Дейвид Гемел
Среднощен сокол (2)

1.

Паракс Ловеца открай време презираше суетността у другите. Но вече знаеше колко неусетно може да се прокрадне тя в човешката душа. И тази мисъл беше студена и хапеща като вятъра, който налиташе откъм заснежените върхове на планината Друаг. Паракс извади от дисагите вълнена шапка и покри с нея оредяващата си коса. Старите му очи се загледаха нагоре към Кайр Друаг, най-стария връх, но вече не различаваха нито острите назъбени ръбове, нито далечните борови гори. Сега можеше да види само мъгливата белота на върховете под ярката размита синева на небето.

Уморената кобила се препъна и старецът се хвана припряно за лъка на седлото. Потупа животното по шията и дръпна кротко юздата. Кобилата беше на осемнайсет години. Доскоро беше силна и на нея можеше да се разчита. Но не и днес. И за нея това преследване се оказваше непосилно.

Старецът въздъхна. На трийсет беше в разцвета на силите си, един от най-умелите следотърсачи във всички земи на народа келтой. Не беше склонен да се хвали, защото си знаеше, че по рождение е надарен със зорки очи и проницателен ум. А баща му също беше великолепен ловец и следотърсач, обучи го добре. На пет години Паракс вече можеше да разпознава следите на над трийсет вида животни: скокливата видра, топуркащия язовец, хитрата лисица и още много други. Дарбата му изглеждаше едва ли не мистична. Някои казваха, че успявал да прочете живота на човек по стръкче трева, смачкано от тока на ботуш. Дрънкаха врели-некипели, разбира се, но Паракс само се подсмиваше на такива приказки и не откриваше зародиша на суетността в тази усмивка. Все пак беше вярно, че имаше способността да научи много за човек от следите му, от останките на бивака и накладения огън — всичко това показваше колко познава и разбира дивата природа, колко често и задълго дава отдих на коня си, колко бързо може да се движи, колко търпелив е в лова. Така опознаваше характера му, а когато Паракс успееше да разбере що за човек преследва, го намираше всеки път, колкото и майсторски онзи да прикриваше следите си.

Докато навърши трийсет и пет, славата му стигна и до земите на племето пердии, чийто крал Алеа го нае. Но и тогава Паракс не допусна прекомерната гордост да стане една от чертите му. На петдесет вече служеше на крал Конавар и си позволяваше само спокойно удовлетворение от постигнатото — или поне му се струваше, че е така. Очите му бяха загубили мъничко от зоркостта си, но все още разгадаваше следите толкова умело, че околните бяха готови да го сметнат за магьосник. Дори на шейсет си оставаше не по-лош следотърсач от всеки друг, защото натрупаният огромен опит му даваше предимство над по-младите. Или поне така му се струваше, а всъщност от покълналото семе на суетността в душата му незабелязано бе пораснал бурен. А сега имаше повече от седем десетилетия зад гърба си и знаеше, че от няколко години не е ненадминат. Дори вече не беше добър в занаята. И тази увереност го уязвяваше, но не колкото самолюбието, заставило го да отрече истината дори пред човека, когото обичаше повече от всички останали — краля.

Паракс служеше на Конавар от почти двайсет години — още от деня, когато младият воин го спаси от робските пазари на Каменград и се върна с него в земите около планината Друаг. Яздеше до Конавар и когато той стана леърд, после боен предводител, а накрая и първия Върховен крал от няколко столетия. Паракс беше до него и в онзи кървав ден на Когдънско поле, когато непобедимата армия на Каменград бе смазана от мощта на Железните вълци, водени от Конавар. Потръпна. Крал Конавар му се доверяваше… а накрая трупащите се години и немощ го подтикнаха да злоупотреби с това доверие.

— Намери онзи момък Бейн — каза му кралят, — преди преследвачите да го убият… или той да ги убие.

Паракс се бе взрял в разноцветните очи на Конавар — едното зелено, другото кафеникаво-златисто. Копнееше да признае истината, просто да каже: „Вече не ме бива, приятелю. Не мога да ти помогна.“

Не се престраши. Думите заседнаха в гърлото му, забили нокти на лъжлива гордост. Той беше сред най-доверените съветници на краля. Той беше Паракс — най-великият ловец в познатия на този народ свят, жива легенда. Щом кажеше истината, щеше да се превърне в безполезен старец, който ще бъде пренебрегнат и забравен. Само склони глава смутен и потегли от Старите дъбове с бушуващи в душата му угризения, налегнат от бремето на уплахата. Слабеещите му очи не разчитаха следите и той по неволя вървеше дни наред по дирите на преследвачите с надеждата, че те ще го отведат при младия беглец.

Така си навлече последното унижение. Изгуби следите на потерята. Двайсет ездачи!

Тогава от очите му потекоха горчиви сълзи. Някога би могъл да проследи и лястовица в полет, а сега не намираше следите и фъшкиите на двайсет коня. Следваше дирите им на половин час път зад тях, но задряма на седлото. Уморена и жадна, кобилата бе надушила вода и се отклони на изток. Паракс се сепна, когато животното започна да се катери по стръмен склон с израснали нагъсто дървета. Старецът едва не се свлече от седлото. Плътни облаци закриваха слънцето и той изобщо не знаеше къде се е озовал. Животното го отнесе при бълбукащ поток и Паракс стъпи на земята. Гърбът го болеше, устата му пресъхваше. Коленичи, загреба вода в събраните си шепи и утоли жаждата си.

— Доживях да стана безполезен — промърмори на глас. Кобилата изцвили тихо и тропна с копито. — Знаеш ли на колко години съм? — обърна се той към нея. — На седемдесет и две. Веднъж преследвах грабител цели три седмици. Спипах го сред голи скали на един хребет. Кралят ми плати двайсет сребърника и ме обяви за Принца на следотърсачите.

Свали старата вълнена шапка и изми лицето и брадата си. Огладняваше. В раницата му имаше парчета пушен бекон, увити в тънък плат, черен хляб и малка пита сирене. Искаше да извади храната и да накладе огън, но слънцето се показа между облаците в късния следобед, Паракс седна и задряма, опрял глава на един гладък камък.

Сънуваше по-добрите времена преди да се размъти зрението му, дните на смях и радост, след като младият крал прогони войниците на Каменград от северните земи. Смях и радост… но не и за самия крал. Краля-демон, така го наричаха заради свирепостта му, а и защото хората помнеха страшното му отмъщение, след като неговата съпруга бе убита. Тогава Конавар беше леърд само на племето риганте. Сам изтри от лицето на земята селото на убийците, опожари го цялото, уби мъже, жени и деца. След онзи ден Паракс не чу нито веднъж смеха му, не видя веселие в очите му.

В съня му кралят стоеше под луната на крепостната стена в Старите дъбове. Но този път около тях двамата се рееха призраци — млада тъмнокоса жена с бледо лице и великан със сплетена руса брада. Те протягаха ръце към краля и белязаното му лице побеля, щом ги зърна. Паракс познаваше и двамата, чиито духове виждаше. Убитата Тей, жената на Конавар. И неговият пастрок Руатан.

— Ти не изпълни обещанието си, съпруже — промълви призракът на Тей.

Конавар наведе глава.

— Толкова се срамувам, Тей…

— Ще ме заведеш ли да се разходим с коне?

Конавар изстена и се смъкна на колене. Паракс стоеше безмълвно до него — знаеше причината за терзанията му. Конавар бе обещал на Тей да се разходят до едно езеро, но на връщане към дома си бе срещнал жена, която обичал някога. Ариан го омаяла и той легнал с нея. А след няколко часа в Старите дъбове научил, че Тей излязла с Руатан и била убита, когато ги нападнали от засада мъже, които имали кръвна вражда с Руатан. Конавар не вдигаше глава. Огромният силует на Руатан надвисна до него.

— Кон, няма нищо по-важно от семейството. Мислех, че поне на това съм те научил.

— Научи ме. Никога не съм го забравял. Грижех се за Крилото, за Бран, за мама.

— А за Бейн?

Лицето на Конавар се изопна от гняв.

— Съжалявам за това, но не можех да понеса мисълта, че ще видя отново Ариан. Моята страст към нея погуби Тей… и съсипа живота ми!

— Ти сбърка, Кон. Случва се на всеки. Но Бейн нямаше никаква вина, а възмъжа без баща до себе си. Видя как смазаната му от мъка майка изнемощя и умря в самота. Момчето имаше право да очаква повече от тебе, Кон. Трябваше да го признаеш за свой син. Никога не е имало съмнение, толкова прилича на тебе — дори с тези негови очи, златисто и зелено. Но ти странеше от него, затова и всички останали му обърнаха гръб.

Видението изглеждаше толкова истинско, че Паракс понечи да докосне рамото на краля, прегърбен под товара на скръбта и срама. Но гледката избледня, за миг вместо хората зърна горичка, вятър полюшваше клоните. И само за един удар на сърцето пред погледа му се мярна стояща наблизо забулена жена. Подпираше се на жезъл. Огромен черен гарван прелетя от висок клон и кацна на рамото й. Паракс се смръзна от ужас. Знаеше, че вижда страховитата Моригу от сидите, богиня на зли пакости и гибел.

Сепна се с вик. Усещаше колко лудешки бие сърцето в гърдите му. Огледа дърветата наоколо, но нямаше нито забулена жена, нито гарван. Надуши миризмата на цвърчащ бекон и му се стори, че още сънува. Изви глава и видя мъж, приклекнал до огън. Държеше над пламъците тиган с дълга дръжка. Мъжът го погледна и се ухили.

— Мъчеше те лош сън, старче — каза приветливо.

Притъмняваше, вятърът носеше студ. Паракс се примъкна до огъня и загърна зеленото наметало по-плътно около кльощавите си рамене. Взря се напрегнато в младежа. Нямаше брада, дългата му руса коса беше вързана на тила, от дясното слепоочие висеше тънка плитка, каквито имаха Морските вълци. Светлозелена ловджийска риза, елек от тъмнокафява кожа, панталон от еленова кожа и ботуши за езда до коленете. Не видя меч, но момъкът обръщаше парчетата бекон с ловджийски нож от ярко желязо.

— Ти си Бейн, Вълкоглавия — каза Паракс.

— А ти си Паракс, Кралския ловец.

— Да, аз съм… и се гордея с това.

Бейн прихна.

— Казват за тебе, че си най-великият следотърсач.

— Да, така казват — съгласи се старецът.

— Но вече не си, Паракс. — В усмивката на младежа имаше съчувствие. — Наблюдавах те. Пресече дирите ми три пъти през последните два дена. Третия път оставих дълбока следа, за да я видиш, а ти мина направо през нея.

Паракс се взря отблизо в него. Сега виждаше и разноцветните очи — зелено и кафеникаво-златисто. „Същите като на баща му. Същите като на краля.“ Този момък изглеждаше твърде зрял за седемнайсетте си години, прекалено корав и опитен.

— Намислил си да ме убиеш ли? — попита старецът.

— Това ли искаш?

— Ако го направиш, би имало чудата справедливост — подхвърли Паракс. — Срещнах баща ти за пръв път, когато беше горе-долу на твоята възраст. Дойде да ме убие. Преследвах го много дни с отряд воини от племето пердии. Ама че хитрец се оказа — уби седмина от преследвачите. Направи всичко по силите си, за да ме отклони от следата. Много находчив младеж. Проследих го по камъни и по вода. Веднъж едва не ме заблуди. Следите му се изгубиха под клона на стар дъб. Издърпал се нагоре, изтичал по клона и скочил в короната на близкото дърво. Но тогава не бях стар и безполезен. Открих го.

— А той защо не те уби?

Паракс сви рамене.

— Не знаех и тогава, не знам и днес. Хапнахме заедно и той си тръгна, за да се присъедини към армията на Каменград. Когато се срещнахме отново, той вече беше мъжът, убил краля на пердиите, а аз бях вързан и щяха да ме пратят при робите, дълбаещи земята в рудници. Той ме позна и ме спаси. И сега седя до сина му. Е, ще ме убиеш ли?

— Нямам причина да те мразя, старче — каза Бейн. — Склонен съм да те оставя жив.

— Щом е тъй, дай и на мен от този бекон, иначе може да умра от глад.

— Разбира се. Храната си е твоя.

Младежът набоде парче с ножа си и подаде тигана на Паракс. Нахраниха се в мълчание. Беконът беше вкусен, но се оказа леко пресолен и старецът отиде при потока да пийне вода.

— Как се изплъзна на потерята? — попита, когато се върна при огъня.

— Не беше трудно. Не горяха от желание да ме намерят. Не ги виня за това. Повечето са женени и не им се иска да оставят млади вдовици.

— Ти си много наперено копеле! — сопна се ловецът.

— Такъв съм си. И много ме бива с меча и ножа. Сражавал съм се, Паракс. Два пъти срещу Морските разбойници и три пъти срещу непрокопсаници, изгонени от племето норвии. — Чукна с пръст по широката златна гривна на лявата си ръка. — Чичо Брефар ме награди с това за проявената доблест. Трябваше кралят да ми връчи наградата… но щеше да е доста неудобно.

Паракс долови надигащия се гняв в гласа му и реши да говори за друго.

— Ти защо ми позволи да те намеря?

Бейн се засмя.

— Не си ме намерил. Аз те намерих. Съжалих те. Сигурно е тежко да загубиш уменията си.

— Така си е. Съмнявам се обаче и ти да доживееш времето, когато ще научиш колко е тежко. Е, защо поиска да говориш с мен?

Младежът не отговори веднага. Занесе тигана при потока, изми го, изтърка го със стиска трева и го прибра в раницата на ловеца. После се излегна до огъня.

— Загложди ме любопитството. Знам защо ме подгониха хората на чичо Брефар. Но не разбирах защо кралят е пратил своя следотърсач подире ми. Нито пък защо не си тръгнал с потерята.

— Кралят не желае смъртта ти — натърти Паракс.

Бейн се изсмя презрително.

— Тъй ли било? Моят баща не желаел смъртта ми. Трогнат съм. През целия ми живот не е говорил с мен… освен след победата ми в надбягването на Белтин, когато ми даде наградата. „Добре се справи.“ Това са думите, които чух от баща си за седемнайсет години. И сега трябва да повярвам, че се е загрижил за добруването ми, а?

— Не мога да говоря от негово име. Той ме помоли да те намеря. И ми заръча да ти дам кесия злато.

— Кесия злато? Колко мило!

Бейн се изплю в огъня.

— Той е добър човек — тихо каза Паракс.

— Внимавай, старче — предупреди го младежът. — Не съм от най-търпеливите. Едва пет дни минаха, откакто убих двама. И да добавя трети към тях, съвестта няма да ме мъчи.

— Както чух, те са говорили гадости за твоята покойна майка, после решили да те причакат, защото си ги набил. Ако беше застанал пред съда, няма съмнение, че щеше да бъдеш оправдан.

— И тази кесия злато ли трябва да ми помогне пред съда?

— Не — завъртя глава ловецът. — Златото ще ти бъде от полза, когато напуснеш земите на риганте. Убитите от тебе мъже бяха сродници на пълководеца Фялок. И той се закле в кръвта им, че ще излезе в двубой срещу тебе. Кралят не иска никой от вас двамата да пострада.

Бейн се разсмя весело.

— Тоест той не иска вуйчо Фялок да умре, така ли?

— Ако е искал да каже това, щеше да го каже — сопна се Паракс.

— Одобрявам предаността — сподели Бейн. — Не че знам от собствен опит какво е някой да ти бъде предан, но ми харесва. Затова ще те оставя жив и ще взема кесията. — Гласът му стана по-рязък от сдържаната ярост. — Но може и да не си тръгна. Може да остана и да се бия с Фялок. За да го заколя пред очите на краля.

Старецът помълча, после каза:

— Рядко съм срещал хора с толкова неизчерпаем гняв. Тъжно ми е, Бейн, да те виждам такъв. Фялок е твърдоглав мъж. И страховит боец. Но по-важно е, че той е женен за сестрата на твоята майка. Как мислиш, дали духът на майка ти ще се радва, ако види бащата на нейните племенници посечен от нейния син?

— Не… Няма да се зарадва — призна младежът и гневът му се укроти. Паракс видя в очите му печал вместо гаснещата свирепост, без която изглеждаше много по-млад. — Ще те пощадя. Ти познаваше ли майка ми?

— Не. Само съм чувал за нея.

— И какво означава това? — ледено попита Бейн.

— Означава, момко, че знам какво се е случило. Тя е била първата любима на Конавар, но се е омъжила за друг, защото помислила, че Кон ще умре. Но не живяла дълго със съпруга си.

— Не извъртай, дърт мръснико! Не е живяла дълго с мъжа си, защото Конавар я насилил и съм се родил аз. И я зарязал опозорена. Повече не й продумал. Съсипал й живота, тя умря съкрушена. Като сме започнали, поне да кажем всичко.

— Това изобщо не е всичко, но аз съм чужд човек и няма да споря с тебе. Все пак ще те попитам: твоята майка казвала ли е някога, че Конавар я е насилил?

— Не беше нужно да го казва.

Паракс въздъхна.

— Отдавна съм се убедил, че хората вярват в това, в което им се иска да вярват. За това също няма смисъл да се пререкаваме. Време е да си вървя.

Старецът отиде при кобилата, отвори дисагите, извади кесията и я подхвърли на младежа. Бейн се подсмихна.

— Сега можеш да се върнеш при краля и да му кажеш, че неговият стар ловец още е най-умелият в този свят. И е намерил Вълкоглавия, макар че никой друг не е успял.

— Ще му кажа истината… и повече няма да изляза на лов.

— Е, щом ще бъдеш прям — подхвана тихо Бейн, — кажи му и че винаги съм го мразел и някой ден ще изтръгна злото му сърце от гърдите за това, което причини на майка ми.

— Трябва да си изключителен боец, за да победиш Фялок — увери го Паракс. — Но за да убиеш Конавар, трябва да си най-способният боец, който се е раждал някога. А ти не си, момко. Не се заблуждавай.

— Може и да бъда при следващата ни среща — отвърна младежът невъзмутимо.

Паракс се качи уморено на седлото.

— Не ми се вярва. Бейн, може да съм стар, може да съм загубил зоркостта на очите си, но умът ми открива истината със същата лекота както преди. Защо не изчака да те съдят, за да бъдеш оправдан? А щом си решил да побегнеш, защо остана по тези хълмове, за да си играеш на котка и мишка с преследвачите?

— Защото съм свободен човек и живея както си искам.

— Не. Защото копнееш всичко да свърши — възрази Паракс. — Тежи ти скръбта, че загуби майка си, и не можеш да понесеш, че цял живот те отхвърлят и пренебрегват. Чакаш смъртта. Може би дори я желаеш. Затова се надявам да заминеш оттук и да се усъвършенстваш. Защото имаш същите заложби за величие, каквито имаше Конавар. И аз също като него не искам да видя смъртта ти.

Смуши с пети кобилата и се отдалечи от поляната.

 

 

Повечето хора си казваха, че отминалите години са били милостиви към Ворна. Макар че бе прехвърлила петдесетте, дългата й коса си оставаше черна, със сребристи нишки, а кожата — гладка. Изглеждаше десетина години по-млада, докато седеше под навеса пред къщата си и гледаше село Трите потока в последните лъчи на слънцето.

Мислеше си, че такова е могъществото на уика — земната магия в кръвта й, която забавяше остаряването. Някога бе всеизвестна като Ворна Вещицата и хората по тези земи се отнасяха с почит и страх към нея. Но откакто повярваха, че е загубила силите си, станаха приветливи и тя се радваше на приятното чувство да й махат и да се усмихват, когато минава край тях. Канеха я в домовете си и тя беше щастлива.

„Да, отминалите години бяха милостиви към мен…“ Изведнъж потръпна, но не от студ. Оттук виждаше ковачницата на Нанкумал, чуваше равномерните удари на чука му, а вдясно беше къщата, където някога живееха родителите на Конавар — Мерия и Руатан. Ворна въздъхна от притока на отдавнашни спомени. Изви глава да погледне величавите върхове на Кайр Друаг. Снегът изглеждаше бледозлатист в гаснещата светлина. „Толкова малко промени в планините, а толкова много в нашия живот…“ Обърна се към старата къща на Руатан отвъд ливадата и си представи как той крачеше по тревата, а нейният син седеше на раменете му. Руатан винаги преливаше от жизненост и сила. Ворна затвори очи. Знаеше, че е безполезно да тъне в съжаление. Така прахосваше и времето, и чувствата си. Но с годините ставаше по-трудно да го отпъжда. Най-добре да го изтърпи, за да отмине само.

От паметта й изплува и лицето на нейния покоен съпруг — Бануин, нисичкия търговец от Каменград, когато заминаваше за последен път, придружен от младия тогава Конавар. Бануин се обърна и махна с ръка, после й прати въздушна целувка. Още усещаше стегнат възел в корема от този спомен, в гърлото й пак заседна бучка. Той не доживя да види сина си.

А сега и младият Бануин замина. И също се обърна да й махне с ръка от билото на хълма. И Ворна отново остана сама както в онези времена преди схватката между Конавар и мечока. Преди нейния танц с Бануин в празничната нощ. Преди да загуби дарбата си на вещица. И преди да я придобие отново, което остана тайна за околните.

Стана и тръгна към първия поток. Спря за малко да се порадва на бледолилавите напръстничета по бреговете. Благостта в душата й преливаше в лека печал и все й се струваше, че призраците от миналото са наоколо. Могъщият Руатан, Ериата — Земната жена, сакатият Риамфада, изтерзаната Ариан.

— Дано си намерила покой, момиче — прошепна Ворна.

Щом помисли за Ариан, се сети и за нейния син Бейн. Какво ужасно име му избра Ариан — означаваше „проклятие“ на старото наречие. Затънала в себичността и мъката си, тя бе искала всички от племето риганте да знаят за страданията й.

Въпреки бремето на това име момчето израсна както трябва, само със словото не се справяше добре. Кралят бе разпоредил всички деца на риганте да се учат на четене и писане. Някаква неразбираема за Ворна пречка все спъваше Бейн в ученето въпреки острия му ум и находчивостта му. Друидът брат Слънцеднев се занимаваше с децата в Трите потока и накрая изпрати Бейн в дома на Ворна, за да учи с Бануин, който с лекота поглъщаше тези знания. Но и с неуморната помощ на Бануин на Бейн му беше трудно.

Имаше обаче други умения, с които понякога успяваше да зарадва Ворна. Тя се засмя на спомена за малкия язовец.

Огледа се да провери дали има хора наблизо, приклекна и очерта кръг с пръст във въздуха, а накрая прошепна три от Словата на силата — древни думи от език, който хората отдавна не говореха. Сребристият кръг засия сред напръстничетата. Ворна му вдъхна живот полека, въздухът в кръга се разлюля като лятна мараня и там се появи образ. Тя се вгледа в деветгодишното момче и слепия язовец. Подпря се на колене сред цветята и наблюдаваше безмълвно сцената, а умът й се пренесе в онази лятна вечер преди осем години.

Слънцето се бе спуснало зад планините около час преди това. Някой потропа на вратата. Ворна се загърна с шал и излезе навън. Бейн стоеше на лунна светлина, а до крака му се бе сгушил съвсем млад язовец. Когато отвори вратата, Ворна забеляза как черно-сребристата главичка се върти наляво-надясно.

— Какво правиш тук с това животно? — попита тя момчето, като внимаваше да говори тихо.

— Отидох в гората и го видях — обясни Бейн. — Подмина ме и се блъсна в дърво. После пък се спъна в заешка дупка. Ворна, има му нещо на очите.

— Как го доведе тук?

— Бавно — призна момчето. — Виж!

Той се отдръпна от язовеца, приклекна и зацъка с език. Младото животно повъртя глава насам-натам и се насочи към звуците. Щом стигна до Бейн, момчето го погали по главата.

— Ей така се мъкнахме. Накарах го да ме следва, но той все се отплесваше нанякъде. Минаха много часове. Можеш ли да го изцелиш?

— Бейн, никоя билка не лекува слепота.

— Но ти не можеш ли да го изцелиш?

— Защо мислиш, че мога? — попита Ворна предпазливо.

— Аз умея да пазя тайни — увери я момчето. — Можеш да ми се довериш.

Тя се взря в очите на детето. Накрая се усмихна.

— Мисля, че ще успея да му помогна.

Коленичи до язовеца, докосна с длани главата му и остави духа си да се понесе с потока на кръвта в тялото. Животинчето се унесе в дълбок сън. Беше твърде недохранено, мъчеха го бълхи и червеи. Но най-лошото се криеше в мозъка. Тумор напираше под черепа и причиняваше слепотата. Ворна отвори очи и погледна момчето.

— В килера има парче шунка. Сложи го в паница и я донеси тук. И се постарай да не събудиш Бануин!

Бейн изтича на пръсти в къщата и се върна с месото. Едната й ръка остана върху главата на язовеца, пръстите на другата хванаха парчето шунка. Тя проникна мислено в тумора, усети пулсиращия живот в него, нуждата да расте. С неизчерпаемо търпение Ворна съсредоточи волята си и започна да издърпва зловредните клетки в своето тяло, прехвърляше ги в своята кръв, принуждаваше ги да се разпаднат, да се променят от плът в енергия. Студената шунка под ръката й зашава, по пръстите й плъзнаха личинки. Капки пот избиха по челото на Ворна, стичаха се на струйки по бузите й. Но тя не се разсейваше. Щом провери дали е премахнала и последните следи от тумора, се отпусна и отвори очи. Бейн зяпаше втрещен гниещата, гърчеща се буца, в която се бе превърнала шунката.

— Тези личинки в язовеца ли бяха? — попита момчето.

— Може и така да се каже. Отнеси тази гадост настрана и я зарови в земята. После ще събудим животинчето и ще го нахраним.

— Ворна, на никого няма да кажа. Ще опазя твоята тайна. Обещавам ти.

— Откога знаеш?

— Миналата година те видях как разпали огнището, като щракна с пръсти. Минавах край прозореца. Пред никого не съм продумвал за това.

— И защо мълча?

— Защото тайната си е твоя — отвърна Бейн. — Помислих, че не искаш други хора да научат.

— Прав си. Хайде, иди да заровиш месото.

Ворна се усмихна отново на сцената, размърда пръсти и кръгът изчезна. Тя се изправи и видя ездач, който слизаше откъм източната гора на петнист сив кон.

— Безразсъдно момче… — прошепна вещицата.

Въпреки това, докато гледаше младия беглец да минава по моста и да прекосява ливадата, настроението й се подобри. Той спря пред къщата и скочи на земята засмян, златистата му коса блестеше на слънцето.

— Дано имаш нещо за ядене — подхвърли младежът. — Изкушавах се да спра някъде и да изям коня.

— Глупаво хлапе! — сгълча го Ворна. — Точно тук ли реши да дойдеш? Нима искаш потерята да те намери?

— Тревожиш се излишно. Те са далеч, ще се върнат чак когато притъмнее.

Бейн й се ухили и вкара сивия кон в конюшнята. Ворна въздъхна, поклати глава и влезе в къщата. Отряза голямо парче пай с месо, сложи го в чиния и я постави на масата. Бейн влезе, затвори вратата и седна. Ворна му наля вода и се настани до огнището, докато той се нахрани.

В стаята беше хладно. Тя прошепна Слово на силата и по сухите дърва в огнището заподскачаха пламъци.

— Никога не ми омръзва да гледам как правиш това — сподели Бейн, стана и се премести на старото кресло с конска кожа срещу нейното.

Ворна му се усмихна. Той имаше очите на баща си и красотата на майка си.

— Какво си намислил да правиш?

Бейн сви рамене.

— Нищо не съм намислил. Но вече си имам кесия злато. Подарък от моя любящ баща. Ах, как ме трогва добротата му…

— Към мен винаги е бил добър — отвърна тя, — но нека не се впускаме в спорове. Твърде привързана съм към тебе, за да те ядосвам.

— Ворна, не мога да ти се сърдя — каза Бейн. — Ти винаги си била моята най-добра приятелка след майка ми. Виждам, че Бануин вече е заминал. Как мислиш, ще се върне ли?

— Зависи дали ще намери онова, което търси. — Гласът й натежа от печал. Взря се в странните разноцветни очи на младежа. — Зависи и дали ще оцелее, за да го намери.

— Да не смяташ, че нещо го заплашва? Видение ли си имала?

— Имам много видения, но нито едно не засяга моя син. Или тебе. Струва ми се, че моята обич към вас двамата пречи на дарбата. Знам обаче, че той язди на юг през земи, разкъсвани от насилие и разруха. А той не е боец. Знаеш, че съм права.

— О, да, знам. Той не е… силен — запъна се малко смутено Бейн.

— Ти си му добър приятел — засмя се Ворна. — Открай време.

Младежът се изчерви.

— Знам, че все го забърквах в неприятности, а ти все ми се караше за това.

Вещицата завъртя глава.

— Винаги ти става неудобно, когато някой те похвали. От дете си такъв.

— Твърде рядко се случваше — подсмихна се Бейн, — за да свикна. — Отиде до прозореца и отвори капаците, за да огледа хълмовете. От ковачницата на Нанкумал още се чуваха ударите на чук. — Горкият дядо — промълви той. — Първо жена му, после дъщеря му… Много мъка му се събра.

— Прости ли му? — попита Ворна.

— О, да. Не му беше леко да търпи в дома си опозорена дъщеря. Мисля си, че някак прехвърляше вината и върху мен. Но никога не се е държал зле с мен. Дори беше благ посвоему. И когато го видях да плаче след смъртта на майка ми, целият гняв се изпари от душата ми. — Бейн се обърна към Ворна с нерадостна усмивка. — Трудно е да мразиш някого, който е обичал любим за тебе човек.

— Това е ценен урок, ако наистина си го научил — подхвърли вещицата.

— Не ме бива много в уроците — призна той. — Мога да напиша името си и думата „кон“. — Върна се да седне до огнището и опря глава на облегалката. — Винаги съм харесвал тази стая. Толкова е спокойно тук.

— Разбирам те. — Ворна кимна. — Тази къща е добро място. Стените й са съхранили много хубави спомени.

Младежът седна по-изправено на креслото.

— Останах три нощи в старата ти пещера. Преследвачите ми загубиха дирите. Колко дълго живя там?

— Двайсет и пет години.

— Аз вече се побърквах на четвъртата сутрин. Как си издържала в толкова усамотено място?

— Тогава бях друга. Млада и озлобена.

— Там си спасила живота на Конавар. Все си мислех за това, докато се крих в пещерата.

— Ако не го бях направила, ти нямаше да се родиш — напомни вещицата. — И аз нямаше да се омъжа за бащата на Бануин. Значи и Бануин нямаше да се роди. Какъв щеше да бъде светът без вас двамата?

— По-скучен — отвърна Бейн, но усмивката му изчезна. — Разкажи ми за Конавар и мечока.

— Какво искаш да чуеш? Всички знаят тази история.

— Така е. Но вярно ли е всичко това? Наистина ли се е опълчил на звяра, за да спаси своя сакат приятел? Или е имало друга причина?

— Нямаше друга причина. Опитал се да носи Риамфада, за да го спаси от опасността, но мечокът ги настигал. Затова оставил приятеля си на земята и се изправил срещу мечока само с кинжал в ръка. Тогава беше с две години по-млад, отколкото си ти сега. — Ворна въздъхна. — Бейн, не ме гледай с такова разочарование. Нима би искал баща ти да е страхливец?

— Може би. Всъщност не знам. Където и да отида, все разказват легенди за него. Битката срещу Морските разбойници, атаката на Железните вълци, които разбили армията на Каменград на Когдънското поле, обсадата на Хълма. Великият Конавар! Героят! И как е могъл такъв герой да зареже майка ми? Как е могъл да остави сина си да порасне без него, без поне веднъж да прояви привързаността на баща?

Ворна си пое дъх, преди да каже:

— Дали не е по-добре да попиташ него?

— Може и да го попитам някой ден.

Тя долови мярналата се по лицето му тъга. „Толкова си млад. Съвсем доскоро беше момче.“ Друг страх се надигна в нея.

— Какво ще правиш сега?

— Да правя ли? Ами ще разигравам преследвачите до премала, преди да ме догонят.

Зъбите му лъснаха в усмивка, но Ворна не отместваше поглед от очите му.

— Говори правдиво с мен — тихо помоли тя. — Какво си намислил?

— Ворна, нищо не съм намислил — въздъхна той. — Според тебе майка ми харесваше ли ме?

— Що за приказки?! Разбира се, че те харесваше. Защо ти хрумна да ми задаваш такъв въпрос?

— Понякога ме гледаше чудато, после се разплакваше и казваше да й се махна от очите. Веднъж дори ми натякна, че аз съм бил причината за нейните страдания.

— Е, да, понякога говореше, без да мисли — призна Ворна. — Но не си ти причината, Бейн. И Конавар не е. Всички сме жертви на своята същност. Ариан не беше безупречна. Но тя те обичаше. Знам, че беше така. А ти знаеш, че не бих те излъгала.

— Знам. Вчера видях Паракс — онзи стар ловец. Кралят го изпратил да ме намери.

— Кой друг би могъл да те открие, ако не Паракс — вдигна рамене Ворна.

— Да, кой друг… — засмя се Бейн. — Много разсъдлив старец. Дори мъдрец. Предсказа ми бъдещето. Както и да е, време е да тръгвам. Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

Страхът на Ворна се засилваше и тя докосна съзнанието му с дарбата си. В главата й сякаш нахлуха скръб, угризения и пустота, а с тях и стремеж към смъртта.

— Чакай! — побърза да каже на младежа, който прекрачи към вратата. — Ако нямаш никакви планове, моля те и ти да направиш нещо за мен.

— Ворна, за тебе бих направил всичко.

— Намери Бануин. Пътувай с него и го пази от злощастия. Много ще ми олекне — добави тя, докато Бейн поспря колебливо на прага, — ако знам, че двамата сте заедно.

Той надникна през отворената врата.

— А, ето ги. Препускат като вихър! Време е да се махна.

Ухили се и Ворна се успокои — отново виждаше предишния Бейн, весел и жизнен.

— Не се тревожи за Бануин — каза той. — Ще го намеря и ще го придружа.

— Надявах се на това — каза Ворна. — Сега ми е леко на сърцето. Побързай.

Бейн се усмихна до ушите, върна се в стаята, вдигна я високо и я целуна по бузите.

— И ти се пази — заръча й. — Не са много хората на този свят, които обичам.

Пусна я да стъпи и тя го погали по лицето.

— Тръгвай де!

Бейн изфуча от къщата. Ворна застана на прага и загледа как сивият кон препусна по ливадата, прескочи оградата и продължи в галоп към южните възвишения.

Двайсетината ездачи от потерята обърнаха конете си и се устремиха подире му.

— Няма да го догоните — промълви вещицата.

 

 

Не за пръв път Бануин дръпна юздата на кафявия си кон, за да се обърне на север. Още виждаше далечните върхове през пролуките между високите ели. Загледа се напред към южните равнини, които сякаш го подканяха — знаеше, че щом се спусне от последното било, Кайр Друаг ще се превърне само в спомен. Почувства лека тъга, която го изненада.

Никога не се бе радвал на живота си сред риганте. И като дете му бяха омразни буйните игри, увлечението по силата, свадите и сбиванията. От собствения си горчив опит се бе убедил, че риганте са хора с твърде променливи настроения, които лесно се разгарят в гняв. Въпреки това му беше тежко, че ги напуска.

В ясния ден слънцето грееше приятно. Бануин плъзна пръсти през тъмната си падаща до раменете коса. „Трябва да се подстрижа, преди да прекося морето. Гражданите на Каменград предпочитат късите коси. Бръснат се всеки ден, защото брадите и мустаците подобават на варварите.“ Мислите му се отнесоха далеч от дивите планини Друаг, представяше си легендарния град, където бе живял неговият баща.

Хората винаги говореха с уважение за първия Бануин — Чужденеца, нисичкия търговец, който дошъл да живее сред Народа и се оженил за бившата вещица Ворна. Достоен човек, казваха, благ и храбър. Кралят на пердиите го убил безмилостно преди деветнайсет години.

Погледна за последен път Кайр Друаг, смуши с пети коня и пое надолу по склона.

— Какъв беше баща ми? — попита веднъж майка си.

— Не беше висок, но беше хубав и тъмнокос като тебе.

— А очите му сини като нашите ли бяха?

— Не, очите му също бяха тъмни.

— Дали са го тормозили, когато още е бил момче?

— Синко, никога не сме говорили за детството му. Но когато го познавах, никой не би посмял да го тормози.

Бануин продължаваше на юг. Бе прекосил реката предишния ден и доколкото можеше да прецени, му оставаше още един ден път до Гилрат, селище на южните риганте. Конят, подарен му от краля, не се уморяваше и беше силен, но и може би твърде своенравен. Всяка сутрин впиваше неприязнен поглед в ездача си, а когато Бануин го яхнеше, мяташе задница няколко пъти и му разтръскваше костите. Младежът се досещаше, че изобщо не допада на своя кон и че той едва го търпи на седлото.

— Свестен кон е този — бе казал Конавар. — Няма да те подведе.

Бануин открай време се чувстваше неловко в присъствието на краля. У този неимоверно силен мъж, прославен воин и предводител най-смущаващи бяха очите — зелено и златисто, същите като на Бейн. А погледът му сякаш разгадаваше душата на човека отсреща.

— Благодаря ви, господарю — бе отговорил Бануин. — Благодаря ви и за цялата доброта, която проявявахте към моята майка и към мен.

— Стига де, момко, какво толкова съм направил. Ти уверен ли си, че искаш да потеглиш на това пътешествие?

— Убеден съм в това, господарю. Искам да видя родината на моя баща.

— Човек винаги трябва да знае откъде произхожда — съгласи се Конавар. — И да се гордее с това. Твоят баща беше велик мъж. Всичко, което научих от него, беше ценно за мен. Спомените за Бануин са ми скъпи.

Младежът му завидя. Толкова би искал и той да има скъпи спомени за баща си. Но от първите години в паметта му бе останало само лицето на Големия мъж — Руатан, който го носеше на раменете си, за да види стадата добитък.

Дори и сега, толкова време след смъртта на Руатан, покрусата обгръщаше Бануин, щом се сетеше за него. С широката си усмивка, дългата си руса коса и огромните си рамене този великан изглеждаше безсмъртен и неуязвим. А когато умря след битката с племето панони, светът на малкия Бануин сякаш се срути.

Скоро се появиха и други причини дните му да станат нерадостни. Армията на Каменград слезе на далечния южен бряг и на север плъзнаха вести за сражения и кланета. Другите деца в селото настръхнаха срещу Бануин, присмиваха се на потеклото му, подиграваха му се, дразнеха го. Започнаха да го бият и страхът стана негов неизменен спътник.

Тези мъки се проточиха. Най-много се гавреше с него Форвар, червенокосият май се радваше безмерно, когато му причиняваше болка. Веднъж го върза за едно дърво и натрупа съчки около краката му. Не запали огън, но все се преструваше, че ей сега ще го направи. Деветгодишният Бануин се напика от ужас.

Щастливите спомени от детството му бяха оскъдни. Освен в дружбата с Бейн намираше утеха само в мечтите. Ще замине за Каменград и ще стане гражданин на империята. Там имат училища и университети. Там човек може да учи, да живее мирно без страх от насилие и заплахи. Един търговец му разказа за голямата библиотека на Каменград, където съхранявали повече от дванайсет хиляди свитъка и какви ли не изумителни неща. След този ден най-пламенното желание на Бануин беше да отиде там и да седи в спокоен размисъл. Досаждаше непрекъснато на брат Слънцеднев, докато друидът не се съгласи да го научи да чете и да пише на тургонски — езика на Каменград. Прекара много интересни месеци в Старите дъбове, разговаряше с търговците от Каменград и изграждаше мислено образа на града на своите мечти. Знаеше имената на всеки от петте хълма, разположението на парковете и паметниците. Голямата библиотека бе построена в парка на Фесус до изкуствено езеро. Дотам се стигаше по алея, покрай която растяха дървета. През пролетта клоните им се изпъстряха в бяло и розово, през есента — в червено и златно. Около езерото имаше мраморни пейки, където студентите сядаха на слънце, за да говорят за философия със своите наставници.

Бануин потръпваше от удоволствие, когато си представяше това. Няма да бяга уплашен през гората. Няма да чува крясъците и ревовете на буйните младоци от племето, няма да слуша самохвалствата им за бъдещи подвизи в битките. Не му се вярваше, че гражданите на Каменград спорят кой пърди най-гръмко и пикае с най-дълга струя.

След още няколко часа езда реши да потърси място за нощувка. Отдалечи се от откритата местност — искаше да е на завет в някоя горичка до ручей. Конят подуши силно въздуха и вирна глава. Бануин отпусна юздата и го остави да върви сам към водата. Провряха се през гъсти шубраци и стигнаха до продълговато овално езерце с бели лилии и върби, чиито клони се потапяха в бистрата вода. Няколко бели лебеда се плъзгаха кротко по повърхността. Прекрасно място. Бануин слезе от коня, свали седлото и не пусна животното да се напие, докато не го изтърка старателно.

Час по-късно конят бе спънат и пасеше наблизо, а Бануин седеше на брега и зяпаше рибките в езерцето. Отдъхваше си, наслаждаваше се на тези мигове. Изведнъж се пробуди неговата Дарба — страхът бодна ума му като игличка. Майка му често казваше, че някой ден щял да разбере как да използва всички заложби, които е наследил от нея, но това все не се случваше. Нямаше видения, не можеше да изцелява с едно докосване, не успяваше да отгатне мислите на другите хора. Но имаше ли заплаха наблизо, винаги я долавяше. Засега Дарбата не се проявяваше в нищо друго.

А този път опасността беше съвсем близо до него.

Устата му пресъхна, докато ставаше и бавно се обръщаше. Трима мъже се появиха между дърветата — корави и намръщени мъже. Нямаха наметала. Дрехите им изглеждаха оръфани, а панталоните бяха нескопосано скроени и ушити от еленова кожа. Затова пък и тримата имаха мечове и ножове. Бануин се помъчи да укроти страха си и им подвикна:

— Добър ви ден!

Първият го доближи. Лявата му очна кухина беше празна, а на лявата му ръка липсваха три пръста. В този миг Бануин преживя първото си видение — мъжът тичаше в сражение, размахваше железен меч. Зад него се развяваше наметало със зелени и сини карета, каквито носеха мъжете от племето риганте. Стрела го улучи под остър ъгъл до носа и острието сряза окото му. Той залитна, но продължи да тича към враговете.

— Кой си ти? — попита го непознатият с гърлен неприветлив глас.

— И аз съм от риганте като тебе — отговори Бануин. — От село Трите потока.

— Аз не съм от риганте — сопна се мъжът. — Изгнаник съм. Вълкоглавец.

— Сражавал си се храбро на Когдънското поле. Защо биха решили да те прогонят?

Мъжът се изненада.

— Познаваш ли ме? Не… твърде млад си да помниш Когдънската битка.

— Аз ще взема туниката — обади се вторият, мъжага с гъста сплъстена черна брада.

Бануин се взря в малките му хлътнали студени очи.

— Защо пък туниката да се пада на тебе? — възрази третият, който беше по-дребен и имаше рехави руси мустаци. — Няма да ти е по мярка.

— Ще я продам — натърти чернобрадият. — Ти вземи панталона и ботушите.

— Защо се държите така? — попита Бануин, като се постара да овладее гласа си.

Едноокият пристъпи към него.

— Защото сме разбойници, тъпако. Хайде събличай дрехите по-бързо и може да те оставим жив.

Бануин не откриваше милост в единственото му око. Краката му се разтрепериха, почувства се като в деня, когато Форвар го бе вързал за дървото. Сърцето му се разтуптя, надяваше се поне пикочният мехур да не го посрами.

— Няма да ме пощадите — промълви Бануин. — Намислили сте да ме убиете, но не искате да изцапате дрехите с кръв, нито да има дупки в тях. Що за хора сте вие?

— Най-гнусни отрепки — прозвуча друг глас.

Тримата се извъртяха стъписани към русокосия воин, който водеше петнист сив кон между дърветата. Той пусна поводите, извади железен меч от ножницата до седлото и продължи към тях.

— Бейн, не се бий с тях — примоли се Бануин. — Остави ги да си вървят.

— Все същият ще си останеш, а? — подхвърли Бейн добродушно. — Милозлив по душа. Не можем да ги пуснем. А следващият пътник, който мине оттук? Ще го обречем на гибел. Тези твари са като плъховете и с тях трябва да се постъпва по същия начин.

— Плъхове ли?! — изсъска едноокият. — Кой си ти, че…

Бейн вдигна ръка и го прекъсна:

— Бъди така добър да не се намесваш в разговора ми с моя приятел. Ако цениш последните мигове от окаяния си животец, млъкни и погледай лебедите, дърветата или каквото там ти се иска да зяпаш. — Пак се обърна към Бануин. — Защо искаш да ги оставим живи? Те се канеха да те убият.

Бануин посочи едноокия.

— Той се е сражавал героично на Когдънското поле, воден от гордостта и доблестта. Бил се е въпреки страшната болка и не е отстъпил. Стрела е извадила окото му, осакатили са ръката му. Но той е останал рамо до рамо с другите герои. Не знам защо е станал какъвто го виждаме днес, но може отново да бъде достоен човек. Ако го убиеш, му отнемаш този шанс.

Бейн изви очи към другите двама.

— Ами тези? Да не очакваш, че някой ден ще решат да бъдат благи друиди или лечители?

— Нищо не знам за тях. Моля те обаче да им позволиш да си тръгнат. Не успяха да ми сторят зло.

— Защо им слушаме глупостите? — каза чернобрадият на едноокия. — Тоя сам ли ще се бие с нас?

— Да, грозно копеле, ще се бие сам — потвърди Бейн — и ще ти бъде благодарен, ако извадиш най-после този меч, за да приключим спора.

— Остави меча в ножницата! — кресна Бануин. — Моля те, Бейн, пусни ги.

Приятелят му въздъхна. Отиде при едноокия и докосна рамото му.

— Такъв си е от малък. Не мога да го проумея. Виня за това смесената му кръв, пък и майка му е вещица. Разбираш ли, когато другите деца го тормозеха, той нито веднъж не поиска да си отмъсти. Омразата му е напълно чужда. Не съм срещал друг като него. — Бейн въздъхна отново. — Когато се държи така, буди и у мен най-лошите пориви на душата ми. Затова ще се престоря на глух за гласа на разума и ще ви оставя живи. — Изведнъж се оживи и добави: — Освен ако не предпочитате да се бием?

Едноокият помръдна рамото си, за да махне ръката му, и отиде при Бануин.

— Не се боя от смъртта. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Радвам се, че не те убихме — каза едноокият. — Добре е да си спомня какъв бях някога. Искрен ли беше, когато каза, че отново мога да бъда такъв?

— Стига да решиш — кимна Бануин.

— Може и да е твърде късно за мен — промълви мъжът нерадостно.

Подкани с ръка другите двама да тръгнат с него. Кльощавият с русите мустаци го последва веднага, но чернобрадият се загледа злобно в Бейн.

— Когато поискаш, козя муцуно — подкани го Бейн.

— Карн! — извика едноокият. — Да се махаме!

Карн го послуша неохотно. Бейн седна на едно паднало дърво и се вторачи в приятеля си.

— Това беше грешка.

— Какво правиш тук? — попита Бануин.

— Грижа се за тебе, разбира се. Имаш ли нещо за ядене?

 

 

Мина цяла вечност, докато Бануин запали огън, но накрая пламъчетата плъзнаха по треските. Бейн бе отишъл някъде. Бануин отвори дисагите, извади старо медно котле, дървена чиния, торба овес и парче пушено осолено телешко. Слънцето вече доближаваше хоризонта, когато Бейн се върна и клекна до него.

— Време е да тръгваме.

— Да тръгваме ли? Огънят тъкмо се разгоря.

— Животът е пълен с неудобства — подхвърли Бейн. — Но ако искаш да си жив и сутринта, предлагам да оседлаеш коня.

— Едноокият няма да се върне — възрази Бануин. — Надникнах в душата му и знам, че все още носи частица доброта.

— Той може и да не се върне, но едрият грозник ще дойде. И няма да е сам.

Бейн се изправи и яхна коня си. Бануин прибра всичко в дисагите, оседла коня и понечи да стъпче огъня.

— Остави го — каза Бейн. — Дори е добре да сложиш още дърва. Ще ги подлъже да дойдат тук и няма да ни намерят лесно.

Бануин го послуша, яхна коня си и двамата излязоха от гората и поеха надолу към стария път.

Конете вървяха бавно, слънцето се скриваше и вятърът стана по-хаплив. Бануин взе сгънатото зад седлото наметало, развърза вървите и го тръсна, за да се разгъне. Внезапното плющене на плата подплаши кафявия кон и той се изправи на задните си крака. Бануин падна тежко, а животното побягна на юг. Бейн подкара коня си в галоп след него. Бануин се подпря да седне. Чувстваше се зле и беше замаян. Бейн се върна скоро, водеше коня му за юздите.

Звездите вече блещукаха ярко, в небето светеше лунният сърп.

— Лошо ли се удари? — попита Бейн.

— Не. Но ти се заблуждаваш, че не знам какво е омраза. Май вече ненавиждам този кон.

Бануин се покатери уморено на седлото. Бейн скоро реши да се отклонят от пътя към обрасла с дървета долчинка, за да направят бивак. Бейн разпали малък огън между няколко високи камъка, отдалечи се между дърветата и след малко се върна и каза:

— Огънят не се вижда откъм пътя. Тук ще е поне малко по-безопасно.

Бануин за втори път извади съдовете и храната. Наблизо имаше поток и той напълни котлето с вода, добави овес и сол и го окачи над огъня.

— Благодаря ти, че ме спаси — сети се да каже най-после.

— Нали затова са приятелите? — весело отвърна Бейн.

Нахраниха се в мълчание, после Бейн опря глава на седлото и се зави с наметалото.

Бануин не беше толкова уморен; седеше кротко до огъня и слагаше още съчки, за да гледа танца на пламъците. Нежеланата среща с разбойниците го бе потопила в разочарование и униние. Още веднъж се бе убедил, че не е воин. Дори не му хрумна да извади ловджийския нож от канията. Страхът го бе сковал и малко оставаше да моли за пощада.

Погледна спящия Бейн. Появата му бе изненадала тримата натрапници, но истински ги бе стреснала самоувереността му. На Бануин му се струваше, че неговият приятел излъчва мощ и решителност. „Трябваше да си предводител, а не Вълкоглавец, обявен извън закона.“

Съзнаваше обаче, че целият живот на Бейн го бе водил към този обрат. Под бодрото самохвалство, зад дръзката усмивка имаше бездънен кладенец от озлобление и гняв, които го тласкаха да се опълчва на всяка власт и да множи враговете си, макар че нищо не пречеше те да бъдат негови приятели.

Дали защото бе останал без бащински грижи, или щеше да си е същият въпреки всичко? Кой би могъл да отсъди?

Мислите му пак се отплеснаха към Форвар, който го бе тормозил като дете. Не мразеше мъчителя си. И бащата на Форвар, и двамата му чичовци бяха загинали на Когдънското поле, убити от войници на Каменград, и Бануин разбираше защо той се гнуси от всичко, свързано с нашествениците. Форвар всъщност не мразеше Бануин, но бе открил в него удобна жертва, върху която да излива омразата си към враговете. Като се гавреше с него, отприщваше натрупаната болка и празнота.

Но макар да разбираше подбудите на Форвар, това изобщо не помагаше. И не облекчаваше страданията му. Бануин се бе опитвал много пъти просто да поговори с Форвар, но неговата душа оставаше като залостена, нищо не можеше да надделее над омразата.

Преди две години тази ненавист избухна. Бануин вървеше по хълмовете край гората с Дървото на желанията, а Форвар и негови приятели се връщаха от водопада Ригуан, където бяха отишли да плуват. Щом зърнаха Бануин, го подгониха с гръмки викове. Той побягна към Трите потока, но не можеше да тича бързо и момчетата го настигнаха. Биха го, ритаха го. А когато вече щеше да изпадне в несвяст на земята, Форвар извади нож. Бануин помнеше онзи миг на смразяващ ужас. Очите на обезумелия в скръбта си Форвар го увериха без никакво съмнение, че едрият му мъчител ей сега ще забие ножа в сърцето му.

Ръката с ножа тъкмо се вдигаше, когато нечия сянка падна върху Бануин. Нещо тъмно се стрелна над него, последвано от глух удар и силно изпращяване. Той замига объркано. Бейн стоеше до него с дебела тояга в ръце. А Форвар беше на земята с немислимо извит врат. Бануин се подпря на треперещите си ръце и се надигна на колене. Форвар беше мъртъв. Другите наоколо стояха втрещени.

— Ти го уби! — прошепна Хуин, по-малкият брат на Форвар.

Бейн захвърли окървавената тояга на земята, извъртя се към Бануин и го изправи.

— Много зле ли те биха?

Бануин не отговори. Не можеше да откъсне поглед от трупа.

Бейн трябваше да застане пред деветима избрани с жребий съдии, оглавени от леърд Брефар. Накрая те решиха, че смъртта на Форвар е била причинена неволно. Той бе нападнал пръв Бануин без никаква причина. Бейн не бе имал намерение да го убие, а само да не допусне убийството на своя приятел…

Огънят гаснеше и Бануин се настани за сън.

Събуди се призори и побутна Бейн, който само изсумтя и се обърна на другата страна. Бануин го разтърси за рамото. Бейн седна с прозявка.

— Твърде дълбоко спиш — подкачи го Бануин.

— Вярно, това ми пречи открай време. Но сънят беше прекрасен — две сестри, които…

— Моля те! — прекъсна го Бануин с престорено възмущение. — Не искам да слушам плътските ти мечтания преди закуска.

Бейн се засмя, отиде при потока, смъкна бледозелената си риза и си наплиска главата и гърдите. Закусиха със сушени плодове и месо, оседлаха конете и се измъкнаха от падинката. Бейн си подсвиркваше весела мелодия и изглеждаше в добро настроение. Накара коня си да кривне встрани от пътеката и Бануин му подвикна:

— Оттам е по-трудно.

— Мисля, че ще стане по-бързо.

— Е, мини оттам, щом искаш.

Бануин продължи по равното. И спря до дърветата, смразен от ужас. На земята лежеше мъртъв мъж с прерязано гърло, пръстта наоколо бе потъмняла от кръвта. Трупът беше на чернобрадия Карн. Отворените му очи зяпаха невиждащо към утринното небе.

Бейн спря коня си до него и обясни:

— Той и още двама се върнаха през нощта.

— Още двама ли?

— Да, двама. Те избягаха. Но ти позна, че едноокият няма да дойде.

— Значи уби чернобрадия и се върна да спиш?! — избухна Бануин.

— Бях уморен. Ти не спиш ли, когато си уморен? И какво би предпочел да направя? Да те събудя, когато ги усетих да се промъкват ли? За какво? Ти си най-добрият ми приятел, но не си боец. Нямаше смисъл да те будя и след като другите двама си плюха на петите.

Бануин смуши коня си.

— Сега искаш ли да чуеш какво сънувах? — попита Бейн след малко.

— Не искам! — озъби се Бануин. — Зад нас остана мъртвец. Ти си го убил. И това не означава нищо за тебе, нали?

— Защо пък да означава нещо? Те дойдоха да ни убият. Нима би предпочел да умрем ние?

Бануин дръпна юздите, вдиша дълбоко и се опита да пропъди гнева си. Обърна се към приятеля си и видя в очите му искрено недоумение.

— То се знае, доволен съм, че сме живи. Бейн, не е заради това, че си го убил, а защото за тебе е все едно. Може да е имал жена и деца. Може би някога е имал шанс да бъде добър човек. Може би е щял да има отново този шанс. Но това вече няма да се случи. Лешояди и лисици ще ръфат мършата му, червеи ще изядат остатъците.

Бейн се засмя.

— Той беше лайно, носено от потока на живота. Животът в тези земи ще е по-добър без него.

— Може и да си прав за него — съгласи се Бануин. — Страхувам се обаче, че убиваш твърде лесно. Това ти харесва. Колко време остава, докато острието в ръката ти посече свестен и благ човек, който обича някого?

Бейн вдигна рамене.

— Единствените, които ще посека, са решилите да ме нападнат. Изборът си е техен, не мой. Аз си знаех, че това чернобрадо курвенско изчадие ще се върне. Затова си починах малко и отидох да ги пресрещна.

— И все пак го направи с удоволствие, нали? — обвини го Бануин. — Когато си му прерязвал гърлото, си ликувал.

— Ами да! — троснато потвърди Бейн. — Какво пък толкова? Той беше мой враг и аз го надвих. Така постъпват истинските мъже. Бием се и се гордеем с това… а на жените оставяме да се свират в ъгъла и да хленчат за мъртвите.

— Истинските мъже?… — проточи Бануин. — Разбира се. Истинските мъже не искат спокоен живот в разбирателство със съседите си. Не си прахосват времето в размисъл над безполезни свитъци в опити да се приобщят към древната мъдрост. Истинските мъже не копнеят за свят без войни, кръвопролития и гибел. О, не. Истинските мъже намират радостта в прерязването на нечие гърло посред нощ.

Бейн тръсна глава.

— Няма да споря с тебе. Ако думите бяха стрели, ти щеше да си най-страшният мъж на този свят. Но този път няма за какво да се пререкаваме. Те дойдоха да ни убият. И един от тях плати за това с живота си. И наистина ми е все едно. Както ми беше все едно, когато замахнах с тоягата към врата на Форвар.

Бануин усети как кръвта се отцежда от лицето му.

— Значи си искал да го убиеш?

— Ами да, исках. И нито за миг не съм съжалил.

— Ето в какво се различаваме — тъжно промълви Бануин. — Нямаше ден оттогава, в който да не съжалявам за смъртта му.

— Този разговор е безсмислен — завъртя глава Бейн. — И заради тебе забравих какво сънувах.