Дейвид Гемел
Меч в бурята (8)

6.

Тази зима беше една от най-суровите, откакто го имаше племето риганте: смразяващи виелици и такива студове, че понякога заледените дървета се цепеха. Толкова сняг се трупаше, че огромни преспи затвориха проходите в планините, а покривът на ковачницата хлътна. Конете не можеха да пренесат храна за добитъка в по-високите долини, затова мъжете слагаха на краката си широки снегоходки, нарамваха бали сено и се тътреха по преспите.

Малко оставаше „бялата смърт“ да погуби Руатан и Арбонакаст, докато се опитваха да стигнат до Мечата долина. Виелицата ги застигна насред път, те изровиха дупка в снега при долните клони на голям бор и се топлеха взаимно през тази смъртоносна нощ. Сутринта изпълзяха от снежната бърлога, нарамиха балите и намериха стадото. Два от по-младите бикове бяха умрели. Но старият Мента, непобедим и могъщ както винаги, бе намерил убежище с осем крави на завет под една отвесна скала.

Неволите на Конавар със здравето му се проточиха през цялата тежка зима. Отслабна и три пъти го мъчеше треска, но поне не застраши живота му. Суха кашлица дереше гърдите му, рамото го болеше постоянно и раненият бял дроб като че не оздравяваше, защото той все се задъхваше. Мерия тънеше в тревоги за него и не можеше да проумее защо духът му е сломен.

Брефар обаче знаеше, че унинието е налегнало брат му заради Ариан, и забрави за завистта си. Опитваше се да го развеселява, насърчаваше го да упражнява мускулите си и да възстановява силата си. Но в Конавар не се забелязваше много жизненост, а и нямаше никакво желание да прави нещо. Проспиваше следобедите, увит в одеяло до огнището.

Дори когато искаше да се разкърши, жилеща суграшица и зли ветрове го принуждаваха да се върне в къщата. Един ден под небе, сивеещо като острие на меч, той се добра до втория мост и спря при замръзналия поток.

Загърната с дебел зелен шал, Ариан застана до него.

— Изглеждаш по-здрав — каза му.

Конавар не я погледна и понечи да продължи разходката. Тя го хвана за ръката и той трепна от болката, пламнала в рамото му.

— Недей да ме мразиш — помоли Ариан. — Казаха ми, че ще умреш.

Конавар изви глава към нея и тя се отдръпна пред напора на яростта му.

— О, разбирам те — започна той. — Ако ми бяха казали, че ти ще умреш, аз бих отишъл веднага да пирувам на празника и да легна с първата жена, която зърна там. Махни се, курво. Ти вече си нищо за мен. По-малко от нищо.

Трудно се насили да изрече тази лъжа, но изопнатото й от обида лице го ободри.

Повлече крака в снега. И с всяка крачка осъзнаваше, че е получил от Ариан последен дар — гневът му се бе върнал, а с него и желанието пак да е силен.

Всеки ден излизаше на студа поне за час и цепеше дърва. Но мудно. През няколко минути спираше, та дишането му да се успокои и да избърше бързо изстиващата пот от лицето си. Когато му натежаваше умората, мислеше отново за Ариан и оставяше гнева да движи тялото му.

Трупаше сила по малко, особено след първите топли повеи. Вървеше по-дълго, до премаляване… което се случваше твърде скоро.

Лявото рамо още го тормозеше, особено в по-влажните студени дни. Руатан му заръча да прави няколко упражнения, за да укрепва и разтяга мускулите си. На трийсетина крачки от къщата на Руатан имаше млад дъб с як клон, прострял се водоравно само на осем стъпки над земята. Всеки ден Конавар заставаше под клона, подскачаше и се хващаше. Набираше се, докато брадичката му докосне клона, отпускаше се надолу и повтаряше. Първия път беше мъчително непохватен. Не можеше да вдигне лявата си ръка без болка и беше принуден да подскочи, да увисне на дясната и съвсем бавно да протегне лявата към клона. Руатан го гледаше как вися няколко мига, набра се веднъж, изръмжа проклятие и се пусна да стъпи на земята. Руатан дойде при него и каза:

— Трябва да мислиш за силата си като за сръндак, който преследваш.

— Не те разбирам — изсумтя Конавар, докато размачкваше рамото си.

— Не грабваш лъка и колчана, не се втурваш презглава в гората. Дебнеш и търсиш следи, докато не научиш навиците на сръндака. Намираш място за засада. И дори когато го зърнеш, не прибързваш със стрелата. Никога не стреляш по бягащ сръндак. Кръвта му кипи и месото му ще е жилаво, трудно дори да го сдъвчеш. Ловецът трябва да има търпение. Безкрайно, невъзмутимо търпение. Твоята сила е този сръндак. Стремиш се да я постигнеш със спокойствие и постоянство. Обмисляш всичко, което правиш. Напредваш стъпка по стъпка. Идвай тук всяка сутрин. Не опитвай веднага да се набираш по много пъти. Само ще се разочароваш и ще навредиш на мускулите си, които тепърва ще се възстановяват. Днес успя веднъж. Утре опитай два пъти.

— До гуша ми дойде да съм слаб! — изфуча Кон.

— Слаб си, защото беше много зле. Вече ти казах — стреми се да напредваш по мъничко всеки ден. Ако ходиш, запомни мястото, където си останал без сили. На другия ден опитай да извървиш още десет крачки след това място.

Кон почувства как раздразнението му се уталожи.

— Ти раняван ли си?

— Веднъж. Бях с година по-голям от тебе. Но раната не беше толкова лоша. Намушкаха ме с копие в рамото. Все си мислех, че силата ми никога няма да се върне. Заблуждавах се, разбира се. Повярвай ми, Конавар — ще бъдеш още по-силен. Хайде да се поразтъпчем.

Небето синееше, но в далечината дъждовни облаци се трупаха над Кайр Друаг. Руатан поведе Конавар нагоре по един полегат склон. Спря няколко пъти, оставяше го да си поеме дъх. Горе седнаха и се загледаха в долината. Добичетата на Руатан пасяха в ливадите, на отсрещния склон се виждаше Арбонакаст, яхнал коня си.

— Не мога да открия Мента — учудено каза Кон. — Нали преживя зимата?

— Да — кимна Руатан. — Млад бик го предизвика, за да му отнеме стадото. Биха се часове. — Руатан се усмихна тъжно. — Накрая Мента го победи. Последната му победа. Намерихме го на другата сутрин. Сърцето му бе спряло през нощта.

— Жалко — въздъхна Кон. — Великолепен бик беше.

— Няма спор. Умря като крал — непобедим и непреклонен.

— Как мислиш, за него имало ли е значение?

Руатан вдигна рамене.

— По-приятно ми е да смятам, че е имало. Ти как си?

— Не мога да вдишам с пълни гърди.

— Раненият ти дроб ме безпокои. Утре ще дойдеш с мен при Ворна, когато отида да й занеса храна.

Кон го погледна. Цяла зима Руатан отиваше през ден в пещерата на Ворна, за да има тя винаги достатъчно припаси. Когато преспите се натрупаха, газеше със снегоходки и отиваше въпреки всичко. Сечеше дърва за огнището й, оглеждаше дали не я застрашават зверове.

— Ти се грижиш за нея — каза Кон. — Благодаря ти.

— Истинският мъж подкрепя приятелите си, каквото и да става. Знаеш го. — Руатан внезапно се засмя. — Казах ли ти колко се гордея с тебе?

— За последен път го чух вчера — прихна и Конавар.

— Колкото и да го повтарям, все ще е истина. Хайде да се връщаме. Не бързай.

Вървяха полека през полето и Кон видя тънка струйка дим от комина над къщата на Бануин. Търговецът не се бе върнал да зимува в селото и Кон се опасяваше, че обирджиите от племето норвии наистина са го причакали и сега трупът му гние в някой гъсталак. Руатан забеляза, че се е вторачил в дима, и каза:

— Чужденеца се върна снощи с двайсет и пет тежко натоварени коня. Само боговете знаят как ги е превел живи и здрави в бурята.

За пръв път през цялата зима Кон забрави мислите за слабостта си.

— Страхувах се, че е мъртъв.

Руатан завъртя глава.

— Този мъж е труден за убиване. — Навъси се. — Много по-корав е, отколкото изглежда. Дано не всички мъже в неговия народ са такива.

— Неприятен ли ти е? — изненада се Кон.

— Той е от друг народ, народ, който воюва с всички. А преди да тръгнеш да се сражаваш в непознати земи, първо изпращаш съгледвачи да ги проучат. Ако се случи неговите хора да прекосят морето и да нападнат нашите земи, според тебе кой ще е нарисувал за тях карти къде какво има?

Кон не беше глупав и думите на Големия мъж го смутиха. Не искаше да мисли за това. Бануин беше негов приятел и докато не покажеше с постъпките си, че е шпионин, Кон нямаше да се съмнява в него. Но семето бе посято и Кон се усети, че слуша с още по-напрегнато внимание разказите на Чужденеца за пътешествията му.

— Знаеш ли — каза му Бануин, докато седяха пред огнището и пиеха разредено вино, — че историята за твоята схватка с мечока е стигнала и до южните брегове?

— Не беше схватка — усмихна се момчето малко притеснено. — Намушках го два пъти и той ме направи на нищо.

— Ако се вярва на песните, които пеят там, ти си се бил дълго със звяра и почти си го довършил, преди да дойдат мъжете от селото. А, да — защитавал си не сакато момче, а прекрасна девойка, излязла да бере цветя.

Кон се разсмя весело.

— Била е принцеса, нали?

— Позна. Оказва се, че и ти имаш благородна кръв.

— Глупаци са онези, които вярват на такива истории. Какво става отвъд морето?

Усмивката на Бануин изчезна.

— Моят народ пак се е увлякъл в междуособици. Имало е тежки сражения. Загиналите са хиляди. Но победител накрая ще е Джасарай. Не се съмнявам в това.

— Значи е велик боец?

— Не ми се вярва, че борави умело с меча — каза Бануин. — Но пък знае как да използва армиите. — Млъкна, напълни чашите, сложи още дърва в огнището и чак тогава каза: — Трябва да видиш нещо.

Отиде в задната стая и се върна с къс меч от лъскаво желязо. Подаде оръжието с издяланата от дърво дръжка към момчето и то го взе и го завъртя в ръцете си.

— Добре е уравновесен, но острието е прекалено късо. Не е много по-дълъг от ловджийски нож.

— Този меч променя света — натърти Бануин.

— На подбив ли ме вземаш?

Острието наистина не беше по-дълго от предмишницата на Кон и имаше съвсем къс бронзов предпазител. Той се изправи и размаха меча. Не го усещаше удобен за битка като по-дългите оръжия, с които бе свикнал.

— Не е за сечене — обясни Бануин, — а за мушкане.

— Ако изляза срещу мъж с това оръжие в ръка, а аз нося дългия меч на Руатан, знам кой ще победи — заяви Кон.

— Вероятно си прав, ако се срещнете в двубой. Но ти не разбираш в какво е разковничето. Когато войската на някое племе от народа келтой се сблъска с някоя от Каменните армии, враговете винаги имат трикратно надмощие.

— Как тъй? Нали си ми разказвал, че в повечето битки Джасарай е извеждал армията си срещу огромни пълчища от племената?

Бануин отвори едно сандъче на лавицата, извади няколко шепи сребърни монети и ги разпиля пред краката си на дебелия червен килим.

— Ако трийсет воини пешаци от риганте нападат враг, на какво разстояние един от друг ще бъдат?

Кон поумува. В битката всеки от тях щеше да размахва меч с дълго три стъпки острие, значи трябваше да ги делят поне пет стъпки. Иначе някой можеше да бъде ранен от меча на съратник. Каза го на Бануин. Чужденеца коленичи на килима, отдели трийсет монети и ги подреди рехаво.

— Така ли ще изглежда бойната редица на риганте?

Кон се взря в блестящите монети и си ги представи като нападащи бойци. Накрая кимна.

— Да. Нито прекалено нагъсто, нито прекалено раздалечени.

Бануин взе още десет монети и ги сложи в две плътни редици по пет.

— Тези мъже стоят рамо до рамо. Всеки от тях има правоъгълен щит на лявата си ръка. Могат да образуват същинска стена с тези щитове, в която има пролуки, за да мушкат с мечовете си. — Плъзна разредените монети към стегнатите редици. — Сега си представи сблъсъка. Срещу всеки боец от риганте ще има три щита и три меча. Късите мечове за мушкане дават възможност на войниците да се бият заедно, в група. Колкото ще врагове да срещнат, ще имат огромно предимство. Ако и враговете им се скупчат нагъсто, каква е ползата от дългите мечове?

— Убеден съм, че всеки от нашите бойци е равен на поне трима от Каменните войници — възрази Кон, верен на племето си.

Бануин се усмихна.

— Ти видя само меча. Не донесох бронзовия щит, железния нагръдник, железния шлем с пера. Нито предпазителите за крака и за ръце от варена кожа, нито плетената ризница. При схватки между мъже от риганте повечето жертви умират от разсечени шии или намушкване в сърцето, корема и слабините. Някои умират бавно, защото им изтича кръвта. Други — от зарази или гангрена в раните. Също като мъжете от повечето племена, които съм срещал тук или отвъд морето, вие твърде рядко носите броня в битката. Налитате към врага и сражението се разпада на хиляди двубои между герои. Ако не искате да бъдете покорени, трябва да научите други бойни похвати.

— Ако се вярва на думите ти, войната с твоя народ е неизбежна — тихо каза Кон.

— Опасявам се, че е така. Няма да е тази година или идната. Първата задача на Джасарай е да смаже враговете си в самата империя. После ще се справи с племената пердии или остро, или гат. Това ще му отнеме няколко години. Но ако оцелее, ще дойде и тук.

— Ще получи ли карти от тебе? — попита направо Кон.

Бануин завъртя глава.

— Не. Вече не нося никакви карти. Всичко е в главата ми. И аз няма да се бия. Нагледах се на войни. Видях разрухата и мъките, които носят. Не. Когато войната стигне и до тези земи, ще наема кораб и ще отплавам на запад. Говори се за приказните земи там, богати и плодородни. Може би онези хора не искат да прахосват живота си във войни.

— Значи са мекушави слабаци — изсумтя Кон. — Силният мъж винаги има врагове, а обитателите на плодородни земи винаги ги бранят от онези, които живеят в бедна пустош. Такъв е светът, Бануин. Може да съм още млад, но знам, че това е истината. Силните винаги властват, а слабите страдат. Такава е волята на боговете, иначе защо живеем в такъв свят?

— Не намесвай вярата в този спор! — отегчено каза Бануин. — Не я понасям. Я да използвам твоя довод срещу тебе. Ако моят народ дойде тук и унищожи вашите армии, това означава ли, че заслужавате да загубите земите си? Ще бъде ли справедливо?

Кон се подхилваше.

— Само победените, останалите без късмет и слабаците говорят за справедливост и несправедливост, за заслужено и незаслужено. Аз знам, че ще се сражавам за своя народ и ще убия всеки враг, който припари до тези планини.

— Както уби мечока ли? — кротко попита Бануин.

Момчето се изчерви.

— Онова беше друго. Нямах подходящи оръжия, за да го убия.

— Същото е, Кон. И риганте нямат оръжията да отблъснат армиите на моя народ.

Думите му сякаш увиснаха във въздуха и Кон се умисли.

— Кога ще потеглиш на юг? — попита накрая.

— След три месеца. В разгара на лятото е най-доброто време за пътешествия.

— Ще дойда с тебе. Искам да видя и тези армии, и Джасарай.

 

 

Щом започна топенето на снеговете, Ворна най-после излезе от пещерата си и пое по дългия път към селото. Не защото искаше да е сред хора. Никой не я харесваше, дори в детството й. Все казваха, че била особена. Другите деца я отбягваха. А щом овладя силите си, стана още по-самотна и студенината в очите на другите се превърна в страх. Дори когато отиваше в домовете на болните и ги изцеляваше, тя долавяше облекчението на всички, щом тръгнеше към вратата.

Не жадуваше да поговори с някого. Но след като се бе свирала цяла зима в студената сива пещера, искаше да се движи, да чуе нови звуци — ритмичните удари на чука в ковачницата, смеха на децата, тропота на копита по отъпкани пътеки, мученето на добитъка, бъбренето на хората, излезли да се порадват на слънцето. Искаше пак да вкуси топъл хляб, горещи медени сладкиши, овесена каша с кисело мляко.

Мислеше си за тези удоволствия, когато стъпи на моста. И първо видя мъж, който имаше малко ниви край селото. Казваше се Ейнор. Ворна бе излекувала жена му десетина дни преди кървавата среща на Конавар с мечока. Ейнор тъкмо прекопаваше за пръв път градината до къщата си. Вдигна глава и се усмихна сърдечно.

— Даан да те благослови, госпожо! — подвикна й. — Какъв хубав ден, нали?

Поздравът я сащиса. Никой не отваряше уста, когато Ворна минаваше наблизо. От изненада успя само да му кимне и продължи през селото. Ейнор беше прав — чудесен ден с топло слънце и бездънна синева над света.

След това видя Пелейн, жената на пекаря, която хвърляше зърно на кокошките в двора. Тя забеляза Ворна и излезе да я посрещне.

— Добре дошла!

На Ворна й се стори, че сънува. Не знаеше какво да каже. Пелейн изтръска последните зърна от престилката си и хвана ръката й.

— Ела да хапнеш. Борга опече хлебчета със сирене тази сутрин. Направо се топят в устата.

Ворна покорно се остави да я въведат в къщата. Борга седеше до чамовата маса и топеше залци в паница с гъста гозба.

— Имаме си гостенка — каза жена му.

Пълното лице на пекаря засия от усмивка.

— Добре си ни дошла, госпожо. Седни, моля те.

Пелейн взе тежкото й наметало и го окачи на кука до вратата. Ворна се настани до масата. Борга наля вода и й подаде чашата. Ворна кимна с благодарност, но мълчеше. Пелейн отряза три дебели, още топли филии и ги намаза с масло. Ворна отхапа, без да продума.

— Момчето вече е добре — каза Борга. — Вчера го видях да тича по хълмовете. Голяма добрина му направи. Голяма!

После излезе през задната врата и отиде в пекарната. Пелейн седна срещу Ворна и каза:

— Хлябът е вкусен, нали?

— О, да, превъзходен е.

Ворна се опомняше по малко, но не умееше да говори за дреболии и се почувства неловко.

Пелейн се наведе над масата към нея и сниши глас.

— Може за нищо да не става в леглото, но опече ли хляб, дори боговете ще се тъпчат до насита… — Пелейн беше наблюдателна жена и долови, че гостенката е притеснена. — Извинявай, аз съм си бъбривка.

— Защо… се държите толкова мило с мен? — попита бившата вещица.

Пелейн сви рамене и се усмихна смутено.

— Защото сега си една от нас. Пожертва дарбата си, за да спасиш Конавар. Мерия ми разказа. И си била на косъм от смъртта, за да го върнеш от Земите на сенките. Всички ти се радваме, Ворна. Не ти е неприятно, нали? Знам, че обикновено страниш от селото, но…

Пелейн не довърши изречението, а стана да отреже още хляб.

— Не ми е неприятно — каза Ворна. — Благодаря за вкусната закуска.

Пелейн се усмихна.

— Колко е хубаво пак да те напече слънцето, нали?

— Да.

Ворна стана, взе си наметалото и го преметна на едната си ръка. Прекрачи прага и Пелейн каза след нея:

— Когато и да се отбиеш, винаги си добре дошла.

— Няма да забравя.

Ворна излезе на слънце и тръгна през селото към къщата на Мерия. Хората й махаха, поздравяваха я. Когато доближи входната врата, вече трепереше и сълзите напираха в очите й.

Мерия видя колко е развълнувана, протегна ръце и я прегърна. Тази сърдечност прекърши вещицата, тя опря чело в рамото на Мерия и заплака.

 

 

Като всяко друго племе от народа келтой, риганте също бяха с гореща кръв и трудно сдържаха поривите си. Често се стигаше до сбивания, които понякога завършваха зле и някой умираше от раните си. Но такива трагедии изобщо не бяха всекидневие, а още по-редки сред риганте бяха убийствата и изнасилванията.

В пролетното утро, когато намериха първия труп, село Трите потока притихна от изумление и потрес.

Един мъж бе излязъл с лъка и кучето си да гони зайци. Натъкна се на бездиханно тяло — мъж на средна възраст. Трупът бе издърпан встрани от пътеката и завлечен в гъсти шубраци. След два часа двайсетина въоръжени мъже, предвождани от Руатан, се събраха на петдесетина крачки от мястото на злодеянието. Арбонакаст, Руатан и Бануин оглеждаха внимателно за следи.

Арбон приклекна до пътеката.

— Четири коня, всичките подковани. — Продължи нататък, пристъпваше пъргаво покрай следите. — Човекът е дърпал ръчна количка, когато са дошли конниците.

Прескочи пътеката към храстите, спря и процеди ругатня.

— Какво намери? — извика Руатан.

— Този мъж не е бил сам. С него е имало млада жена или момиче.

Арбон посочи на другите двама да навлязат в гората с него. След минута-две намериха втория труп — гола девойка на не повече от четиринайсет години. От пръв поглед личеше, че е била изнасилена. След това някой й бе прерязал гърлото.

Руатан затвори очите й. Бануин стоеше невъзмутимо до него. Само той не беше потресен от това престъпление. Толкова бе пътувал, че знаеше колко обичайни са подобни страхотии за други страни. Но не и в земите на риганте. Оглеждаше мястото и чакаше Арбон да провери всички следи. Пребледнял от бяс, пастирът се изправи и се върна при първия труп. Мъртвецът бе носил дълга бледосиня туника с червен кант. Мечът, пронизал гърлото му, бе раздробил гръбнака. В храстите до него беше и преобърнатата количка. Имаше два строшени сандъка и разпилени около тях дрехи, също и три малки торби с храна.

Арбон се върна при Руатан и каза:

— Мъжът и момичето са вървели по пътеката, ездачите са ги застигнали. Един от тях е извадил меч. Мъжът е вдигнал ръка да се защити, затова е разсечена. Не е успял да спре удара. Уплашеното момиче е побягнало в гората. Онези са слезли от конете и са я настигнали. Когато са задоволили похотта си, са я убили и са преровили нещата в количката. Издърпали са тялото на мъжа в храстите и са потеглили на север.

— Какво научи за тези конници?

— Единият е много висок — над шест стъпки. Друг е набит и тежък. Един от тях язди кобила. По един или повече от тях има белези — видях кръв под ноктите на момичето. Друго не мога да кажа, но мъжът и момичето са убити най-рано вчера сутринта, а по-вероятно в късния следобед.

— Убийците са чужденци — вметна Бануин.

— Това го знаем — студено отвърна Руатан. — Никой от риганте не би извършил такова зло.

Бануин тръсна глава.

— Исках да кажа, че са дошли от далечна земя. Мъжът е убит с гладиус. Никой от околните племена не използва такива мечове. А убийството на момичето може да е било част от ритуал — жертвоприношение за Гианис, Кървавия бог. Покланят му се и племето гат, и много други племена отвъд морето.

— Чувал съм това име — изсумтя Руатан.

— Възможно е — продължи Бануин — ездачите да са познавали мъжа. По дрехите му личи, че е от племето остро. Техните земи граничат със земите на гат. Може дори да са плавали на един и същ кораб.

— Ще научим, когато ги намерим — отсече Руатан.

Тръгна към останалите конници от селото. Бануин се взираше в мъртвото момиче. Кон застана до него. Лицето му беше бяло като платно, очите му святкаха от ярост.

— Кон, не е нужно да виждаш това — каза му Бануин.

— Напротив.

Отрядът от селото остави четирима да погребат мъртъвците и подгони убийците.

Към края на следобеда загубиха следата и се разделиха по двама да продължат издирването. Конавар и Бануин яздеха заедно на североизток, провираха се в дебрите на Лангевинската гора. Щом започна да се здрачава, Бануин предложи да се върнат. Кон завъртя глава.

— Ще спра тук да си почине конят и ще търся нататък.

— Другите може да са ги открили досега — напомни Бануин.

— Може, но не ми се вярва — възрази Кон и скочи от седлото.

— Защо?

Търговецът го гледаше с любопитство.

— Ако си прав, че убийците са чужденци, идването им тук е с някаква цел. Дали не искат да се договорят за търговия с риганте или с паноните? Ако ще търгуват с нас, запътили са се към Старите дъбове с надеждата да ги приеме Дългия леърд, или пък ще се насочат към прохода Кавелин. И в двата случая са минали оттук.

— Ами ако тръгнат напряко в западна посока към пътя, по който минават търговците на въ̀лна? — попита го Бануин. — Все пак от нас се иска да търсим следи. Като те слушам, ти май си намислил да ги заловиш сам.

— Позна. И ще го направя.

Бануин изруга, после каза:

— Твърде неразумно. Те са четирима. Да не би ако и ти умреш, на мъртвите да им стане по-леко?

— Нямам намерение да умра.

— Бойците никога нямат намерение да умрат. Но защо си въобразяваш, че можеш да се справиш с четирима?

— Ти не каза ли, че съм най-добрият ти ученик?

— Ти си единственият ученик, който съм имал. Признавам, че в упражненията с оръжие си бърз и изумително ловък. Това обаче не е упражнение, Кон. Това е суровият, винаги опасен истински живот. — Бануин въздъхна. — Отивам при Руатан и останалите. Ще дойдеш ли с мен?

— Не.

— А поне ще почакаш ли, докато ги доведа?

— Разбира се.

Бануин обърна коня и го погледна.

— Кон, моля те, не прави глупости.

— Не съм глупак.

Щом все по-гъстият мрак погълна Бануин и коня му, Кон се качи на седлото и продължи навътре в гората.

Изниза се час, докато зърне трепкащата светлина на далечен огън. Доближи още малко, върза коня за едно дърво и се прокрадна безшумно през шубраците. Огънят беше разпален в плитка долчинка до пътеката. Около него седяха трима мъже и си дояждаха вечерята. Гората наоколо се беше размирисала на някакво вариво с месо. Кон заобиколи бивака и видя три вързани коня.

Къде ли беше четвъртият злодей?

Съмненията го разколебаха. Може би тези не бяха мъжете, които преследваше.

Промъкна се по-наблизо. Двама от тях имаха къси мечове. От мястото си успяваше да чуе разговора им. Но това наречие му беше толкова слабо познато, че разбираше смисъла на казаното само отчасти. Мъжете бяха сложили до огъня медни чинии и котлета и май се разправяха кой от тях трябва да ги почисти. Накрая ги събра нисък пълен мъж и тръгна към потока край пътеката. Другите подвикнаха след него нещо присмехулно и той ги прокле.

Единият от двамата стана и се протегна. Беше висок над шест стъпки.

Присвит в гъстата сянка, Кон мислеше за догадките на Арбон и Бануин. Един е дългурест. Другият е нисък и тежък. Чужденци. Все едно бяха описали точно тези хора и ако около огъня седяха четирима, нямаше да се съмнява. Но как да знае дали не са невинни пътници?

Как да провери?

Дебелакът се върна, прибра съдовете в сложени на земята дисаги и седна. Третият хвърли сухи клони в пламъците, те се разгоряха и Кон видя, че на лявата си буза дебелакът има три дълбоки драскотини. Арбон бе казал, че видял кръв под ноктите на мъртвото момиче.

Кон дишаше бавно и дълбоко, за да укроти ледения си гняв.

Бануин му бе заръчал да не прави глупости. Кон знаеше, че да се изправи срещу трима убийци не е върхът на благоразумието, но си каза, че няма избор. И то не за да отмъсти за убитите, макар че това би трябвало да е подбудата му. Подтикваше го по-себично чувство. След схватката с мечока го мъчеха тежки сънища, пълни с болка и уплаха. Обикновено бягаше от нещо страшно в необуздана паника, събуждаше се целият мокър от пот. Откакто се помнеше, най-силното му желание беше да не стане страхливец като баща си. А от месеци го тормозеха непоносими страхове.

Страхът трябва да бъде победен като всеки друг враг.

Извади ножа от сидите и късия меч, който му бе дал Бануин, надигна се в храстите и тръгна към бивака. Дебелакът го видя пръв. Изви се надясно, докопа меча си и стана толкова припряно, че за малко не се спъна в наметалото си. Другите отскочиха назад, единият притича към одеялото, където бе оставил меча си.

— Какво търсиш тук? — попита високият и се огледа за още натрапници между дърветата.

— Днес убихте един мъж и едно момиче — каза Кон. — Дойдох да пратя виещите ви души в мрака.

Смели думи, само че гласът му прекъсваше и заплахата не прозвуча внушително.

— Сам ли ще го направиш? — ухили се дебелакът.

Другите също се усмихваха.

— За какво ми е помощ срещу такива отрепки? — сви рамене Кон.

Гневът вече изтласкваше страха.

— Ти си много нагъл недорасляк — отвърна презрително високият. — Тудри, убий го — обърна се към дебелака.

Тудри нададе пронизителен боен вик и се втурна напред. Познатата свирепа ярост избухна в Кон. Железният меч на дебелака блесна пред гърдите му. Той отклони удара със своя меч и замахна с ножа нагоре и надясно.

Тудри залитна, кръв шурна от прерязаната му шия. Той се стовари по очи на земята, тялото му се загърчи.

Другите двама го доближиха по-предпазливо. Кон чакаше, без да помръдне. По овладените движения на високия позна, че е бърз. Другият беше по-неспокоен, облизваше си устните и мигаше. Решиха да го нападнат едновременно от двете страни. Високият скочи напред, Кон отби мушкането и опита насрещен удар, но не улучи. Едва му стигна времето да се завърти и да пресрещне острието на другия с меча. Прободе го с ножа в рамото и той кресна и изтърва меча. Десният ботуш на Кон се заби в корема му и го запрати назад.

Високият метна нож. Оръжието удари Кон с дръжката под дясното око. Заболя го, но ако хвърлянето не беше толкова непохватно, боят щеше да свърши веднага с няколко пръста желязо, забити в окото му. Високият нападна и наистина беше бърз. Кон трябваше да отскочи два пъти, за да не бъде изкормен. Вторият пак стискаше меча и чакаше сгоден случай. Кон се опита да намушка високия, но той прекрачи ловко встрани и го удари с юмрук в главата. Кон се олюля, но не падна. Високият замахна към гърлото му, Кон пресрещна острието с меча и ръката му с ножа се стрелна в дъга. Искаше да го съсече в шията, но върхът на ножа проникна под скулата на високия и излезе през другата му буза. От страшната болка високият залитна назад и дръжката на ножа изскочи от пръстите на Кон. Все пак успя да забие меча си в корема на високия.

Последният враг му налетя. Кон дърпаше меча, който бе заседнал в тялото на високия. Пусна дръжката и отклони меча на другия мъж с лявата си ръка. Желязното острие разпори ръкава на ризата му и поряза кожата. Кон улучи с дясно кроше брадичката на мъжа, подскочи и го изрита в слепоочието. Онзи се строполи. Високият се бе свлякъл на колене, сграбчил дръжката на меча в корема си. Кон хвана ножа на сидите и го издърпа от главата му. Последният убиец се изправяше, но видя оръжието в ръката на Кон, уплаши се и хукна към коня си. Кон се хвърли на гърба му и го събори на земята. Хвана го за косата и дръпна главата му назад.

— Ето още един дар за вашия кървав бог! — изръмжа в ухото му и го закла.

Стана от трупа и се върна при високия, чийто панталон подгизваше от кръв, а лицето му побеляваше.

— Къде е четвъртият? — попита Кон.

— Дано… изгниеш… жив… — прошепна умиращият.

— Като гледам, ти ще изгниеш пръв. Но преди това може да те заболи още повече.

Хвана дръжката на меча и я завъртя. Високият изпищя.

— Къде е четвъртият? — повтори въпроса си Кон.

Мъжът се сви на десния си хълбок, изхърка и застина. Кон го обърна с крак по гръб, издърпа меча си от тялото му и го избърса в черното наметало на мъртвеца.

Отиде да седне при огъня. Ръцете му трепереха след безумието на схватката, но този път не се засрами.

Мечокът не му бе отнел смелостта, както се бе опасявал.

Той беше жив. И беше победил.

Въодушевлението се изпари. Кон седеше и мислеше за мъртъвците зад гърба си. Потръпна и се огледа неспокойно. Очите на високия бяха отворени, сякаш се взираше в него. Кон стана, дръпна черните наметала едно по едно и покри труповете. Наметалата бяха от хубав плат, по средата на всяко бяха извезани пет преплитащи се сребърни кръга. Скъп саван за убийци.

Вече нямаше нито вълнение, нито страх и Кон се поддаде на униние. Сам се изненада от настроението си. Нима не бе убил трима воини? Нима не бе доказал, че е мъж? Сложи дърва в огъня и се загърна в наметалото си. Над долчинката се спусна бухал и отлетя наляво. Вдясно лисица промуши муцуна между клонките на един храст и погледна мъжа до огъня. „Надушила е кръвта — рече си Кон. — Те вече не са хора, а мърша. Както и ти ще бъдеш мърша някой ден.“

Стана му неприятно от тази мисъл.

— Никой не бива да е самотен в победата — каза Моригу.

Кон подскочи. Тя седеше от другата страна на огъня, сив шал покриваше хилавите й рамене. Кльощав гарван се плъзна от клоните над тях, размаха криле и кацна на земята до нея. Кон пъхна ръка под ризата си и обви с пръсти червения опал, който му бе дала Ворна. Моригу се засмя.

— Не съм дошла да ти сторя зло, Меч в бурята.

— А защо си тук?

— Ти си ми интересен. Кажи ми защо ги уби.

— Те убиха един мъж и едно дете.

— Аха… Ясно. Престъпление, последвано от справедливо наказание. Ами ако ти разкрия, че възрастният мъж беше некромант, погубил мнозина, а момичето — свързана с него чрез заклинание демонична твар, която изсмуква душите на деца? А тези мъже бяха герои от племето гат, изпратени да се разправят с тях? Какво би казал тогава?

— Те не бяха герои — троснато каза Кон, колкото и да го жегнаха думите й.

— Защо си убеден в това?

— Герои нямаше да изнасилят момичето, а ако мъжът е бил некромант, защо не е използвал силата си срещу тях?

— Да допуснем, че са носили талисмани като твоя, а тъкмо ти вече знаеш твърде добре, че дарена със земна магия жена не бива да се слива с мъж нито телесно, нито духовно. Дали не са се гаврили с нея, за да я лишат от тази магия?

— Не ти вярвам.

— Не съм казала, че това е истината — натърти Моригу. — Само те накарах да си представиш, че може да е такава.

— Всъщност какво искаш от мен?

— Нищо не ми липсва, човече. Нали ти обясних, че си ми интересен? Веднъж те попитах за какво копнееш. И ти отговори, че се стремиш към слава. Е, вече опита вкуса й. Допадна ли ти?

— Мисля, че си зла. — Кон поклати глава. — И не желая да говоря с тебе.

Моригу се усмихна.

— Аз съм над злото, дете. Злото е нищожно — мимолетно и дребнаво. Злото е като зараза. Поразява и отминава. А аз съм Моригу. Винаги съм тук. Аз дарявам. Хората идват при мен с желанията си. Давам им каквото искат.

— Ти прати мечока да ме убие.

— Ти искаше слава, Конавар. Сега името ти е познато навсякъде, където живее човек от народа келтой. Ти си герой. Не подобава ли да ми благодариш? Поискай още нещо. Виж колко съм щедра. Мечтаеш ли да станеш крал?

— Нищо друго не искам от тебе — озъби се Кон. — Мечокът ми беше предостатъчен.

— Нима мечтите ти са се смалили чак толкова, Меч в бурята? Къде остана момчето, жадуващо слава?

— То порасна! — изръмжа Кон. — Я ми кажи — защо отне силата на Ворна?

Гарванът отлетя и от огъня се пръснаха искри. Няколко въгленчета паднаха в скута на Кон. Той ги изтръска и примигна. Седеше сам, вторачен в тревата зад пламъците. Не бе забелязал изчезването на Моригу, както не бе успял да види и появата й. Все едно току-що се беше събудил и за миг се усъмни дали не си е въобразил този разговор. Но от другата страна на огъня бе паднало черно перо. Полазиха го студени тръпки. Отиде да го вземе и го хвърли в огъня. Гледаше го как се сви и пламна.

Какво би си пожелал? Знаеше отговора, без да се замисли. Нищо друго не би го зарадвало повече от това да види Ариан да излиза от сенките и да сяда до него. Представи си я как накланя глава, как се смее, как полюшва бедра на всяка крачка. Беше я излъгал, когато й каза, че е нищо за него. Не спираше да мисли за нея, макар че се бе омъжила за друг.

Опита се да поспи, но сънува надигащи се трупове с блестящи ножове в ръцете, събуди се потен и уплашен. Някакво движение зад гърба му го стресна, той се надигна на колене и посегна светкавично към ножа. Лисица гризеше и дърпаше ръката на един от мъртъвците. На Кон му олекна, пропъди я с камък. Зверчето изскимтя и избяга в храстите. Той се разсъни и сложи последните дърва в огъня. Усетът му подсказваше, че историята на Моригу за некроманти и демони е лъжа, но… „Ако има още нещо, за което не съм подозирал? Ако не е само убийство и насилие, извършени от пропаднали отрепки? Тогава ще се окаже, че съм убил незаслужено трима мъже.“

Болката под окото му не отслабваше и той опипа цицината от дръжката на ножа. Не му се искаше да разказва за това на Руатан или Бануин. Ако ножът бе хвърлен точно и умело, сега лисицата щеше да ръфа неговата плът.

Питаше се как ще се държи Руатан, когато научи за извършената от него глупост. Дали ще се ядоса? Вероятно. Но той беше истински боец, може би гордостта от победата на Кон щеше да укроти гнева му. Кон се надяваше да е така.

Призори чу коне в гората и извика:

— Насам!

Първо видя Бануин и Руатан, зад тях бяха Арбон, Гованан и още двайсетина ездачи. Руатан слезе от коня и дойде при огъня.

— Какво стана?

— Намерих трима от тях — обясни Кон. — От четвъртия нямаше следа.

— Мисля, че ние го хванахме. — Руатан посочи непознат сред конниците — слаб мъж с увиснали руси мустаци, ръцете му бяха вързани зад гърба. — Намерихме го в Синята долина, купуваше храна в селото. Чужденец е.

Руатан доближи труповете и махна наметалата. Арбон също дойде да ги огледа.

— Те са! — извика на останалите. — Вижте раните от нокти по лицето на дебелака. Кон, добра работа си свършил.

Кон прие похвалата мълчаливо, само изви очи да погледне сърдитата гримаса на Бануин. Лицето на Руатан беше безизразно.

— Какво ще правите с четвъртия? — попита Кон.

— Твърди, че пътува сам — каза Руатан. — Ще го заведа при Дългия леърд, за да го съдят. И ти можеш да дойдеш. Трябва ти разрешението на Дългия леърд, за да напуснеш нашите земи и да пътуваш с Бануин.

Още неколцина скочиха от конете и претърсиха бивака и мъртъвците. Намериха три кесии със сребърни монети, които разделиха поравно между мъжете от селото. Руатан и Бануин отказаха своите дялове. Кон реши да постъпи като тях. Погребаха труповете и потеглиха, на мястото останаха само Руатан, Кон и чужденецът. Чак тогава Големия мъж избухна:

— Момче, ти мислиш ли какви ги вършиш?! Трима зрели мъже! Ами ако бяха опитни бойци?

— Може и да бяха — отвърна Кон вироглаво.

Руатан тръсна глава.

— Не съм изкусен следотърсач като Арбон, но и аз виждам какво е станало. Дебелакът ти се е нахвърлил като слабоумен. По-ниският е бягал, когато си го повалил и си му прерязал гърлото. Само високият е имал някакви умения… и ти е оставил тази цицина на лицето. Какво щях да кажа на майка ти, ако беше загинал?

— Щеше да й кажеш, че не съм побягнал! — разлюти се Кон.

Руатан затвори очи и въздъхна.

— Не оспорвам смелостта ти. Както впрочем не оспорвам и смелостта на баща ти. Говорим не за храброст, а за глупост. Проявил си безразсъдство. Твоята победа не променя това. Кон, познавах мнозина смелчаци. Поне половината от тях вече не са между живите. Смелостта е безполезна, ако не е съчетана с остър ум. — Той стисна рамото на Кон. — Обичам те и се гордея с тебе. Но поне си извлечи поука от стореното.

— Трябваше да го направя — тихо каза младежът. — Заради мечока. Не можех да понасям повече този страх.

— Тъй ли?… Разбирам. Отърва ли се?

— Да.

Руатан го прегърна.

— Значи няма да споменаваме друг път за тази дивотия…

Пленникът смуши с колене коня си, за да ги доближи.

— Имате ли нещо против да ме развържете? Не си усещам пръстите.

Руатан се дръпна от Кон и го изгледа неприветливо.

— И защо пръстите ти трябва да са моя грижа?

— Чуйте ме! — примоли се чужденецът. — Ясно ми е, че ме смятате за убиец, но аз съм невинен пътник. Сигурен съм, че така ще отсъди и владетелят, при когото ме водите. Да не би при вас да е обичай да нападате и да връзвате всеки, който е имал лошия късмет да мине през земите ви?

Въжето наистина беше прекалено стегнато. Руатан го разхлаби малко и пленникът се намръщи от болка, когато кръвта нахлу отново в пръстите му.

— Да тръгваме — каза Руатан.

 

 

Брат Слънцеднев беше друид, но онези, които го виждаха за пръв път, не можеха да повярват в това. Всички знаеха, че друидите са предимно стари и мъртвешки сериозни мъже, които предпочитат да живеят в оскъдица и презират удоволствията, предлагани от света. Разбира се, имаше и по-млади друиди, но според околните и те се стараеха неистово да станат възможно по-скоро стари и мъртвешки сериозни мъже. Брат Слънцеднев изобщо не се вписваше във вкоренените представи за друидите. Висок, плещест, с гръден кош като бъчва, той често се заливаше в гръмовен смях, а се случваше и да си прави шеги с хората. И за разлика от събратята си беше всеобщ любимец. Дори сред останалите жреци. Смеещ се друид беше рядка гледка и ако се случеше, смехът обикновено ехтеше от гърлото на чернобрадия брат Слънцеднев.

Но в този ден той знаеше, че няма да му е до смях. Седеше мълчаливо в Големия дом на Дългия леърд, когато вкараха пленника в залата. Многото маси, около които често се събираха благородниците, този път бяха пренесени до стените, в залата се тълпяха хора, които искаха да присъстват, когато съдят убиеца. Но преди да дойде неговият ред, пред Дългия леърд заставаха обвиняеми за по-дребни престъпления срещу свои съседи, в повечето случаи сбивания. Когато влезе жена, обвинена в побой, въображението на гъмжилото се разпали, посрещнаха я с подвикване и смях. Свидетели твърдяха, че цапардосала мъжа си по лицето с цепеница, счупила му носа и му разхлабила зъбите. Трима свидетели разказаха, че по-рано вечерта видели мъжа в компанията на Земна жена. Съпругата побойница беше оправдана. След нея пред съда застанаха ловец на коне, който продал жребец с болни бели дробове, и пътуващ калайджия, който окрал вдовица. Ловецът на коне беше глобен с двайсет сребърника и осъден да върне на купувача парите за жребеца. Калайджията си заслужи публично бичуване. Но тези случаи не можеха да привлекат толкова хора в залата, а и присъствието на брат Слънцеднев нямаше да е необходимо. Населението на Старите дъбове се скупчи в залата, за да чуе как друидът ще разпитва мъжа, обвинен в убийство и изнасилване.

Пленникът беше висок, дрехите му, макар и зацапани по пътищата — скъпи: чудесна синя вълнена туника, поръбена със сребърни нишки, панталон от мека черна кожа. Брат Слънцеднев впи поглед в лицето му. Бледосини очи, руса коса, пълни устни под провисналите мустаци. Добро лице на човек, комуто лесно се доверяваш.

Обърна се към Дългия леърд, който седеше на подиума над него. Владетелят вдигна тежката си десница, за да спре все по-силната гневна гълчава на тълпата.

— Бъдете така добри да пазите тишина тук — изрече с глас като далечен тътен на гръмотевица.

Подчиниха му се незабавно. Брат Слънцеднев се усмихна. Дългия леърд имаше обаяние, на което повечето крале и принцове можеха само да завиждат. Макар че бе прехвърлил шейсетте и почти не можеше да си служи с лявата ръка заради възпалените стави и се гърбеше, той си оставаше внушителен мъж. Приглади сребристобялата си брада и се приведе, примижал късогледо към пленника, който стоеше изпъчен между двама стражници, макар че ръцете му бяха вързани зад гърба. Дългия леърд им посочи да се дръпнат по-назад и чужденецът остана сам насред залата в подкова от плътно наредени човешки тела.

Владетелят се облегна и призова Руатан. Брат Слънцеднев огледа изпитателно мъжа, когото бе срещал неведнъж. Отнасяше се със симпатия към него. Не би имало нужда да прахосва дарбата си, за да провери истината ли казва този човек от Трите потока. Руатан винаги говореше правдиво. Мимолетно съмнение се мярна в ума му. „Не ставай немарлив. Тук залогът е човешки живот.“ Затвори очи, насочи вниманието си навътре и отвори скритата в съзнанието му врата към силата. Обля го топла вълна и той отвори очи.

Виждаше все същото… само че в несравнимо по-ярки цветове. Зелената туника на Руатан сияеше със свежия оттенък на пролетта, а около лицето и китките му се появи ореол от бледо златисто сияние. Всичко се разкри пред брат Слънцеднев — неговата гордост, смелост, честност, страхове… и дори мечти. Сега съзираше и тъмата, която докосва всяка човешка душа, но в този мъж я оковаваха вериги, по-здрави от желязо.

„Свестен човек си, Руатан.“

Напътстван от въпросите на Дългия леърд, Руатан разказа как е бил намерен убитият мъж, после и момичето, за издирването и срещата с чужденеца, който си купувал храна и други припаси. Добави, че другите трима са били убити в схватка от неговия син Конавар.

Дългия леърд нареди на момчето да излезе от тълпата. Брат Слънцеднев се напрегна. Виждаше отново същото златисто сияние, но под него мракът бушуваше като лъв в клетка, напираше да се изтръгне на свобода. Друидът се взираше в Конавар, в назъбения червен белег от слепоочието до долната челюст, спомни си историята за момчето и мечока. После забеляза ножа на колана му и изтръпна.

Оръжие на сидите!

Очите на друида се присвиха, усети боцкане като от иглички по кожата си. „Какъв си ти, момко?“

Владетелят разпита юношата и той разказа как се е бил с тримата убийци, които догонил. Личеше, че не преувеличава и не се хвали, но от това думите му само въздействаха още по-силно на хората наоколо. Щом млъкна, те запляскаха с ръце и се развикаха одобрително. Конавар се изчерви.

— На колко години си, момко? — попита Дългия леърд.

— След два месеца ще навърша шестнайсет, господарю.

— И тук чухме за тебе и схватката със звяра. Ти си чудесен син на племето, можем да се гордеем с младежи като тебе. Като твой леърд те обявявам за мъж, макар че още си млад. От този миг имаш всички права на зрял мъж и в съвета, и в житейските дела. Можеш да поискаш дар от мен и аз ще изпълня желанието ти.

Конавар помълча.

— Не е нужно да ме дарявате, господарю, но аз дойдох тук да помоля за вашето разрешение да пътувам с Бануин Чужденеца до родните му земи отвъд морето.

Друидът знаеше, че молбата изненада Дългия леърд. Повечето мъже биха поискали нива или коне. А момчето всъщност не поиска нищо, защото дори без вече извършените от него подвизи едва ли щеше да получи отказ на молбата да пътува. Старецът се усмихна.

— Скромна е молбата ти, сънароднико. Ще удовлетворя желанието ти да пътуваш на юг… и освен това ще ти дам добър кон и меч. Ела в моята къща, когато съдът завърши.

Конавар се поклони и се върна в тълпата.

Дългия леърд се изправи с голямо усилие. Той беше висок мъж и навремето нямаше по-могъщ воин от него из тези земи. Дори сега осанката му беше внушителна. Пъхна болната си ръка под колана и доближи пленника.

— Обвинен си в страшно злодеяние, което се наказва със смърт чрез удавяне. Не са намерени улики, по които да те осъдим, затова брат Слънцеднев е тук. Както и ти си познал веднага по белите му одежди, той е друид. Сред много му дарби най-опасна за тебе е способността да различава лъжите от истината. Той ще те разпита. Съветвам те да говориш правдиво.

— Ще кажа истината, господарю — зарече се пленникът. — Нямам от какво да се страхувам.

— Тогава да чуем от тебе как те наричат и от кое племе си.

— Аз съм Лекзак от племето остро. Моят баща е търговец, изпрати ме да се договоря за правото само ние да превозваме и да търгуваме с връхни дрехи от промазана вълна за дъжд и сняг, каквито правят на Островите.

Дългия леърд изви глава към брат Слънцеднев. Друидът застана пред пленника. Бръкна в един джоб на дългата си роба и извади малък черен плъх. Вдигна го пред себе си и погали леко гръбчето му.

— Лекзак от племето остро, искам да проумееш какво ще се случи тук. Ще ти задавам въпроси и ти ще отговаряш. Ако казваш истината, нищо лошо няма да ти се случи. Ако излъжеш, болката ти ще бъде страшна. Разбра ли какво ти казвам?

— Да — кимна Лекзак, без да отделя поглед от плъхчето.

— Добре. Това е моят малък помощник, Съдникът на истината. — Брат Слънцеднев изпъна ръката си над главата, ръкавът се смъкна и откри яката предмишница и бицепс. Черният плъх изчезна от дланта му. Пленникът примигна. — Съдникът на истината ще се върне — увери го друидът. — Каза, че си изпратен тук да преговаряш за правото да продавате дрехи от промазана вълна.

— Да — потвърди пленникът.

— Обмисли внимателно следващия си отговор. Трима убийци са срещнали смъртта преди два дена. Ти познаваше ли ги?

— Да.

— Как се срещна с тях?

— Видях ги на кораба, говорих с тях. Двама от тях ми бяха познати от по-рано.

— С тях ли пътуваше, когато стъпихте на сушата?

— Да, за известно време.

— Но не си бил с тях, когато са застигнали двете си жертви?

— Не, аз…

Пленникът внезапно се разтресе, гърбът му се изви като дъга. От устата му пръсна кръв. Хората наоколо ахнаха, когато нещо черно се подаде между зъбите му. Черното плъхче изскочи върху подложената длан на брат Слънцеднев. Лекзак тупна на колене и повърна. Двамата стражници дойдоха и го изправиха насила. Той трепереше неудържимо, очите му се изцъклиха, вторачени в малкото същество върху дланта на друида. Брат Слънцеднев пак изпъна ръка нагоре и плъхчето изчезна. Пленникът изпищя.

— Успокой се! — каза друидът. — Говори истината и няма да страдаш. Но излъжеш ли още веднъж, Съдникът ще се появи в корема ти. И ще си проправи със зъби и нокти път към свободата. Разбра ли?

Лекзак кимна замаяно, от сцепените му устни капеше кръв.

— Ти беше ли с тях, когато извършиха злодеянието?

— Да.

— Участва ли в това?

— Да.

— Познаваше ли убития мъж?

— Да. Той беше съперник на моя баща в търговията.

— И той ли е искал да се договори за продажбата на вълнените дрехи?

— Да.

— Значи убихте двама души от алчност? И изнасилихте момичето, за да се разтушите?

— Да. Съжалявам. Толкова съжалявам…

Брат Слънцеднев подложи длан и плъхчето се появи на нея. Той обърна гръб на пленника.

Дългия леърд пристъпи напред.

— Тази вечер брат Слънцеднев ще дойде при тебе, за да запише твоето признание за стореното. Ще бъде изпратено на баща ти заедно с моето описание как те е застигнала смъртта.

Стражниците хванаха Лекзак и той се разплака. Хората мълчаха пред тази жалка гледка, все още зашеметени от магията на друида. Стражниците изведоха осъдения.

Брат Слънцеднев излезе от залата под ослепителното слънце. Плъхчето в ръката му се смаляваше, докато не се превърна в това, което наистина представляваше — парченце кожа с черна козина. Кръвта бе потекла, защото наплашеният Лекзак сам си бе прехапал устните. Само Дългия леърд знаеше истината и дори той отначало не проумяваше причината друидът да прибягва до такава магия.

— Братко Слънцеднев, твоите дарби са всеизвестни. Ако просто ни кажеш, че някой е виновен, ние ще изпълним смъртната му присъда.

— Това не е благоразумно, приятелю. Прав си, че винаги разпознавам истината или лъжата. Но злото може да надигне глава навсякъде — в селянин, в леърд, в друид. В идните времена, години след моята смърт, може да дойде друг друид, който е лъжец и измамник. Опасно е да налагаме обичай, от който той да се възползва, за да навлече гибел на несправедливо обвинен човек. Засега малкият Съдник на истината върши добра работа — заставя престъпника сам да признае вината си.

Брат Слънцеднев вдиша дълбоко, за да прочисти дробовете си, и освободи събраната в тялото му сила. Чувстваше се потиснат, защото осъденият не беше изцяло покварен. У него несъмнено имаше и добрина. А сега и доброто, и злото в душата му щяха да останат завинаги в торфеното блато.

Предстоеше му нерадостна вечер със затворника.

 

 

Конавар излезе и отиде при високата защитна стена на селището. Дървената ограда от заострени на върха дънери опасваше твърдината върху билото и от по-голямо разстояние изглеждаше, че корона е увенчала Старите дъбове. Качи се по стъпалата на площадките зад бойниците и се загледа в селището под хълма. Стотици кръгли къщи се ширеха на повече от миля чак до реката, а по източните възвишения се виждаха и по-големи постройки. Крепостта на Дългия леърд беше внушителен градеж и през последните петдесетина години бе устояла три пъти на обсадили я Морски разбойници. Склоновете на хълма бяха стръмни и нападателите нямаше къде да се скрият от стрелите, копията и камъните, които бранителите запращаха по тях.

Конавар тръгна по площадката покрай зъберите, погледът му се зарея към далечните гори на юг. Пак мислеше за Ариан. Как бе могла да се омъжи за друг? Особено след онази нощ на страст край потока. Най-прекрасните мигове във все още малкото изживени от него години. Все му се струваше, че душите им са се слели неразделно тогава. Вярваше, че никой друг в света не е изпитал такова вълшебство и хармония. Но тя му бе изменила…

Сега на тази страст се наслаждаваше Каста. Яростта напираше, той си представи как острието на ножа разпорва корема на Каста и изтръгва душата му. Угризенията го връхлетяха мигновено. За какво му беше виновен Каста? Не я беше принудил насила да се омъжи за него, нали? Направила го беше по своя воля, докато Конавар лежеше на прага на смъртта. Толкова объркан се чувстваше. Нали беше казала, че го обича? А после се оказа, че е ужасна лъжа. Защо бе казала каза тези думи? Какво можеше да спечели от това?

Чу скърцането на стъпалата зад себе си. Брат Слънцеднев се качваше на площадката. Този мъж изглеждаше могъщ боец и Конавар си каза, че е нелепо да носи дългата до глезените бяла роба на друид. Когато брат Слънцеднев доближи, Конавар видя на лицето му белег, подобен на неговия. Личеше и под черната брада.

— Бих се в три сражения — каза друидът и докосна белега си. — Тогава още не бях намерил своето призвание.

— Проникваш в мислите на другите — промърмори Конавар и внезапно присъствието на този човек стана тягостно.

— Да, мога и това, но е нелюбезно. Просто забелязах накъде гледаш. — Друидът отиде при бойниците и се взря в земите под крепостта. — Отвисоко е много красиво, ако си над дребнавите грижи на света. Виж тези къщи. Не ти ли изглеждат мирни и спретнато подредени? Но във всеки дом бушуват любов, похот, гняв, алчност, завист и омраза. За съжаление по-рядко се срещат доброта, състрадание, всеотдайност. Гледката може да е прекрасна, но подлъгва.

— Къде е плъхът? — попита Конавар.

— Ясно, не ти е интересно да слушаш моите философски разсъждения — подсмихна се друидът малко тъжно. — А какво ти е интересно, Конавар?

Кон сви рамене. Нямаше желание да говори с човек, владеещ такава магия. И му беше безразлично какви чувства бушуват под покривите на онези къщи. Но брат Слънцеднев чакаше търпеливо отговора му.

— Интересни са ми хората от Каменната страна — призна накрая.

— Те са врагът, който ще ни нападне.

Кон се сепна от изненада.

— Видение ли си имал?

— Не ми е нужно видение за това. Когато листата окапят от клоните на дърветата, вече знам, че зимата наближава. В земите отвъд морето онези хора убиха мнозина друиди. Те са ненаситен народ и стремежите им са безгранични. Затова ли поиска разрешение да пътуваш през морето? За да опознаеш тези войнолюбци?

— Да.

— Точно какво искаш да научиш за тях?

Отговорът сякаш изскочи сам от устата на Конавар.

— Какви са армиите им, как се сражават.

— Добре е за начало. Но за да ги победиш, трябва да знаеш и защо се сражават.

Досадата на Конавар се засилваше.

— Какво значение има пък това? — отвърна той доста грубо.

Брат Слънцеднев затвори очи и за миг Кон усети хладен повей по лицето си. Умиротворение разпръсна гнева му от измяната на Ариан.

— Сега можем ли да поговорим? — попита друидът.

— Заклинание ли ми наложи?

— Не на тебе, а около тебе. Скоро ще изгуби силата си. Бих попитал какво те измъчва, но се опасявам, че така само ще те разлютя отново. Ти си силен младеж, Конавар, но трябва да посветиш на душата си същото внимание, което отделяш на тялото си. Както и да е… Нямах намерение да те поучавам. — Брат Слънцеднев се усмихна. — Любопитно ми е как си се сдобил с оръжие на сидите?

Обикновено Конавар отговаряше, че ножът е подарък от Бануин, но още се смущаваше от грубостта си преди малко, а и не забравяше, че пред него стои човек, който разпознава лъжите. Каза истината за решимостта да потърси помощ, за да сложи край на раздора в семейството си, за намереното в трънаците сърне. Брат Слънцеднев го слушаше с изострено внимание. Накрая в погледа му се мярна недоумение.

— Значи видя само сърнето, но не се появи никой от сидите, не си говорил с тях?

— Да.

— Да, те са странни същества. Но трябва да знаеш, младежо, че и те имат своето предназначение. Открили са у тебе нещо, което ще им послужи. И даровете на сидите си имат цена.

— Кои са сидите? — престраши се да попита Конавар.

Този път друидът вдигна рамене.

— Ако трябва да говоря за произхода им, не знам откъде да започна. Някои вярват, че те са душите на велики герои, които живеят вечно в свят, подобен на нашия. Други ги смятат за демони или за богове. Не знам отговорите на всички въпроси. Уверен съм обаче, че те са жизненоважни за нашата земя.

— С какво?

Брат Слънцеднев се усмихна.

— За да научиш тази тайна, първо трябва да положиш нашите обети и да станеш друид. Достатъчно е да помниш, че те са своенравни твари и често са злонамерени. И са много древни, по-стари от луната и океаните.

— Ти срещал ли си ги?

— Срещал съм само една, чието име не изричаме.

— Тъй ли?… И аз я срещнах — призна Кон. — Тя прати мечока да ме убие. А след като се разправих с убийците, дойде и ми предложи дар. Отказах.

— Постъпил си мъдро.

— Ако наистина бях мъдър, щях да откажа и първия път, а мечокът нямаше да ми съдере гърба и нямаше да загубя любимата си заради него.

— Любимата си? — Друидът го погледна изпитателно.

Кон се учуди, че думите се изплъзнаха неволно от устата му. И в този миг прозря, че трябва да поговори с някого за Ариан. Разказа колебливо на брат Слънцеднев цялата история. Друидът слушаше, без да го прекъсва, и постоя умислен. Гласът му натежа от печал.

— Нейната измяна сигурно ти е причинила по-страшна болка от ноктите на мечока.

— Вярно е. Но защо постъпи така?

— Не я познавам, Конавар, мога само да гадая за подбудите й. Ти си научил жесток урок. Дори когато обичаме безгранично, не е задължително да ни отвръщат със същото. За тебе онези мигове са били прекрасни, дори възвисяващи. За нея може да са били само мимолетно удоволствие. Или задоволяване на нужда. Руатан ми разказа миналата година как си носил сакатото момче до водопада и си го научил да плува. За Риамфада твоят дар е бил по-ценен от купчини злато. За него плуването е било свобода и недостъпна дотогава радост. За тебе може да не е нищо повече от приятно разкършване. Сега разбра ли ме? А за някого отстрани случката може да е била съвсем незначителна — две момчета плуват във вир, какво пък толкова? Той би видял истината съвсем различно.

Кон въздъхна.

— Значи казваш, че спрямо Ариан аз съм като Риамфада.

— Сравнението е по-вярно, отколкото можеш да проумееш дори сега — отвърна друидът. — И нека не говорим повече за това. Тя е омъжена за друг и вече не е част от твоя живот.

— Съмнявам се някога да изчезне напълно от живота ми — тъжно възрази Кон.

— Надявам се, че грешиш.

Под тях двойната врата на залата се отвори и човешкият поток се устреми към портата и виещия се по хълма път към селището в подножието.

— Иди при Дългия леърд — напомни брат Слънцеднев. — Неучтиво е да го караш да те чака.

Кон му подаде ръка.

— Благодаря ти, почитаеми. И те моля да ме извиниш, че се държах зле.

Друидът се усмихна и стисна ръката му.

— Няма за какво да се извиняваш. Върви да си избереш меч и кон.

 

 

В края на зимата, когато предвкусваха новата пролет, риганте се веселяха. Празникът Белтин винаги беше радост за тях. Девойките от Трите потока и околните села се пременяваха в най-хубавите си дрехи, вплитаха в косите си зелени листа и цветя. Голите до кръста младежи украсяваха лицата и телата си със сини шарки, танцуваха около огньове и ги прескачаха, надбягваха се, бореха се. По здрач хората се събираха в средата на селото и хванати за ръце танцуваха около Старшето дърво, палеха факли и обикаляха между къщите, а накрая се връщаха при големите ями с жарава, над които се печеше месото за угощението. Бануин ги гледаше и с дружеска привързаност, и със завист. Близостта между хората от племето, очевидното удоволствие да са сред останалите разведряваха и неговата душа, но той не можеше да сподели тази радост. Не само защото беше чужденец, а по-скоро заради своята саможивост. Не искаше да принадлежи докрай на никоя общност. Разбираше нуждата от сплотяване. Тези хора зависеха един от друг. Успехът или провалът на всеки имаше последствия за останалите. Но Бануин не беше като тях. Изпитваше симпатия към един или друг човек, но се чувстваше някак откъснат и самотен на такива сборища.

Отсреща Конавар пиеше и се смееше с приятелите си, близо до него беше и недъгавият Риамфада. Бануин виждаше добре страшните белези по тялото на Конавар и направо настръхваше от гледката. Оцеляването на момчето беше нещо повече от чудо. Вдясно Руатан говореше с вдовицата Пелейн. Нейният съпруг — дебелият пекар, бе умрял преди шест дни. Ворна бе казала, че сърцето му не издържало. Пелейн не изглеждаше сломена от скръб и за Бануин беше забавно да гледа как се мъчи да влезе под кожата на Руатан. Все плъзгаше пръсти по тъмната си коса, вперила поглед в лицето му. Бануин се озърна наляво, където Мерия си приказваше с Ворна и чернобрадия друид брат Слънцеднев. И начесто извиваше глава към Руатан, макар че лицето й оставаше като маска. Бануин обаче различаваше лесно яда в очите й.

Наближаваше полунощ, той посръбваше кротко от шестата чаша силно пиво и гледаше младите, които още танцуваха вихрено около огньовете. Бившата вещица Ворна седна до него. Малко се беше позакръглила през последните седмици и сякаш се бе подмладила. Бануин с изненада откри, че всъщност е привлекателна. Загледа се в пивото. „Чак толкова ли е силно?…“

— Не танцуваш, не пееш — каза Ворна. — Само седиш и гледаш.

— За мен това също е удоволствие — увери я той. — Обичам хората от риганте и обичаите им.

— И аз.

Музиката заглъхна — гайдарите също решиха да пийнат, преди да продължат.

— Ворна, забелязах, че и ти не танцуваш. И не съм те чувал да пееш.

Тя се усмихна, облегна се на огромното дърво и се загледа през клоните му към тънкия полумесец в небето.

— Танцувам и пея в душата си.

— Изглеждаш щастлива.

— Весело ми е — сподели тя. — Изпих твърде много вино. Но е вярно и че съм щастлива. Идва пролетта, моят народ преживя и тази зима.

— Има още някаква причина — подхвърли Бануин малко по-гръмко, защото музиката зазвуча отново.

Ворна се засмя.

— Да, има. За пръв път се чувствам истински жива. Леко ми е на сърцето. Има огромна мощ в магията, няма предели за онова, което бих могла да науча. Но магията ме бе отчуждила от хората. Сега се чувствам цяла. Можеш ли да ме разбереш?

— Не, но се радвам за тебе.

— Ще танцуваш ли с мен, Чужденецо?

— Да, иска ми се.

Той остави внимателно чашата, подпря се да стане и земята се поразлюля за миг под краката му. Поведе Ворна към другите танцьори под лунните лъчи.

Успокои се, че не е чак толкова пиян — движенията му бяха в пълна хармония с мелодията, въртеше се и подскачаше и проникваше още повече в сърцевината на радостта, на която се отдаваха риганте. Замайващ възторг, в който изгуби представа за времето. Накрая Ворна го хвана под ръка и го дръпна настрана.

Скоро Бануин се озова пред вратата на своя дом. Нямаше ключалка и той просто вдигна резето и бутна вратата навътре. Отдръпна се и подкани с жест Ворна да влезе. Тя се подвоуми на прага.

— Може би не трябва…

— А може би трябва — настоя Бануин с блага усмивка. — Отдавна не се е случвало жена да озари моята къща с присъствието си.

— Откакто почина съпругата ти — каза тя.

Лицето му помръкна от спомена и Ворна пристъпи към него.

— Съжалявам, Чужденецо. Когато имах силата, научавах много неща.

Той целуна ръката й.

— Не съжалявай. Тя беше чудесна, прекрасна жена. Добре е по-често да мисля за нея, но боли.

Постояха смълчани в удоволствието от близостта.

— Никога не съм била с мъж — призна Ворна.

Бануин се взря в тъмните й очи и видя страха и самотата.

— Просто е друг танц — каза й тихо. — Ще танцуваш ли с мен, Ворна?

— Да, иска ми се.

 

 

Риамфада се поддаваше на сънливостта. Не можеше да пие вино, защото то пареше под ребрата му като малък огън, а не си позволяваше пиво от страх да не се напикае. Седеше си по време на пиршеството, гледаше как приятелите му се забавляват и им се радваше. Облегна се на дъските, които те бяха забили в земята, за да крепят гърба му, и нагласи дебелото одеяло на раменете си. Каква хубава нощ. Гованан бе танцувал с млада девойка от село трийсетина мили на юг от Трите потока. Няколко пъти щеше да си оплете краката, но момичето се преструваше, че нищо не забелязва. Конавар не поиска да танцува и Риамфада го виждаше да се зазяпва към Ариан от другата страна на големия огън. Тя пък бе танцувала с неколцина мъже, което не допадна особено на намусения и в момента Каста. Малко по-нататък вдясно седеше Брефар с леко изгорен крак. Беше се опитал да прескочи огъня като по-едрите и силни момчета. Не стигна до ръба и опря коляно в жаравата. Сега седеше до деветгодишния си брат Бендегит Бран, който спеше сгушен в старата, побеляваща по муцуната хрътка Кейвъл.

Риамфада се прозя и се огледа за баща си. Гариафа седеше на скамейка до Дългия леърд, двамата пиеха и се смееха. Риамфада пак загърна по-добре слабите си рамене. Прободе го болка в гръдния кош и той изпъшка. Не биваше да поръсва телешкото с подправките на Бануин.

Конавар дойде при него.

— Как си, рибке?

— Веселя се, но вече съм много уморен.

— Ще те занеса у вас.

— Не веднага — помоли Риамфада засмян. — Прекрасна нощ. Гледах хората да танцуват в светлината на огъня и факлите. Всички са толкова щастливи.

— А ти, приятелю? — попита Конавар.

— От следващата седмица ще плувам — засмя се Риамфада. — Цяла зима чаках.

Закашля се и хилавото му тяло се разтресе. Кон го подпря с рамо, потупваше го лекичко по гърба. Кашлицата спря.

— Щом започнем да плуваме при водопада, пак ще съм силен — каза Риамфада.

— Ще бъда с вас за кратко — каза Конавар. — Ще отпътувам с Бануин. Но Гованан ще те носи дотам поне два пъти седмично.

— Чух, че ще пътуваш. — Риамфада погледна към дългата маса, където бе опрян новият меч на Конавар, бронзовата дръжка лъщеше. — Ще ми покажеш ли подаръка си от Дългия леърд?

Кон отиде да вземе оръжието и го сложи в скута на Риамфада, който го вдигна с усилие за дръжката и острието, за да погледне отблизо. Скоро отпусна ръцете си.

— Не мога да кажа дали е от добре изковано желязо. Светлината е твърде слаба. Но дръжката е недодялана, значи и острието едва ли е направено изкусно. Някой ден ще направя меч за тебе, дръжката ще пасва само на твоята десница. И ще бъде прекрасно изработен.

— Убеден съм, че ще бъде — кимна Конавар.

Гованан го повика да танцуват с другите момчета. Кон обаче се взираше в Риамфада.

— Да те занеса ли у вас?

— След малко. Иди при тях. Аз ще си почивам тук.

Кон хукна ухилен към огъня и скоро се въртеше и прескачаше пламъците под звуците на гайдите. Мечът тежеше на Риамфада и той го избута трудно встрани. Болката в гърдите го прониза отново и той изохка и се опря на дъските. Опитваше се да гледа танцуващите, но те избледняваха и се размиваха пред очите му. И музиката сякаш се отдалечаваше. „Май съм по-уморен, отколкото си мислех…“

Три блещукащи светлинки приковаха вниманието му. Носеха се във въздуха към него. „Каква красота…“ Сияеха като злато, но се мяркаха също синьо и алено. Затрепкаха пред него и се отпуснаха на тревата. Риамфада искаше да протегне ръка към тях, но не можеше. Обзе го странна безметежност. Чу шепот в главата си.

„Ела с нас. Ще бъдеш щастлив.“

Мярна се видение за място, където всевъзможни метали можеха да бъдат оформяни само с ръка, без нагряване и чукове. Зърна неописуемо прелестни творения, сред тях толкова съвършена роза от злато и сребро, че златните й листенца се отваряха като живи.

— Как искам да се трудя там…

„Тъкмо това ти предлагаме, човешко чедо. Ела с нас!“

— Но не искам да изоставям приятелите си…

„Ти вече ги изостави.“

В миг разбра, че чува истината, защото не усещаше тялото си, в костеливите му гърди нямаше дори слабичък и неравен пулс.

„Стани, Риамфада. Тръгни с нас.“

Лека като крилце на пеперуда ръка докосна неговата, изправи го и той стъпи. Нямаше болка. Риамфада закрачи бавно в златното сияние, невидим за околните. Конавар танцуваше с Гуидия, Гованан пляскаше с ръце. А неговият баща Гариафа бе прегърнал майка му и я целуваше по бузата. Риамфада се озърна към малкото тяло, свлякло се по дъските в смъртта. И пак погледна приятелите си, за да се им порадва за последен път.

— Обичам ги.

„Знаем.“

Хванаха го за ръцете и го поведоха към гората с Дървото на желанията.

— Мога ли да тичам? — сети се Риамфада.

Пуснаха ръцете му. Изведнъж той усети тревата под босите си стъпала и нощния вятър по гърдите си.

Втурна се към далечните дървета.

 

 

В дома на Бануин клепачите на Ворна се вдигнаха и тя се ококори. Измъкна се тихо от леглото, отиде до прозореца и видя светлините, отдалечаващи се към гората. Бе загубила силата си, но все още долавяше присъствието на сидите и разпознаваше магията им. Усещаше и разликата между тези духове и човешката душа. Взря се напрегнато, опитваше да различи кого са отвели. Не можа. Знаеше обаче, че този човек ликува.

— Какво гледаш? — попита Бануин сънено.

— Едно малко чудо — отвърна Ворна и се пъхна под завивката.

Той я прегърна и тя намести главата си на рамото му.

— Дано не те мъчи съжаление — прошепна Бануин. — Защото у мен го няма.

— На колко години си, Чужденецо?

— На четирийсет и девет.

— Само съжалявам, че не го направих преди двайсет години — сподели тя и докосна прошарената му коса.

— Опасявам се, че плътската близост не винаги е толкова хубава.

— Да проверим — предложи тя и плъзна бедро по краката му.

Любиха се до зори и поспаха няколко часа. Бануин се събуди пръв, раздуха жаравата в огнището, сложи дърва и приготви закуска от гореща овесена каша с мед и отвара от бъзов цвят. Сложи чашата до Ворна и я събуди полека. После се дръпна, та тя да се облече на спокойствие.

Ворна дойде при него в голямата стая да закусят.

— Колко дълго ще си далеч оттук? — попита го по някое време.

— Четири-пет месеца. Ще ти липсвам ли?

— Да, така изглежда — не отрече тя.

— Добре — засмя се Бануин.

Тя млъкна, пиеше чая, вглъбена в себе си.

— За какво мислиш? — попита той.

Ворна го погледна.

— За тебе и за твоята геша.

Бануин прихна.

— Вие риганте сте прекрасни хора, но имате чудати обичаи. Защо всеки от вас трябва да носи такова проклятие? Струва ми се много глупаво.

— Геша не е проклятие — възрази Ворна, — а пророчество, което закриля. Вещицата на селото или някоя свята жена, или понякога друид докосва новороденото и се стреми да стигне до видение. Търси повратен миг в този бъдещ живот. Най-често геша не предсказва смърт, а посочва път към успех или щастие. Преди осемнайсет години изрекох геша за едно момиченце — ако види трикрака лисица, непременно да тръгне след нея. Миналата година тя наистина видяла лисица с три крака и се подчинила на своята геша. Така се натъкнала на младеж, седнал да си почине до ручей. Той бил от племето панони, пътувал с чичо си. Щом я зърнал, влюбил се в нея. Ожениха се на празника Самиан.

— Мила госпожо, ти си твърде млада, за да си присъствала на моето раждане — подкачи я Бануин. — Аз пък съм твърде стар, за да си пълня главата със суеверия. И все пак кажи каква е моята геша… ако я знаеш.

— Знам я, Бануин. Прозрях я още първия път, когато те видях. Не пий вино, когато видиш лъва с кървавите очи.

Той се разсмя.

— Ако ми се привиди такъв звяр, сигурно вече ще съм изпил доста вино.

— Ще разбереш, когато мигът настъпи. Бъди нащрек. Не искам да те загубя. Обещай да запомниш думите ми.

— Ще ги запомня… и няма да ме загубиш. А каква геша тегне над Конавар?

— Смъртта ще го застигне в деня, когато убие хрътката, която го е ухапала.

— Значи ще внимавам да не се навърта около кучета — обеща Бануин. — Искам обаче да изясним нещо. Ако човек не наруши своята геша, нима живее вечно? И нищо няма да ме убие, докато не видя оня лъв?

— Не — засмя се и Ворна. — Случва се, макар и рядко, човек дори да умре преждевременно. Отклонена от вятъра стрела или донесена отнякъде болест. Сигурно е само, че ако нарушиш своята геша, ще умреш същия ден.

— Тъй ли? Голяма полза имало от тези пророчества.

— По-добре е да не се присмиваш на онова, което не разбираш — упрекна го тя.

Бануин се почувства неловко.

— Съжалявам, че прозвуча като присмех. Просто ми е хубаво. Обещавам ти никога да не се отнасям с пренебрежение към обичаите на риганте. Обичам хората от вашето племе. И все пак… Веднъж си говорихме за това с Руатан и той ми каза своята геша: „Не бъди щит на краля.“ Смешно му е, защото вашето племе няма крале.

— Руатан не ми е грижа точно сега — отвърна Ворна. — А и не съм изрекла неговата геша. Обещаваш ли да помниш за лъва?

Бануин опря длан до сърцето си.

— Обещавам. — Пресегна се да хване ръката й. — А ти ще останеш ли при мен, докато потегля следващата седмица?

— Хората в селото ще се разприказват.

— С тебе можем да обиколим дървото — тихо каза той, без да пуска ръката й.

— Към такова обвързване не бива да се подхожда лекомислено — отвърна Ворна.

— Права си.

— Кажи ми защо да го направя — прошепна тя.

— Нужни ли са думи за това?

— За това винаги са нужни думи, Чужденецо.

Той я целуна по бузата и докосна с устни ухото й.

— Обичам те.

— И аз те обичам — каза Ворна. — Ще обиколим дървото.