шпорите^[1], палатките на свитата му са прекрасни като онези, издигнати на Позлатените поля. Сякаш в старостта му е даден шансът да се наслади още веднъж на радостите от младостта: другарство, символична опасност, победа.

Всяка вечер се организират пищни вечери, на които коментират схватките през деня, вдигат празнични тостове, и планират настъплението срещу Париж. Хенри е в сърцето на кампанията, рамо до рамо с безразсъдните си приятели, и се кълне, че ще бъде крал на Франция по име и на дело.

Кралят и неговите фаворити не се излагат на риск — платформата за наблюдение е доста далече от обсега на булонските оръдия. Разбира се, съществува рискът сред войската да плъзнат болести; но при първия признак за болест Хенри ще побегне, а свитата му ще го последва. Докато е достатъчно силен, за да язди, да ходи и да се храни както сега, не се боя за здравето или безопасността му. А всеки мъж в свитата му знае, че е длъжен по-скоро да пожертва живота си, отколкото да допусне кралят да попадне в опасност, докато неговият син и наследник е едва шестгодишно момче в детската стая. Последното момче-крал, заело престола, изгуби земите ни във Франция и собствения си трон в Англия. Кралството не може да бъде изоставено на грижите на едно момче с жена за регент.

Така че не се боя за Хенри, нито пък се страхувам за брат ми, който е на сигурно място редом до краля. Единственият от тях, единственият мъж в цялата армия, заради когото свеждам глава в отчаяна молитва, е Томас Сиймор. Сега кралят го е назначил във флота и той командва корабите, които снабдяват армията, постоянно кръстосва коварното Тясно море, докато френските кораби налагат блокада, шотландските кораби тормозят нашия флот, а пирати от всякакви народности плават под черни флагове, надявайки се на лесна плячка. Томас плава по тези бурни води, в тези опасни морета, с корабите на две нации срещу него, и никой не помисля да ми каже — и защо да го правят? — дали той е в безопасност, дали е в пристанище, или корабът му е в морето. Веднъж седмично настоявам да показват на Тайния съвет върху голямата карта къде точно се намира армията ни във Франция, къде лагерува кралят, къде е заел позиция Хауард, и къде са корабите ни. Само по този начин мога да научавам дали той е в безопасност. Но картата е неясна, армията на краля изобщо не се придвижва наникъде, никой не се интересува много от корабите и новините са стари. Трябва да се преструвам, че се интересувам от Булон, докато всъщност толкова се страхувам от онова, което става по море.

Кралят ми нарежда да се допитам до кралския астроном кога разположението на звездите е най-добро за похода му към Париж. Николаус Кратцер ме посещава в новия ми личен кабинет, в присъствието единствено на заварената ми дъщеря Маргарет и принцеса Мери и принцеса Елизабет. Покланя се ниско пред мен и двете принцеси, а аз се питам какво ли си мисли, когато вижда мен, малката Катрин Пар, като главен регент на Англия с двете принцеси с кралска кръв от двете ми страни.

— Разполагате ли с най-подходящата дата за настъплението към Париж? — питам го.

Той се покланя отново и измъква навит на руло ръкопис от ръкава си и казва:

— Звездите предлагат първата седмица през септември. Начертах разположенията на небесните тела, за да ги проучите. Зная, че проявявате интерес към тези неща.

— Наистина е така — той слага листовете на масата до мен.

— А какво мислите, когато виждате тези принцеси? — питам го. — Тези принцеси от династията на Тюдорите, с малките им коронки на главите.

— Мисля, че не може да ги очаква нищо друго, освен слава — казва той тактично. Усмихва се на смаяното изражение на Елизабет. — Кой може да се съмнява, че и двете ще царувате над една велика страна?

Мери се усмихва; разбира се, че се надява на съюз с Испания. Но Елизабет има собствени амбиции. Гледа ме как се разпореждам с Тайния съвет, гледа ме как приемам доклади от цяла Англия. Учи се, че една жена може да се образова, да следва собствената си решителност, да дава нареждания на други.

— Наистина ли ще властвам? — прошепва тя.

Питам се какво мисли той в действителност, какво може да види наистина. Кимвам на Елизабет и Мери, и те се отдръпват от масата, когато Николаус Кратцер изважда нов свитък от торбата си.

— Начертах звездната ви карта — казва той. — За мен е чест, че проявявате такъв благосклонен интерес към скромния ми труд.

Надигам се от стола си, докато той разстила документа на масата и го затиска, както и преди, с малките златни модели на планетите.

— Тези неща са красиви — отбелязвам, сякаш не копнея да видя какво е начертал за мен.

— Това са преспапиета — казва той. — Не амулети, разбира се. Но ми харесват.

— А какво виждате за мен? — питам го тихо. — Нека това остане между нас двамата, без да го споделяте с никой друг — какво виждате за мен?

Той посочва знака, олицетворяващ моя дом, украсения с пера шлем.

— Виждам, че като млада жена сте били омъжена за млад мъж — показва ми знаците, които бележат ранните години от живота ми. — Звездите казват, че сте били дете, невинно като тях.

Усмихвам се.

— Да, навярно е било така.

— После, когато сте била на не много повече от двайсет години, сте се омъжили отново, за мъж, достатъчно стар да ви бъде баща, и сте се изправили пред огромна опасност.

— Поклонението пред Божията милост — потвърждавам. — Бунтовниците стигнаха до нашия замък и го обсадиха. Взеха мен и децата му за заложници.

— Сигурно сте знаели, че никога няма да ви сторят зло — казва той.

Тогава го знаех. Но кралят оправда жестокостта си към Севера с някои откъслечни доклади за свирепи нападения.

— Бяха коварни и имаха предателски намерения — казвам, вместо да му отговоря откровено. — Така или иначе, обесиха ги за измяна.

— Били сте омъжена близо десет години — казва той, като показва мрежестите линии на картата. — И така и не ви се е родило дете.

Свеждам глава.

— Това беше повод за скръб — казвам. — Но негово благородие имаше свой наследник и дъщеря; никога не ме упрекна.

— А после негово величество ви удостои с благосклонността си.

Разказана по този начин, историята е толкова мрачна, че усещам внезапен прилив от сълзи на самосъжаление и се извръщам от масата и листовете, за да не се разплача, което би било откровено безумие.

— А сега виждаме, че започва духовният ви живот — казва мило старият астроном. — Тук виждаме знака на Палада — мъдрост и ученост. Значи учите и пишете?

Прикривам едно ахване.

— Уча — признавам.

— Ще пишете — казва той. — А думите ви ще бъдат ценни. Жена, която пише — това наистина нещо е ново. Подхранвайте таланта си, ваше величество. Той е нещо рядко и скъпоценно. Накъдето тръгнете, ще ви последват и други жени, а това е нещо велико. Може би книгите ви ще бъдат вашите деца, вашето наследство, вашите потомци.

Кимвам.

— Може би.

— Но не ви предстои само учене — казва той. — Тук — посочва към разпознаваемия символ на Венера, — тук има любов.

Поглеждам мълчаливо. Не смея да го попитам за онова, което искам да узная.

— Мисля, че любовта на живота ви ще се върне у дома при вас — казва той.

Стискам здраво ръце, и се старая лицето ми да е безизразно.

— Любовта на живота ми ли?

Той кимва.

— Не мога да кажа повече.

Всъщност и аз не смея да питам повече.

— Той ще бъде ли в безопасност?

— Мисля, че ще се омъжите отново — казва той много меко и тихо. С показалката си от слонова кост, като с магическа пръчка, показва по-късните години, четвъртото ми десетилетие. — Венера — отбелязва тихо. — Любов, плодовитост, и смърт.

— Можете да видите смъртта ми? — питам дръзко.

Той поклаща бързо глава.

— Не, не. Забранено е. Вижте астрономичната си карта: тя е точно като тази на краля, продължава все напред, никога не свършва.

— Но виждате любов?

— Мисля, че ще живеете с любовта на живота си. Той ще се върне у дома при вас.

— Разбира се, имате предвид краля, който ще се завърне у дома от войната — казвам бързо.

— Той ще се завърне невредим от войната — повтаря астрономът. Не уточнява кой.

* * *

Астрономът е точен поне в предсказанията си за това, че ще уча. Архиепископ Кранмър ме посещава всеки ден, за да обсъждаме работата на Тайния съвет и начина, по който подобава да отговарям на всякакви молби или доклади от страната, но веднага щом светската работа бъде приключена, се насочваме към света на духа. Той е изключително вдъхновяващ учен и всеки ден носи някоя проповед или памфлет, понякога написани на ръка, друг път току-що публикувани, за да помисля върху тях, а на следващия ден ги обсъждаме заедно. Дамите ми слушат и често се включват в обсъждането. Принцеса Мери винаги е склонна да защитава традиционната църква, но дори тя признава логиката на архиепископа и неговата духовна издигнатост. Покоите ми се превръщат в център на обсъждания, малък университет за жени, докато архиепископът води своите капелани и кани проповедници от Лондон да идват и да споделят виждането си за църквата и нейното бъдеще. Всички те задълбочено изучават Библията на латински, на гръцки, и в съвременните преводи. Често откриваме, че се обръщаме от една версия към друга, за да стигнем до истинския смисъл на някоя дума, и макар да се наслаждавам на все по-доброто си разбиране на латинския, съзнавам, че ще трябва да науча гръцки.

Една сутрин Томас Кранмър идва в покоите ми, покланя ми се и прошепва:

— Може ли да ви кажа една дума, ваше величество?

Отстъпвам настрани и за моя изненада той пъхва дланта ми под ръката си, извежда ме от стаята и ме повежда към дългата галерия, където не могат да ни чуят.

— Исках да ви покажа това — казва той, тъмните му очи проблясват под сивите вежди.

От ръкава си изважда книга, подвързана с кожа. Вътре е титулната страница със състоящото се от една дума заглавие: там пише „Псалми“. С леко сепване осъзнавам, че той държи книгата ми, моята първа публикувана книга.

— Няма автор — казва Кранмър, — но разпознах веднага гласа.

— Отпечатана е анонимно — казвам бързо. — Няма упоменат автор.

— И това е благоразумно. Има мнозина, които биха отрекли правото на обикновените хора да разбират Библията или псалмите, а също и мнозина, които биха побързали да критикуват всеки, проявил дързостта да преведе латинските псалми на епископ Фишър, — той помълчава, усмивката му е топла: — Не ми се вярва на някой да му мине и през ум, че това може да е дело на жена.

— По-добре да си остане така — казвам.

— Съгласен съм. Просто исках да знаете, че получих тази малка книга от човек, който нямаше представа кой е авторът, но смяташе, че преводът е изключителен, и че с радост се сдобих с него. Който и да е авторът, би трябвало да се гордее с труда си. Той е много добър, наистина много добър.

Откривам, че се изчервявам силно, като смутен писар.

— Много сте любезен…

— Изказвам похвали, когато са заслужени. Това е работа на човек с дарба за езици и поет.

— Благодаря ви — прошепвам.

* * *

Насърчена от публикуването и успеха на книгата с псалми, изказвам пред епископа предположението, че може да се осмеля да започна осъществяването на по-голям замисъл — превода на четирите Евангелия от Новия Завет, ключовите документи за живота на Христос. Страхувам се да не каже, че това е твърде голяма задача, но той е въодушевен. Ще започнем с латинския превод на учения Еразъм, и ще се опитаме да го предадем на английски, с красиви, но прости думи, които всеки може да прочете.

А ако хората четат за живота на Христос на прост език и го разбират, нима не може и да Го последват? Колкото повече уча, толкова по-уверена съм, че мъжете — а наравно с тях и жените — могат да поемат грижата за собствените си души, могат сами да работят за собственото си спасение, и могат да отправят молитвите си направо към Бог.

Разбира се, след като вече веднъж съм помислила това, започвам да мисля, че измамите, хитрините и съблазните на Римокатолическата църква са позорно възползване от невежеството на хората. Да продадеш на една жена поклоннически знак и да й кажеш, че с това доказателство, че е била на поклонение греховете й са опростени, със сигурност само по себе си е грях. Да увериш някоя жена, че ако достатъчно монахини отслужат достатъчно литургии, мъртвото й дете ще отиде на небето, е толкова долно измамничество, колкото да пробуташ фалшива монета за истинска. Да откупиш прошка от папата, да принудиш папата да анулира брак, да го накараш да пренебрегне законите на роднинството, да гледаш как ограбва кардиналите си, които вземат глоби от епископите, които пък вземат такси на свещениците, а те пък прибират десятъка си от бедните — всички тези злоупотреби ще трябва да отпаднат, ако приемем, че една душа може да се обърне към Бог без чужда намеса. Приемането на кръстната смърт е Божие дело. Църквата е творение на човека.

Сещам се за нощта, когато се молех и разбрах, че Бог ме е осенил. Чух го, наистина го чух. Мисля си за простотата и красотата на саможертвата на Христос, и разбирам по всичко — от четене и от откровение — че ритуалите на старата църква трябва да отпаднат и хората да се явяват пред Христа сами, когато Той ги призове. Не трябва да има сляпо подчинение, не трябва да има мънкане на непознат език. Хората ще се научат да четат и ще имат Библия, за да могат сами да намерят пътя си. Това вярвам сега, и това ще постигна като главен регент и като кралица. Това е мой свещен дълг. Това е моето призвание.

* * *

През септември град Булон се предава пред английската обсада и кралят се готви да се върне у дома, за да бъде посрещнат като герой. Всъщност той пише от Франция, за да нареди полагащо се на герой посрещане, а моята задача да се погрижа да го получи. Победното шествие на краля ще мине от Дувър до Лондон и целият двор ще отиде да го поздрави в замъка Лийдс, в Кент. Трябва да поръчам на кралския стъклар да изработи специални прозорци за залата за пиршества, за спалните и параклиса в замъка Лийдс, и главният стъклар Хоун идва в покоите ми и ми показва скицата си на обречената крепост в Булон и кралят и неговата армия пред него.

— Слънцето ще струи през стъклото и ще изглежда така, сякаш стените на Булон сияят от гордост, докато посрещат залеза на слънцето за последен път, преди да пострадат от обстрела — казва ми Гейлън Хоун. — Сега стъклото е при художниците и гравьорите.

— Нали ще бъде готово навреме?

— Работим по цял ден и до късно през нощта, и можем да успеем с изработването на прозорците на залата за пиршества навреме за празненството. Другите ще ги последват по-късно.

— Трябва да довършите и прозореца на параклиса — казвам. — Кралят ще иска да е готов. Ще поръчаме отслужването на празнична литургия; прозорците трябва да са на място. Налага се да настоявам, господин главен стъкларю.

Главният стъклар кимва. Той е зает дребен човек, с ръце, груби като стара кожа от трупани цял живот порязвания.

— Много добре, ваше величество, изискванията ви наистина са големи. Но погледнете изображенията! Вижте как съм изобразил краля и неговите благородници пред стените на Булон! — показва ми друга рисунка. — Вижте, ето го херцога на Норфолк, херцога на Съфолк Чарлс Брандън, сър Томас Сиймор. Вижте, ваше величество, ето го благородния ви брат.

Направил е бързи умели скици на благородниците от двора около краля; някои са в доспехи, знамената им се развяват. На заден план миниатюрни коне чакат, натоварени с броня, оръдия отскачат от отката при изстрелите с малки облачета дим над тях.

Погледът ми се спира върху ясния профил на Томас Сиймор.

— Направили сте ги като живи — казвам с несигурен тон. — Може ли да получа копие от това?

— Много добро изображение на краля — той е доволен. — Вземете го, вземете това, ваше величество. Поръчах да направят на чисто друго за гравьора на стъкло. А тук е моментът, когато стените падат. Велик момент. Като стените на Йерихон падат пред Иисус Навин.

— Да — казвам. Питам се дали е безопасно от моя страна да задържа изображението на Томас. Кралят е в самия център на композицията, обичният профил на Томас — полускрит отзад. Никой, който погледне картината, не би могъл да се досети, че съм я поискала заради това, че той едва се мярка там. Бих могла да я държа скрита на сигурно място, при книгите, от които уча, при ръкописа на псалмите, които преведох. Бих могла да я държа скътана вътре в Библията ми. Никой не би се досетил, че копнея да видя неговото лице, когато отворя страницата.

Хоун ми показва другите рисунки, които е направил. Ще бъдат в свързана последователност, разказваща историята на нахлуването във Франция, съюза с Испания, и завършилата с триумф обсада. На прозореца на параклиса ще бъдат изобразени благодарствени и празнични сцени. Ангел благославя похода, кралят язди към дома под арка от лаврови листа, ангели свеждат погледи от небето към него.

— Ще се постарая да е готово за пристигането на краля — обещава ми той. — Утре заминавам за Кент с парчетата стъкло и ще ги скрепим с олово още там, за да не се счупят. Ще бъдем готови. Оловото още ще изстива, когато той влезе, но ще бъдем готови.

Оставям го да събира листовете и да се приготви да се поклони. Бутвам портрета на Томас Сиймор обратно при другите скици.

— Не искахте ли това, ваше величество? Да поръчам ли да ви го сложат в рамка?

— Няма значение. Ще изчакам да видя истинското произведение от стъкло — казвам с безразличие. Катрин Хауард отиде на ешафода заради едно-единствено веществено доказателство, една бележка, която бе написала до Томас Кълпепър с глупавия си, детински, ситен почерк, с правописни грешки, с петно от сълзи, питайки го дали е добре. Не смея да държа у себе си нищо, което някога би могло да бъде използвано срещу мен. Не смея да запазя дори нарисувана с въглен скица на профила му, наполовина скрит в дъното на тълпа. Дори и това не.