Дейвид Гемел
Меч в бурята (7)

5.

Риамфада вече мръзнеше, но не му се излизаше от вира. Знаеше, че няма да плува повече тази година, защото зимата напираше и по върховете на хълмовете вече прехвърчаха снежинки. Полежа на гръб във водата, после се обърна да гледа искрящите отблясъци на следобедното слънце. Вдясно от водопада се появи дъга. Риамфада се захласна. После разръфан облак закри слънцето и дъгата угасна. „Ех, ако можех да сътворя нещо с такива цветове…“ Гласът на Гованан се разнесе отвисоко. Риамфада погледна нагоре — синът на ковача скочи от ръба и се гмурна ловко във вира. Подаде се на повърхността, изтръска водата от дългата си коса, доближи го и попита:

— Стига ли ти, рибке?

— Още мъничко — помоли Риамфада.

— Устните ти посиняват. Май ти е време да си на сухо.

Гованан погледна към брега, където Конавар и Брефар бяха напалили малък огън. Още трима младежи седяха около пламъците. Риамфада не беше доволен, че завариха Галанис и братята му при водопада. Винаги го зяпаха и все подхващаха приказки за сакатите му крака. Живееха отскоро в селото — баща им се бе преместил от юг да работи за Руатан.

Загреба неохотно към брега, Гованан плуваше наблизо. Щом стигнаха до плитчините, синът на ковача го взе на ръце и го занесе при огъня. Кон избърса краката му и го уви в топло наметало.

— Зимата ще е студена.

— И дълга — добави Риамфада тъжно.

Гованан се разтърка с кърпа, облече се и отиде да мята камъчета във водата. Конавар също се замъкна натам и напълни шепата си с камъчета. Съперничеството започна незабавно — състезаваха се чие камъче ще скочи най-много пъти по водата. Брефар седна до Риамфада и каза:

— За тези двамата всичко опира до мерене на силите.

Риамфада потрепери и Брефар побърза да му помогне с обличането, после добави начупени клони в огъня.

— Може да ти е наложено заклинание — изтърси дългурестият червенокос Галанис с бледото лице, надупчено от шарка.

— Заклинание ли? Това пък защо ти хрумна? — попита Риамфада унило.

— С братята ми се питаме дали сидите са проклели краката ти.

Другите двама — Барис и Гетенан — също го зяпаха.

— Не ми се вярва някой да ме е проклел — възрази Риамфада. — През онази година е имало много недъгави бебета. Всички умрели. Ворна казва, че някаква болест плъзнала по майките.

— Аз пък предпочитам да умра, вместо да съм сакат — натърти Барис.

— Затваряй си устата! — наежи се Брефар. — Стига си дрънкал глупости.

— Истина е — настоя зачервеният Барис.

— За тебе може и да е — каза Риамфада. — Защото ходиш и тичаш, откакто се помниш. Да загубиш краката си ще е същински ужас за тебе. Но моите винаги са били безполезни, затова съм свикнал.

— Каква е изненадата, която ни обеща? — намеси се Брефар, за да прекъсне този разговор.

Риамфада се усмихна и повика Конавар и Гованан. Двамата прекъснаха състезанието.

— Едно от моите отскочи седем пъти! — похвали се Ван. — Два отскока повече от неговите.

— Ти намери най-плоското камъче — промърмори Конавар.

Щом седнаха около огъня, Риамфада свали кесията от колана си и я сложи в скута си.

— Донесох подаръци за вас тримата. Вие бяхте много добри с мен и искам да ви благодаря. Дано не се обидите, че са дреболии.

Разхлаби връвта на кесията и извади брошка за наметало от лъскав бронз — скачащ елен със сребърни резки и извивки по него. Даде я на Гованан, който промълви:

— Какво вълшебство… Не съм виждал по-красиво нещо.

Втората брошка беше миниатюрно копие на плетен щит, направено изкусно от сребърна тел. Брефар я взе и я загледа. Накрая Риамфада даде на Конавар неговата брошка за наметало — бронзово сърне, оплело се в сребърни трънливи храсти и обрамчено с ярко злато.

— Не знам какво да кажа… — смънка Конавар.

— Тогава ще го кажа и от твое име, братко — обади се Брефар. — Благодарим ти, рибке. Чудесни подаръци.

— Значи за нас няма, а? — изсумтя Галанис. — Не знаех, че носенето на сакати се заплаща толкова щедро.

— Мери си приказките — избухна Гованан, — да не си носиш зъбите на огърлица!

— В нашия роден край да говориш прямо се смята за добродетел — наежи се и Галанис.

— Има разлика между прямотата и грубостта — каза му Брефар.

— И е най-добре да я научите, ако искате да сте добре дошли сред нас. Например не си спомням някой от нас да ви е натяквал, че не сме виждали по-грозни муцуни от вашите. По твоето лице, Галанис, сякаш се е трудил кълвач. Но във вашия роден край сигурно и такава обида щеше да мине за прямота.

Тримата братя побързаха да се махнат от огъня и тръгнаха към селото. Останалите се смълчаха смутено. Риамфада като че беше обезсърчен. Кон се наведе към него и го потупа по рамото.

— Благодаря ти — каза му тихо. — Нямаше нужда да ни възнаграждаваш. Ти си наш приятел и ние се радваме, когато си с нас.

— Не е награда — възрази Риамфада. — Само се опитах да ви покажа колко ценя вашата дружба. Вие ме дарихте с щастие, каквото не можете да си представите. Харесвате ли си подаръците?

— Никой не ми е подарявал нещо по-хубаво — увери го Гованан. — За мен това е безценен дар, рибке.

Слънцето се бе спуснало. Гованан заля жаравата с вода, Конавар вдигна Риамфада на раменете си за дългото носене до дома му.

На тръгване от водопада чуха писък в далечината.

— Това пък какво беше? — прошепна Брефар.

Звукът сякаш увисна във въздуха. Продължиха нагоре между дърветата и скоро излязоха на открито. На тревата лежеше изкормен труп със съдрано лице. Кървави петна обагряха тревата като макове. Конавар остави внимателно Риамфада на земята и извади сребристия си нож. По дрехите познаха, че е загинал Галанис.

— Мечка — процеди Гованан. — И то грамадна.

И той извади ножа си. Брефар нямаше оръжие, гледаше втрещен обезобразеното тяло.

— Другите сигурно са побягнали — предположи Гованан. — Качили са се на дърво, знам ли.

Риамфада оглеждаше гората. От дебрите й се чу друг писък, който внезапно секна. Откъм дърветата повя ветрец.

— Няма да ни надуши — прошепна Конавар. — Да се размърдаме!

Прибра ножа и вдигна Риамфада. Тук нямаше къде да се скрият. Риамфада все се озърташе към гората и се молеше мечката да не изскочи. Чу тихата ругатня на Гованан.

— Вятърът се обърна!

И почти незабавно Риамфада зърна как огромно туловище се появи устремно между дърветата, само на стотина крачки от тях. Стори му се, че времето спря. Звярът отиде при убития Галанис, грамадните челюсти захапаха тялото. Уж само помръдна главата си, а трупът подхвръкна нависоко. Мечокът се надигна на задните си лапи, хвана тялото и заби нокти в него. „Дано не ни види!“ — молеше се Риамфада безмълвно.

Тежката глава се завъртя. Звярът пусна трупа и се обърна към младежите.

— Идва! — кресна Риамфада.

Конавар побягна с все сила. Риамфада обаче съвсем скоро осъзна, че с такъв товар на раменете си приятелят му няма и нищожен шанс да избяга от мечока.

— Остави ме! — развика се сакатото момче. — Спасявай се!

Кон тичаше и се оглеждаше. На звяра му оставаха трийсетина крачки да ги догони. Кон спря като закован, сложи Риамфада на тревата, измъкна ножа и се обърна към връхлитащото страшилище.

— Моля те, бягай! — нададе вой Риамфада.

— Ще му изтръгна сърцето на тоя гад! — изсъска Кон.

Мечокът се надигна пред дръзкия враг. Риамфада не можеше да откъсне поглед от чудовището — беше високо повече от осем стъпки, черната му муцуна и гърдите му бяха оплескани с кръв. Разпери лапи и се заклатушка напред. А Кон се хвърли към него и заби ножа до дръжката в гърдите му.

Нокти раздраха гърба му, кървавият фонтан оплиска лицето на Риамфада. Конавар отлетя назад и звярът се нахвърли отново. Сянка се плъзна по Риамфада — Гованан притича, метна се върху мечока и заби ножа си във врата му. Звярът подскочи на задни лапи, завъртя се и го запрати на земята. Ножът остана да стърчи от туловището му. Макар кръвта на Конавар да изтичаше, той се подпря да стане и нападна отново. Нокти се впиха в рамото му, но сребристото острие проблесна нагоре, после и надолу, режеше кожа, мускули и кости. Мечокът се стовари на четири лапи и затисна Кон. Гованан награби един тежък камък, хвърли се напред и го стовари върху главата на мечока. Яките челюсти щракнаха само на педя от него. Чудовището пак се изправи и замахна. Под него окървавеният Конавар се подпря на колене и натика докрай с две ръце ножа в корема му. Грамадна лапа го халоса по рамото и Риамфада чу пращенето на раздробени кости. Конавар се просна безчувствен и отпуснат като парцалена кукла.

Чуваше се все по-тежкият тропот на препускащи коне. Един прескочи Риамфада, ездачът се наведе встрани и прониза с копие звяра в гърдите. Нокти разкъсаха шията на коня. Ездачът се преметна във въздуха, стъпи ловко и извади от ножницата дълъг железен меч. Звярът се обърна към него. Във въздуха профуча въже с примка, която се затегна около врата на мечока и го задърпа назад. Мъжът с меча се хвърли напред и заби острието дълбоко в корема на чудовището. Други конници хвърляха още въжета, трети нападаха с копия ранения мечок. А онзи с меча продължаваше да го сече. Чудовището сякаш отказваше да умре — уби и втори кон, но накрая се оплете във въжетата. Мечът се вряза яростно три пъти във врата му и мечокът най-сетне се строполи. Конниците скочиха от седлата, още няколко копия се забиха в туловището.

— Погрижете се за Кон! — крещеше Риамфада. — Помогнете му!

Едрият мъж пусна меча на тревата и изтича при неподвижния Кон. И Риамфада се мъчеше да пълзи натам. Гованан го вдигна на ръце.

— По-добре не гледай — каза тъжно. — Мъртъв е.

— Не е. Не може да е мъртъв!

— Дори да не е, скоро ще умре. Никой не може да загуби толкова кръв и да оцелее.

Гованан го сложи на тревата и изтича при мъжете, скупчили се около Конавар. Риамфада виждаше, че се стараят да спрат изтичащата от многото рани кръв. Зърна Брефар вдясно от себе си. Момчето бе коленичило на земята и плачеше. Той искаше да го повика, да го утеши някак, но беше безсилен да издаде и звук насред страшната сцена. На броени крачки от него огромният мечок лежеше мъртъв, омотан във въжета до двата убити коня. Неколцина мъже пак яхнаха конете си и потеглиха нагоре по склона. Риамфада се зачуди къде отиват, но после си спомни за мъртвия Галанис и братята му. Чак сега се разтрепери.

Жена с бели кичури в черната коса излезе от гората. Държеше дълъг жезъл. Мъжете около Конавар се отдръпнаха да й направят място и тя приклекна до поваления младеж. Тънка ръка посочи заповедно. Трима вдигнаха ранения и го понесоха след жената, която тръгна обратно към гората. Гованан се върна при Риамфада.

— Жив е. На косъм — промърмори синът на ковача.

— Коя е тази жена?

— Вещицата Ворна. Носят го в нейната пещера.

— Поговори с Брефар — примоли се Риамфада.

Гованан издиша тежко.

— И какво да му кажа?

Седяха така повече от час. Докато мъжете се върнат от пещерата, притъмня и застудя. Другите конници бяха намерили труповете на Галанис и неговите братя, понесоха ги увити в наметала към селото.

Руатан дойде при двамата младежи и попита:

— Какво се случи?

— Аз съм виновен — каза Риамфада.

Якият боец приклекна до него.

— Как тъй си виновен?

— Конавар ме носеше и не можеше да избяга от мечока, обаче отказа да ме остави. Изпречи се пред мечока с нож в ръка и го нападна. Гованан му помогна. — Сълзи потекоха по лицето му. — Молех го да ме пусне на земята и да бяга. Той ми е приятел, не исках да го сполети зло.

— Конавар е мой син — задавено изрече Руатан. — Той не би изоставил приятел в беда. Казваш, че Гованан му помогна срещу мечока?

— Да. Скочи върху мечока и го намушка във врата.

Руатан се вгледа в сина на ковача.

— Двамата не бяхте първи приятели. Но ти си рискувал живота си заради него. Няма да забравя това. Може да съм се карал с баща ти, но имаш моята дружба до последния ми дъх.

— Баща ми е добър човек — каза Гованан, — но и той като мен понякога пуска устата си в галоп, преди умът да се е настанил на седлото. Как е Кон?

— Умира… — изхриптя Руатан, после се овладя. — Лявото му рамо и ръката са разкъсани така, че няма да заздравеят. Единият му бял дроб е пробит. Вещицата обеща да направи всичко по силите си, за да го спаси. Но трябваше да го оставим при нея. Не искаше да чуе молбите ми да седя до него. Тя каза, че така ще преча на заклинанията, които трябва да наложи на Кон.

— Много съжалявам — умърлушено каза Гованан.

Руатан кимна и се постара гласът му да не пресеква.

— Трябва да се гордееш със себе си, момко. Днес редом със сина ми ти се изправи срещу страшен враг. Повярвай ми, това те е променило. Вече не си само най-големият син на ковача. Вече си мъж. И нещо по-важно — ти си герой. — Боецът си пое дъх и опря коляно пред Риамфада. — Не се обвинявай за нищо. Дори ако не те носеха, нямаше да надбягат мечока. Има различни герои. Някои не се сражават. Когато си помолил Кон да те остави, за да се спаси, ти си бил готов да се пожертваш за него. Разбираш ме, нали? И ти трябва да се гордееш със себе си. А сега е време да те отнеса в дома ти.

 

 

Когато чу доближаващите пещерата коне, Ворна беше на края на силите си. Знаеше, че ще дойдат. Не й бяха нужни дарбите на вещица, за да се сети, че майката не би понесла да е далеч от сина си, когато животът му се крепи на тънка нишка. По-рано бе видяла и страданието, изписано на лицето на мъжа. И той нямаше да стои настрана. Стана от стола до постелята на Конавар, взе жезъла си и излезе в нощта. Руатан и Мерия бяха слезли от конете и вървяха към пещерата.

„Каква прекрасна двойка са…“ Високият могъщ воин и гордата жена до него. Взря се в лицата им и веднага видя непреклонността им. Зелените очи на Мерия блестяха ядосано, тя беше готова за яростна разправия. Ворна вдигна ръка.

— Мъжът не може да влезе — каза уморено. — Защото ще разкъса паяжината от заклинания и момчето ще умре. Майката може да дойде с мен, но знайте, че с това и тя застрашава живота на своя син.

— Как е възможно майчината обич да застраши сина?! — избухна Мерия.

— Сещаш ли се за поне една причина да те лъжа? — скастри я Ворна. — Наложих заклинания — сложни, крехки заклинания. Дори звуците на стъпките ти могат да ги нарушат. А те и моята сила са единственото, което задържа Конавар в света на живите.

— Щом е тъй, ще стъпвам безшумно. Но трябва да го видя.

Ворна бе предвидила този отговор. Доближи я и прошепна:

— Не бива да говориш в пещерата, не бива да плачеш, нито дори да въздишаш. И за нищо на света не бива да докосваш Конавар. Разбра ли?

— Той ще живее ли? — промълви Мерия.

— Не знам. Но искам да ми кажеш, че си разбрала моите думи. Животът му зависи от това дали ще ме послушаш. Нито дума. Нито звук. Ако не можеш да се сдържиш, не влизай.

— Ще се държа както ми нареди — обеща Мерия.

— Той е на ръба на гибелната бездна — продължи Ворна. — Раните му са ужасни. Подготви се отсега и бъди силна.

Хвана майката за ръка и я въведе в осветената от маслени лампи пещера.

Конавар лежеше по корем на миндера. Косата по лявото му слепоочие беше остригана, дългата крива рана от темето до брадичката беше зашита. Гърбът му представляваше кървава бъркотия от шевове, дървени шини крепяха лявата ръка. Изглеждаше плашещо блед. Мерия замря и пръстите на Ворна се впиха в ръката й. Вещицата я дръпна назад.

— Нито звук! — прошепна настойчиво. — Не и докато не излезем под звездите.

Мерия затисна устата си с ръка, обърна се и изтича навън. Ворна също излезе. Руатан пристъпи към нея.

— Как е той?

— Би трябвало да е мъртъв — отсече вещицата. — Но аз му наложих всички целебни заклинания, които знам.

— Той свести ли се?

— Не. Трябва да си вървите, имам много работа.

— Каквото и да поискаш от мен, ще го изпълня — натърти Руатан. — Само спаси сина ми.

Ворна беше прекалено уморена, за да му се сърди.

— Руатан, правя каквото мога. Ако ще да ми обещаеш огърлица от всички звезди на небето, не бих могла да направя нищо повече. Но ти ще носиш храна и вино всеки ден. И мед. Медът дава живот, помага за изцелението.

Повлече крака към пещерата и седна до умиращия младеж.

Опипа внимателно шията му. Пулсът беше слаб и неравен.

— Дръж се, Конавар — прошепна Ворна. — Извличай сила от моя дух към твоя.

Върховете на пръстите й се сгорещиха, тя почувства как силата протича през нея към неговата плът. Отдръпна ръката си чак когато главата й се замая и се усети немощна. Конавар не шавна: дишаше толкова леко, че тя поднесе към устните му огледало от полиран бронз, за да се увери, че е жив.

— Къде си се отнесъл, Конавар? — попита Ворна. — Къде се рее твоят дух?

Поседя при него още около час, после поспа. Събуди се уплашена и пак провери дали младежът диша. Животът едва се задържаше в тялото му. Мечокът бе разкъсал гърба му, твърде много кръв бе загубил. Ворна направи повече от сто и четирийсет шева на раните му. Знаеше, че би трябвало да е мъртъв. Толкова много неща не успяваше да разбере. Защо Моригу отделяше такова внимание на момчето? Защо сидите не го бяха убили, когато бе отишъл в гората при Дървото на желанията? Защо още живееше?

Ворна знаеше колко могъщи са нейните заклинания, но и всички те заедно не биха могли да поддържат живота на Конавар. Твърде тежко бе пострадал.

Какво му помагаше да живее?

Отиде при вдлъбнатината, пълнена от извора, и изпи няколко чаши вода. Наблизо бе сложила двете неща, които мъжете бяха донесли при нея заедно с момчето — подарения от сидите нож и брошката за наметало във формата на сърничка, оплела се в трънаци. Хубаво украшение, напомняше й за загадката на гората с Дървото на желанията. Сидите изобщо не бяха настроени дружелюбно към хората и не допускаха никой да се противи на волята им. Всеки човек, пристъпил в онази гора, рискуваше живота си. А те не бяха погубили Конавар. Вместо това го бяха подложили на изпитание. Но с каква цел? И защо сърничка? И защо го бяха дарили с нож? Разбира се, тя ги бе попитала. Те обаче не благоволиха да й отговорят.

Направи си закуска от сушени плодове и сирене, след това се върна при ранения.

Дори ако Конавар оцелееше, преживените страдания щяха да го променят. Кое петнайсетгодишно момче не би се променило?

Вярно, проявил беше безмерна храброст, като бе застанал срещу звяра. Ворна обаче знаеше, че младите са твърде незрели. Често не можеха да осъзнаят, че са смъртни. Дори не разбираха, че вярват в безсмъртието си. Но Конавар щеше да научи истината твърде добре. Щеше да проумее, че не може да победи някои врагове, а светът гъмжи от безброй заплахи. Дали щеше да съхрани смелостта си? И добротата си?

Надяваше се да е така.

— Но първо трябва да оцелееш — каза на потъналия в дълбок унес младеж.

 

 

Руатан яздеше пред Мерия и тя се усети, че е вперила поглед в огромните му превити рамене. Нощният вятър беше мразовит. Нейният кон пристъпваше унило с провесена глава. Мерия се загърна по-плътно с шала. Звездите светеха ярко, лунната светлина обливаше склоновете на Кайр Друаг. Тя се чувстваше претръпнала, но не от студ. Мисли за миналото се въртяха в ума й, профучаваха по голите коридори на паметта й. Мислеше за нощта, когато се роди Конавар. Варакон се върна от планината, очите му трескави от уплаха, че смъртта ще го застигне неумолимо. Хвана ръката й и заплака за всичко, което нямаше да види.

— Не отивай! — примоли му се тя. — Руатан ще те разбере.

— Да, той би ме разбрал. Но що за мъж съм, ако оставя своя побратим сам в битката?

— Няма да е сам. С него ще има стотици бойци.

И все пак Варакон отиде да се бие. И загина.

Мерия бе потискала усърдно желанието си да обвинява Руатан за смъртта му, но горчивото семе бе поникнало в пустотата на сърцето й.

А после, три месеца след като прогони Руатан с гневни думи, вещицата Ворна дойде при нея, докато тя береше гъби в Тисовата долчинка.

— Грешиш за съпруга си — каза й Ворна. — И си мисля, че и ти знаеш това.

— Махни се и не ми додявай — отвърна Мерия. — Нищо не разбираш.

— Разбирам, че си се вкопчила в една лъжа. Тя се е спотаила като черен плъх в сърцето ти и гризе всичко добро.

— Той обеща да опази живота на моя Варакон! — извика Мерия и очите й се напълниха със сълзи.

— Да, на мъжете е присъщо да дават щедри обещания. Я ела с мен да се поразходим.

Ворна я хвана за ръка. Около тях се сгъсти мъгла — влажната земя сякаш я бълваше. Студена и лепкава, мъглата скоро размъти всичко наоколо като през зимата. Мерия едва различаваше Ворна. Вещицата обаче стискаше силно ръката й и вървеше в незнайна посока.

— Къде сме? — попита Мерия.

— Никъде.

В далечината се чуваха бойни рогове, звън на сблъскващи се остриета. Но шумът беше странно приглушен.

— Битка ли има? — прошепна Мерия.

— Имаше — тежко изрече Ворна. — Не спирай.

Мъглата бавно се разпръсна и двете жени се озоваха насред призрачно бойно поле. Навсякъде имаше бледи безплътни силуети на сражаващи се мъже, крясъците им почти не се чуваха. Никой не поглеждаше към жените. Мерия се озърташе, стъписана от смъртоносния хаос. Мнозина от бойците носеха шлемове с рога и плетени ризници, значи бяха Морски вълци, отвъдморски грабители. Ворна я дръпна и тя се запрепъва нататък. Видя как воините на риганте нападнаха враговете. Сърцето й блъскаше в гърдите.

Ето го. Там беше нейният любим. Варакон държеше бронзовия меч с ръце и се сражаваше до Руатан. Мерия въздъхна и избърса сълзите от очите си. Изглеждаше толкова уязвим до русия великан. Мъж с копие се втурна към Варакон. Руатан го видя, скочи към него и го повали. Още два пъти се хвърли към онези, които застрашаваха Варакон.

После всичко свърши… или поне Варакон си помисли, че е свършило. Нашествениците отстъпваха. Тя видя как той вдигна меча си и изкрещя от радост. Чу гласа му: „Жив съм!“

Изведнъж неколцина от Морските вълци пробиха през редиците на риганте и затичаха към мястото, където стоеше Варакон. Руатан ги пресрещна. В този миг Варакон пусна меча и се опита да побегне. Руатан съсече първите двама противници, но трима догониха Варакон. И един от тях заби меча си в гърба на бягащия мъж. Руатан изрева.

Нашествениците напираха, мушкаха и сечаха, но други воини на риганте се струпаха около тях и ги накълцаха. Руатан падна на колене до приятеля си и го прегърна. Мерия видя как пръстите на Варакон стискаха немощно ръката на Руатан, как мърдаха устните му. Но не чуваше думите. Искаше да ги доближи, но Ворна не я пускаше. Главата на Варакон увисна безсилно до гърдите на Руатан.

— Време е да си вървим — каза вещицата.

Мъглата се събра около тях. Мерия не помръдна, напрягаше очите си да види за последен път своя умиращ любим. После той изчезна. Тя се затътри с Ворна и когато мъглата се разнесе, стояха отново в Тисовата долчинка.

— Защо ми показа това? — попита задъханата Мерия.

— А ти как мислиш?

Вещицата си тръгна и Мерия извика след нея:

— Какво да правя?

Вещицата не й отговори.

Дни наред видението измъчваше Мерия, а непоносимата истина в думите на Руатан дереше душата й като ноктите на дива котка: „Жена, готова да се омъжи за онзи, който според нея носи вина за смъртта на съпруга й, с нищо не е по-добра от пъпчасала курва. И аз не ще имам нищо общо с нея. Никога.“ Никога.

Прилеп се мярна покрай коня й и той тръсна глава стреснато и я принуди да се върне в настоящето. Тя бе видяла как бе умрял първият й съпруг. Сега и първородният й син умираше. Мерия яздеше надолу по склона, гледаше светлините на Трите потока, окачените пред вратите фенери, мъждукането на свещи през пролуките в капаците на прозорците, отраженията на луната в потоците. Вятърът я задърпа и смъкна шала от раменете й. Тя не забеляза. Руатан се обърна, обърна и коня си, хвана шала на Мерия, която се бе вторачила пред себе си, загърна раменете й с него, но тя не вдигна ръка да го нагласи и вятърът пак го развя. Руатан го улови и поведе коня й по склона, по първия мост и в ограждението зад къщата. Мерия не слезе от седлото. Седеше потънала в спомените си.

Руатан я взе на ръце и я занесе в къщата. Брефар седеше до масата. Деветгодишният Бендегит Бран бе приклекнал до огъня и препичаше филия. Руатан ги подмина и влезе в задната спалня. Брефар дотича.

— Мама да не е пострадала?

— Не. Дръпни завивката, ще я сложим на леглото.

Синът му го послуша. Бран донесе намазаната с масло филия.

— Това е за мама.

— Тя ще хапне после, момчето ми. Сега ни оставете.

Брефар и Бран се върнаха в голямата стая с огнището. Руатан зави Мерия, седна до нея и махна тъмните кичури от челото й.

— Поспи, трябва да си починеш.

Тя примигна и се загледа в широкото му лице. От очите й потекоха сълзи, извърна се.

— Момчето е истински боец — успокои я той, защото не знаеше какво я е разплакало. — Ти събирай сили. Ще отидем пак утре.

Мерия лежеше, вглъбена в мислите си. Накрая промълви:

— Толкова съжалявам, Ру. За всичко. Можеш ли да ми простиш?

Не чу отговор и се огледа. Руатан го нямаше.

 

 

За три дни състоянието на Конавар не се подобри и в утрото на четвъртия ден Ворна беше още по-угрижена. Стоеше пред пещерата, когато Мерия дойде на кон, за да донесе храна. Вещицата се усмихна измъчено, колкото да уталожи страха в очите на майката. Усмивка, която само казваше: „Синът ти е жив.“ Облекчението на Мерия трая само миг. Тя спря коня, слезе, върза го за един храст и донесе торбата.

— Той дойде ли на себе си?

— Не. И още не съм открила духа му.

— А оздравява ли?

Отчаяното нетърпение на майката сякаш заля Ворна с нова вълна от преумора. Тя взе торбата, отчупи парче още топъл хляб и извади запечатано с восък гърненце мед. Мерия седна мълчаливо до нея и зачака вещицата да похапне. Накрая Ворна вдигна глава и погледна Мерия в очите.

— С времето белият му дроб ще оздравее. Но гърбът му е раздран дълбоко и раните загнояват. Не това обаче ме тревожи най-много. Ако треската му се влоши, а аз си мисля, че ще се случи тъкмо това, тялото му ще умре без вода.

— Значи трябва да го събудим! — възкликна Мерия. — И да го накараме да пие.

— Нима мислиш, че не се опитвах? Казах ти — духът му е избягал.

— Да, но можеш да опиташ със Сливането — настоя майката. — Направи го за Пелейн, когато тя изпадна в несвяст при раждане. Пое властта над тялото й. Правила си го за още много жени. Можеш да го направиш и за Конавар. Така ще принудиш тялото му да пие вода.

— Не знаеш на каква опасност искаш да се изложа — възрази Ворна. — Той е пред прага на смъртта. Ако духът ми влезе в неговото тяло и то умре, аз ще умра с него. Не забравяй и за болката. Сливането означава, че аз ще се превърна в Конавар. Болката е толкова страшна, че духът му е избягал от това мъчение. Но аз ще съм принудена да я понеса. А най-важното оставих за накрая. Той е мъж. Моята сила е породена от Великата майка. Не е предназначена за мъже. Те имат своите друиди и тяхната кървава магия.

— Ако толкова се боиш, научи мен как да го направя! — разяри се Мерия.

Гневът на вещицата се пробуди, но тя успя да му се опълчи. Не биваше да хаби сили точно сега.

— Мерия, ти не можеш да се научиш на това, защото си била докосната от мъж. За разлика от мен. Това е цената, която избрах да платя, за да се сдобия с тази сила. Мъж няма да проникне с топла плът в мен, мои деца няма да си играят под слънцето. Да, използвах Сливането неведнъж, преживях болката на други жени, докато раждаха. Но самата аз няма да я изпитам. — Въпреки решимостта й гневът й проличаваше. — Живея сама и ще умра сама, без обич и без да ме оплакват. Боя се, казваш. Да, боя се. Аз съм на трийсет и седем. Отказах се от младостта и мечтите си, за да помагам на своя народ. Сега искаш да захвърля всичко. Да загубя силата си, за да пийне вода твоят син, преди да умре.

— Обречен ли е? — сломена промълви Мерия.

— Не знам. Това е истината. И малко остава борбата за живота му да ме довърши.

Мерия въздъхна и стисна костеливата ръка на Ворна в дланите си. Вещицата не беше свикнала с простата сърдечност на ласката и потръпна. Мерия тутакси отдръпна ръцете си.

— Съжалявам, Ворна. Моля те да ми простиш. Не искам да съм неблагодарна. Поне ми кажи мога ли да му помогна с нещо? Готова съм да дам живота си за него.

— Знам — каза Ворна отпаднало. — Ти си негова майка, обичаш го с цялото си сърце. Как ми се иска да ти кажа, че и ти можеш да направиш нещо, за да ти олекне. Но няма какво да направиш освен да се молиш. Сега се прибери в дома си, защото трябва да седя при него.

Вещицата се изправи с видимо усилие и Мерия я прегърна и я целуна по бузата. Ворна усети сълзите й по лицето си.

— Каквото и да се случи, винаги ще ти бъда благодарна — каза майката.

Ворна я погали по гърба и се върна в пещерата.

Опита да си почине два-три часа, после седна до Конавар. Той имаше треска, сърцето му биеше неравномерно. Зашитите рани на гърба му имаха много лош цвят, през шевовете се процеждаше гной. Ворна свали едно голямо гърне от лавицата на западната стена и го сложи на каменния под. Разтърка сушена лавандула върху ленена кърпа и закри с нея носа и устата си. Вдиша дълбоко няколко пъти, отиде при гърнето и махна дървения капак. В пещерата се разнесе смрад. Дори маската с лавандула не спасяваше от тази гнусна миризма и стомахът на Ворна се сгърчи. Тя бръкна в гърнето и извади нещо, преди време било бекон. Сега обаче лигавото парче месо беше покрито със синьо-зелена плесен, в която гъмжаха личинки. Тя намаза предпазливо гърба на Конавар с тази плесен.

Излезе от пещерата, за да си измие ръцете в потока, и махна кърпата от лицето си. Когато се върна при момчето, денят гаснеше. Вонята се беше разпръснала, а личинките се хранеха с възпалената плът.

Ворна докосна златисточервената коса. Младежът нямаше да преживее нощта.

— Къде си, Конавар? — прошепна тя. — Къде броди твоят дух?

Момчето не помръдваше, само дебелите личинки шаваха на гърба му.

Тя видя отново тъжните зелени очи на Мерия, гордостта й, желанието и да умре, ако това ще спаси сина й. „Ако имах син, бих ли се жертвала за него?“

— Никога няма да научиш — сгълча се на глас.

Дясната й ръка още докосваше главата му, когато посочи с лявата отсрещната стена. Скалата сякаш се размъти и изчезна. Синьо небе сияеше над гъста трева. Трима младежи бягаха, единият носеше Риамфада. Ворна гледаше как мечокът изскочи от храстите и ги подгони. Махна с ръка повторно, за да вижда лицето на Конавар отблизо. Той се обливаше в пот. Обърна се, спря и остави Риамфада на земята. Ворна се наведе напред, вторачена в Конавар, опитваше да разгадае изражението му, долавяше напиращия у него страх. Видя го как се нахвърли срещу грамадния звяр и заби ножа си в гърдите му. Трепна, когато ноктите на мечока раздраха гърба на момчето.

Раздвижи пръсти и сцената изчезна. Отново се виждаше само голата сива стена. Ворна въздъхна.

— Конавар, ти си знаел, че ще умреш. Не побягна. Мисля, че ако беше мой син, щях да дам живота си за тебе.

Погали го по косата, сълза капна на сухата й гореща буза. Тя я избърса.

— О, колко мило — чу се откъм входа на пещерата.

Ворна се обърна. Там стоеше старицата с черния гарван на рамото си.

— Какво искаш? — попита вещицата.

— Дойдох да отведа душата му към Черната река.

— Още не е мъртъв.

— Скоро ще умре, Ворна. Скоро.

— Ти си пратила мечока да го убие.

Старицата сви рамене и разпери ръце. Гарванът размаха криле, за да се задържи.

— Той искаше слава, Ворна. И сега я има. Разказите за неговата храброст стигнаха до норвиите и паноните, ще се разчуе и отвъд морето. Той е момчето, което се би със звяра. Нали за това копнееше? Да се прослави?

Моригу влезе и спря при огъня. Огледа голите стени и оскъдицата в пещерата.

— Давам на хората каквото искат. Знаеш го много добре. Ти беше дъщеря на курва и копнееше да те уважават. Да бъдеш силна. Не ти ли дадох всичко, към което се стремеше? Ще живееш десет пъти по-дълго от всеки друг в твоето племе и винаги ще имаш тяхната почит.

— Те се страхуват от мен.

— Уважение, страх — едно и също е.

— Мразя те! — изсъска Ворна.

Смехът на старицата беше остър и сух.

— Всички ме мразят. За мен това е очарователно. Но както отбеляза, той още не е мъртъв. Ще се върна призори. — Въгленочерните й зеници се разшириха, тя се надвеси над вещицата. — Разбира се, би могла да го спасиш. Майка му беше права. Възможно е Сливането да му върне живота. Но дали ти ще преживееш зимата, ако загубиш силата си? Ами ако умреш в тази студена самотна дупка? Нали сама призна, че никой не те обича и никой няма да те оплаква? — Моригу се усмихна. — Ще те оставя да размишляваш.

Старицата се изниза в нощта. Пещерата стана по-студена и Ворна разпали огъня. Щом дървата се разгоряха, тя сложи да се варят месото и зеленчуците, които й бе донесла Мерия. Добави подправки и билки, разбъркваше варивото да не загори. Сипа от бульона в дървена паница, сложи я до леглото и почака малко да изстине. Напълни голяма чаша с чиста вода и я постави до паницата.

Премести стола до главата на Конавар и сложи длани на бузите му. Седя около час, като се съсредоточаваше и освобождаваше ума си.

После извърши Сливането…

… и изкрещя от впилата се в нея болка. В първия миг едва не припадна. Събра силата си като юмрук и се застави да не забелязва непоносимото изтезание, на което бе подложено съсипаното тяло. Момчето беше изнемощяло и тя с голямо усилие принуди тялото му да се обърне на една страна. Пъхна дясната си ръка отдолу и го надигна на лакът. Сълзи струяха от очите й и тя чувстваше, че умира заедно с разкъсаната кървяща обвивка, която доскоро беше Конавар. „Не се предавай на отчаянието — напомни си. — Отблъсквай болката и го накарай да седне.“ Счупената лява ръка беше безполезна. С вик от болката тя вдигна тялото да седне на постелята, протегна трепереща ръка да вземе паницата и я поднесе към устните му. Отвори устата и принуди гърлото да гълта. Гаденето я замая, но тя задържа бульона в стомаха му. След това изпи водата — усещаше как тя веднага започна да нахлува в изцедените от треската тъкани. Пусна чашата, сложи тялото да легне и се върна в безопасността на собствената си изтощена обвивка.

Споменът за болката не се различаваше много от самата болка и тя се свлече в безсъзнание на студения каменен под…

Опомни се посред нощ. Огънят угасваше. Със затаен страх протегна ръка и прошепна едно-единствено слово на силата. Още докато го изричаше, вече знаеше, че магията е недостъпна за нея. Вече не беше вещица.

Стана и опипа пулса на Конавар. Сърцето му биеше по-добре, а и той дишаше по-дълбоко. Тя запали три лампи и огледа гърба му. Съчетанието от плесента и личинките бе почистило раните. Тя взе игла и махна личинките една по една, хвърляше ги в пламъците. Накрая намокри парче тънък ленен плат със студена билкова отвара и покри гърба на момчето с него.

Уви се в топло наметало и излезе в мрака. Звездите сияеха над Кайр Друаг, ветрецът вледеняваше.

В шумоленето на голите клони й се причу злата подигравка на смеещата се Моригу.

 

 

Конавар се бе вкопчил в канарата. Високо над него върхът зовеше примамливо, далеч долу река от огън се стичаше по почернели камъни. Хищни птици кръжаха наоколо и го кълвяха по гърба. Една кацна на рамото му и извитата човка се впи в кожата на лицето. Той я удари жестоко и се насили да продължи нагоре. Ариан го чакаше. Той нямаше да умре…

Пълзеше през пустиня. Огромни мравки излизаха от пясъка, захапваха плътта му, късаха я. Пред него имаше оазис. Всичко в него крещеше да затвори очи, да се зарее в блажен сън. Но той не се подчини. Защото виждаше пред себе си лика на богиня. Неговата богиня. Неговата любима. Тялото му гореше, но той пълзеше…

Лежеше гол в шубраци, бодливите клони растяха край него и през него, забиваха се в гърба му, одираха лицето му. Болката беше ужасна и вече не можеше да мърда. Лежеше и най-после разбираше, че умира.

Движение отдясно го накара да извие очи. Сърне се провираше изящно в храстите. Стигна до него и го погледна в очите. Не издаде нито звук, но Конавар знаеше, че го моли да се пресегне, да се хване за тънката му шия. Опита, но болката го прониза. Сърнето чакаше. Той опита още два пъти. Болката се засилваше. Яростта му вдъхна нова сила. Виеше от болка, но изтръгна ръката си от клоните и обви с нея шията на сърнето. Животинчето се намести до него… и порасна. Конавар се издигна над шубраците, вече седеше върху могъщ елен с клонести рога. Еленът се завъртя и прескочи трънливата преграда. Спря до вир в скалите. Конавар се смъкна от гърба му и пи до насита. И се събуди…

Лявата му ръка бе омотана с дебели превръзки, усещаше болезнено туптене в нея. Стори му се, че някой е разпалил огън върху гърба му. Отвори очи. Лежеше по корем на някакъв миндер. В първия миг не проумя къде е. После видя Ворна — стоеше с гръб към него до огнището. Чу глас и си го спомни. Беше на старицата в гората. Моригу!

— Ворна, кой да знае, че си толкова глупава? Пожертва две столетия живот заради едно самонадеяно момче. Как се чувстваш сега, лишена от силата си? Страхуваш ли се? Дали вълците ще оглозгат костите ти? Дали планинските лъвове ще слязат от леговищата си, за да те разкъсат?

— Но той е жив — отвърна Ворна отмаляло.

— Да, жив е — засъска Моригу. — С разръфано тяло, с просмукали се в кръвта му отрови. На един повей от смъртта. Заради това ли прахоса силата, с която те дарих? Колко сантиментални сте това човеците…

— Нито си желана, нито си нужна тук — сопна се Ворна. — Върви да тормозиш някой друг.

Конавар чу пърхане на криле, после Ворна дойде при него. Той се надигна на дясната си ръка. Шевовете на гърба му се опънаха и той изпъшка. Ворна се наведе над него и той се облегна на нея замаяно.

— Легни, дете, прекалено слаб си, за да седиш — каза му тя.

— Не — прошепна Конавар. Дишаше дълбоко, докато престана да му се вие свят. — Сега съм по-добре. Може ли… малко вода?

Ворна му донесе пълна чаша, но той нямаше сили да я държи и тя я вдигна към устните му. Конавар изгълта водата прежаднял. Пот се стичаше по лицето му и пареше в раната на бузата. Опипа шевовете на лицето си. Спомни си мечока, олигавените челюсти и страшните зъби.

Мярна се спомен как Гованан дотича да помага, а сакатият Риамфада лежеше на тревата. Поколеба се, трудно победи страха, за да попита:

— Какво стана с другите?

— Само ти си ранен — каза Ворна. — Баща ти и други мъже препуснаха от селото и убиха мечока. Почини си. Ще говорим утре.

Сънят го погълна бързо. Нямаше видения.

 

 

Още десет дни Конавар ту бълнуваше, ту се опомняше, но сутринта на единадесетия ден се събуди с ясен ум. Болката в гърба стихваше, обаче продължаваше да тупти в рамото. Надигна се тромаво от постелята. Беше сам, в огнището подскачаха пламъци. Не усещаше топлината им, защото в пещерата нахлуваше студен вятър и носеше снежинки. На дървената маса имаше сгънати нови дрехи. Кон с мъка обу зеления вълнен панталон — не беше свикнал да го прави с една ръка. Пак се изпоти и започна да му се гади. За пръв път в живота си се чувстваше толкова слаб. С тази шина на лявата ръка дори не помисли да навлече туниката. Загърна някак раменете си с нея и се дотътри до огъня.

Спомените му бяха мъгляви и откъслечни. Откога беше в пещерата? Майка му бе седяла до него първо със зелена рокля, после със синя, накрая с дебело палто с яка от овча кожа. Каква бъркотия…

Ворна влезе, загърната в черно наметало с вдигната качулка и вързан на шията червен шал. И по раменете й, и по наръча дърва в ръцете й имаше сняг. Тя остави дървата до огнището и се обърна към него.

— Как си?

— Зле — призна Конавар.

— Тялото ти се изчисти от отровите. Скоро ще си идеш вкъщи. Може би утре.

Той седна на чергата пред огнището. Ворна свали наметалото си, изтръска снега и го окачи на един стърчащ от стената клин. Седна на единия стол и протегна ръце към пламъците. Пръстите й бяха посинели от студ.

— Онази… старица беше ли тук? — попита Кон. — Да не съм сънувал?

— Да, беше тук.

Той се разтрепери от ледения вятър, който накара пламъците да се люшнат. Ворна стана, взе едно вълнено одеяло и го зави. Кон вдигна глава да я погледне.

— Тя каза, че си загубила силата си, за да ме спасиш.

— Това не те засяга — сопна се тя.

Кон не се отказваше лесно.

— И какво ще правиш сега?

Ворна сложи още едно дърво в огъня, изгледа младежа и се усмихна.

— Не съм загубила знанията си за билките и отварите. Само магията изчезна.

— Ще си я върнеш ли?

Тя сви рамене.

— Или да, или не. Няма да се тръшкам заради това. Конавар, ти ми кажи защо се би с мечока?

Той настръхна от спомена, видя отново какъв великан беше звярът, преживя ужаса от оплесканите с кръв челюсти.

— Нямах избор.

— Дрън-дрън. Животът е неспирен избор. Можел си да хвърлиш товара си и да побегнеш.

— Ако носех товар, точно така щях да направя — тихо отвърна Кон. — Според тебе това ли е трябвало да избера?

— Няма значение какво мисля аз. — Ворна окачи едно медно котле над пламъците. — Ти си постъпил както си решил и нищо не може да промени миналото. — Тъмните й очи отразиха огъня за миг. — Но би ли го направил отново, Конавар?

Той се замисли.

— Не знаех, че може да боли така. Не знаех и че има такъв страх. — Въздъхна. — И все пак се надявам, че бих го направил отново.

— Защо?

— Защото истинският мъж не изоставя приятелите си. И не бяга от злото.

Котлето кипна, Ворна го хвана с парцал и го сложи до огнището. Приготви мълчаливо две чаши с билкова отвара и я подслади с мед. Пещерата се затопли и на Конавар му се доспа. Когато гледжосаните чаши изстинаха малко, Ворна му подаде едната.

— Изпий това. Ще помогне на тялото ти да се изцели. Утре ще махна шините. Костите в ръката ти вече са зараснали. За щастие им помогнах преди да загубя силата си.

— Ще открия как да ти я върна. За да ти се отплатя — зарече се той.

Тя се усмихна и в рядка проява на привързаност разроши червеникавата му коса.

— Това не е заем, Конавар, а дар по своя воля. Само омаловажаваш нечий подарък, ако говориш за отплата.

— Извинявай, Ворна. Не исках да те обидя.

— Не си ме обидил. Много има да учиш. Някои неща са непосилни дори за герой. Още ли не си разбрал? Не можеш да дадеш на Риамфада здрави крака, за да ходи. Не можеш да събереш Руатан и Мерия. Не можеш да убиеш разярен мечок с нож, та ако ще оръжието ти да е сътворено от сидите. И няма как да ми върнеш магията. Но направеното от тебе е много по-важно.

— И какво толкова съм направил?

— Ти въодушеви всички, които чуха историята за момчето и мечока. Мъжете са горди, че принадлежат към племето риганте, защото черпят от твоята храброст. Един от тях се изправи срещу звяра. Един от тях предизвика смъртта с истинска доблест. Винаги ще имаш своето място в легендите на риганте. За тебе ще разказват и много години след смъртта ти. Ще вдъхваш смелост на други млади мъже. А сега нека ти помогна да легнеш. Руатан ще дойде да те види утре. Ако си достатъчно добре, ще разреша да те отведе у дома.

— А ти какво ще правиш? — попита той унесено.

— Ще оцелявам.

 

 

Откакто се бе научил да се катери, Брефар прекарваше много време на сламения покрив на къщата, високо над всички грижи. Оттук виждаше цялото село — дървените къщи, кръглите колиби на странниците, наемащи се на работа за кратко или по-дълго, ковачниците, пекарните и високите хамбари, където съхраняваха зърното през зимата. Често седеше там в ранното утро и гледаше щъкащите в Трите потока хора — жени отиваха да перат надолу по потока, мъжете оседлаваха конете си, за да отидат при добитъка или да огледат за натрапници. Чакаше Нанкумал да запали огнището в ковачницата и слушаше ударите на чука по наковалнята.

На покрива Брефар беше крал, зяпащ отвисоко своите поданици.

Тук беше уверен, свободен от страх и доволен.

Но не и днес.

За Брефар завръщането на героя се оказа мъчително преживяване. Гледаше двамата конници, които слизаха бавно по заснежения склон. Отначало малцина излязоха да ги посрещнат, но новината се разнесе, още риганте излизаха тичешком от домовете си, заставаха до пътеката и започнаха да пляскат с ръце, когато ездачите ги доближиха.

Тук бяха Нанкумал със сина си Гованан и дъщерите си, хлебарят Борга с жена си Пелейн. Майстор Гариафа и Уиока дойдоха забързано. Десетки мъже, жени и деца се струпаха за посрещането.

Духаше студен вятър, но Брефар не му обръщаше внимание, сгорещен от яда си. Всички те бяха глупаци. Не можеха ли да си набият в главите, че Конавар се бе проявил не като смелчага, а като тъпак? Само слабоумен би излязъл с нож срещу мечок. За пръв път в живота на Брефар го разяждаше такава враждебност. Отдавна се бе примирил, че е дребен и кльощав, че никога няма да е силен като Конавар. Завиждаше на брат си за уменията и силата му, но досега не бе изпитвал злоба.

Всичко това беше толкова несправедливо…

След онзи страшен ден хората май не искаха да говорят за нищо друго освен за схватката със звяра, все обсъждаха как Конавар се хвърлил срещу него. Възхваляваха храбростта на Гованан, който му се притекъл на помощ, забил нож във врата на мечока и стоварил камък на главата му. И питаха:

— Брефар, а ти какво направи?

— Нямах оръжие.

— Аха…

Толкова кратка дума, а толкова многозначителна. Знаеше какво си мислят — страхливец. Другите две момчета се биха, а той стоеше вцепенен.

Конете идваха все по-наблизо. Гованан изтича при Конавар и стисна ръката му. Разнесоха се одобрителни викове. Ето ги двамата герои!

На Брефар му се гадеше.

Руатан дойде при него вечерта след ужаса, когато чакаха Конавар да умре. Помоли го да опише схватката с мечока и Брефар му разказа всичко, което бе видял.

— Татко, нямаше с какво да им помогна. Не носех оръжие.

Баща му го потупа по рамото.

— Крило, не си можел да направиш нищо. Радвам се, че си жив.

Но разочарованието в очите на Руатан пронизваше като нож.

Оттогава Брефар се връщаше отново и отново в мислите си към страшния ден. Ако се бе намесил, ако поне бе хвърлил камък, щеше да е съвсем различно. Сега гледаше прибиращия се у дома герой и си представяше, че той е на седлото и слуша приветствията на съселяните си. „Ако Бануин ми беше дал такъв нож, щяха да поздравяват и мен.“

Конниците спряха пред къщата. Руатан помогна на Конавар да стъпи на земята и го крепеше, докато влизаха. Тълпата се разотиде.

Брефар се смъкна от покрива през тавана и слезе по дървените стъпала на долния етаж. Конавар седеше до дългата маса, Мерия се суетеше около него. Кожата му имаше сивкав оттенък, очите му бяха зачервени, клепачите — натежали от умора. Гаден червен белег загрозяваше лицето му, лявата му ръка беше цялата омотана в превръзки. Руатан стоеше безмълвно до вратата.

— Добре дошъл у дома — смънка Брефар.

Конавар му се усмихна немощно.

— Радвам се да те видя, Крило.

— Трябва да си почиваш — настоя Мерия. — Ще ти помогна да легнеш.

Кон не възрази. Опря се на масата да стане и позволи на майка си да го придържа. Минаха бавно покрай Брефар.

По-късно и той отиде да си легне и видя, че брат му е буден.

— Щях да ти помогна, ако имах оръжие — каза Брефар.

— Знам, Крило — отвърна Кон.

Със съчувствие. Брефар го мразеше заради това. И каза думите, които щяха да причинят най-силна болка.

— Сигурно не си чул за Ариан. Тя се омъжи за Каста на празника Самиан.

Брат му изохка в тъмнината и Брефар се засрами.

— Съжалявам, Кон. Казах ти, че тя не държи на тебе.