Дейвид Гемел
Среднощен сокол (4)

3.

Бившият генерал Апий седеше на балкона и се наслаждаваше на слънцето и далечното море. От градината под него се разнасяше ухание на жасмин. Затвореше ли очи, почти успяваше да се залъже, че отново е в дома си с изглед към пристанището Кресия и белите канари на остров Дара. Въздъхна и настроението му се помрачи.

Тази зле построена къща със скърцащи греди и течение навсякъде не беше негов дом. Ация си оставаше погранично селище и желанието на жителите му да го превърнат в поне грубо подобие на Каменград будеше само съжаление. Никъде освен на площадчето пред сградата на Съвета нямаше настилка, нямаше и театри и арени. Единствената обществена баня още не беше довършена, защото парите за строителството се бавеха. А на хиподрума зрителите нямаше къде да седнат.

Обитателите на това място бяха същински отпадъци и отломки от обществото на Каменград — покварени политици, прогонени търговци или бегълци от правосъдието. Дори за разположените тук триста войници можеше да се каже, че са негодни за нищо, още повече че ги командваха офицери, извършили тежки провинения или изпаднали в немилост.

През денонощието, откакто Апий се бе настанил в къщата на Барус, вече го бяха посетили двама опозорени. Търговецът Макриос, обвинен в даване на подкупи и извършени измами, и бившият сенатор Баньон, за чието покровителство срещу пари в Каменград се разказваха легенди. Апий посрещна гостите любезно, благодари, че го приветстват в града, и им пожела приятен ден.

Гордостта му беше накърнена, защото бе станал един от тях — изгнаник на самата граница на империята, безкрайно далеч от цивилизацията. Питаше се дали и тяхното мнение за него е същото като неговото за тях. Дали се чудеха с какви ли мръсотийки се е занимавал, за да го прогонят чак в Ация? Потръпна. През целия си живот се бе стараел да е достоен и почтен човек. И една дребна монета не бе взел от търговците, които напираха да го подкупят, за да се заемат със снабдяването на поверената му Пантера. Нито веднъж не се бе поддал на дребнава ревност, алчност или завист. И ето го сега сред престъпници и бегълци в нескопосано нищожно подобие на имперски град. Мазилката на балкона вече се напукваше, по теракотените плочки падаха първите парченца. Апий огледа селището. От разстояние някои къщи изглеждаха напълно годни за обитаване, но той знаеше, че ако ги доближи, ще види същите недостатъци като в тази.

Обърна се рязко и влезе в дневната. Мебелите — три дивана и четири кресла — бяха докарани от Каменград. Качеството им само подчертаваше колко некадърно са измазани стените и изравнен таванът. Но нима дърводелец или зидар, който заслужава да му бъде платено за свършената работа, би пожелал да дойде тук?

На вратата се потропа и след миг влезе леко прегърбеният хирург Ралис.

— Как е той? — попита Апий и го покани с жест да седне.

Ралис се настани в едно кресло и плъзна ръка по оплешивяващата си глава.

— Треската премина. Ще оздравее. Заръчах на един слуга да го наглежда. Явно се е нагълтал с вода и някаква мръсотия в нея не е понесла добре на тялото му. Дадох му билкова отвара. Ще успокои стомаха му. Наместих костите в ръката. Счупването не е от най-тежките. Сърцето му бие добре и според мен той може да стане от леглото след ден-два.

Апий предложи на госта чаша вино и поседяха в дружеско мълчание. Познаваше отдавна стария хирург. Ралис бе участвал в три похода с него. Вършеше си работата много умело, макар и не блестящо. Апий го стрелна с поглед, щом си спомни за скандала. Ралис сам се бе преселил в този пущинак след разчулата се връзка с млад сенатор, заради която съпругата на сенатора се самоуби. Роднините й убиха съпруга й и пратиха наемни главорези да се разправят с Ралис. Хирургът получи вест за това навреме и успя да избяга. Но в Каменград продължиха да предъвкват клюката години наред.

— Този младеж ми се стори някак познат — каза хирургът.

Апий кимна и каза:

— Той е от смесен брак. Баща му е Бануин, Призрачния генерал.

— Гледай ти… — проточи Ралис. — Значи Бануин? Да не е станал скитащ певец или нещо подобно?

— По-точно скитащ търговец. Убили са го пердиите преди да ги разгромим преди почти двайсет години.

— И до днес говорят за него, че като пълководец е бил равен на Джасарай.

— Никой не може да се мери с Джасарай — възрази Апий, — но и Бануин си го биваше. Беше обаятелен предводител и подчинените му го обожаваха. Още по-важно беше, че имаше вроден усет за битките.

— Не се ли беше оженил за някаква робиня?

— За вещица от северните земи.

— Трудно ми е да го разбера — призна хирургът. — Можеше да се радва на власт и богатство в Каменград. А той е предпочел планините и се е събрал с дивачка. Защо ли?

— Никога няма да научим… Липсва ли ти големият град? — неочаквано попита Апий.

Ралис се засмя тъжно.

— На кого ли не липсва? Но и тук правим каквото можем. Догодина по това време улиците би трябвало да са настлани с калдъръм, а Макриос се бори да получим пари за довършване на банята до пролетта. Знам, това са дреболии. Но поне има някакъв напредък. Барус ще дойде ли тук тази година?

Апий завъртя глава.

— Повериха му командването на един източен гарнизон. Двамата с Лия ще се грижим за къщата известно време, докато решим да се заселим ли тук, или да се върнем у дома.

Погледите им се срещнаха за малко и Ралис се извърна смутено. Никой от империята не идваше на това място по собствено желание. Апий или бе останал без пари, или имаше могъщи врагове в Каменград.

— Как е животът там? — попита хирургът.

— Ври и кипи — подхвърли Апий и не добави нищо повече.

— Е, генерале, всекидневието тук не е толкова напрегнато. Нямаме Алени жреци и хората знаят, че могат да говорят спокойно и да живеят както им повелява сърцето.

— Да, това е приятно, но може би неблагоразумно — отбеляза Апий и се изправи, за да покаже, че разговорът е приключил.

Ралис също стана и се поклони.

— За мен е радост, че пак се срещнахме, генерале. Ако състоянието на твоя гост се влоши, не се притеснявай да ме повикаш по всяко време.

Апий стисна ръката му, изпрати го до вратата и се върна на балкона. В градината долу Лия се разхождаше с Бейн. Изглеждаше щастлива и безгрижна. За нея беше все едно, че са на хиляди мили от дома. Смехът й натежа в душата му като оловна плоча.

В Ация нямаше Алени жреци.

Засега.

 

 

Малко след полунощ писъкът разкъса нощната тишина. Бейн се сепна пръв, скочи от леглото и изтича гол в съседната стая, където Бануин седеше на постелята и сочеше отсрещната стена. Изпищя отново. Бейн се наведе и го хвана за раменете.

— Стените оживяват! — кресна Бануин. Пот заливаше лицето му и лъщеше на лунната светлина. — Бейн, дебне те демон. Ах, виждам го, с тези лапи и нокти… Идва да те погуби.

— Ако дойде, ще го убия — зарече се Бейн. — Стига си треперил. Лягай си и заспивай.

— Бъди нащрек! И внимавай с опашката му. Ще помръдне, преди той да се хвърли върху теб.

— Добре, ще внимавам с опашката. Хайде, прави каквото ти казах. Легни.

Бануин се отпусна в ръцете му и въздъхна. Позволи на Бейн да го сложи по гръб в леглото. Клепачите му трепнаха.

— Не беше сън — каза по-спокойно. — Това е видение. Ти вървеше по… по някакви коридори, но стените бяха като живи, гърчеха се. Носеше къс меч и до тебе имаше друг мъж, по-стар. А един демон те дебнеше. — Бануин потрепери. — Страшен звяр с неимоверна бързина и сила.

— Честно казано — тихо подхвърли Бейн, — щях да се зарадвам повече, ако видението ти беше за млада красавица… не, две млади красавици, които се грижат да оздравея, след като съм убил звяра. Както и да е… Почини си.

Бануин затвори очи, дишането му стана по-дълбоко. Бейн се надигна и излезе в осветения с факли коридор. Апий стоеше там, облечен в бледосива нощница. Зад него беше Лия.

— Имал е видение — обясни Бейн.

— Да, да, ще обсъдим това сутринта — рязко отвърна Апий и застана между дъщеря си и голия Бейн.

— Какво има, Апий? — учуди се младежът. — Казах ви, че е било видение, нищо повече. И изобщо не ви е засягало.

— Лия, прибери се в стаята си! — заповяда Апий, без да се обръща към нея.

Бейн прекрачи вдясно и каза на момичето:

— Спокойни сънища!

Лия се разсмя, поклати глава и се махна от коридора.

— Ти си гол — строго каза Апий.

— И ти си гол под тази нощница — отвърна Бейн.

— Именно! Под нощницата. В цивилизованото общество се смята за… оскърбително да се размотаваш гол.

— Това пък защо?

— Защо ли? Защото… така е общоприето. Откъде да знам как възникват обичаите и традициите. Особено неприлично е мъж да се показва гол пред девствено момиче.

Бейн се ухили.

— Апий, да не ме поднасяш?

Старият мъж въздъхна.

— Не те поднасям. Ако се появиш гол по улиците на Каменград, ще бъдеш арестуван и бичуван. Ако пък застанеш в този вид пред момиче от видно семейство, или ще те обесят, или ще те изкарат на арената да се биеш за живота си. Сега отиди в стаята си, вземи нощницата, окачена на вратата, и я облечи. Имам нужда от чаша вино. И докато пийваме, можеш да ми разкажеш за това… видение.

След малко Бейн влезе в голямата стая по нощница от фин памучен плат, която му стигаше до глезените. Апий му подаде пълен сребърен бокал и двамата седнаха на балкона и се загледаха в градчето и отблясъците от луната и звездите по морските вълни.

— Защо си тръгнал към Каменград? — попита старият пълководец.

Младежът сви рамене.

— Обещах на Ворна, че ще се погрижа Бануин да стигне там невредим. Той не е боец, но неприятностите се лепят по него като мухи по кравешки говна.

— Ето още нещо, за което би могъл да помислиш — каза сърдито Апий. — Изразите, с които си свикнал. Говориш тургонски добре, но си научил и някои… интересни фрази. А сред възпитани хора е разумно да избягваш думите, свързани с телесните нужди или сношенията. Например гражданинът на Каменград не става от масата, както направи ти на вечеря, с обяснението „Отивам да пикая“. Просто се извинява и казва, че ще се върне скоро. И не си бърка в панталона, за да се почеше по слабините.

— Слабините ли? — озадачи се Бейн.

— Говоря за топките ти! — сопна се Апий.

— А-а… И кога може да се почеше?

— Когато е сам! Сега разбра ли?

Младежът кимна сговорчиво, отпи от виното и каза:

— Вие сте много чудати хора. Не ви мига окото да поробвате другите народи, да ги изтребвате, да опустошавате всички земи с войни. Засягате се обаче, че виждате нечий полов член, и не искате да се споменава за пикане. Това ли е цивилизацията? Войната, убийството и клането са на почит, но хората без дрехи ги бичувате?

Апий прихна.

— Досега не бях чувал толкова опростено изложение, но… може и да си прав за същността на нашата цивилизация — достойнство на отделния човек и завоевания като народ. Безсмислено е обаче да спорим дали това е добро или зло. По-важен е фактът, че тези закони и правила се прилагат. Бейн, трябва да внимаваш какво правиш и говориш в Каменград. Бануин ще е в друго положение. Той е син на виден гражданин и ще има препоръки от мен. Ще го приемат като свой. Но тебе ще те наблюдават много придирчиво дали се държиш като варварин.

— Значи аз съм варварин според тебе?

— Момко, аз съм стар войник. Виждал съм мнозина като тебе — бойци, мъничко влюбени в смъртта. Животът без риск не означава нищо за вас. Смятате го за прахосан. Ако видиш бездна, задължително е да застанеш на самия ръб, да предизвикаш тази пустота да те погълне. Ако видиш кон, който никой не може да яхне, задължително е да го обуздаеш. А ако видиш непобедим мъж, задължително е да му се опълчиш.

— Много си прозорлив, генерале.

— Още по-прозорлив съм, отколкото си мислиш. Какво го е прихванало Конавар, че е решил да прати сина си в Каменград?

— Нима познаваш Конавар? — сдържано попита Бейн.

— Бих се редом с него във войната срещу пердиите и срещу него на Когдънското поле. О, да, достатъчно добре го познавам, за да видя приликата, която изпъква дори в необикновените ви очи. Бейн, не споменавай пред никого за потеклото си. Иначе ще те завлекат при Джасарай, който ще поиска да те използва срещу баща ти.

— Ще запомня това — невъзмутимо каза Бейн. — Само боговете знаят колко обичам баща си.

Апий се взря в него, но реши да не разпитва излишно. Бейн стана и се протегна, а след това му зададе много откровен въпрос. Апий се разсмя.

— Правилният начин да попиташ е: „Къде може един мъж да се позабавлява в приятна женска компания?“ Ето го и моя отговор, младежо — не съм живял тук достатъчно дълго, за да знам. Когато науча, ще осведомя и тебе. Може би ще имаш полза, ако утре наминеш към пристанището. Не се съмнявам, че някой услужлив гражданин ще те упъти.

— Ама че тъпо… — промърмори Бейн и излезе от стаята.

Чу как щракна вратата в стаята на Лия. Надникна при Бануин, който бе заспал дълбоко, и отиде да си легне.

Откри, че мисли за Лия. Когато я бе видял за пръв път край реката, тя не беше нищо повече от хубаво момиче. Но през деня, докато се разхождаха в градината, забелязваше как накланя глава засмяна, колко изящна е шията й, колко пълни са устните й. Щом седнаха на пейката под платнения навес, долови уханието на косата й.

„Отдавна не си бил с жена“ — напомни си. Унесе се в мисли за тъмнокосото момиче, представяше си как се разхождат заедно под склоновете на планината Друаг, а слънцето се показва над върховете и мъглата се разпръсква между дърветата в гората с Дървото на желанията.

 

 

Капитанът на стражата Оранус беше уморен, коремът му къркореше от евтиното червено вино, болката блъскаше в главата му. Средата на седмицата в Ация обикновено беше спокойна, затова той си донесе стомничка вино в малката канцелария срещу килиите. Надяваше се, че тя ще му помогне да си отспи през нощта, но сега и в стомаха, и в главата му беше кисело.

Оглеждаше злобно разгневената групичка, струпала се около бюрото му. Дърдореха едновременно и нестройният хор само засилваше туптенето на болката. Знаеше добре коя е жената — курва, която упражняваше занаята си в източния край на пристанището. Мъжът със счупения нос и подутото око беше нейният сводник Нестар, съдържател на крайбрежна кръчма, заслужила лоша слава с грабежи, изнудвания и измами на клиенти. До него стояха двама от хората му, които също бяха отнесли пердаха. Капитанът би затворил кръчмата на Нестар с голямо удоволствие, но сводникът имаше влиятелни приятели като търговеца Макриос и съветника Баньон. Оранус беше на четирийсет и четири, оставаха му само осем месеца до военната пенсия и безплатния парцел земя, затова нямаше никакво намерение да си навлича омразата на хора с власт.

Потърка очите си и се загледа в кльощавия мъж до вратата. Не го познаваше. По лицето му имаше кървави точици, а от челото му стърчаха тресчици. Видът на нелепите рани облекчи за малко главоболието на капитана. Но само за малко.

Утрото наистина беше спокойно, преди да доведат варварина. Оранус погледна към окования в килията боец от племената. Младежът имаше могъщи мускули и дълга руса коса, от едното му слепоочие висеше тънка плитка. Не носеше наметало с цветовете на племето си, но капитанът знаеше, че не е сени. У него се долавяше необуздан дух, значи не бе живял под игото на Каменград. Може би беше от норвиите или от риганте. Оранус си наля чаша вода и я изпи. Чак тогава насочи вниманието си към ядосаните хора.

— Тишина! — изръмжа, защото болката удряше с нажежени чукове в главата му. Посочи червенокосата курва. — Рокси, да чуя първо тебе. Другите да си затварят устите.

— Господине, тоя мръсник ме нападна. Ограби всичките ми спестени пари. Изкърти вратата с ритник, докато се бях усамотила с приятел. Метна приятеля ми през прозореца.

— За мен говори — обади се мъжът с тресчиците в челото. — Приказвахме си, а този дивак нахълта. Опитах се да го сгълча за грубостта му, но той ме награби и ме хвърли през затворените капаци на прозореца. За щастие под прозореца имаше навес, който смекчи падането. — Кльощавият въздъхна. — Мога да се обзаложа обаче, че той не знаеше за навеса. Имах късмет, че платнището беше здраво и не се разпори.

— Толкова ми е все едно какво е било платнището, че просто нямам думи — процеди Оранус, опря лакти на бюрото и за миг стисна носа си с два пръста. — Ти познаваше ли варварина? — обърна се към курвата.

— Малко по-рано и той имаше удоволствието да се порадва на моята компания — каза тя закачливо.

— Тогава ми открадна кесията със златото — намеси се арестуваният на съвсем поносим тургонски.

— Ама че лъжец! — Гласът на жената преливаше от възмущение. — Дотук ли стигнахме — да клевети отрудена жена пред представител на закона?! — Тя се усмихна мило на Оранус. — Господине, мога да облекча главоболието ви…

— Само това ми липсва! — озъби й се капитанът. — И главоболие, и някоя зараза. Ти! — Изпружи пръст към Нестар, тантурест мъж с къса мазна черна коса. Подутият му нос беше разкървавен, дясното му око почти не се виждаше заради отока. — Ти как се забърка в това?

— Ами бях долу и чух, че Рокси се разкрещя. Взех си сопата и изтичах нагоре по стълбата. Но още на прага тоя ме пресрещна и заби чело в лицето ми. Търкулнах се надолу по стъпалата. Тогава е откраднал от Рокси общите ни спестявания. — Нестар стрелна курвата си с жлъчен поглед. — И значи тоя слезе и аз извиках на моите хора да го спрат. Е, те вече не са „моите хора“. Трудно е да се намерят по-безполезни от тях. Размята ги като мухи и излезе на улицата. Вижте ги тия двамата — уж са корави. Големи юмруци, яки рамене. Заблудиха ме. А той им показа, че са си обикновени селяндури.

— Не си справедлив — обади се единият от биячите. — Тоя ни изненада.

— Не ви плащам да ви „изненадват“, тъпа главо!

Оранус плесна с длан по бюрото и стресна всички. Вдигна ръка и доближи показалеца си до палеца.

— Ей толкова остава да вкарам всички ви в килиите до сутринта. А сега може ли да чуем края на тази история преди края на годината?

— Моля за извинение, господине — каза Нестар. — След като просна на пода тия малоумници, той изтича на улицата, но за щастие там бяха неколцина войници от стражата. Те го хванаха. Сигурен съм, че опита да се сбие и с тях, господине. Така става, като позволяваме на тези варвари да идват в цивилизовани градове като нашия, ако може да си кажа мнението.

— Не може — сопна му се Оранус.

Стана и се обърна към арестанта, който седеше на нара в килията. Взря се в очите му и изведнъж се смръзна. Малко оставаше спомените да го лишат от самообладание, ръцете му затрепериха. Вдиша дълбоко, за да се овладее.

— Ти какво можеш да ми кажеш?

Младият мъж се изправи и погледна другите в стаята.

— Жената казва, че съм откраднал нейните пари. После съм избягал от кръчмата, а вашите войници са ме хванали на улицата. Така ли е?

— Да, това твърдят — съгласи се капитанът. — Е, и?

— Попитайте я колко злато има в кесията.

— Чу какво пита — подхвърли Оранус през рамо. — Какво има в кесията?

— О, към двайсет и пет жълтици — позапъна се курвата. — Може би и трийсетина. Не помня.

— Има трийсет и две златни монети, три сребърника и пет медни гроша — натърти арестантът невъзмутимо. — Не е ли страхотно, че успях да ги преброя толкова добре, докато тичах?

— Да, направо забележително — съгласи се капитанът и изгледа неприязнено курвата. — Значи ти си откраднала кесията му. Рокси, за това престъпление се полага бичуване. Петдесет удара.

— Ще повярвате на приказките на един варварин, а не на жена от града, която си плаща налозите? — развика се Рокси.

— Не на приказките му, курво! На сметките му!

— Нищо не знам за никаква кражба — разпери ръце Нестар. — В моята кръчма всичко си е по закон.

— Ясно ми е що за кръчма е твоята — промърмори Оранус, без да откъсва поглед от страхливо ококорените очи на червенокосата жена.

— Няма да издържа още едно бичуване — изхленчи тя и отстъпи заднешком към вратата. — Това ще ме довърши!

— Да беше помислила преди да му отмъкнеш кесията — троснато каза капитанът.

— Не искам да я бичуват — обади се арестантът. — Моето желание ще натежи ли на везните?

Облекчението заля Оранус като морска вълна, дори главата вече не го мъчеше толкова. Ако варваринът не искаше да обвини никого, всичко щеше да бъде забравено и в канцеларията му пак щеше да настъпи тишина. Нямаше да попълва документи, нямаше да разпитва повече. Можеше да свали нагръдника на бронята, да влезе в килията, да се излегне на нара и да затвори очи. Но изражението му остана сурово, докато гледаше ту арестанта, ту курвата.

— Кесията си е твоя — каза накрая. — Престъплението е извършено срещу тебе, а не срещу собственост на града. Щом желаеш всичко да приключи, аз нищо не мога да направя.

Постара се в гласа му да прозвучи съжаление, погледът му към жената беше изпепеляващ.

— Ами аз? — разсърди се мъжът с треските в челото. — Той ме хвърли през прозореца!

Оранус се усмихна със стиснати устни.

— Прав си, разбира се. В случая се налага да има публично заседание на съда. Можеш да обясниш пред всички какво си правил в стаята на курвата, когато един от нейните клиенти нахълтал и те нападнал. Я да видим… — Той отвори служебния дневник на бюрото си. — Можем да проведем съдебното заседание утре по пладне.

— Не искам да се явявам пред съда — смънка кльощавият.

— А ти, Нестар, искаш ли? — попита Оранус.

Сводникът завъртя глава.

— Ясно — кимна капитанът. — Всички вън! Рокси, ако още веднъж се наложи да дойдеш тук, ще се погрижа да те обесят.

Жената избяга, мъжете я последваха припряно. Оранус отключи килията и свали оковите от китките на арестанта.

— Откъде си?

— От северните земи.

— Риганте, така ли?

— Да.

— Далеч си от дома.

— Обичам пътешествията.

Младежът си взе кесията и я върза на колана си.

— Защо не искаше да я бият с камшик? — попита Оранус. — Знаеш, че тя си го заслужаваше.

— С нея ми беше много приятно — ухили се варваринът. — Сам съм си виновен, че задрямах. Може ли вече да си тръгна?

— Зависи къде ще отидеш. Имаш ли приятели в Ация?

— Отседнал съм при генерал Апий, докато моят приятел си върне силите след треската.

— А, при Апий! Чух, че е пристигнал. Само на боговете е известно какво е направил, за да го прогонят в тази пълна с бълхи помийна яма. — Оранус въздъхна тежко. — Е, тръгвай. Скоро ще притъмнее, а за хората от племената има вечерен час. И си отваряй очите на четири. Онзи сводник Нестар може да те причака. С много злато на колана ходиш насам-натам.

Младежът се ухили до ушите.

— Няма да ме причака.

Щом той излезе, Оранус затвори вратата и я залости. Свали металния нагръдник и легна на нара в килията.

Реши на другия ден да се отбие при Апий, за да покаже уважението си към него. Стисна клепачи и се върна в мислите си към кървавото отстъпление от Когдънското поле. Със спомените избуя и непоносимият страх, който го тормозеше безмилостно оттогава, който бе превърнал амбициите му в пепел и му бе отнел смелостта. Пак виждаше разкъсания боен строй и посичащите остриета, чуваше секващите внезапно викове на своите съратници, падащи със срязани гърла или отсечени крайници. Все едно пълчища от дяволи в човешки облик ги връхлитаха от мъглата, телата им изрисувани в синьо, очите блеснали от кръвожаден бяс. Оранус се разтресе отново. На него му бе провървяло. С още четирийсетина уплашени до полуда мъже успя да избяга при отстъпващите в стегнати редици войници на Апий — пробиха си с бой път до укрепения бивак. През цялата безкрайна нощ враговете нападаха, обаче Апий се прояви великолепно в командването на отбраната. Накрая племенните бойци се отдръпнаха от бивака.

Но ужасът не свърши.

Те стояха на валовете зад рововете и гледаха как враговете бутат трите пленени катапулти към тях. Отначало никой не се стресна, защото варварите нямаха камъни за катапултите. Но племенните бойци нямаше да мятат камъни по тях. Запращаха към бивака отрязани глави. До сутринта главите бяха навсякъде в укреплението.

Призори ездач на сив кон доближи вала на един изстрел с лък. Оранус се вторачи в него като всички останали. Конникът беше Конавар, кралят-демон. Предишния ден се бе сражавал и бе убивал като обладан от зъл дух. Сега седеше с изопнати рамене на жребеца, а вятърът развяваше шареното му наметало. Апий се качи на вала, постоя мълчаливо, после каза на Оранус:

— Ела с мен.

И без това уплашеният Оранус изпадна в паника — генералът се спусна в рова и се покатери от другата му страна. Въпреки страха той побърза да го настигне и двамата продължиха по равното поле.

Апий вървеше бавно, хванал ръце зад гърба си, сякаш се разхождаше в свежото утро. Оранус не долавяше в патриция никаква уплаха. Доближиха конника. Оранус вдигна глава да го погледне само веднъж. Конавар носеше украсен със злато и бели пера железен шлем, който закриваше цялото му лице. Само злите му очи святкаха през процепа. Имаше нещо нечовешко у него. Оранус предпочете да впие поглед в дръжката на меча му и чу първите думи на Апий:

— Конавар, твоите бойци се сражаваха доблестно.

Конавар пренебрегна похвалата и гласът прозвуча изпод шлема със студа на метал:

— Апий, имате избор. Останете ли тук, ще ви изтребим. Но можеш да поведеш хората си към земите на сените. Ако ми дадеш дума, че няма да спирате, докато не видите морето, ще ви позволя да си отидете безпрепятствено. Ще се погрижа и да получавате припаси по пътя.

— Ще ни дадете ли тялото на Валанус?

— Съмнявам се, че бих могъл да събера всички парчета или да ги разпозная дори ако опитам — отвърна кралят.

Оранус усети как краката му омекват; едва успя да не падне в несвяст.

— Тогава да бъде както желаеш, Конавар — каза Апий. — Но в укреплението имаме и тежко ранени. Трябват ни каруци за тях.

— Ще ги имате. Подгответе се да тръгнете след час.

— Трябва ни малко повече време да погребем главите, които ни… върнахте.

— Нека са два часа — съгласи се Конавар.

Обърна коня и пое в лек тръс към чакащата армия. Оранус се взря в Апий.

— Господин генерал, ако напуснем укреплението, няма съмнение, че те ще ни изколят.

— Възможно е, само че не ми се вярва. Конавар е хитроумен стратег, но и държи на думата си.

— Защо би решил да ни пусне?

— Защото постигна победата си с цената на огромни загуби. Дори да хвърли срещу укреплението всички бойци, които са му останали, трима от тях ще платят с живота си за смъртта на всеки от нас. Да, накрая ще измрем, но така няма да постигне нищо. А сега ни оставя да си тръгнем с подвити опашки и всеки от оцелелите ще говори за краля-демон на риганте. Чрез нашите усти легендата за него ще се разнесе навсякъде в империята като чума. И следващата армия, която настъпи в тези земи, ще носи страха в душите на войниците.

Дългият бавен поход към брега беше мъчителен. Мнозина от ранените умряха и бяха погребани край пътя. Навсякъде по околните хълмове се събираха хора от племената на народа келтой, за да гледат как остатъците от разгромената армия на Каменград се мъкнат изтощени към морето.

За Оранус това беше краят на обнадеждаваща кариера. Много години минаха оттогава, но почти нямаше нощ, когато да не го изтезават кошмарите, от небето да не валят отсечени глави и блестящи остриета да не се впиват в плътта му.

Ако не беше надареният пълководец Апий, Оранус щеше да умре на Когдънското поле. Той въздъхна. „Най-доброто от мен все пак умря там.“

 

 

Бануин беше в постелята, болката пулсираше в шинираната счупена ръка, тежеше и в главата му. Но неприятните усещания бяха нищо в сравнение с налегналия го ужас. Досега си въобразяваше, че е опознал страха твърде добре заради гонитбите и тормоза, побоищата и заканите. А сега разбираше, че през всичките тези години само се е плъзгал по повърхността. Доскоро трябваше да се опасява единствено от външни заплахи като Форвар и приятелите му. Те изобщо не го бяха подготвили за откритията през последните дни.

Винаги си бе представял собственото си съзнание като сигурно убежище, но вече му се струваше, че в главата му се е отворила порта, през която може да се пренесе всеки миг и да пропадне в бездънна яма на ужас, от която няма да се измъкне никога. И в момента чувстваше как го придърпва, все едно е застанал на ръба на пропаст и губи равновесие. Разтрепери се, седна на леглото и уви одеялото около раменете си. „Не биваше да влизам в онази река. Това ме съсипа.“

Ворна все го уверяваше, че някой ден неговата Дарба ще разцъфти и той ще се сдобие със способности, каквито обикновените хора нямат. Бануин очакваше с нетърпение този ден. Но способностите все не се проявяваха и той поговори с брат Слънцеднев за затрудненията си. Друидът бе бродил по високите хълмове и се отби при тях да пийне студена вода и да се разхлади. Бануин го доближи при кладенеца, където брат Слънцеднев наплиска с вода прошарената си брада и плъзна мокри пръсти през черната си коса, в която сребърните нишки отдавна бяха нагъсто. Този огромен плещест набит мъжага все още приличаше на боец, какъвто беше бил някога, преди да избере призванието на друид.

Бануин го попита как може да развие Дарбата си. Брат Слънцеднев седна на скамейка под клонестия дъб и му посочи мястото до себе си.

— Какво те подтиква да се стремиш към тези сили?

— Каквото подтиква всеки да желае една или друга сила.

— Мислиш, че така ще изпъкнеш сред останалите и ще извоюваш уважението им.

— Разбира се. Сигурно е чудесно да виждаш бъдещето или да четеш нечии мисли.

— Защо смяташ, че е чудесно? — попита друидът.

— Така ще знам, ако някой ми мисли злото.

— Ясно. Значи си представяш, че тези сили ще бъдат от полза само за тебе?

— О, не, братко Слънцеднев, бих ги използвал да върша добрини.

— А хората ще ти бъдат благодарни и ще те обсипват с похвали. И може би ще станеш изтъкнат мъж, ценен за останалите.

— Да. Това лошо ли е?

Друидът вдигна рамене.

— Опитвам се да не гледам на едно или друго нещо като на добро или зло. Струва ми се, че всичко опира до личната гледна точка. Каквото е добро за един човек, може да се окаже зло за друг. Дарбата, към която се стремиш, е дар от Извора. Тези дарове са като семена. В подходяща почва благоденстват и израстват. Ако паднат на скала, съсухрят се и умират. Ти скала или почва си, Бануин?

— Как да позная?

Брат Слънцеднев се усмихна.

— Преценявай постъпките си, мисли как живееш.

И след тези думи се изправи, потупа го по рамото и си тръгна.

Година по-късно Бануин знаеше отговора. Досега беше скала. Спомни си какво му бе казал Бейн малко преди да измъкнат Лия и баща й от реката.

„Наистина ли не разбираш? Цял живот се оплакваш, че никой не те харесва. Но кога си направил нещо за някого? Миналата година се подпали хамбарът на Ниан и всички се втурнаха да гасят. Ти къде беше? Остана си вкъщи. Докато се разотивахме целите в сажди и пепел, ти мина покрай нас, направо блестеше от чистота. Все едно бе окачил на врата си табела «Не ми пука за вас и за грижите ви.» Някой ден ще проумееш, че си такъв, защото сам си избрал да си такъв. Не е заради кръвта във вените ти.“

И всичко това беше вярно. Когато се престраши да влезе в придошлата река, за да помогне на Лия и Апий, рискува живота си заради техния. Тъкмо този отказ от себичността отвори портата в главата му. Сега съжаляваше с цялата си душа, че не е останал на брега. Защото в този дар нямаше нищо чудесно. Когато мисленият му взор проникваше уплашено отвъд портата, намираше там само насилие и смърт.

После видя лицето, плоско и безизразно, със светли очи, които не знаеха що е милост. Мъжът беше висок, с широки рамене, носеше броня в черно и сребристо, държеше лъскав меч, от който капеше кръв. Никой не можеше да му се опълчи, защото той беше най-страшният главорез, бърз и смъртоносен. Бануин съзираше хилядни тълпи, които го поздравяваха, скандираха името му. След миг мъжът беше на кораб заедно с още двама, стояха на носа и гледаха сивите вълни. „Идва насам — каза си Бануин. — Идва да убие всички ни.“ Отчаянието го погълна и той заплака.

 

 

Бейн — вече беше съвсем близо до къщата на Барус — долови някакво движение зад себе си. Извъртя се и видя двамата биячи на сводника Нестар. И двамата държаха ножове.

Първият се втурна напред и замахна непохватно към корема му. Бейн спря удара с лявата си ръка, заби десния си лакът в лицето на нападателя и го събори на земята. Вторият се спъна в него и беше повален от ритник на Бейн, който седна на ниската стена до улицата и поклати глава.

— Кълна се в Таранис, по-смотани грабители от вас не съм виждал. Да не ви е омръзнал животът?

— Тоя ми штроши ноша — изгъгна първият.

Надигна се да седне, опитваше да спре кръвта, която шуртеше от ноздрите му.

— Казах ти аз да му минеш отстрани — сгълча го вторият, който разтриваше удареното си коляно. — Казах ти, нали? Да му се нахвърлиш отдясно, за да имам място аз да го наръгам, нали?

— Ношът ми! — вайкаше се първият.

— Къде сте учили този занаят? — попита Бейн.

— Никакъв занаят не е това — оплака се вторият. — Останахме без пари. Нестар ни изпъди. Решихме да си опитаме късмета с твоето злато.

— Е, опитахте — подсмихна се Бейн.

Отвори кесията, извади два сребърника и им подхвърли по един. От изненада първият изтърва монетата, но побърза да я вземе от прахоляка. Вторият улови ловко своята.

— Намерете нещо друго, с което да си изкарвате прехраната — посъветва ги Бейн. — Какво умеете да правите?

— Бъхтехме в стопанството на татко — обясни вторият. — Фермата беше малка. Когато дойдоха войниците на Каменград, му заповядаха да се махне от земята. Той отказа и те го обесиха. После се цанихме за моряци, ама Дърк не спря да повръща три месеца, върнахме се на сушата и се наехме при Нестар. Всичко си беше наред, докато не ни се изтърси ти.

— Никога не гледай на нещата откъм лошата им страна — бодро го посъветва Бейн. — Я помисли — все някога щеше да ви налети някой, който не е добродушен като мен. Като нищо можеше да ви изкорми.

— Вярно ши е — потвърди първият, чийто нос вече се подуваше.

— Намерете си работа в някоя ферма. Човек трябва да се занимава с това, което умее най-добре. От мен да знаете — обирджийството не е за вас.

Бейн стана и свърна по уличката до оградата. Страничната врата беше залостена, затова той се прехвърли през оградата и скочи ловко в градината. Лия седеше на извита в полукръг каменна пейка. Вдигна глава, видя го и се усмихна. Дъхът му спря и сърцето му се разтупка. Това го изненада.

— Защо не ми викна отвън? — попита момичето. — Щях да ти отворя.

Той сви рамене.

— Оградата е лесна за прескачане. Как е Бануин?

— Вече няма треска, но гледа измъчено. Исках да седна на леглото до него, но той протегна ръка и ме спря. Разтрепери се и заплака. Каза, че трябвало да замине най-късно утре. Получил е препоръки от баща ми и си е платил превоза с търговски кораб, който ще отплава към Гориаса утре по здрач.

— Не ни остава много време да се опознаем — каза Бейн и се намести до нея.

Устните й проблясваха влажно на лунната светлина.

— Зяпаш ме — укори го Лия.

— Моля да ме извиниш. Аз съм планинско момче и не съм свикнал с такава красота.

Тя се засмя весело.

— Този комплимент беше изречен с подозрителна лекота. Вече си мисля, че си голям пакостник с жените.

— Ако бях такъв, щях да си изпрося целувка — подхвърли Бейн.

— А такъв ли си?

— И още как. — Наведе се към нея и докосна за миг устните й със своите. После се дръпна и вдиша дълбоко. — Трябваше да ме зашлевиш.

— Защо пък да те зашлевя?

— За нахалството ми.

— Откъде знаеш, че не съм искала да направиш това? Откъде знаеш, че не съм седяла тук да те чакам?

— Наистина ли?

— Не — усмихна се Лия. — Но можеше и да е така.

Бейн също се разсмя от сърце.

— Да, би трябвало да съм голям пакостник, за да съблазня дъщерята на своя домакин. Ще се задоволя с радостта, че седя с тебе.

— Ще се наложи да се радваш на моята компания — недоволно каза Апий, който неусетно бе дошъл до тях.

— Радостта ми ще е не по-малка — любезно отвърна Бейн.

Лия стана от пейката, прати му въздушна целувка и се отдалечи. Бейн забеляза как плавно се поклаща ханшът й под памучната рокля.

— Тя е много красива — каза на Апий, който седна на мястото на момичето.

— Няма спор. Тя е моето съкровище, Бейн. Лия е мила, храбра и безразсъдна. Като майка си. — Белокосият мъж се запъна. — Изгориха майка й с още петдесетима еретици на арената. Казват, че губели съзнание от дима на кладите още преди пламъците да обгорят плътта им. Въпреки това е жестока смърт.

— Какво означава „еретици“? — попита Бейн.

Апий махна с ръка ядосано.

— Религия, момко. Безсмислици. Моята жена се захласна по култа към Дървото, който е забранен в Каменград. Говорят за хармония със земята и с всички населяващи я хора. Боготворят Извора на всички неща — същество, отличаващо се с толкова поразителна немощ, че не може да спаси нито един от поклонниците си. Пикая му на божествеността! Щяха да арестуват и Лия като майка й. Но аз я отведох от Каменград. За жалост го направих чак след като тя оскърби публично старшия жрец Наладемус, нарече го глупав и самолюбив старец. Видях очите му. Омразата пламтеше в тях.

— И тези старши жреци могат да осъждат хората на смърт?

— О, могат. Имат си и убийци, но са ги пременили в разкошни брони и ги наричат Рицарите на Каменград. Безпощадни и много опасни мъже. Те извличат хората от домовете им и ги замъкват на съд пред старшите жреци.

— Императорът защо позволява това?

— Защо да не го позволява? Повечето арестувани са бивши поддръжници на републиката, а всички привърженици на култа възразяват гръмогласно срещу продължаващото разширяване на имперските владения чрез войни. Според култа към Дървото всички войни са зло.

— Колко глупаво — поклати глава младежът. — Без войни няма слава.

— Именно! Аз какъв щях да бъда? Обущар? Ковач? Доведох Лия тук, за да е на безопасно място, за да изчакаме сгромолясването на Алените жреци. Тогава ще можем да се върнем в Каменград.

— Тези жреци в какво вярват?

— В самия Каменград. Твърдят, че той бил божество, вечно и свято. Всички други богове били лъжливи, измислици на по-слабите народи. — Апий се вгледа в очите на Бейн. — Ти в какво вярваш, момко?

— В нищо. Може би в силата си. Ами ти?

— Вярвам, че над човешките дела има по-висша сила. Не мога да не вярвам. Иначе всички ще се окажем само паразити, щъкащи безцелно насам-натам. Както и да е, да не задълбавам във философията. Запазих ви места на кораб, който отплава утре. Бануин се съгласи да занесе в Каменград мои писма до някои хора. Ако желаеш, ще дам и на тебе препоръки, за да има поне къде да отседнеш.

— Генерале, все ще си намеря някакъв подслон. Не се безпокой за мен. И няма да се застоявам в града. Обещах на майката на Бануин, че ще го съпроводя жив и здрав дотам. После ще позяпам и ще си тръгна. Вече ми е мъчно за планините.

— Искаше ми се и аз да видя планините на риганте — сподели Апий. — Казват, че са величествени. — Изражението му се промени, в очите му натежа тъга. — Опасявам се, че новите командири ще могат да ги видят, когато армията на Каменград настъпи отново на север.

— Не си ли взехте поука от Когдънското поле?

— Каменград не си взима поуки — натърти Апий с въздишка. — Ние сме народ, обременен с безгранична самонадеяност. След разгрома на Когдънското поле Джасарай си имаше други грижи, а Конавар се оказа достатъчно хитроумен да върне пленените знамена на Пантерите, които унищожи. Джасарай залъга хората в Каменград, че това било проява на разкаяние, и успя да стовари цялата вина за провала върху главата на мъртвия Валанус. Но не е забравил за риганте. Изобщо не се съмнявай в това, Бейн. Засега води войни на изток, но щом приключи там, ще се заеме с похода срещу Конавар.

— И този поход ще завърши като първия — каза Бейн ледено.

— Мога да разбера причините за увереността ти, но аз съм стар войник и няма да се съглася с тебе. Настъплението на Валанус беше твърде прибързано, той разполагаше само с пет Пантери — петнайсет хиляди войници. Преди битката снабдяването ни беше прекъснато и войската гладуваше от пет дни. Въпреки това тези войници успяха да убият шестнайсет хиляди племенни бойци. Джасарай няма да поведе толкова слаба армия. По-скоро очаквайте четирийсет хиляди. И той ще ги командва лично.

— Джасарай е старец — ухили се Бейн презрително.

Апий също се усмихна и завъртя глава.

— Самочувствието на младите! Да, вече е старец, само че този старец никога не е бил побеждаван в сражение. Генералът не се нуждае от светкавичната бързина на младоците, за да открие слабо място във вражеските редици или за да долови как се променя съотношението на силите в битката. Нуждае се от прозорливост, опит и непоклатимо самообладание. И Джасарай притежава всички тези качества. Няма да унищожите неговите обози. Ще напредва бавно, с неизчерпаема предпазливост. Радвайте се на своите планини… докато все още са ваши.