Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (27)

Дворецът Хамптън Корт
Зимата на 1546 г.

На раздаването на подаръците за Нова година принцеса Елизабет ме моли да я придружа да занесе подаръка си на краля. Заедно с принцеса Мери отиваме в залата му за аудиенции, където приема придворните си и раздава и разпределя подаръци. Почти винаги дава кесия с пари, а Антъни Дени е до него, тактично отсъждайки правилното тегло на кесията за всеки усмихнат получател. Всички отстъпват назад, когато принцесите и аз влизаме в стаята, аз правя реверанс на Хенри, но отстъпвам встрани, за да може Елизабет да излезе напред сама. Оглеждам се за Томас и виждам, че стои близо до краля, с тлъста кесия в ръка. Той старателно извръща поглед от мен; аз внимавам да не откъсвам очи от Елизабет.

— Ваше величество, почитаеми татко — изрича тя с ясния си глас, говорейки на английски. Когато той й се усмихва, тя минава на латински: — Донесох ви коледен подарък. Той не е богатство пред очите на света, а е съкровище от небесата. Ценен е не заради ръцете на създателя си, защото аз, вашата най-смирена дъщеря, бях тази, която направи превода и този препис за вас. Но знам, че обичате автора, и зная, че обичате творбата, и това ми дава смелостта да ви го поднеса: ето.

Иззад гърба си тя измъква красиво написания си превод на моите лични молитви, преведени на латински, френски и италиански. Тръгва към баща си, покланя се много ниско и слага книгата в ръцете му.

Дворът избухва в аплодисменти, а кралят се усмихва широко.

— Това е безкрайно сериозен и благоразумен труд — казва той. — Публикуван от моята съпруга и одобрен от всички учени. А тук той е преведен от друг добър ученик и превърнат в ново красиво произведение. Гордея се, че моята съпруга и моята дъщеря са учени жени. Познанието краси добрата жена, то не е забавление.

— А какво сте приготвили за мащехата си? — пита той Елизабет.

Тя се обръща към мен и ми поднася подаръка. Това е друга преведена книга, а тя е избродирала корица с името на краля и моето. Възкликвам от удоволствие и я показвам на краля. Той отваря книгата и вижда заглавието, изписано със спретнатия почерк на Елизабет. Това е английски превод на книга по теология от реформисткия мислител Жан Калвин. Само преди няколко години това щеше да е ерес, сега е новогодишен подарък. Това определя точно колко голям напредък сме постигнали, какво е позволено на Елизабет да чете, и че реформата е новата религия.

Кралят ми се усмихва и казва:

— Трябва да ми прочетеш това и да ми кажеш какво мислиш за него, както и за начетеността на дъщеря ми.

* * *

През тихите часове, посветени на учение, архиепископ Томас Кранмър идва при мен в покоите ми и казва, че би искал да ни прочете реформите, които смята да предложи на краля, за да чуе мислите и забележките ни. Хвърля поглед към принцеса Мери, която обича старите ритуали; но тя свежда глава и казва, че е сигурна, че добрият епископ ще предложи само богоугодни реформи, и че така или иначе нищо, създадено от човека, не е съвършено. Ана от Клев вдига поглед с интерес. Тя е отгледана като лутеранка, винаги се е надявала да донесе искрено религиозно чувство в Англия. Трябва да внимавам да не добивам тържествуващ вид. Това е Божия победа, не моя.

В ъгъла на моята приемна има малка катедра, където гостуващите проповедници слагат своите Библии или книгите си, и Томас Кранмър слага своя сноп листове там и стеснително ни оглежда.

— Имам чувството, че ще изнасям проповед — казва той с усмивка.

— На драго сърце бихме изслушали една проповед — казвам. — Тук сме посрещали множество богоугодни проповедници, а вие, драги архиепископе, ще бъдете един от най-изтъкнатите.

Внимавам да не поглеждам към Ана от Клев, докато посрещам в покоите си един реформистки архиепископ. Ако вярвах в изповедта, щеше да се наложи да изповядам греха на гордостта.

— Благодаря ви — казва той. — Но днес аз искам да се уча от вас. Мисля, че моята задача е да премахна множеството добавки на църквата към стария акт на отслужване на литургията. Предизвикателството е да отстраня думите и делата на човека и да запазя Божия промисъл.

Ан Сиймор и Катрин Брандън се заемат с ръкоделието си, но не правят дори един бод. Не се преструвам, че правя нещо друго, освен да слушам. Скръствам ръце в скута си, а принцеса Елизабет, седнала до мен, прави същото, имитирайки точно движенията ми. Ана от Клев сяда до Елизабет и обвива с ръка тесните й рамене. Принудена съм да потисна леко пробождане на съвсем недостойна ревност. Разбира се, тя все още възприема себе си като доведена майка на Елизабет. Тя също е обичала останалото без майка дете. Така се прокрадва грехът и в най-дребните моменти от обикновения живот; но наистина, тя е била мащеха на Елизабет за не повече от няколко месеца!

Архиепископът изчита своя списък от предлагани реформи и своето обяснение. Всички ритуали на църквата, които не са описани никъде в Библията, които никога не са изисквани от Иисус, следва да бъдат премахнати. Поклоните пред кръста, колениченето по заповед, всичко това трябва да се промени. Старите суеверия, като биенето на камбаните в навечерието на Вси светии, за да бъдат изплашени и прогонени злите духове и посрещнати добрите светци, трябва да се прекратят. Статуите в църквите ще бъдат щателно огледани, за да е сигурно, че в тях няма папистки хитрости като движещи се очи или кървящи рани. Никой не бива да им се моли, сякаш могат да се намесват във всекидневния живот и трябва да остават непокрити през времето на Великите пости.

— Библията ни казва, че Христос е постил в пустошта — изтъква разумно Кранмър. — Това е единственото нещо по отношение на Великите пости, на което трябва да подражаваме.

Съгласни сме. Дори принцеса Мери не може да защити езическия ритуал да се връзват очите на статуите, или да се покриват главите им с плат.

Кранмър отнася промените си на краля, а после се връща в покоите ми в приповдигнато настроение.

— Стивън Гардинър е все още в Брюж, работейки по договора с испанците, и затова около краля нямаше противников глас, който да го подтиква към старите ритуали — казва той, възхитен. — Не присъстваше никой, който да ме обвини в погрешно мислене. На семейство Хауард не им хареса, но кралят се е уморил от тях. Изслуша ме, без да спори. Заинтересува се; всъщност, дори лично ми предложи още някои реформи.

— Наистина ли? — пита Ана от Клев, следейки бързия говор.

— Да, наистина.

— Мислех си, че би могъл да го направи — казва Катрин Брандън. — Говореше ми за опасността от възприемането на един идол. Според него хората не разбират, че кръстът и статуите в църквата са там, за да олицетворяват Бог. Те са знаци, не предмети на вярата. Те не са неща, които трябва да бъдат почитани сами за себе си.

Без да обръща глава дори на един инч, Ана от Клев плъзва поглед към мен, за да види дали съм забелязала, че Катрин Брандън се ползва с доверието на краля, и че той й говори за религиозната реформа. Ана от Клев е виждала как придворната й дама, хубавата Кити Хауард, се увърта около краля, отсъствайки без позволение от покоите на кралицата. Сега косият й поглед ме пита: И с вас ли е същото?

Повдигам леко вежди. Не, за мен не е същото. Не се безпокоя.

— Това каза и на мен! — възкликва архиепископ Кранмър възхитено. — Намеква, че не бива да има коленичене пред кръста, нито кланяне пред кръста на влизане в църквата, нито пълзене към кръста от църковната врата на Разпети петък.

— Кръстът е символ на святото разпятие — възразява принцеса Мери. — Почитан е заради това, което олицетворява. Никой не го смята за идолопоклоннически образ.

Настъпва мълчание.

— Всъщност кралят го смята — поправя я Катрин.

Мери мигновено свежда глава в покорство пред жената, която хората смятат за метреса на баща й.

— Тогава сигурно е прав — казва тя тихо. — Кой би знаел по-добре от краля какво мисли неговият народ? А той каза на всички ни, че Бог го е посочил за съдник по тези въпроси.

* * *

Не можем да обсъждаме реформите на Томас Кранмър, без да споменем литургията, а не можем да обсъждаме литургията, защото е незаконно да се говори за нея. Кралят е обявил извън закона споровете по това тайнство. Единствено той ще мисли и говори.

— И въпреки това те могат да ме разпитват — изтъква Ан Аскю, след като е изнесла проповедта си за чудото с виното на сватбата в Кана. — Мога да говоря за сватбеното вино и за виното на Тайната вечеря, но не и за виното, което някой свещеник налива в потира в църквата по наше време, пред собствените ни очи.

— Наистина не можете — казвам тихо. — Разбирам довода, който изтъквате, мистрес Аскю, но не можете да го обличате в думи.

Тя свежда глава.

— Никога не бих говорила за неща, за които не желаете да се споменава — казва предпазливо. — Никога не бих ви навлякла беди.

Това е като обет между една честна жена и друга. Усмихвам й се:

— Зная, че не бихте — казвам. — Надявам се и вие да не си навлечете беда.

— А как е името ви по мъж? — пита Ана от Клев рязко.

Красивото лице на Ан Аскю светва от смях.

— Името му беше Томас Кайм, ваше величество — казва тя. — Но никога не съм приемала фамилията на съпруга си, защото никога не сме били женени.

— Вярвате, че вие сама можете да заявите, че бракът ви е приключил? — пита разведената кралица, която сега е наричана „принцеса“ и следва да бъде смятана за сестра на краля.

— Никъде в Библията не се казва, че бракът е тайнство — отвръща Ан. — Не Бог е този, който ни е свързал. Свещеникът казва, че е така; но това не е вярно. Така твърди църквата, а не Библията. Нашата венчавка, както всяка венчавка, беше акт на човека, а не на Бог. Не беше свещено тайнство. Баща ми ме застави да сключа брачен договор с Томас, и когато бях достатъчно възрастна и разбирах достатъчно, отхвърлих този договор. Предявявам правото си да бъда свободна жена, с душа, равна на всеки мъж пред Бога.

Ана от Клев — още една жена, която е била омъжена без избор и разведена против волята си — отправя към Ан Аскю лека усмивка.

* * *

Томас Кранмър се завръща триумфално у дома, за да систематизира уговорените реформи в нов закон, който да представи пред Парламента; но кралят изпраща след него съобщение, за да му поръча да преустанови работата си и да не прави нищо.

— Трябваше да възпра Томас в мига, когато получих вест от Стивън Гардинър — казва ми той, докато гледаме игра на тенис на кралския корт. Разговорът е прекъсван от време на време от силното плясване на ракетата по топката, а после идва забавянето, когато топката се удря в тавана и пада на корта долу, а играчите отново заемат позиция, за да я ударят. Мисля си, че и религиозната политика на краля е такава — огромен напредък в една посока, а после — незабавно връщане назад.

— Гардинър казва, че е много близо до договор с императора в Брюж, но императорът настоява да няма нови промени в Англиканската църква. Не му играя по свирката — не си мисли това. Но си струва труда да забавя реформата, за да угодя на императора. Не искам да го ядосвам сега. Трябва да преценявам какво правя, да преценявам умерено като философ, през цялото време, всяка малка промяна. Императорът иска договор с мен, за да може спокойно да атакува лутераните в своята империя, особено в Германия.

— Ако само… — започвам.

— Готов е да ги заличи от лицето на земята, да изгори всички тях като еретици, ако може — той се усмихва. Вечно го привличат безмилостните похвати. — Казва, че няма да се спре пред нищо, за да ги стъпче. И откъде тогава ще вземаш своите еретични книги, скъпа моя?

Отричам, запъвайки се, но кралят не ме слуша.

— Императорът има нужда от помощта ми. Иска да сме в мир с Франция, за да може да продължи с принуждаването на германците да приемат ортодоксалната вяра. Разбира се, че не иска да се отдалечавам повече от папистите, след като защитава църквата на папата.

— Но несъмнено, милорд, вие не бихте върнали Англия към властта на папата в Рим — отбелязвам. — Никога не бихте изменили на Бог, за да угодите на испанския император? Не бихте приели да угодите на света и да изложите на риск честта си?

Хенри ръкопляска на едно добро попадение на корта.

— Ще постъпя, както ми диктува Бог — заявява. — А Неговите и моите пътища наистина са неведоми.

Обръщам се и ръкопляскам заедно с него.

— Това беше трудно! — възкликвам. — Изобщо не мислех, че ще успее.

— Аз щях да се справя с лекота, когато бях млад — отбелязва Хенри. — Бях първокласен играч на тенис. Питай Ана от Клев. Тя сигурно помни какъв спортист бях!

Усмихвам се покрай него към мястото, където седи тя, от другата му страна, наблюдавайки играта. Зная, че слуша; знам, че си мисли какво би казала, ако беше на мое място. Зная, че щеше да се застъпи за хората от своята страна, които искат само да четат Библията на родния си език, и да почитат Бог по прост и обикновен начин.

— Така ли е наистина, принцесо Ана?

— О, да — казва тя мило. — Негово величество беше най-чудесният.

— Тя е добра компаньонка за теб — Хенри се обръща към мен и заговаря полугласно. — Приятно е да има в двора красива жена като нея, нали?

— О, да.

— И е толкова привързана към Елизабет.

— Да, наистина.

— Всички ми казват, че изобщо не е бивало да я пускам да си отиде — казва Хенри с лек смутен смях. — Ако ми беше родила син, сега той щеше да е на пет години, само си помисли!

Зная, че усмивката ми се е стопила. Не знам какво да мисля за това, за целия този разговор. Нима Хенри е забравил, че така и не е консумирал брака с така желаната сега Ана от Клев, казвайки на всички, че тя е твърде дебела, че не е девица, и че миришела толкова силно, та той не можел да се застави да извърши акта?

— Някои хора казват, че тя имала дете от мен — прошепва Хенри. Махва насърчително на губещия играч, който се покланя в знак на благодарност.

— Така ли казват?

— Глупости, разбира се — казва той. — Не трябва да обръщаш внимание на онова, което казват хората. Не слушаш такива клюки, нали, Катрин?

— Не — отвръщам.

— Защото знаеш ли какво се говори във Франция?

Усмихвам се, готова да чуя нещо ободряващо.

— Какво се говори във Франция?

— Че си болна и скоро ще умреш. Че ще остана вдовец и свободен да се оженя отново.

Смехът ми е писклив и насилен.

— Каква ужасна нелепица! Но можете да уверите френския посланик, че всъщност съм много добре.

— Ще му кажа — усмихва се Хенри. — Представи си, мислят, че бих си взел нова съпруга. Не е ли смехотворно?

— Смехотворно наистина. Смехотворно. Какво си мислят? Кой ги уведомява? Откъде измъкват тези слухове?

* * *

— И така, няма реформа — казва ми архиепископ Кранмър, когато идвам на църква да се помоля и го намирам коленичил пред кръста. Старото му лице изглежда уморено на светлината на свещите от олтара. Мислил е върху реформите, от които се нуждае църквата, изучавал ги е и се е молил над тях, а после е открил, че онова единствено писмо от епископ Гардинър отново е накарало краля да промени мнението си.

— Все още няма реформа — поправям го. — Но кой може да се съмнява, че Бог ще озари със светлината на познанието Англия и нейния крал? Имам надежда. Имам вяра, дори когато напредъкът е толкова ужасно бавен.

— А той се вслушва във вас — казва Томас. — Гордее се с учеността ви и приема съветите ви. Ако сте готова да продължите да го предупреждавате и предпазвате от властта и покварата на Рим, и да го съветвате да проявява търпимост към новото мислене, ще продължим. Сигурен съм, че ще продължим — архиепископът се усмихва. — Веднъж той ме нарече „най-големият еретик в Кент“ — казва. — Но въпреки това аз съм негов епископ и негов духовен съветник. Той ще прояви търпимост да изслушва аргументите на онези, които обича. Великодушен е към мен и към вас.

— С мен винаги се държи мило, никога по друг начин — потвърждавам аз. — В началото, когато се оженихме, се боях от него, но започнах да му се доверявам. С изключение на моментите, когато е измъчван от болка, или когато е ядосан за нещо, или когато нещата вървят зле, той е винаги търпелив и великодушен.

— Ние двамата, които сме удостоени с привързаността и доверието му, ще работим за неговото добро и за доброто на кралството — обещава тържествено Томас Кранмър. — Вие, защитавайки каузата на реформата в двора, като показвате на придворните си правилния път, с вашите покои като пътеводен лъч на познанието, а аз ще убеждавам духовенството да се придържа към Библията. Словото, Словото, няма нищо по-велико от Словото Божие.

— Днес той говореше за война срещу реформистите в Германия — казвам. — Боя се, че императорът готви ужасно изтребване на вярващи, клане. Но нямаше как да възразя срещу това.

— Винаги ще има моменти, в които няма да ви слуша. Просто изчаквайте подходящия момент и говорете, когато можете.

— Говори също и за слуховете, че Ана от Клев е родила дете от него, и каза, че тя била украшение за двора ни. Каза ми как хората говорят, че съм болна и има вероятност да умра.

Томас Кранмър ме поглежда така, сякаш се бои какви може да са следващите ми думи. Леко отпуска длан върху главата ми за благословия.

— Стига никога да не сторите нищо нередно, Бог ще ви закриля, а кралят ще ви обича — казва той тихо. — Но трябва да бъдете напълно невинна в какъвто и да е грях, дъще, напълно недосегаема за дори намек за грях. Трябва винаги да показвате съпружеска вярност и съпружеско покорство. Винаги се старайте да правите това.

— Не съм се провинила в никакъв грях — заявявам упорито. — Не е нужно да ме предупреждавате. Аз съм като съпругата на Цезар — никой не може да каже нищо срещу мен.

— Радвам се за това — отвръща Томас Кранмър, който е видял две разпътни кралици да се изкачват по стъпалата към ешафода и не ги е защитил. — Радвам се за това. Не бих могъл да понеса…

— Но как следва да мисля? Как трябва да пиша? Как следва да му говоря за реформата, без да го оскърбя? — питам направо.

— Бог ще ви напътства — казва старият духовник. — Трябва да имате кураж, трябва да използвате дадения ви от Бога разсъдък и вашия даден от Бога глас, и не трябва да позволявате на старите паписти от двора да ви възпрат. Трябва да бъдете свободна да говорите. Той ще харесва това във вас. Не се разколебавайте. Вие сте тази, която Бог е изпратил да донесе реформата в двора. Съберете смелост — и извършете делото си.