Дейвид Гемел
Меч в бурята (17)

15.

Страхове измъчваха Ворна. Сънищата й бяха ярки и зловещи. Видя тъмнокос светлоок младеж, до когото стояха шестима мъже. Дадоха му меч и лък. От оръжията се стичаше кръв. Щом паднеше на пода, всяка капка се превръщаше в лъскава златна монета.

Със събуждането се почувства уморена и вяла. Препови Бануин и го нахрани, после го занесе при Мерия — тя се грижеше за него, докато Ворна обикаляше селото и поеше с билкови отвари болните от треска деца. Беше се вслушала в съвета на Моригу и не спомена пред никого, че отново има силите на вещица, макар че ги използваше през цялото време.

Накрая отиде в дома на старец със силни болки в корема. Откри, че той умира от рак, разпълзял се в изнуреното му тяло. Твърде късно беше да го изцели, но поне го отърва от болката. След това дръпна настрана жена му и й каза, че той ще умре скоро. Старицата запази спокойствие и благодари за помощта, макар скръбта да напираше в очите й.

Докато вървеше към къщата на Мерия, я осени видение. Отначало й се стори, че изведнъж ослепя. Залитна под товара на непрогледния мрак. Миг по-късно в непоносимо ярка светлина видя кървящо дърво. Млад лъв с люспеста сребриста броня по гърба нападаше стар мечок. И докато се биеха, прелетя бяла гълъбица. Лъвът замахна с разперени нокти и птицата падна на земята. В шубраците наблизо дебнеха шест вълка — огромни, със светещи червени очи. И те имаха сребристи люспи по гърбовете. Кървящото дърво потъваше в земята, която започна да се издува и да се гърчи. Разцепи се, новородени телета опитваха немощно да се измъкнат от просмуканата с кръв пръст, да застанат на треперещите си крака. Ворна виждаше как вълците гледат втренчено телетата и се облизват. Всичко свърши внезапно и зрението й се възстанови.

Отиде да седне под Старшето дърво, напрягаше се да разбере видението. Смразяваше я увереността, че това е пророчество и че трябва по-скоро да разгадае тайната. Мечокът беше символ, свързан с Конавар. Но не можеше да е самият той, защото Конавар не беше стар. Спомни си съня през нощта. Кръв, превърнала се в монети. Пари от кръв. Кръвнина. Отплатата, с която виновникът за нечия смърт слага край на кръвната вражда със семейството му.

Все още не проумяваше скрития смисъл. Не отиде при Мерия, а се върна в дома си и седна до огнището.

Стар мечок.

Дали беше Дългия леърд? Не й се вярваше. По-вероятно беше да й се яви във видение като бик, като водач на стадо. А кои бяха тези вълци с брони? Войници на Каменград? Или Морски вълци? Може би мечокът беше въплъщение на земята, която ще бъде нападната? Отхвърли и тази догадка. Имаше някаква връзка между двете видения и тя се съсредоточи върху първото — младежа с окървавения лък. Не го познаваше; лицата на шестимата по-възрастни от него мъже също бяха непознати.

Шестима мъже. Шест вълка. Знаеше, че доближава полека отговора. Не помръдваше, докато се опитваше да освободи съзнанието си. От лъка капеше кръв, която се превръщаше в кръвнина. Ворна си спомни как Руатан бе отишъл при племето панони, за да спре кръвната вражда.

Руатан. Старият мечок.

Тогава прозря, че вълците изобщо не са имали броня, а люспи като риби. Рибарите от Сияйна вода. И всичко се проясни в ума й. Зимата беше много сурова в онези земи. Значи са насъскали млад воин да се бие с Руатан. Така би започнала нова кръвна вражда и те се надяваха Руатан отново да им закара добитък и коне, за да я прекрати. Това обясняваше и телетата, измъкващи се от кървавата пръст.

Спомни си, че Рибарския леърд има петима синове. Той и синовете му бяха шестте вълка във видението. Те бяха пратили някого от своето племе да умре не за слава или справедливост, а за тяхна изгода. Изтръпна.

Руатан не беше в Трите потока. Беше отишъл в укреплението на Дългия леърд, за да продаде добитък. Нямаше как да го предупреди.

Тази чудатост в пророчеството я озадачи. Тя знаеше, че всичко ще се случи не в далечно бъдеще, а съвсем скоро. Каква полза от видението, щом беше безсилна да промени предстоящото? Пророчествата не спохождат ясновидеца само за да се измъчва напразно. От опит знаеше, че в тях винаги има някакъв смисъл.

Въздъхна. Нямаше да се радва на дългия път до Старите дъбове.

 

 

Конавар яздеше през възвишенията по прекия път към Старите дъбове. Беше доволен. Кобилите се разгонваха и той се надяваше, че ще заченат чудесни кончета от неговите жребци. Сега оставаше да е търпелив. Арбон, Паракс и Легат — братовчедът на Тей, се грижеха за три хергелета, в които можеха да очакват първите кончета след единайсет месеца. Още две години щяха да минат след това, докато започнат да обучават за сражения конете от новата порода. А той вече бе изпратил търговци отвъд морето да купят още коне от племето гат.

Радваше се на слънцето, което напичаше гърба му. Днес животът беше хубав, особено очакването да се разходи с Тей до езерото, за което им бе казал Руатан. Беше обещал да се върне малко след пладне и по този път, посочен му от Арбон, нямаше как да закъснее.

Мислеше за церемонията Литинг, която наближаваше. Мнозина от вождовете се бяха зарекли, че ще го следват вярно. Знаеше, че дължи това почти само на славата си. Ако ще според самия него да не бе извършил нищо особено, подвизите му го превръщаха в легенда за хората от племето. И той вече разбираше колко полезно средство са легендите за постигането и укрепването на властта. Надяваше се, че ще го подкрепят поне трийсет от петдесет и шестимата. А досега никой друг не бе заявил на всеослушание, че желае да стане новия леърд на риганте.

Смуши коня да побърза по билото на хълма. До дърветата отдясно имаше няколко къщи, а зад тях — долина, в която още белееха стари преспи. Там пасяха около двеста от прочутите черно-бели говеда на Дългия леърд. Кон спря да ги погледа. Скоро щеше да отговаря и за тези стада. Реши, че е добре да се запознае с пастирите, които живееха тук. Погледна слънцето и прецени, че има време за кратък разговор.

Тъкмо доближаваше къщите и от първата излезе жена. Дъхът му спря, щом косата й грейна като злато.

Ариан.

Устата му пресъхна, сърцето му се разтуптя. Тя вдигна глава и го видя, от усмивката лицето й сякаш стана още по-прекрасно. Той се сети да спре коня чак когато муцуната му почти опря в нея.

— Изглеждаш много добре — каза Ариан.

— Ти също — успя да каже Конавар. — Кой живее тук?

— Аз и Каста с още три семейства.

— Къде е Каста? Щеше ми се да поговоря с него.

— Двете по-големи момчета наглеждат стадото. Каста и другите мъже отидоха в Старите дъбове да купят храна и разни други неща. Няма ли да слезеш от седлото за малко? Останал ни е малко сайдер.

Кон слезе от коня и я последва в малката къща. Имаше грубо сковано чамово легло и маса със скамейки, около която можеха да седнат четирима. Протрита кравешка кожа бе просната пред малкото огнище, прогорена тук-там от паднали въглени. Ариан му поднесе пълна чаша и ръцете им за миг се докоснаха. Кон усети, че се изчервява.

— Щастлив ли си? — попита Ариан.

— Да. А ти?

Тя се усмихна и се наведе да сложи дърва в огнището. Той я гледаше и си спомняше за времето, която любовта към нея го поглъщаше. Беше си въобразявал, че вече не изпитва нищо към нея. Разбра, че се е залъгвал. Обичаше Тей с цялата си душа, но тялото му се разтрепери, щом се озова толкова близо до Ариан. Опита се да потисне възбудата.

— Трябва да тръгвам — каза й и тръгна към вратата.

Тя дойде при него и той усети уханието на косата й.

— Съжалявам за страданията, които ти причиних — каза Ариан. — Често мисля за това.

— Това е минало — чу се той да отговаря.

Видя сълзи в очите й и я прегърна, преди да проумее какво прави.

— Толкова се уплаших, когато ми казаха, че ще умреш. И бях толкова глупава. Никога не съм преставала да те обичам. Никога.

Кон затвори очи и я целуна по косата. В къщата беше топло, сенките играеха по голите стени. Ръцете й обвиха врата му. Желанието му да се отскубне изтрая само миг, после той се наведе към нея и я целуна по устните. Сякаш пропадна в миналото и отново беше на петнайсет, прегърнал първата жена, в която се бе влюбил.

Мислите за света отвън избледняха.

Съществуваше само тази стая, този огън и примамливото легло в ъгъла.

 

 

Руатан беше огромен и тежък мъж, затова винаги се отнасяше грижливо с конете, които яздеше. Слезе от седлото в подножието на каменистия склон и поведе коня нагоре. Тей последва примера му, макар той да я уверяваше, че не е нужно — тя беше достатъчно лека, за да не измъчи своя кон, докато се изкачват. Тей му се усмихна… и не го послуша.

Руатан кипеше от яд към Конавар. Гледките, които щеше да покаже на Тей, щяха да я зарадват истински само ако можеше да ги сподели с любимия си. Чувстваше се много неловко. Веднъж бе довел Мерия тук и се любиха до езерото. А днес Кон закъсня, следобедът се изнизваше и накрая Тей помоли него да й покаже езерото. Той се опита да й откаже любезно, но тя не отстъпваше…

Погледна снаха си. Никой не можеше да оспори, че е красавица, вятърът развяваше косата й, усмивката й омайваше. Руатан разбираше с какви грижи се е нагърбил Конавар, но всеки мъж, който си губи времето да наблюдава жребците и кобилите, вместо да им подражава, заслужава да му загрееш врата с шамар, за да се опомни.

Изкачиха склона и излязоха на равното. Гърдите го стягаха от катеренето, прободе го слаба болка. Тей застана до него и двамата се загледаха очаровани. Дългото езеро под тях искреше като острие на меч. Жълти цветчета бяха обсипали хълмовете наоколо, а покритите с гъста гора възвишения отсреща приличаха на гигантски бизон, който пасе мирно под заснежените върхове. Хладният въздух беше кристално прозрачен, небесната синева сияеше.

— Толкова е хубаво… — прошепна Тей.

От другата страна на езерото имаше кръг от златисти побити камъни. Руатан ги посочи.

— Има легенда, че някога били великани, но оскърбили Таранис. Една нощ се събрали да говорят за война срещу боговете, а Таранис им се явил ненадейно и ги вкаменил.

— Вярваш ли в това?

Той вдигна рамене.

— Не, но историята си я бива. Преди нас тук са живели други същества. Според мен те са издигнали този кръг.

— За Грозния народ ли говориш? — засмя се Тей.

— Не, за времето преди тях. Има една долина на север. Стопанин разоравал нова нива и намерил стена под пръстта. Двамата със сина му се опитали да откъртят камъните, но не успели. Всеки каменен къс тежал колкото двайсетина мъже. И все пак някой е иззидал стена с тях.

— Колко дълга е тази стена?

— Никой не знае. Стопанинът се опитал да проследи докъде стига, но накрая се отказал да сее жито на това поле.

— Друг не е ли отивал да рови там?

— Какъв смисъл има? — отвърна Руатан. — Кому е притрябвала затрупана с пръст стена?

— Може да са останали и някакви вещи, които ще ни подскажат що за същества са построили стената. Ще наема хора да копаят там, за да видим цялата стена — зарече се Тей.

Слязоха към езерото. Руатан накладе огън и хапнаха печена шунка и варени яйца. Пиха от много студената вода на езерото.

— Толкова се радвам, че дойдохме — каза Тей. — Идвал ли си тук с Мерия?

— Да.

Руатан се изчерви леко при спомена. Тей се оказа достатъчно досетлива да не го разпитва и той й беше благодарен за това.

— Разкажи ми нещо за Кон — помоли тя. — Винаги ли е бил толкова сериозен?

Той завъртя глава.

— Той беше палаво момче, много си падаше по беличките. Но има добро сърце. Нито веднъж не го видях да тормози друго дете или да се присмее на нечия несполука. Но тогава имаше нещо, което му тежеше. Може би всички деца са по-уязвими. Смяташе баща си за страхливец и не беше прав. Това го подтикваше да докаже смелостта си. Още беше малък, когато избяга в гората с нож в ръка, за да убие вълк. Намерих го да дебне в храстите с ножа, нахлупил стара медна тенджерка вместо шлем. Притъмняваше и той се беше уплашил, но не искаше да му проличи. Добро момче беше. И сега си е такъв.

— А после се е бил с мечока… — промълви тя.

— Да, не би изоставил приятел. Прояви се като герой, но ми се иска да не се бе случвало.

— Защо? — учуди се Тей. — Останал е жив, прочул се е.

— Така си е. Но това едва не съсипа Брефар. И двете момчета се промениха след онзи ден. Кон се превърна в герой. А Крилото… — Руатан въздъхна тежко. — Никой никога не го обвини, че не се е бил с мечока. Той беше твърде млад, нямаше оръжие. Видя как звярът разкъсва брат му. И оттогава си науми, че хората го смятат за слабак. Никой не е казал, че е страхлив, но тази мисъл почерни живота му. Струва ми се, че обвинява Кон за несгодите си. Опитах се да поговоря с него… — Руатан сви рамене и не довърши. — Сега пък е ядосан и оскърбен, защото Гуидия се омъжи за Фялок. И Брефар я обичаше и дори си мислех, че ще се оженят. Научих обаче от Мерия, че на Гуидия й дотегнало да слуша мрънкането на Брефар — всички били срещу него, никой не го разбирал. И нейният отказ го засегна много зле, но да се омъжи след това за човека, който го унижи по време на Игрите… Това вече беше непоносимо. — Руатан се усмихна невесело. — Както и да е, не си дошла тук да слушаш как дърдоря за моето семейство.

— Напротив. И аз вече съм част от това семейство. Крилото ще се промени към добро, когато срещне истинската любов.

Руатан поклати глава.

— Не ми се вярва.

— А защо почти никога не споменаваш Бран?

— Не смея — призна Руатан с глас на заговорник. — Той е моята гордост и радост. Но не бива да се издавам, защото ще нараня Крилото още повече. Чудесно момче е Бран. Безстрашно. И все пак е пакостник. Момичетата го обожават и се боя, че ще свикне да ги води за носа.

— Ти не си ли правил същото на младини?

— Не. — Руатан се облегна на камъка, гледаше блестящата вода. — Влюбих се съвсем млад в Мерия. И моят приятел Варакон се влюби в нея. Тя се омъжи за него. Събра ги истинската любов. Не ми се вярва, че тя успя да се опомни напълно след смъртта му. Може да ти прозвучи странно, но и аз май не успях да се опомня. Той беше най-близкият ми приятел. Много ми е тъжно, че Кон не можа да бъде отгледан от баща си. Хората хвалят или хулят с такава лекота… Аз се бия умело с меч. Значи съм герой. Смятат ме за храбрец. Но що за смелост е тази, в която няма и страх? Никога не съм се плашил от битките. Варакон обаче се боеше. Тресеше се от страх. Но винаги беше до мен в сражението. Побеждаваше страха. Ето какво смятам за най-великата храброст. — Озърна се към Тей и прихна. — Ох, момиче, наистина съм станал много бъбрив. Слънцето клони към залез, време е да се връщаме.

Тя го целуна по бузата.

— Руатан, ти си добър човек. Радвам се, че сега си и мой баща.

— И аз се радвам — каза той.

Яхнаха конете и тръгнаха мълчаливо. Тей разгъна наметалото си и се загърна, защото застудяваше.

Руатан също усещаше студа, особено с лявата ръка. Свиваше и изпъваше пръстите си, за да облекчи болката. Имаше киселини от шунката и сякаш обръч бе стегнал гърдите му. Вдиша дълбоко и бавно няколко пъти и от това като че ли му олекна.

— Има някакви хора пред нас — каза Тей и посочи.

Руатан се взря в здрача. Четирима мъже бяха спрели до дърветата. Един от тях държеше лък.

— Може да са ловци, но сега не могат да се надяват на дивеч. Слънцето скоро ще се скрие.

Когато ги доближиха, Руатан забеляза в лицето на мъжа с лъка нещо познато. Но зрението му не беше остро както на младини и във все по-гъстия сумрак не успяваше го разгледа добре.

Оставаха петнайсетина крачки. Онзи сложи стрела на тетивата и Руатан най-сетне го позна. Беше младежът от рибарското селище на племето панони. Същият, който не искаше да се примири с края на кръвната вражда.

Извади меча си мигновено, а младият мъж опъна лъка. Друг стоеше твърде близо до него и май го бутна точно когато пускаше стрелата. Тя профуча покрай главата на Руатан, който срита коня си да препусне и след миг скочи от седлото. Младежът опъваше лъка със следващата стрела, когато Руатан надвисна над него. Стрелецът отметна глава назад и с неописуем ужас видя острието на меча миг преди то да му разцепи черепа. Руатан се извъртя към останалите, но те бяха избягали в гората.

Вторачи се в мъртвеца.

— Слабоумен нещастник! — избухна и ритна трупа. — Защо си прахоса живота?!

Обърна се… и кръвта му се смръзна.

Тей лежеше на земята до спрелите коне. Руатан се втурна и падна на колене до нея. Лицето й беше застинало, все едно спеше… ако не беше стрелата с черни пера, щръкнала от гърдите й. Около раната почти нямаше кръв. С трепереща ръка Руатан опипа шията, молеше се сърцето й да бие. Не усети пулс.

Подпря я на гърдите си, крепеше главата й на рамото си, говореше й, а умът му се размътваше от страшната увереност, че е мъртва. Животът на тази прекрасна, влюбена млада жена бе откраднат от жадуващ отмъщение мръсник, който дори не я познаваше.

И най-ужасният кошмар не можеше да се сравни с това. Руатан стисна клепачи, галеше я по косата, още няколко пъти се опита да долови пулс в тялото й, макар да знаеше, че сърцето е спряло.

Отчаяният му вопъл отекна в гората.

Слънцето залезе.

 

 

Малко след като видя укреплението, откроило се на хълма под притъмняващото небе, Конавар забеляза и самотна ездачка по-надолу. Качулката на наметалото й се бе смъкнала и откриваше прошарената дълга черна коса. Кон подкара коня в тръс и извика. Тя не го чу първия път, после се изви на седлото и го забеляза.

Той я догони и продължи до нея.

— Ворна, знаех, че си ти. Какво те води в Старите дъбове?

— Баща ти е застрашен.

И му разказа за видението, докато се изкачваха към укреплението.

— Значи смяташ, че Руатан е старият мечок и онзи… Рибарския леърд е пратил хора да го убият?

— Така тълкувам видението си.

Кон осъзна, че не бе чул приятелски поздрав от Ворна, не бе видял и да му се усмихва.

— Такива ли са виденията всеки път? — попита той. — Със символи — вълци, мечки, гълъби?

— Не всеки път. Понякога виждам съвсем ясно какво се случва.

Тъмните й очи го пронизаха и сърцето му се сви. Тя знаеше.

— Ворна, това няма да се повтори — измънка младежът, навел глава от срам.

— Конавар, животът си е твой. Аз не съм ти съдник.

— И все пак ме осъждаш за стореното.

— Да — въздъхна тя. — Имаш прелестна съпруга, която заслужава мъжът на живота й да се държи по-достойно. Може би и в този миг тя чака да…

Изведнъж се задави и дръпна юздите. Конят й спря като закован. Кон се вторачи във вещицата, защото раменете й се превиха, тя се олюляваше на седлото. Той протегна ръка към нея.

— Не! — сопна му се тя. — Не ме докосвай! О, не!…

— Какво има?

Тя се обърна към него и безграничната печал в очите й го уплаши.

— Не съм… разбрала видението… докрай.

Смъкна се от седлото, залитна и седна тежко до пътя. Кон изтича при нея и хвана ръката й.

— Недей да мълчиш! Големия мъж да не е пострадал?

— Не. Но гълъбицата умря.

— Знам, нали ми каза. Лъвът я ударил с лапа. Какво се случи с Руатан?

Ворна мълчеше и той долови, че тя напряга волята си, за да каже нещо. Търпението не му беше присъщо, но той седеше неподвижно и я гледаше. Ворна впи поглед в него и този път тя хвана ръката му.

— Конавар, няма думи, с които да смекча някак тази вест. Гълъбицата беше Тей. Излязла е с Руатан и са ги нападнали. Стрела я е пронизала в сърцето.

Той чуваше думите й, но те не означаваха нищо за него.

— Тей е яздила с Руатан и са я ранили? — попита зашеметено.

— Тя е мъртва, Кон. Убиха я.

— Не може да бъде! Грешиш. Аз й обещах, че ще излезем на разходка. Тя ми е сърдита. Това е. Не говори така. — Ръцете му се тресяха от паника. — Тормозиш ме заради Ариан ли?

Тя тръсна глава и се изправи с мъка.

— Кон, понякога съм била и жестока. Но не мога да съм чак толкова жестока. Руатан се връща с трупа й към Старите дъбове.

Кон се надигна, краката не го държаха. Ушите му бучаха, нямаше никаква сила. В дебрите на паметта му някой шепнеше:

„Спазвай обещанията си, дори най-незначителните. Понякога, досущ както с преместено камъче започва огромно свличане, нищожна дреболия може да придобие страховито значение.“

„Рибке, аз винаги спазвам обещанията си.“

„Запомни, Кон — и най-незначителните.“

— И най-незначителните… — прошепна Конавар.

Отпусна се на колене и закри лицето си с длани. Ворна коленичи до него и хвана раменете му с тънките си ръце.

— Хайде, Кон, да ги посрещнем.

— Наруших обещанието си, Ворна. Наруших го.

— Ела.

И го дръпна да стане.

 

 

Рибарския леърд и синовете му седяха около дългата маса. Не бяха настроени приказливо, а той се наливаше със силно пиво, опразваше чаша след чаша.

— Няма да получим кръвнина — изсумтя Вор, най-големият син.

Рибарския леърд се вторачи в чашата си и настръхна. След малко вдигна глава да погледне Вор. Едрият младеж не криеше разочарованието си, плоското му грозно лице беше начумерено. Баща му потръпна още веднъж и огледа останалите. Неговите синове. Толкова надежди таеше за тях доскоро — да израснат силни, да прославят племето панони. Но те не бяха силни. Да, пращяха от мускули, обаче още живееха в неговата сянка. Той допи чашата на един дъх. От толкова пиво се чувстваше още по-потиснат. Пак се вторачи във Вор.

— Как можа да го бутнеш толкова недодялано, че да убие момичето?

— Малко си несправедлив — намръщи се синът му. — Той имаше твърде голяма мишена право пред себе си. Трябваше да му попреча. Нали не искаше Руатан да умре? Искаше да ти докара още говеда и коне. Стрелата трябваше да отлети встрани и да не улучи. Просто лош късмет.

— Само че е улучила! — озъби се Рибарския леърд.

Ръцете му стискаха чашата. Фитилът в един от трите фенера изсъска и угасна, в залата стана по-сумрачно. Друг от синовете му стана и свали фенера от скобата в стената.

Бащата пък хвана каната пред себе си, но тя беше празна. Подпря се на масата, за да стане.

— Само онзи глупак трябваше да умре — изръмжа той.

Изпсува и запрати чашата си към отсрещната стена. Взе празната кана и отиде да я напълни от бъчвата в дъното на залата. Започна да пие направо от нея, кехлибарената течност се стичаше по посивялата му брада и мокреше туниката. В унинието му напираше и страх. Дали бе нарушил своята геша? Не знаеше. А ясновидката Магрия бе напуснала селото същата сутрин, когато глупакът с лъка бе тръгнал да си отмъщава. Никой не знаеше къде е отишла. „Нека нито едно от твоите дела не разбие женско сърце.“ Почти през целия му живот неговата геша си оставаше само повод за кисели шеги. И в детството си, и в младостта си той беше грозник. Не беше от мъжете, по които жените се прехласват. Съпругата му се омъжи за него заради властта и богатството. Той си знаеше, че никога не го е обичала. Впрочем и той не я обичаше. Роди му петима синове и накрая каза, че иска къща на хълмовете. Рибарския леърд й построи къща и тя се премести там. Изобщо не му липсваше.

А сега една млада жена бе умряла, сърцето й пронизано от стрела. И тъкмо той бе пратил стрелеца.

Нарушил ли беше своята теша?

Пламъчетата на фенерите се разлюляха от студен повей. Вратата се затръшна. Рибарския леърд се взря в сумрака. Висок мъж стоеше до вратата, хванал лъскав меч.

Четирима от синовете му си говореха и не поглеждаха натрапника.

— В името на Таранис, кой си ти? — извика бащата, остави каната и тръгна към новодошлия.

Най-младият му син Алар се връщаше с фенера, в който бе сипал масло.

— Аз съм гибелта на твоя род — отговори непознатият.

Алар пристъпи към него и вдигна запаления фенер към скобата на стената. Воинът с меча направи три пъргави крачки, острието блесна и отсече главата на момъка.

Другите синове на Рибарския леърд наскачаха и се втурнаха към отсрещната стена, за да грабнат оръжия. Трима взеха мечове, четвъртият — копие. А баща им не шавна. Тялото на най-малкия му син падна зад масата, но главата се търкулна по посипания със стърготини под, очите се пулеха към него. Падналият фенер разсипа масло по дъските и запросветваха пламъчета.

Непознатият изрева и се хвърли към синовете му. Рибарския леърд, на когото му се виеше свят от изпитото, се затътри към малкото запалено петно на пода и се опита да стъпче огъня. Но пламъците плъзнаха по стърготините. Той се обърна тромаво и видя още двама от синовете си на опръскания с кръв под. Вор се опита да намушка врага с копието. Онзи отскочи встрани и заби отдолу меча дълбоко в корема на Вор, към сърцето. Вор изпищя ужасно.

След като бащата видя смъртта на синовете си, боецът тръгна към него.

— Не те познавам — ломотеше Рибарския леърд. — Не те познавам…

Отблизо различи, че жестоките очи са разноцветни — едното тъмно, другото светло. Мъжът спря пред него. Рибарския леърд чуваше зад гърба си все по-силното бумтене на огъня и пукота на запалени греди. В трепкащата светлина сякаш виждаше демон.

— Кой си ти?

Не дочака отговор. Острието разпори корема му и той се свлече на колене, а вътрешностите му се изсипаха на пода. Но яркият меч милостиво профуча към шията му.

 

 

Конавар взе фенер от стената и излезе в нощта. Огледа спящото село. Отиде до най-близката къща, плисна масло и го подпали. Вятърът тутакси раздуха пламъците, разнасяше ги към близките сламени покриви. Скоро лумнаха нови пожари. Хората започнаха да бягат от домовете си. Конавар сечеше наляво и надясно. Зад него огънят блъвна през отворената врата на Големия дом, после изскочи и през покрива.

Неудържим ужас обхвана селото — Кон бродеше между пожарите и убиваше всеки, когото можеше да достигне с меча. Нападнаха го двама младежи със сатъри. Закла ги. Мнозина бягаха от селото накъдето им видят очите.

Оплескан с кръв от главата до петите, Конавар избърса меча, прибра го в ножницата, взе една вила и метна горяща слама към покрив, който още не беше подпален. Дългата нощ се изнизваше, а той отиваше от една къща към друга, докато не опожари всички. Кожата му беше изгорена тук-там, накрая и наметалото му се подпали. Той го захвърли и хукна към малкия кей със седемте рибарски лодки. Мина цял час, докато подпали и тях — връщаше се да вземе с вилата още горящи парчета дърво, за да ги изсипе в тях.

Призори седеше до водата, лицето му почерняло от саждите, ръцете му целите в мехури. Големият дом се бе срутил, стърчеше само каменният комин. Накрая и той се килна и се стовари с трясък на земята. Пет лодки потънаха, една беше съсипана непоправимо, седмата бе угаснала и вълните още я клатушкаха. Всичко друго беше унищожено — къщите, бараките с мрежите, складовете.

Кон гледаше опустошението.

Чувстваше се изцеден. Дивия бяс го нямаше. Успя да стане и тръгна по довчерашната улица. Навсякъде имаше трупове, някои овъглени, други недокоснати от огъня. Видя, че не е подбирал жертвите си през нощта. Жени бяха паднали до мъжете си, в другия край на улицата имаше и две съсечени деца. Кървава диря показваше, че едното бе пропълзяло крачка-две, преди да умре.

Стоеше и оглеждаше мрачните свидетелства на своята ярост. Знаеше, че тя се е развихрила само отчасти заради алчността на Рибарския леърд.

Откакто се помнеше, искаше да е герой, за да заличи страхливостта на Варакон. Взираше се във въглените, в сивата пепел, носена от вятъра. Всичко се бе превърнало в пепел. Намерил бе истинска любима и я беше оставил да умре. Не само й бе изменил, а се беше превърнал и в убиец на жени и деца.

Сълзите пропълзяваха надолу по саждите; той се свлече на колене и закрещя името на Тей.

По околните хълмове оцелелите слушаха тези звуци, които сякаш не се изтръгваха от човешко гърло, звуци, кънтящи от скръб и безумие. Оцелелите се гушеха един в друг, молеха се този демон най-после да ги остави на мира.

 

 

От две седмици Конавар не се мяркаше никъде. Макар че го видяха да язди към Трите потока, той не отиде в селото. Руатан помоли Арбонакаст да го проследи, но накрая дирята прекъсна. Оставаше само надеждата да го открие хитроумният Паракс. Старият ловец разпита за любимите места на Конавар в детството му и за околните пещери. После тръгна на кон по хълмовете да търси следи. Вече познаваше навиците на младия мъж от предишното издирване. Той не искаше да бъде намерен, но трябваше да яде и да се топли.

А Паракс беше търпелив човек и зорките му очи не пропускаха нито една дреболия. На петнайсетия ден след изчезването на Конавар се натъкна на простичък капан за зайци и едва забележима диря. По нея стигна до пещерата, където бе живяла вещицата Ворна. Конавар цепеше дърва със стар сатър. Вдигна глава, когато ловецът слезе от коня, но не каза нищо. Взе наръч дърва и се върна в пещерата. И Паракс мълчеше. Той също събра дърва и последва господаря си в пещерата.

Кухината беше дълбока. Той огледа неприветливото място. Вода се стичаше по задната стена и се събираше в плитка вдлъбнатина, имаше грубо огнище и стар нар. Лавиците на западната стена бяха празни и покрити с паяжини. Двамата оставиха безмълвно дървата и Конавар седна до огъня. Беше отслабнал, очите хлътнали, лицето измършавяло. Паракс отиде при коня си и донесе торба с храна. Извади хляб и сирене и ги подаде на Кон, който завъртя глава и сложи две цепеници в огъня. Ловецът остави храната на лавицата над огнището и легна на нара. Дни наред бе издирвал Кон и умората му тежеше. Поспа около час. Когато се събуди, беше сам в пещерата. Стана, прозя се, протегна се и погледна към лавицата. Поне храната я нямаше.

Излезе, яхна коня си и потегли към Трите потока, за да съобщи на Руатан какво се е случило.

На следващия ден и Руатан отиде в пещерата. Седя там няколко часа. Кон не се появи. Той реши, че синът му знае, че е дошъл, но не иска да говорят, и това го натъжи. И той като Паракс остави храна, преди да се върне в селото.

Вечерта на седемнайсетия ден, докато Кон дереше един заек, на входа на пещерата спря стройна фигура. Ериата. Кон си пое дъх, отвори уста да каже нещо, размисли и продължи да дере заека.

— Колко дълго ще останеш тук? — попита тя.

— Не знам. Не ми додявай.

— Защо? За да продължиш да се изтезаваш сам ли? Не си първият мъж, загубил любимата си. И няма да си последният.

— Нищо не разбираш! — изсъска той.

— Обясни ми — настоя Ериата. — Обясни ми защо новият леърд седи в пещера, докато други изпълняват задълженията му.

Ериата влезе. Нямаше свещи или лампи, светлината от огъня беше оскъдна. Кон й се стори безчувствен, сякаш душата му бе опустяла.

— На церемонията Литинг хората те избраха. Сега си леърд. И защо се свираш тук? Съпругата ти е мъртва, ти отмъсти за нея. — Никакво изражение не се мяркаше в очите му. Тя въздъхна и продължи: — Какъв смисъл намираш в това… изгнание, което си наложи сам?

— Няма смисъл. — По бузите му се застичаха сълзи. — Махни се!

Тя се застави да вложи колкото може по-силно презрение в смеха си.

— Не ми е хрумвало, че ще видя това някога. Великият Конавар — съсипан. Циврещ като бебе.

Той се вбеси в миг и надвисна над нея.

— Да те няма! — процеди, награби я за раменете и я метна към отвора на пещерата.

Ериата падна тежко и извика не толкова от болка, колкото от изненада. Кон я загърби и се върна при огнището.

Тя седна и разтърка ударената си ръка.

— Няма да си тръгна.

— Прави каквото искаш.

Ериата беше доволна, че поне го изтръгна от вцепенението. Сега оставаше да го накара да говори.

— Искам да разбера — започна тя тихо и отиде да седне до него. — Кажи ми защо си тук. Кажи ми и ще си отида. Ще имаш покой, какъвто искаш.

Отначало изглеждаше, че той не й обръща внимание. Доодра заека и остави месото настрана. Когато заговори, почти шепнеше.

— Бях предупреден да спазвам всички свои обещания. Отнесох се лекомислено към това. И защо не? Нали съм Конавар? — Изрече името си като проклятие. — Знае се, че Конавар държи на думата си. — Впи поглед в огъня. — Казах на Тей, че ще се разходим с коне. Обещах да се върна по пладне. Наруших обещанието си й тя отиде при езерото с Руатан. Отиде да умре. И защо закъснях? Защото бях с друга жена. Сношавахме се като разгонени животни.

— Какво очакваш да ти кажа? — Ериата поклати глава. — Че не си съвършеният мъж ли? Ха… Все едно някога е имало такъв. Нарушил си дребно обещание, а последствията са били ужасни. Не бих се опитала да те разубеждавам за това, приятелю. Това нарушено обещание ще тегне над тебе до края на живота ти. И още дълго споменът ще бъде непоносим. Може би винаги. Всички носим рани в душите си. Веднъж ми каза, че си решен никога да не приличаш на баща си… да не бъдеш страхливец. А сега помисли — как би нарекъл човека, който е направил грешка и после е избягал от последствията? Поне аз наричам такъв човек страхливец. Ти също ми каза и че някой ден армията на Каменград ще навлезе в нашите земи, а ти си решен да ги възпреш. Е, изчезна ли тази опасност? Или вече си равнодушен към тази земя и своя народ?

— Не съм — призна Кон.

— Ако е така, какво правиш тук?

— Опитвам се да проумея защо се обърка моят живот. Ти ми помогна преди, когато споделих как оставих онези деца да умрат. Приех твоите думи. Повярвах ти. Може би защото копнеех да повярвам. Но случилото се сега наистина ме съсипа. Тей беше прекрасна, животът беше пред нея. В нея намерих сродна душа. Знаех го още в деня, когато я срещнах. И днес съм още по-уверен в това. Не седя тук, затънал в съжаление към себе си. Не се наслаждавам извратено на скръбта. Смазват ме угризенията. Разяждат духа ми, защото вече не мога да променя стореното. Не мога да изкупя вината си.

— Не можеш — потвърди Ериата. — Тей е мъртва. Духът й отлетя.

Кон я погледна стреснат.

— Мислиш, че е само заради Тей ли? Не знаеш ли какво се случи в Сияйна вода?

— Убил си виновниците. Всеизвестно е.

— О, ако това беше цялата истина… Кажи ми защо дойде тук. Но бъди искрена.

— Майка ти ме помоли. Тя вярва, че с тебе сме… — Ериата се усмихна смутено — … близки.

— Права е — натърти Кон. — Ти си сред най-близките ми приятели. Но дори пред тебе ми е трудно да изрека истината. Не искам да ме намразиш.

Ериата се смръзна.

— Кон, най-добре ще е, ако ми кажеш какво ти тежи.

— Изгорих селото. Има и по-лошо. Трудно ми е да си спомня как отидох в Големия дом на Рибарския леърд. Гневът, скръбта, срамът сякаш ме превърнаха в буца лед. Влязох, убих и него, и синовете му. Навсякъде имаше пламъци. Залата гореше. Не помня как започна пожарът. Но аз излязох с фенер и подпалих къщите до Големия дом. В главата ми все едно вилнееше буря, около мен тичаха и пищяха хора. И аз ги съсичах. Избих ги, Ериата. Когато се зазори, тръгнах из пепелищата. И видях труповете. Имаше две мъртви деца. Имаше и жени.

— Убил си жени и деца?! Кон… това е гнусно злодеяние.

— Знам. — Той се извърна. — Не знаех какво да правя, затова дойдох тук, опитвах се да помисля. Да, извърших страшно зло и няма оправдание за мен, макар че тогава дори не разбирах какво правя. Когато видях труповете, все едно някой заби копие в сърцето ми. Ако можех да им върна живота, като дам своя, щях да го направя без миг колебание.

— Само че не можеш да им върнеш живота — каза неприязнено Ериата. — Никой не може. И няма как да изкупиш вината си. Опетнил си душата си завинаги. Тяхната смърт ще те измъчва до последния ти дъх. Заслужаваш го. Заблудих се, че си извлякъл поука от сраженията срещу пердиите. Мислех, че си прозрял как омразата винаги води към поквара и зло. За доброто на всички ни се надявам поне сега да си разбрал това.

— Разбрах. Тази поука е като дамгосана в душата ми. — Кон погледна суровото й лице, видя студения й поглед. — Още ли сме приятели?

— Няма да те лъжа, Кон. Ти падна в очите ми. Мислех, че си по-силен. Открай време разбирах, че насилието се е затаило в душата ти, но се залъгвах глупаво, че можеш да го обуздаеш.

— Значи не сме приятели…

— Винаги ще сме приятели — поправи го тя по-кротко. — В тебе има много доброта, още има на какво да се възхищавам. И като твоя приятелка мога само с безмерна печал да кажа колко съжалявам, че загуби Тей. Недоумявам обаче как си могъл да легнеш с непозната, щом толкова обичаше Тей?

— Не беше непозната. Срещнах Ариан. Не знаех, че живее близо до Старите дъбове. Отбих се да говоря с пастирите, които се грижат за добитъка на Дългия леърд. И тя беше там. Сама. Вярвах, че всичко това е останало в миналото. Аз не я обичам! Но когато я доближих…

— Виж ти… — ехидно промълви Ериата. — Това поне го разбирам. И ти знаеш, че се нарича похот. За повечето мъже е като проклятие по рождение. — Изражението й се смекчи. — Но ти обичаше Ариан до полуда. Помня нощта, когато ми говореше за нея. Очите ти сияеха от любов. — Погледна кървясалите му очи, в които сякаш витаеха призраци. — Откога не си спал?

— Май от няколко дни. Щом заспя, сънувам Тей. Събуждам се и в първия миг си мисля, че е жива. И ме чака. — Кон потрепери. — Предпочитам да не спя.

— Е, значи е време да си отспиш. Хайде — подкани го тя.

Той се изправи немощно.

— Не заслужавам твоето приятелство.

— Прав си, не го заслужаваш. И въпреки това съм твоя приятелка.

Помогна му да се съблече. Дрехите му бяха мръсни, на ръцете му засъхваше кръв. Ериата го крепеше до леглото, сложи го да легне, смъкна дрехите си, притисна се до него и го зави. Опря главата му на рамото си.

Кон заспа.

Тя лежа до него поне час. Измъкна се полека, облече роклята си, яхна коня му и отиде до селото. Върна се преди изгрев. Той още спеше. Събуди се от миризмата на пържен бекон. Слънцето огряваше входа на пещерата и той виждаше късче от ярката синева на небето. Седна и видя, че наблизо са сложени чисти дрехи за него.

— Иди да се измиеш в потока — каза Ериата. — После ела да ядеш.

Той стана и излезе на слънце. Ериата счупи две яйца, разбърка ги в тигана с бекон и препече няколко филии хляб. Кон се върна, избърса се и облече новите дрехи. Закусиха, без да говорят. Тя го наблюдаваше изпитателно. Погледът му не беше толкова изтерзан, започваше да прилича на младежа, когото познаваше.

— Готов ли си да излезеш от тази пещера?

— Да. Ще се върна в света. Но няма да съм същият.

— Бъди по-добър, скъпи приятелю.

Паракс го чакаше пред пещерата с втори кон. Усмихна се и вдигна ръка за поздрав.

— По-добре ли си, момко?

— Горе-долу, старче. Как ме намери?

Ловецът се ухили.

— По твоите следи и слепец би те намерил. Едва ли си струваше да губят времето на велик следотърсач като мен. Готов ли си да тръгнем?

Конавар кимна.

— Готов съм.