Дейвид Гемел
Меч в бурята (2)

Пролог

Видях го за последен път, когато бях още кльощаво момче с коса като слама и живеех на платото. Случи се в следобеда на единайсетия ми рожден ден. Предишния ден сестра ми умря при раждане, бебето също. Баща ми — беше вдовец — беше безутешен и аз се измъкнах рано от фермата, оставих го насаме със скръбта. И аз тъгувах, но както е с повечето деца, в мъката ми се прокрадваше и съжаление към самия мен. Ара бе умряла и ми бе съсипала рождения ден. И до днес потръпвам от срам при този спомен.

Утрото почти отмина, докато бродех из горите по склоновете и се залисвах с игри. Воински игри. Аз бях герой и преследвах врагове. Аз бях най-страшният майстор на меча. Аз бях крал Демонския меч. Бях го видял веднъж, когато с неколцина свои спътници се отби в нашата усамотена ферма. Просто минаваха, а баща ми им даде вода и хляб. Кралят слезе от седлото и благодари на баща ми, поприказваха си за сушавото лято и трудностите, които ни навличаше то. Тогава май бях петгодишен, спомням си само колко едър беше и какви странни очи имаше. Едното светлокафяво, другото зелено като скъпоценен камък. Баща ми му разказа как умря единственият ни бик, поразен от мълния. След три дни мъж на кон доведе чудесен бик с големи рога и ни го подари. Оттогава баща ми беше предан до смърт на краля.

Тъкмо навърших единайсет, когато го видях отново. Омръзна ми да играя сам и отидох при братовчед ми в Хлътналата долина, на малко повече от час пеша от къщи. Той ме нахрани и после му помагах да цепи дърва. Търкалях ги към него и ги слагах на ниския дръвник, а той ги цепеше с брадвата. Накрая пренесохме цепениците и ги наредихме покрай северната стена на къщата. Уморих се. Можех да преспя при него, но знаех, че баща ми ще се тревожи, затова около час преди мръкване тръгнах към къщи през Болгските хълмове. Трябваше да мина близо до Каменния кръг. От баща ми бях чувал, че са го направили великани в прастари времена; леля ми пък казваше, че самите камъни били някога великани, но ги застигнало проклятието на Таранис. Не знам коя история е вярната, обаче Кръгът е великолепен. Направен е от осемнайсет огромни камъка, всеки висок над двайсет стъпки. Камъните са от твърда златиста скала и изобщо не приличат на сивия гранит в планината Друаг.

Нямах намерение да минавам покрай Кръга, защото не ми беше по пътя. Но докато вървях между дърветата, срещнах вълча глутница. Спрях и вдигнах един камък. Вълците не нападат често човек. Предпочитат да не ни доближават. Лесно е да ги разбереш — ние ги преследваме и убиваме при всеки сгоден случай. Водачът на глутницата не помръдваше, златистите му очи се взираха в мен. Побиха ме тръпки, защото бях сигурен, че у този вълк няма и следа от страх.

Не отстъпих още миг-два. Той се втурна към мен. Пуснах камъка и хукнах. Знаех си, че тичат след мен, затова бягах с все сила, прескачах паднали дървета и се провирах през храсталаци. Много се уплаших и никакви мисли не останаха в главата ми. А после стигнах до последните дървета само на няколко крачки от Каменния кръг. Да продължа натам означаваше да умра. Щом се сетих за това, надмогнах страха и умът ми се проясни.

Точно пред мен имаше нисък клон. Подскочих, хванах го и се покатерих на него. Водачът почти ме беше догонил. Той също подскочи, зъбите му стиснаха едната ми обувка и я смъкнаха от крака ми. Покатерих се малко по-нагоре, а вълците се събраха безшумно около дървото.

Щом опасността отмина, се ядосах и на себе си, и на тях. Отчупих един сух клон и го запратих към вълците. Те отскочиха, после започнаха да обикалят около дървото.

И тогава чух конниците. Вълците изчезнаха в гората. Тъкмо се канех да викна на новодошлите, но нещо ме възпря. Не знам какво. Не мисля, че беше страх, но може и да съм доловил някаква заплаха. Присвих се на дебелия клон и ги гледах как влязоха на конете в Каменния кръг. Преброих деветима. Всички носеха мечове и кинжали.

Дрехите им бяха много хубави, конете — високи, каквито яздеха Железните вълци на краля. Слязоха от конете, изведоха ги от Кръга и ги вързаха наблизо.

— Как мислиш, той ще дойде ли? — попита един от мъжете.

Спомням си го ясно и сега — висок, плещест, руса плитка се подаваше изпод лъскавия железен шлем.

— Ще дойде — отговори друг. — Иска мир.

После насядаха в Кръга. Понеже бях решил да не се издавам, внимавах да не вдигам шум. Мъжете си говореха тихо и чувах само по някоя и друга дума.

Слънцето вече залязваше и реших да тръгна през гората въпреки вълците, за да се прибера вкъщи. И тогава видях ездача на белия жребец. Познах го веднага.

Демонския меч. Кралят.

Нямам думи да опиша вълнението си. Още тогава този мъж се превръщаше в легенда. В гаснещите лъчи на слънцето брадата му червенееше като злато. Носеше крилат шлем, сякаш изработен от ярко сребро, на нагръдника се виждаше гербът на неговия род — сърне в трънаци; носеше и прочутото си шарено наметало. На кръста му висеше знаменитият меч, даден му от сидите, със златна дръжка. Влезе в Кръга и остана на коня си, вторачен в деветимата. Сториха ми се неспокойни, почти уплашени от появата му. Надигнаха се, когато той скочи от седлото.

Щях да сляза от дървото, просто за да съм по-близо до живата легенда. Но той измъкна меча и го заби в пръстта пред себе си.

Мъжът с русата плитка заговори пръв:

— Седни с нас, Конавар. Нека поговорим за новия мир.

Демонския меч постоя безмълвен, силните му ръце опрени върху дръжката на меча, шареното наметало развято от повея.

— Не ме повикахте тук да говорим — каза той с дълбок, звучен глас. — Повикахте ме да умра тук. Хайде де, предатели. Тук съм. И съм сам.

Те бавно извадиха мечовете си от ножниците. Долавях страха им.

Нападнаха, докато слънцето се скриваше в аления огън на небето.