Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (10)

Дворецът „Сейнт Джеймс“, Лондон
Лятото на 1544 г.

Редят се дни, изпълнени със слънчева светлина, и кралят укрепва. Доволен е от кампанията си срещу Шотландия, а през юни заминаваме за преустроения дворец „Сейнт Джеймс“ за сватбата на неговата племенница, моята придворна дама и приятелка лейди Маргарет Дъглас, с шотландския благородник Матю Стюарт, граф на Ленъкс. Тук кралят може да се разхожда в градината, започва да се движи с по-голяма лекота и дори се упражнява в стрелба с лък, макар че никога вече няма да играе тенис. Наблюдава младите мъже от двора и знам, че ги преценява с поглед, сякаш още са негови съперници, макар да е далеч по-стар от тях, по-стар от бащите им, и никога повече няма да смъкне жакета си и да танцува по риза. Най-вече наблюдава красивия млад жених, Матю Стюарт.

— Той ще спечели Шотландия на моя страна — казва Хенри в ухото ми, докато булката и младоженецът вървят, хванати за ръце, по пътеката между пейките в църквата. Племенницата на Хенри ми намига дяволито, когато минава покрай мен. Тя е изключително непокорна невеста, открито изпълнена с облекчение, че най-сетне й е позволено да се омъжи на почти трийсет години, след два скандала, и двата — свързани с млади мъже от дома Хауард. — Той ще спечели Шотландия за мен, и тогава принц Едуард ще се ожени за малката кралица на шотландците — Мери — и аз ще видя Шотландия и Англия обединени.

— Това би било прекрасно, ако може да бъде постигнато.

— Разбира се, че може да бъде постигнато.

Кралят се изправя тежко на крака и се обляга на ръката на един паж, когато поемаме надолу по пътеката. Вървя редом с него и пристъпваме бавно, едно тромаво трио, към отворените врати на параклиса. Предвижда се да има голямо празненство в чест на тази сватба, която обещава толкова много за безопасността на Англия.

— С шотландците на моя страна, ще мога спокойно да победя Франция — казва Хенри.

— Милорд съпруже, наистина ли сте достатъчно добре, за да заминете лично?

Усмивката, която ми отправя, е по-ведра от тази на който и да е млад капитан в неговата армия.

— Мога да яздя — казва. — Без значение колко слаб е кракът ми под мен, когато ходя, поне мога да седя на кон. А ако мога да яздя начело на войниците си, мога да ги отведа до Париж. Ще видиш.

Вдигам поглед, за да възразя — половината участници в Тайния съвет дойдоха при мен и ме помолиха да подкрепя призива им към краля да не тръгва лично на война, дори испанският посланик казва, че императорът не е съгласен с това — когато виждам, сред стотиците, стълпени в параклиса, извърната тъмнокоса глава, профил, скъпоценен камък, пришит в шапка, а, изпод ръба на шапката, бърз поглед към мен, и изведнъж, в миг, разпознавам любимия си, Томас Сиймор.

Бих го познала навсякъде. Разпознах го по тила. Кралят се е препънал и ругае пажа, задето не е успял да го подкрепи, а аз отстъпвам назад и сграбчвам Нан под ръка и я стискам силно, докато мъждиво осветеният параклис плува около мен и си помислям, че ще припадна.

— Какво има? — пита настойчиво тя.

— Спазъм — казвам наслуки. — В корема ми. Просто месечният ми цикъл.

— Спокойно — казва тя, като ме гледа, затова не забелязва Томас, а той проявява благоразумието да отстъпи назад, скривайки се от погледа ми. Правя няколко замаяни стъпки, примигвайки. Не мога да го видя, но чувствам очите му върху мен, мога да доловя присъствието му в малкия параклис, почти мога да усетя натрапчивия мирис на чистата му пот. Имам чувството, че отпечатъкът от голите му гърди се вижда върху бузата ми като жигосан белег. Имам чувството, че всеки, който ме погледне, би могъл да узнае, че аз съм негова любовница, аз съм негова блудница. Една нощ лежах под него и го умолявах да ме „оре“ цяла нощ, сякаш съм нивата му, а той — плуг.

Впивам нокти в дланите си, сякаш искам да ги разкървавя. Кралят е наредил на друг паж да му помага и сега върви с по един от двете си страни, докато продължаваме нататък. Ударил е силно крака си и се бори с болката и нестабилността, не гледа към мен. Никой не е забелязал внезапната ми слабост. Хората наблюдават него, отбелязвайки, че е по-силен отпреди, но все още има нужда от помощ. Хенри хвърля гневни погледи надясно и наляво. Не иска да чува никой да намеква, че той не е достатъчно добре, за да язди начело на собствената си армия.

Кимва ми да дойда до него и отбелязва:

— Глупаци.

Присвивам лице в усмивка и кимам, но не го чувам.

Фанфарите надават силен металически призив, когато влизаме в голямата зала, и аз си спомням вкуса на устата на Томас, спомням си как хапе устните ми, когато ме целува. Спохожда ме внезапен спомен, толкова ясен, сякаш се случва точно сега, как поема долната ми устна в зъбите си и я гризе лекичко, докато коленете ми омекват и той трябва да ме вдигне и да ме положи на леглото. Ние с Хенри вървим тържествено през кланящите се придворни към издигнатия подиум. Не виждам нищо, освен лицето на Томас в светлината на свещите. Двама мъже се приближават от двете страни на краля, за да повдигнат едрото му тежко тяло по двете ниски стъпала, а после го слагат да седне на трона, с подпрян нависоко крак. Заемам мястото си до него, обръщам се и поглеждам над главите на придворните, през широко отворената входна врата към вътрешния двор, където следобедът хвърля отблясъци с цвят на роза по новите червени тухли.

Поемам си дъх. Чакам момента, който трябва да настъпи, който трябва да дойде сега, когато Томас Сиймор излезе напред да се поклони.

До мен настъпва раздвижване. Принцеса Мери заема мястото си до мен.

— Добре ли сте, ваше величество? — пита ме тя.

— Защо?

— Толкова сте бледа…

— Просто малък спазъм — казвам. — Нали знаете.

Мери кимва. Самата тя рядко има в живота си миг без болка и знае, че не мога да бъда освободена от присъствието си на това празненство или дори да покажа, че изпитвам неразположение.

— Имам тинктура от малинови листа в стаята си — предлага. — Мога да изпратя някого да ви я донесе.

— Да, да моля ви — казвам разсеяно.

Погледът ми обхожда стаята. Той трябва да излезе напред и да поздрави краля, преди да влязат слугите, поднасящи храната, с безкрайното шествие от блюда, които съставляват сватбеното пиршество. Трябва да дойде и да се поклони, а после да заеме мястото си на масата за благородниците от двора. И всички ще го гледат как се покланя на краля, а после всички ще го видят как се покланя на мен, и никой не трябва да отбелязва, че изглеждам бледа. Никой не трябва да узнае, че сърцето ми блъска толкова бързо, та се боя принцеса Мери да не го чуе въпреки тропота, с който придворните придърпват пейките и столовете към масите и заемат местата си.

Питам се дали самообладанието ще му изневери. Питам се дали безразсъдната му, усмихната дързост няма да му изневери този път, та изобщо да не дойде на вечеря. А може би сега е навън и събира смелост да тръгне напред? Навярно не може да ме поздрави вежливо като обикновена позната, навярно не може да се застави да ми честити за сватбата и издигането ми до това величие? Но знае, че ще трябва да го направи, така че нима сега няма да е по-добре, отколкото по-късно?

Точно когато си казвам, че щом се бави толкова дълго, сигурно се е извинил и си е отишъл, го виждам да си проправя с криволичене път между масите, пред слугите, които поднасят храната: усмихва се на някого от едната страна, а друг докосва по рамото, придвижвайки се през тълпата от хора, които го викат по име и го поздравяват.

Застава пред подиума, и кралят свежда поглед към него и възкликва:

— Том Сиймор! Много се радвам, че се върна. Сигурно си яздил усилено. Доста отдалече трябваше да дойдеш.

Томас се покланя. Не ме поглежда. Усмихва се на краля, с непринудената си, свойска усмивка.

— Яздих като конекрадец — признава той. — Толкова се боях, че ще закъснея твърде много и ще сте се въоръжили и възседнали конете и заминали без мен.

— Тъкмо навреме идваш — казва кралят. — Защото аз ще се въоръжа, ще яхна коня си и ще потегля, преди да изтече месецът.

— Знаех си! — възкликва Томас. — Знаех си, че няма да чакате — и кралят му се усмихва широко в отговор. — Кажете, че трябва да дойда с вас.

— Не бих приел никой друг. Ти ще бъдеш начело на армията, имам ти доверие, Том. Брат ти замина да усмири шотландците. Разчитам на теб да прославиш името си и да защитиш наследственото право на царствения си племенник във Франция.

Томас слага ръка на сърцето си и се покланя.

— По-скоро бих умрял, отколкото да ви разочаровам — казва той. Все още не ме е погледнал.

— А сега можеш да поздравиш своята кралица — казва Хенри.

Томас се обръща към мен и се покланя много ниско, бургундски поклон, най-елегантният жест на света; едната му ръка с дълги пръсти помита пода с украсената му с бродерия шапка.

— За мен е радост да видя ваше величество — казва той, с напълно спокоен и овладян глас.

— Добре дошли отново в двора, сър Томас — казвам с премерен тон. Чувам как звучат думите ми — сякаш съм малко момиче, което ги рецитира в учебна стая, правилният поздрав към един завръщащ се съветник. — Добре дошли отново при нас, сър Томас.

— Той свърши прекрасна работа за нас! — Хенри се обръща към мен и потупва ръката ми, отпусната върху страничната облегалка на трона ми. Задържа влажната си длан върху моята, сякаш за да покаже, че притежава дланта ми, ръката ми, тялото ми. — Сър Томас е постигнал договор с Ниските земи, който ще ни осигури безопасност, когато тръгнем в настъпление към Франция. Убедил е владетелката. Този човек има истинско обаяние. Много красива ли ти се видя, Том?

От колебанието на Томас се досещам, че това е груба шега, насочена срещу непривлекателната външност на кралицата.

— Тя е вежлива и любезна жена — казва той. — И би предпочела мир с Франция, а не война.

— Странно създание в две отношения! — отбелязва Уил Сомърс, като се навежда. — Мила жена, която иска мир. Какво ще е следващото, за което ще ни разкажеш, Том Сиймор? Честен французин? Остроумен германец?

Придворните избухват в смях.

— Е, добре си се завърнал у дома, навреме за война; времето за мир свърши! — възкликва Хенри, и вдига големия си бокал за наздравица. Всички се изправят, вдигат чаши и пият за войната. Чува се тропот и стърженето на пейките по дървения под, когато всички сядат отново, Томас се покланя и отстъпва назад до масата, запазена за най-видните благородници в двора. Сяда на мястото си, някой му налива вино, а друг го тупва по гърба. Все още не ме е погледнал.