Метаданни
Данни
- Серия
- Риганте (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sword in the Storm, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Гемел
Заглавие: Меч в бурята
Преводач: Владимир Зарков
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Година на издаване: 2016
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-659-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2612
История
- —Добавяне
7.
Вятърът се засилваше, малкият кораб се клатушкаше и подскачаше по разпенените вълни. Конавар впиваше пръсти във фалшборда на носа и се озърташе с копнеж към варовиковите канари по брега. Чайки се рееха над кораба и цепеха въздуха с дрезгавите си крясъци. Кон вдигна глава и ги изгледа злобно. Техният шум само го дразнеше още повече. Палубата пропадна под краката му и той стисна фалшборда още по-силно. Подмина го ухилен моряк. На Кон му идеше да го фрасне, но не искаше да се държи само с едната ръка.
Бануин застана до него. Ниският търговец носеше дебело палто от овча кожа и държеше хляб, изпечен със сирене. Откъсна парче и го предложи на Кон, който завъртя глава.
— По-добре яж. Иначе ще си изповръщаш червата.
Кон взе неохотно хляба и отхапа. Имаше вкус на пепел и жлъч. Сдъвка бавно залъка и преглътна. Белите канари се смаляваха зад него, чайките се връщаха към брега. Как му се искаше да има криле, за да отлети с тях.
— Яж — пак го подкани Бануин.
Кон дояде парчето и с изненада усети, че стомахът му се успокоява. Вдигна глава към небето с цвят на желязо. В далечината имаше буреносни облаци.
— Кога ще пристигнем в Гориаса?
— След четири… може би пет часа.
Кон потрепери. Бануин тръгна по палубата към техните два ездитни и двайсет товарни коня и измъкна закрепеното към седлото синьо наметало на Кон. Върна се и му го подаде. Кон се усмихна с благодарност и закопча наметалото с брошката, която му бе подарил Риамфада. Сивият скопен кон изцвили уплашено, когато палубата се наклони за пореден път. Кон се пусна от фалшборда, затътри се тромаво към животното, погали го по дългата муцуна и прошепна:
— И ти си като мен. Не сме били на кораб досега и не ни харесва.
От увереното му докосване конят се укроти. Кон го потупа по шията и се замъкна при Бануин, който бе седнал на завет.
— Ще заварим ли Каменната армия в Гориаса?
— Не. Още не са навлезли в земите на остро или на гат. Последната война беше срещу ейдуите, около осемдесет мили по̀ на изток. Пълководецът Джасарай постигна две големи победи на тамошния бряг. Сега укрепва господството си в тези земи. Не очаквам война срещу гат още две-три години. Мисля си, че следващото племе, което ще бъде прегазено от Каменните пантери, са пердиите. Джасарай вероятно е обмислял плановете за настъплението срещу тях още докато се е сражавал срещу ейдуите.
— Какво пък толкова е имал да обмисля?
Бануин се усмихна.
— За риганте войната е като гръмотевична буря — внезапна, стихийна и кратка. Подходът на Каменния народ е съвсем друг. Те се стремят да завоюват земите, за които се сражават. Каква е най-важната грижа на един пълководец?
— Да събере храбри бойци — отговори Кон без колебание.
— Не — възрази Бануин. — Храната за хората и животните. Все едно е колко храбри са твоите бойци, ако изнемощеят от глад. А армия от двайсет хиляди войници се нуждае от огромни количества зърно, сушени плодове и осолено месо. Всеки ден. Пет хиляди коне се нуждаят от пасища, докъдето погледът ти стига. Също всеки ден. Когато Джасарай настъпи към нови земи, някой трябва да го снабдява. Затова съм убеден, че сега се опитва да прикотка вождове на различни племена, сред тях и гат, които враждуват с пердиите. Тъкмо тези вождове ще му доставят каквото е необходимо по време на похода и настъплението.
Заръмя и Бануин отиде при товарните коне, взе навито платнище и го донесе при носа на кораба. Разгъна платнището и го вдигна над главата си. Кон хвана другия край и така се пазеха от дъжда, който се засилваше. Заради трополенето на капките не можеха да се чуват добре и седяха мълчаливо.
Конавар мислеше за Риамфада и отново се питаше дали неговият недъгав приятел щеше да е още жив, ако го бе отнесъл в дома му още първия път, когато забеляза умората му. Нямаше да научи отговора и угризенията обгръщаха душата му като тъмен воал. Погребаха Риамфада до гората с Дървото на желанията — твърде необичайно решение. Но Ворна настоя, че тъкмо това място е най-подходящо. Поседя при Гариафа и Уиока, никой друг не чу тихия им разговор. Родителите на Риамфада като че ли намериха утеха в чутите думи. Закараха увитото в одеяла мършаво тяло на двуколка до гората. Там Гариафа, Конавар и Гованан изкопаха дълбок гроб. Ворна помоли боговете да приютят душата на момчето, поляха гроба с вино, запълниха го с пръст, сложиха отгоре зелени чимове и тръгнаха към селото.
На връщане Гованан вървеше с Кон. По едно време попита:
— Съжаляваш ли, че го спаси?
Кон се облещи от изумление.
— Какво говориш?!
— Помисли за собствените си мъки. С тях му даде само броени месеци живот. Струваше ли си?
— А ти как мислиш?
— Кон, не ме разбирай криво. Той ми липсва. Свива ми се сърцето, като знам, че повече няма да го видя. Само че… Де да знам. Живя в болка, не можеше да ходи, дори не можеше да сдържа червата и пикочния си мехур. И умря на седемнайсет години. Това е някак… несправедливо.
Ворна вървеше зад тях, но реши да ги настигне.
— Отстрани не можеш да кажеш колко хубав е бил човешкият живот на Риамфада. Не си го живял. Той умря щастлив. Случва се на малцина, повярвайте ми.
— Защо каза „човешкия живот“? — присви очи Кон.
— Защото го видях да тича по тревата — отговори Ворна и вдигна пръст пред устните си, за да спре потока въпроси, който щеше да се излее. — За всичко си има време и място. Пак ще поговорим за това.
После тръгна към Бануин, който я чакаше в подножието на хълма.
— Можеш ли да повярваш? — прошепна Гованан. — Ворна се омъжи…
— Радвам се за нея — отвърна Кон. — И за Бануин. Той твърде дълго живя в самота.
В деня на отпътуването им Ворна прегърна Бануин пред всички и му даде бронзова брошка за наметало с инкрустиран син опал.
— В тази брошка е вложена магия — каза му тихо. — Ще намери начин да се върне при мен. Затова нека винаги е с тебе.
— Няма да я загубя — обеща той и пъхна брошката в дисагите на ездитния си кон.
Пътят на юг към морето им отне два месеца; минаха през земите на много племена и десетки големи и малки селища. Бануин спираше често да търгува, купуваше платове, накити и изкусно украсени кинжали и ловджийски ножове. Преди да се доберат до брега, товарът стана твърде тежък за техните единайсет коня и Бануин купи още девет. Всеки ден сочеше набиващи се на очи особености на местностите и непрекъснато напомняше на Кон да се озърта и да запомня как изглеждат в обратната посока.
— На връщане те чакат изненади — всичко ще ти се струва съвсем различно, когато есента оголи клоните или реките се разлеят от дъждовете. Винаги се оглеждай, та паметта ти да съхрани пътя.
Разказваше подробно на Кон за племената, за техните вярвания и обичаи. Но не споменаваше често Ворна. Кон вече се питаше дали търговецът не съжалява за решението си.
Предишната вечер, когато спряха за нощувка в горичка над варовиковите скали по брега, той се престраши да подхване разговор за това. Бануин се засмя.
— Да съжалявам ли? О, не, Кон. Прекалено дълго живях сам.
— Решението ти да се ожениш за нея изглеждаше доста внезапно — напомни младежът.
— Защото наистина беше внезапно. Аз винаги внимавам. Може би съм излишно предпазлив. Но в нощта на празника тя освободи в мен желанието за радост, което бях забравил. Това е последното ми пътуване, момко. Реших да доживея остатъка от дните си сред риганте.
— И какво ще правиш?
— Какво ли? Ще уча и ще се уча. Е, да, ще продължа да търгувам, но няма да отсъствам дълго. Ще обикалям из планините с Ворна. Тя ще ме посвети в знанията за билките и ще ми разказва преданията на риганте.
— Няма ли да ти липсват пътешествията?
— Щяха да ми липсват, ако светът бе останал какъвто беше преди десетилетия. Само че той се промени. И не към добро, струва ми се.
Сутринта поведоха конете надолу към пристанището. Кон посърна, щом огледа малкия кораб с откритата плоска палуба и двете платна. Изглеждаше паянтов. Щом се обърна към сивото заплашително море, го обзеха тягостни предчувствия.
И сега под платнището се чувстваше още по-унил, дъждът съскаше и трополеше, вятърът виеше в платната над него. Бурята се проточи три часа, преди да стихне. Ярък лъч освети задната палуба. Бануин отметна платнището и се изправи. Кон също стана и изтръска платнището.
— Корабите не ми допадат — призна той.
— Ако знаеш по-добър начин да прекосим морето, ще те изслушам с удоволствие — отвърна Бануин и изпъшка, докато разкършваше рамене. — Твърде стар съм вече да се присвивам под платнища. Тази нощ ще отдъхнем в чудесна странноприемница, където храната е превъзходна, развлеченията — божествени, а леглата — меки. Ще е поучително преживяване за тебе.
Бръкна в кесията си, извади четири сребърни монети и ги даде на Кон.
— За какво са ми?
— Може би ще намериш за какво да ги похарчиш — засмя се Бануин. — В Гориаса няма безплатни удоволствия.
Срещата с Гориаса беше неприятно сътресение за Кон. Той си бе представял голямо село, може би с двойно по-голямо население от Трите потока. Гледката го сащиса — град, разтекъл се в огромен грозен полумесец по очертанията на защитен от бурите залив. Хиляди дървени къщи, складове, закрити и открити конюшни, натъпкани натясно, най-често разделени само от тесни ивички разкаляна и воняща земя. Малкото по-широки пространства бяха заети от сергии, около които гъмжеше от хора.
Бануин и Кон водеха конете през тези тълпи и накрая стигнаха до голям висок склад. Стар беловлас мъж само с едно ухо излезе да ги посрещне. Поговори с Бануин и вкара конете в сградата. Бануин и Кон продължиха пеша в навалицата. Кон не се чувстваше добре тук. Бе свикнал с тълпи само на празниците, когато всички са радостни и пийнали и има танци и веселба. Тук май нямаше весели хора. Всички бързаха със сериозно или начумерено изражение. Не се поздравяваха, погледите им не се срещаха.
Бануин свърна наляво по тясна улица, като внимаваше да стъпва само по дъските, сложени в калта. Кон вървеше след него. Накрая се озоваха на по-широка улица, която не изглеждаше чак толкова многолюдна.
— Не винаги е такава блъсканица — осведоми го Бануин. — Сега е началото на търговския сезон и хиляди хора от други места се струпват в Гориаса.
— Къде отиваме?
— В Дома на пътниците. Трябва да говоря с Гаршон. Той е старшият съветник в Гориаса и ще вземе… или поне се надявам да вземе две трети от стоката, която докарах. Ще продължим нататък само с шест товарни коня.
Домът на пътниците се оказа внушителна постройка, дълга поне двеста стъпки и широка шейсет, близо до северния край на Гориаса. Беше двуетажна и нямаше прозорци, затова пък имаше поне по десет врати и на двете дълги стени. Най-големият градеж, който Кон бе виждал досега. В неговите очи беше и великолепен, и отвратителен. Вътрешността беше разделена на много части. В дъното отляво имаше дълги маси и скамейки, където разни хора ядяха и пиеха. В средата имаше широк кръг, посипан с пясък, а около него — стъпаловидно наредени скамейки. По тях не се забелязваха свободни места. Кон видя, че в кръга е изведен едър жребец, един мъж го разхождаше по пясъка. Друг мъж записваше наддаването за животното. Момчето поспря да гледа. Кафявият жребец беше висок почти човешки бой в холката, пред него кончетата на риганте биха приличали на джуджета. Заслуша се в наддаването. Накрая жребецът бе продаден за сто и десет сребърника. Невероятна цена…
Бануин го тупна по ръката и Кон тръгна с него покрай кръга към друго място с маси и скамейки около подиум. И тук имаше много хора, но търговецът намери свободна маса до западната стена и седна.
— Ще хапнем тук. Храната е чудесна.
Кон не можа да види огньове, на които приготвят гозбите. Няколко жени обикаляха между масите и събираха празните съдини. Други дойдоха отнякъде с подноси, на които имаше пълни чинии с месо и зеленчуци и гледжосани кани с пиво. Бануин размаха ръка, за да привлече вниманието на едно момиче, русо и стройно. Тя спря до масата и търговецът попита какво има за ядене. Кон слушаше смълчан: печена патица, бяло месо от фазан, телешко филе, подлютено месо от лебед, студена шунка, пай с гълъбово месо, телешки език, агнешки главички… Тя май можеше да изброява цял ден. Бануин поръча и момичето се отдалечи. Погледът на Кон я последва.
— Хубавичка е — каза Бануин и Кон се изчерви.
— Видя ли жребеца? — попита веднага, за да преодолее смущението.
— Да. Тасилски жребец. Бърз и силен. Подходящ за надбягвания, негоден за война.
— Защо? — учуди момчето. — Толкова ли са буйни?
— Казах ти, че на война най-голямата грижа е храната. Помисли за конете. По време на поход се случва дори пасищата да са оскъдни. А конете носят ездачи дълги часове всеки ден, понякога седмици наред. Тасилските коне се нуждаят и от зърно, за да останат жизнени. Здравето им също не го бива много, често ги погубват болести на дробовете и червата.
— Много неща не знам — промърмори Кон. — Но ще ги науча.
Бануин се усмихна.
— Не се съмнявам. Схватлив си.
Момичето им донесе първо пивото с кафяво хлебче, наръсено с маково семе. Вкусен хляб, каза си Кон, но не като онзи, който правеше покойният пекар Борга. Месото обаче беше същинска наслада — печено агнешко в сос от джоджен и оцет. Кон го изгълта неусетно. Накрая се поглезиха със сладкиш, в който имаше някакви червени плодове. Кон се облегна доволен.
— Да, това си беше пиршество, както обеща.
— В Гориаса има какви ли не удоволствия — увери го търговецът. — Недей да съдиш за града само по външната му грозота. Сега трябва да намеря Гаршон. Ти се помотай и разгледай. Има какво да видиш. Ще се срещнем при кръга след два-три часа.
Бануин повика прислужницата, плати й и стана. Момичето остана до масата и попита Кон:
— За пръв път ли си тук?
— Да. Пристигнахме днес с кораб.
Тя протегна ръка и докосна лицето му.
— От какво ти е този белег?
Той се притесни.
— От мечешки нокти.
— Имаш ли и други белези? — Тя се наведе към него.
— Имам.
— Ще ми се да ги видя.
— Искаш да зяпаш белези? — слиса се той.
— Твоите белези. Работата ми тук свършва след час. Можеш да дойдеш в стаята ми. Това ще е най-изгодно похарченият сребърник в живота ти.
Щом чу за пари, Кон се овладя и си спомни за Ериата.
— Ще бъда тук — каза на момичето.
Тя се усмихна още по-лъчезарно и се отдалечи. Той се протегна и отиде при пясъчния кръг. Погледа продажбите на коне. Тасилските жребци наистина бяха радост за окото и личеше, че породата е създадена за сила и бързина. Кон умуваше какво ли потомство ще наплодят тасилски жребец и кобилите на риганте.
Търговията приключи и той излезе навън да подиша чист въздух. Седна на една ниска ограда и се загледа в здрача към града край морето. На лунна светлина грозотата на Гориаса не личеше. Стотици прозорци бяха осветени от фенери и лампи, а улиците — от факли. Градът блещукаше като огърлица със скъпоценни камъни около залива.
Стъпи на земята и понечи да се върне в голямата сграда, но нещо отклони погледа му наляво. Един мъж вървеше по склона към Дома на пътниците. Беше висок, с широки рамене, а късо остриганата му коса лъщеше сребристо. Кон го наблюдаваше и се питаше какво е привлякло вниманието му. Движенията на мъжа бяха пестеливи, крачката — уверена. Личеше, че е нащрек. Кон се усмихна. Този човек му напомняше за Руатан с очевидната си сдържана сила и явната си самоувереност. Изведнъж тъмни силуети изскочиха от една тясна пресечка. Острие отрази лунните лъчи. Мъжът долови опасността, завъртя се и удари първия нападател. Той отлетя назад, но вторият имаше сопа и успя да закачи с нея слепоочието на среброкосия, който се стовари на улицата. Кон извади ножа си, кресна с все сила и се втурна натам.
Пресрещнаха го двама с нож и дълга тояга. Мъжът с ножа го доближи пръв. Кон изви тялото си и го ритна в коляното. Силното пращене беше последвано от пронизителен писък. Кон прескочи противника, отклони с лявата ръка удара на тоягата и заби острието на сидите в рамото на втория. Раненият изохка, отскочи и побягна. Двамата, които бяха приклекнали до поваления мъж, също си плюха на петите и изчезнаха в тъмната уличка. Кон не ги подгони, а се наведе над жертвата.
Въпреки бялата си коса мъжът не беше стар, всъщност изглеждаше на двайсет и няколко. От слепоочието му се процеждаше кръв. Той се надигна на колене и изтърси някаква ругатня. Кон му помогна да се изправи и каза:
— Да те заведа ли вътре?
— Мога да ходя сам, приятелю — успокои го високият мъж. — Търпял съм и много по-тежки рани. — Взря се в лицето на Кон и добави: — Ти също, както виждам. Това за спомен от лъв ли е?
— От мечок.
— Провървяло ти е, щом още си жив.
— И на тебе ти провървя току-що — подсмихна се Кон. — Познаваш ли враговете си?
— Сега ще проверим.
Високият отиде при стенещия нападател, чийто крак под коляното беше извит неестествено, и приклекна до него.
— Кой те изпрати?
Онзи изпсува и го заплю.
— Нищо няма да ти кажа, изчадие от Каменград!
— Да, май няма да говориш повече — отвърна високият и нехайно вдигна падналия на улицата нож.
Кон видя намерението му в студения му поглед и каза тихо:
— Не го убивай.
Високият се скова за миг, после раменете му се отпуснаха.
— Ти рискува живота си заради мен. Как да откажа на молбата ти? Така да бъде, нека живее. — Погледна надолу. — Ако те оставим тук, твоите приятели ще се върнат ли да те приберат?
— Да — изсумтя раненият.
— Добре. Значи се сбогуваме.
Пусна презрително ножа в краката му и стана. Кон тръгна с него.
— Той каза, че си от Каменград. Наистина ли си оттам?
— Да. Казвам се Валанус. Защо се интересуваш от Каменград?
— Пътувам натам с един приятел. Жадувам да науча повече за това място.
— Велик град, момко. Центърът на света. А сега май е по-добре да се погрижа за тази рана. — Понечи да влезе, но спря. — Ще ми кажеш ли на кого дължа живота си?
— Аз съм Конавар.
— От гат ли си? Или от остро? Към кое племе принадлежиш?
— Риганте.
— А, да — племената отвъд морето. Чувал съм за тях. Говори се, че сте горд народ. И почитате дърветата или нещо подобно.
— Не почитаме дърветата — поправи го Конавар. — Почитаме боговете на въздуха и водата, също и земните духове.
— Конавар, има само един Бог. И Той е в Каменград — натърти Валанус. Стоеше до вратата и не влизаше. — Защо ми спаси живота?
— А защо не?
Усмивката на високия мъж беше измъчена.
— Главата ме боли твърде силно, за да задълбавам в този въпрос. Твой длъжник съм, боецо от племето риганте.
Влезе в Дома на пътниците и кривна нанякъде.
Гаршон беше нисък мъж с превити рамене, завършваше шестото десетилетие от живота си. Беше плешив и едноок, с червена превръзка на сляпото си око. Златни гривни красяха мускулестите му ръце, големи пръстени блестяха на всеки пръст. Здравото му око беше бледосиньо, безмилостният му поглед — или втренчен, или свиреп. Гаршон не си поплюваше след онзи страшен ден преди четирийсет и четири години, когато бяха изгорили другото му око.
Бе тръгнал на лов за зайци, когато господарят и господарката минаха наблизо на коне. Младият Гаршон бе заслепен от красотата на господарката и не склони глава навреме, а я зяпна. Докато мъжете от свитата го връзваха и палеха огъня, тя го обвини, че й намигнал.
Страда и през онзи ден, и няколко месеца след това. Болката беше непоносима, но отприщи у него неукротимо настървение, разгоряло се ярко като нажеженото острие на кинжала, с който му прободоха окото.
Минаха точно шест години, четири месеца и осем дни, докато отмъсти. Събра шайка непрокопсаници и започна да върлува в земите на лорда, трупаше богатство и вдъхваше страх, плащаше на все повече наемници и главорези. Накрая беше достатъчно силен да обсади града на господаря. Когато превзеха крепостта, завлякоха господаря гол на площада. Там Гаршон го скопи, после го обеси. Хвърли господарката от висока скала и видя с удоволствие как тялото й се превърна в пихтия върху острите камъни долу. Продаде децата им в робство.
Господарите на околните земи се съюзиха и почти успяха да изтребят войската му. Гаршон им се изплъзна, избяга на запад с три коня и сандъче, пълно със злато, и накрая се появи в малкото тогава пристанище Гориаса.
Трийсет и осем години по-късно държеше в ръцете си града и търговските пътища, властта му бе неоспорима, влиянието му — безгранично. Племенни вождове и князе го търсеха за съвет и покровителство. Една дума на Гаршон успяваше да промени хода на събитията на шестстотин мили от града. Но той не се чувстваше удовлетворен.
Знаеше си, че никога няма да бъде. В деня когато уби господаря и завлече жена му на скалата, тя изхленчи:
— Защо го правиш?
— Виж ми окото, краво! И смееш да питаш?!
Но тя го зяпаше с тъпо недоумение. И той прозря, че изобщо не си спомня как му избодоха окото по нейно желание. Когато тя падна с вой към гибелта си, в душата му имаше само празнота. Отмъщението не му донесе радост.
И оттогава нищо не го радваше истински. Трябваше да я остави жива още малко, да я принуди да си спомни, да проумее, че наказанието е справедливо. Може би тогава щеше да ликува от смъртта й.
— Виждаш ми се унесен — каза Бануин.
Гаршон вдиша дълбоко и се съсредоточи в разговора с ниския търговец. Този човек дори му беше симпатичен, което можеше да се каже за малцина.
— Замислих се за отдавнашни дни.
— Не са били добри. — Бануин поклати глава.
Гаршон се ухили.
— Проницателен си почти колкото мен.
Застави се да мисли само за сделката, пазари се с Бануин още малко и накрая предложи цена за товарните коне. Щом си стиснаха ръцете, Гаршон прецени, че е надплатил, и се прокле, че е позволил на миналото да го разсее.
— В злато ли си искаш парите?
— Пази ми ги засега — отвърна Бануин. — Ще се върна наесен.
— Твърде доверчив си — отбеляза Гаршон. — Ами ако не се върнеш?
— В такъв случай ги дай на Конавар, който пътува с мен. Ще изпреваря следващия ти въпрос — ако и двамата не се върнем, изпрати ги на моята съпруга в село Трите потока.
— Оженил си се? Честито, Бануин. Ще направя както искаш. Благодаря ти за доверието.
Бануин се усмихна.
— Гаршон, бих ти поверил не само златото си.
Думите му трогнаха едноокия, но и го смутиха. Той се сбогува с Бануин, излезе от малката стая и тръгна по тесен коридор към стълбата, по която се качи в личните си покои на горния етаж в Дома на пътниците.
Гостът се изтягаше на широк диван. Гаршон забеляза, че си е събул ботушите. Не очакваше такава любезност от него.
— Научих, че са те нападнали — каза Гаршон и щракна с пръсти.
Млада слугиня притича и напълни с червено вино висока чаша от синьо стъкло. Той отпи.
— Мислех, че са ми загубили дирите — отвърна Валанус. — Изненадаха ме.
— А аз се бях заблудил, че воините от Каменград са непобедими…
— Никой не е непобедим.
Валанус свали крака на пода и седна. Смръщи се от острата болка в главата.
— Тази цицина е колкото гъше яйце. Дали не са ти спукали и черепа? — подсмихна се Гаршон. Придърпа стол и седна срещу госта. Взря се отблизо в раната. — И кой беше твоят спасител?
— Младеж от племето риганте… който все още не се е научил на благоразумие.
Гаршон се вторачи във Валанус. Когато мъжът от Каменград чу думата „спасител“, изражението му се промени. Подразни ли го тази употреба на думата? Май имаше и още нещо…
— Изтръгна ли сведения от онзи със счупения крак?
— Не.
— А-а… Значи си го убил?
— Не го убих. Конавар помоли да го пощадя.
Гаршон се усмихна.
— Помолил те е? Ударът по главата сигурно те е направил милосърден. Не съм чувал да проявяваш милост към враговете си.
— Дойдох да обсъдим други неща — каза Валанус и стрелна с поглед слугинята.
— Вярно, има какво да обсъдим.
Гаршон махна с ръка и момичето се поклони и излезе. Той помълча и заговори на езика на хората от Каменград.
— Пълководецът Джасарай е много щедър. Моят човек в Ескелиум изпрати вест, че при него са оставени три хиляди жълтици.
— От които само петстотин са за тебе — напомни Валанус. — С останалите ще плащаш на нашите съюзници.
— Съюзници ли? Вие нямате съюзници. Само слуги. И какво се иска от моите… приятели в племето гат?
— Големи количества зърно, говеждо месо, резервни коне, също и помощна кавалерия с численост поне две хиляди конници. Ще платим по десет сребърника за всеки боец. Но трябва да дойдат със свои коне.
— Колко зърно искате?
— Ще ти пратя подробен списък, когато пълководецът реши къде ще мине армията.
Гаршон наля още вино.
— Какво щяхте да правите, ако не можехте да намерите предатели?
— Пак щяхме да побеждаваме. Но завоеванията ни щяха да се забавят. Освен това не смятам нашите съюзници за предатели. Те ни помагат да победим техните врагове. Не виждам нищо подло в това. — Валанус се надигна от дивана. — Май ще се чувствам по-добре в постелята. Главата ми кънти.
— Не искаш жена за тази нощ, така ли?
— Не искам.
Високият среброкос мъж излезе от стаята. Гаршон го изпроводи с поглед. Воинът от Каменград като че ли беше безстрашен. И все пак…
Тръгна по дълъг коридор и влезе в малка странична стая. Там го чакаха четирима мъже, един от тях с превързано рамо, друг с три дървени шини около счупения крак.
— Какво стана? — властно попита Гаршон.
Отговори му кльощав оплешивяващ мъж със сипаничаво лице.
— Щяхме да му видим сметката, но дотича оня младок. Строши крака на Варик и намушка Джайн. Гаршон, момчето беше като светкавица. И не знаехме дали няма други с него. Затова избягахме.
Гаршон мълчеше. Видели бяха, че няма други с младежа, но той ги бе уплашил. Погледна Варик.
— Как е кракът ти?
— Костта не е раздробена. Добре е, че не ми счупи коляното. Но ще минат няколко седмици, докато мога да ходя.
— Защо Валанус те остави жив?
— Момчето му каза да не ме убива. Гаршон, да знаеш, за малко да ми спре сърцето…
— Момчето го помоли, така ли?
— Не го помоли. Просто каза: „Не го убивай.“ В първия миг не знаех дали ще го послуша, но той отстъпи, слава на Таранис.
— Според тебе какво щеше да направи момчето, ако Валанус те беше намушкал?
Варик сви рамене.
— Де да знам.
— Момчето имаше ли оръжие?
— Имаше нож, чието острие сияеше.
— Опиши ми съвсем точно какво се случи.
Гаршон слушаше напрегнато, караше го да повтори една или друга подробност, накрая се обърна към вратата. Преди да излезе, сипаничавият подхвърли:
— Защо просто не уредиш да заколят оня мръсник както спи?
— Защо ли не уредя да заколят вас? — озъби му се Гаршон. — Да не си въобразяваш, че искам да стана враг на Джасарай? Немислимо е да се разправя с Валанус в собствения си дом. Очаквах обаче, че вие четиримата сте достатъчни, за да свършите работата. Какъв наивник съм бил. Оказахте сте безпомощни пред някакво момче…
Продължи по коридора и излезе в огромното общо помещение. На подиума танцуваха жени. Огледа зяпачите около тях и откри Бануин и младежа. Гледа дълго едрото момче, после повика една прислужница и заръча да изпрати Бануин и спътника му при него. Върна се в покоите си и сложи на масата още две чаши и кана вино.
Скоро влезе Бануин, последва го младежът от племето риганте. Момчето имаше много точни движения и съвършено чувство за равновесие. Личеше, че е боец. Гаршон покани гостите да седнат и наля вино.
— Бануин, твоят млад приятел ми е направил голяма услуга. — Търговецът погледна изненадано спътника си. — Спасил е мой гост от грабители. Длъжник съм му — добави усмихнато.
— Нищо особено. — Младежът вдигна рамене.
Плътен звучен глас. „След време този глас ще налага подчинение с първата дума“ — каза си Гаршон. Умуваше за името му — Конавар. Чуваше го не за пръв път. Погледна назъбения белег на лицето му, видя разноцветните очи.
— О, ти си момчето, което се било с мечока и спасило принцесата.
— Нямаше принцеса — каза Конавар. — Но имаше мечок.
Гаршон посочи ножа на колана му.
— С това оръжие ли наръга звяра?
— Да.
— Може ли да го разгледам?
Конавар извади ножа и му го подаде с дръжката напред.
— Прекрасен е — призна Гаршон. — Ако някога решиш да го продадеш…
— Няма — завъртя глава момчето.
— Разбирам те. — Върна ножа и се обърна към все още смаяния Бануин. — Предполагам, че младият ти приятел не е споменал за подвига си?
— Засега не.
Търговецът прикриваше добре досадата си.
— Справил се сам с четирима грабители. Счупил крака на един, ранил в рамото друг. Те се разбягали. И проявил състрадание. Моят гост щял да убие онзи със счупения крак, но Конавар го възпрял. — Бледосиньото око се взря в младежа. — Защо го направи? Нима в света няма да е по-добре, ако разбойниците са по-малко?
— Убивал съм мъже, които заслужаваха да умрат, но в битка. Този човек беше беззащитен. — Конавар вдигна рамене. — Не съжалявам за стореното.
— Само младите могат да си го позволят — отбеляза Гаршон. Отиде при едно ковчеже, отвори го, извади кесия и я подхвърли на момчето. — Вътре има двайсет сребърника. Моля те да ги приемеш като знак за моята признателност.
Забеляза как младият боец изви очи към Бануин, който кимна почти недоловимо. Конавар върза кесията на колана си, без да продума.
— Отнемам от времето, през което можете да вкусите тукашните удоволствия — каза Гаршон. — Тази нощ сте мои гости и всичко е безплатно за вас — вино, жени, храна и подслон.
— Благодаря ти. — Бануин стана. — Много си щедър към нас.
— О, това е нищо. — Гаршон се взря в Конавар. — Ако някога мога да съм ти полезен в нещо, просто ми кажи.
Конавар кимна безмълвно. Гаршон ги изпрати до вратата и се върна на своя диван.
„Колко интересно. Безстрашният Валанус се е уплашил от момчето.“ Гаршон вече знаеше защо. Нещо твърде опасно се спотайваше в Конавар. Нещо смъртоносно.
Кон напусна с радост оживения хаос на град Гориаса. И въздухът там му се струваше по-плътен, пренаситен с резки ухания и натрапчива воня. С онази прислужница пък преживя голямо разочарование. Тя нямаше уменията на Ериата, а дъхът й беше кисел от евтино вино. Почувства как в просторната равнина му олеква. Тук усещаше миризма на трева, усещаше хладния повей от морето.
Почти сто мили трябваше да изминат по равна земя, само тук-там някой нисък хълм нарушаваше еднообразието. Не срещаха мнозина пътници, но всеки път уважението му към Бануин само се засилваше — търговецът разпознаваше от кое племе са по шарките на наметалата, ризите или украшенията на конниците. И навсякъде посрещаха търговеца приветливо. Бануин не беше с дрехите, които носеше сред риганте. Сега носеше червена туника до коленете, кожен панталон, ботуши и конусовидна синя шапка. Тя беше стара и протъркана, отдолу личеше дървеният ръб. Търговецът твърдеше, че това е неговата „късметлийска“ шапка. Дрехите на Кон обаче будеха любопитство при срещите с пътници, защото сините и зелените карета на наметалото не бяха познати за мнозина в племето гат. Задаваха му какви ли не въпроси за неговата родина.
Повечето се държаха дружелюбно и само веднъж долови някаква заплаха. Натъкнаха се на петима конници с черни наметала. Тези хора не се усмихваха, препречиха пътя и зачакаха начумерени.
— Запази хладнокръвие, Кон — тихо настоя Бануин.
Вдигна дясната си ръка в приветствие и подкара коня си напред. Кон не изоставаше. Петимата имаха извити кавалерийски саби, носеха и къси ловни лъкове. Кон оглеждаше лицата им, опитваше се да ги прецени. Имаха вид на сурови хора и му се стори, че са готови за сблъсък. Знаеше добре колко умело се бие Бануин и без оръжие, защото се бе упражнявал безброй часове с Чужденеца, но петима въоръжени мъже бяха сериозно предизвикателство.
— Какво прекрасно утро — започна търговецът. — Нека Даан винаги се усмихва благосклонно на ездачите от гат и особено на хората от село Гудри.
— Познавам те, човече със синята шапка — каза предводителят им, млад мъж с дълги руси мустаци и сплетена коса. — Ти си търговецът, който донесе медени сладкиши през тежката зима.
— А ти си момчето, което се бе покатерило на дървото — отвърна Бануин. — Оста ли беше името ти?
Мъжът се разсмя.
— Остаран, но приятелите ме наричат Оста. Носиш ли медени сладкиши?
— Този път нямам, приятелю. Далеч сте от вашето село. Всичко наред ли е при вас?
Побъбриха и Кон усети, че конниците вече не са толкова наежени. Когато отминаха, Бануин въздъхна с облекчение.
— Размина ни се на косъм.
— Те бяха намислили да ни ограбят, нали?
— Позна.
— А ти как се досети, че са от Гудри?
— По брошките за наметало. Всички бяха с формата на дъбов клон.
— Значи твоите знания за брошките спасиха живот днес.
— Всички знания са полезни, приятелю. Но те биха ни убили само ако се възпротивим. Обикновено не проливат кръв напразно.
Кон се усмихна.
— Не ти ли се иска понякога да носиш оръжие? Може би ще дойде ден, когато няма да познаеш някоя брошка.
— Познавам всички видове. Ти ми кажи какво щеше да направиш, ако се бяха опитали да ни ограбят?
— Щях да намушкам онзи вляво от предводителя — веднага отговори Кон.
— Защо тъкмо него?
— Защото ти щеше да блъснеш коня на предводителя, за да се завърти надясно и да попречи на останалите. Само онзи отляво би могъл да извади оръжието си и да те нападне.
Бануин си отдъхна.
— Преценил си правилно. Учиш се бързо, Кон. Да продължим по пътя си.