Дейвид Гемел
Меч в бурята (16)

14.

Фялок се взираше в лицето на своя съперник и не откриваше страх. Само изненада.

— Искаш да се биеш с мен? Сега?

— Ако не си прекалено уплашен — отвърна Фялок.

Още от последния ден на Игрите си мечтаеше как ще просне в несвяст наглия младок. Всичко бе потръгнало зле оттогава. Тей се бе настроила срещу него, а сега селището, което трябваше да опази, беше опустошено от набега на разбойниците. Не можеше да забрави онези мигове, когато чу смразяващия глас: „Ако го удариш, ще те убия.“ Трябваше да се обърне и да цапардоса Конавар, да го повали на колене. А вместо това се бе вцепенил и само гледаше как младокът отиде да танцува с Тей.

Тогава го споходи жестокото предчувствие, че я е загубил. Спомни си как настръхна, сякаш бе премръзнал, как покрусата натежа в душата му. В твърде бурния живот на душата му любовта към Тей оставаше единствената неизменна опора. Отначало просто се радваше да вижда очарователното дете, отнасяше се съвсем бащински към нея. Научи я да язди, да стреля с лък, дори да се бие с меч. Силна ли? Разбира се, че Тей беше силна. Нали и Фялок й бе помогнал да стане силна. А когато започна да се преобразява в жена, обичта му също разцъфтя. Тя се радваше на времето, прекарано с него в езда и лов, и той се надяваше, че и нейните чувства са се променили в съзвучие с неговите.

Но след Игрите стана опърничава и несговорчива. Фялок научи от своите бойци, че е разпитвала за Конавар. За Момчето, което се би с мечока. За Мъжа, който уби злия крал. За Конавар Воина.

Конавар… Все този Конавар…

Какво бе извършил, което Фялок не би могъл да постигне? Отговорът се изчерпваше с една дума — нищо.

Заблуждаваше се, че всичко това няма значение. Конавар беше далеч от Седемте върби. След време Тей щеше да го забрави. Напразни надежди. На Дългия леърд му бе скимнало да изпрати новия си любимец при тях и Фялок веднага забеляза каква светлина озари очите на Тей. Зърна и призрака на своето поражение. На трийсет и една почти можеше да е баща на Тей и полека проумяваше, че тя вижда в него само по-възрастен приятел и закрилник. Мъж, на когото може да разчита. Но не мъж, с когото би легнала. Прозрението беше почти непоносимо. Вкопчи се в него като злобно куче, впило зъби в сърцето му.

И ето, че Конавар бе спасил Тей в гората. Фялок знаеше, че това е краят. Никога не бе обичал друга жена. Без онази лъжа, с която бе подмамен да търси планински лъв, тъкмо той — Фялок, щеше да брани Тей от разбойниците, щеше да я защити от злото. И може би тя щеше да се отнася съвсем различно към него след този ден.

Как пък не. Дори боговете не бяха на негова страна, а само му пращаха лош късмет на всяка крачка.

Върна се в Седемте върби, след като уби Фейтън, отиде при порутения Голям дом и в светлината на гаснещия огън зърна Тей заспала в прегръдката на Конавар. Поне беше искрен пред себе си и призна, че изглеждат родени един за друг. Почувства се съкрушен. Стоя безмълвно почти час, гледаше ги, видя как Конавар я настани нежно да спи и сложи наметалото си под главата й.

Знаеше, че не може да убие Конавар. Бездруго бе загубил Тей.

Но у него бушуваше изгарящото желание да стовари юмрука си в лицето на съперника си, да го събори на земята и да застане над безчувственото тяло, да си докаже, че превъзхожда мъжа, който му бе откраднал любимата.

Ръцете му потръпваха от нуждата да удря. И чу гласа си сякаш отстрани:

— Ако не си прекалено уплашен.

Конавар се усмихна. И в следващия миг го удари с юмрук. Силата и бързината му изненадаха Фялок, но той понесе болката с лекота, пристъпи и левият му юмрук натресе като боздуган бузата на Конавар. По-дребният младок не отстъпи и боят започна.

Фялок се чудеше на мощта, скрита в тялото на противника му. Конавар беше малко по-висок от шест стъпки, тоест с половин стъпка по-нисък от него, и доста по-лек. Но юмруците му разтърсваха неочаквано и винаги с безукорна точност. Обмисляше светкавично какво прави и оставаше хладнокръвен. Не допускаше свирепостта да го направи опасно безразсъден. Фялок му се възхити.

Конавар заблъска като с чукове по корема му. Фялок го хвана за косата с лявата ръка, бутна главата му назад и го раздруса с къс прав удар на дясната. Коленете на младежа като че се подгънаха. Фялок пусна косата му и се канеше да удари по-силно с дясната ръка, но Конавар скочи напред и го халоса с чело в лицето. Главата на Фялок сякаш избухна и той се дръпна. С два безмилостни удара на лявата ръка Конавар го принуди да отстъпи още малко, но Фялок пресрещна третия с дясната си ръка, замахна в дъга с лявата и сцепи кожата на скулата му.

Двубоят се проточваше. Срещу всяко попадение в главата и тялото на противника Фялок понасяше две. Но долавяше как силата на Конавар се изцежда почти незабележимо. Знаеше, че неговите страховити удари я смачкват. По бузата на младежа пълзеше струйка кръв, едното му подуто око почти се затвори. Фялок вече дебнеше за довършващия удар, но прибърза, не се предпази и десният юмрук на Конавар му счупи носа. Кръв опръска мустаците на великана и той също започна да се поддава полека на болката.

Сега и двамата се движеха по-бавно, търсеха пролуки в защитата на противника. Кон улучи още два пъти строшения нос на Фялок, който пък упорстваше с ударите по насиненото му око. Великанът не се съмняваше как ще завърши двубоят. Умел огромен боец винаги успява да се справи с умел по-дребен боец. Никога не бе виждал да се случва обратното. Още имаше предостатъчно сила в грамадните си мускули и вече усещаше ударите на младока, сякаш го жилеха пчели, нищо повече. Фялок имаше нужда само от един по-мощен удар с дясната ръка. Конавар пак се нахвърли с мълниеносна поредица от прави удари с лявата ръка в тялото и тежък замах отстрани с дясната към главата на Фялок. Така Фялок получи шанса, който търсеше. Десният му юмрук запрати Конавар назад. Конавар се просна по гръб, скочи, олюля се и нападна отново. Фялок го пресрещна повторно с юмрук в главата. Очакваше всичко да приключи, но Конавар се насили да стане и тръгна към него, макар че се задържаше с мъка на крака.

Фялок го остави да доближи, цапардоса го с ляво кроше, с дясната ръка улучи брадичката му отдолу нагоре. Конавар пак се стовари на гръб, изсумтя, обърна се по корем, подпря се на колене, изправи се, стисна юмруци и затътри крака към Фялок.

Колкото и враждебно да беше настроен към него, великанът уважаваше смелостта. Може би в друг ден щеше да пребие наглеца, но вече бе излял яростта си в мъченията, на които бе подложил предателя Фейтън, преди да му отнеме живота. Не успяваше да събере достатъчно гняв и с изненада откри, че двубоят му омръзва. Протегна ръце, за да задържи младежа на разстояние от себе си.

— Стига ти толкова, дребосък. Край.

— Удряш силничко — изфъфли Конавар през подутите си устни. — По някое време се заблудих, че може и да победиш — добави ухилен.

Фялок се подсмихна.

— Признавам, че ти си най-добрият за нея. — Усмивката му изчезна. — Грижи се за Тей. Отнасяй се почтено с нея. Ще те държа под око. Ако й измениш някога, ще те намеря където ще да си и ще те гледам как умираш бавно в страшни мъки.

— Много приятно е след бъхтенето с юмруци да чуеш такива мили думи — каза Конавар.

Отидоха при общия кладенец на Седемте върби. Фялок извади кофа студена вода и изми кръвта от носа си, а Конавар се плискаше упорито, за да охлади поне малко отоците.

— Ако ще ме държиш под око, трябва да си наблизо — подхвърли младежът. — Ела в Трите потока за празника Самиан.

— Няма какво да правя във вашето село.

— Може би ще откриеш, че не е така. Имам подарък за тебе, Фялок.

— Що за подарък?

— Ела в Трите потока и ще научиш.

 

 

Огньовете горяха, месото се печеше, буйните мелодии на гайди и тъпани се разнасяха надалеч, слънцето залезе в пищно озареното небе и нощта на Самиан започна. Стотици риганте от околните села се бяха събрали в Трите потока, за да присъстват на сватбата и да се натъпчат до пръсване с вкусното телешко, за което се бе погрижил Руатан.

Идваше зимата, на племето отново предстояха тежки месеци в оскъдица. Тази нощ щяха да се веселят и да пируват до насита, щяха да танцуват и да пеят. Време за пиянство и смях, за радост преди мрачната суровост на зимата.

Дългия леърд седеше в челото на почетната маса с Конавар от дясната си страна и Тей от лявата. Руатан и Мерия се настаниха наблизо. До Мерия седна Макус, старшият съветник на владетеля, невъзмутим мълчалив мъж на средна възраст с оредяваща прошарена коса и зорки будни очи. Предпочиташе да слуша, вместо да говори. Мерия си казваше, че е симпатичен човек, защото охотно признаваше пред себе си, че тя пък е твърде приказлива и цени търпеливия слушател.

Руатан й бе разказвал за Макус, който сред свои беше кротък човек, но на бойното поле се превръщаше в корав предводител, сражаващ се със свирепостта на вълк единак. Нямаше съмнение, че Руатан му се възхищава.

— Говори се — тихо каза Мерия, — че Дългия леърд ще обяви нещо пред всички тази вечер.

— Така е, госпожо — кимна Макус.

— Какво ще каже?

— Не е редно аз да говоря преди него — усмихна се съветникът. — Имаш прекрасна рокля. Рядко съм виждал толкова омайващ оттенък на зеленото.

— Бануин… един наш приятел ми я донесе при последното си завръщане. Ушита е от коприна, която пък е пренесена от място на две хиляди мили оттук. Любимата ми рокля, макар че ми отесня мъничко напоследък.

— И най-хубавият плат се свива с времето — отвърна той с безупречна любезност.

Брефар беше до Гованан в другия край на масата. Затова пък дванайсетгодишният Бендегит Бран седеше до Кон. Тази подредба дразнеше Брефар. Нали беше втори по възраст след Кон? Защо глезеха така най-малкия? Не че завиждаше на Бран. Момчето преливаше от щастие и Брефар се радваше за него, но си рече, че това пренебрежение към самия него е ненужно. Погледна към Тей. Тя беше пленително красива в бялата рокля, украсена с перли. На челото си имаше сребърна диадема с три опала. Тей се озърташе често към Кон, който говореше с баща й.

Непобедимият герой! Брефар си втълпяваше, че брат му трябва да е бил благословен още при раждането си. Момчето, което се би с мечока, Мъжът, който уби злия крал. А отскоро — Спасителят на прекрасната Тей. Десет години спокойствие в Седемте върби, но щом брат му се появява там, разбойниците нападат и легендата за Кон се разнася чак до небето.

— Измисли ли какво трябва да се направи? — попита Гованан.

— Какво?

— Нали ще правиш по-добро седло за новите бойни коне?

— О, това ли… Засега обмислям разни хрумвания — измъкна се Брефар. — Може би седлото трябва да е по-високо и отпред, и отзад.

— Може и да има полза — намръщи се Гованан, — но ездачът пак ще бъде принуден да се държи за седлото, значи щитът ще му пречи.

Брефар се чудеше би ли могъл да изпълни молбата на Кон — да измисли как конниците да са по-устойчиви на седлата. Седлата на племенните бойци бяха съвсем прости. Ездачът се задържаше на седлото по време на битка, като стискаше с бедра тялото на коня. Затова беше толкова лесно да го съборят с тежък удар по щита или с ритник, както и да бъде смъкнат на земята от пешак. На Брефар му идеше да откаже. Седлата изобщо не му бяха интересни. Но само докато не чу думите на Конавар — че той е единственият находчив човек, който ще открие решението, изплъзнало се на всички други досега. Брефар толкова се въодушеви от това признание за дарбите си, че се съгласи веднага.

От месец и половина умуваше за това и все не можеше да измисли нищо. Изведнъж се усъмни, че тъкмо това е била целта на Кон — дали не предвкусваше деня, когато Брефар ще си признае, че не му стига ум да преодолее затруднението?

Пак се поддаде на досадата.

Отяде му се, стана и тръгна между празнуващите. Видя Гуидия до огромния Фялок. Тя играеше с кичури от косата си, наклонила съблазнително глава. Кръгът се затваряше потискащо — след унижението онази нощ, когато Фялок го блъсна, Гуидия му каза, че не иска да обиколи дървото с него. Брефар се помъчи да й обясни, че ако не беше намесата на Конавар, щеше да се опълчи на Фялок, защото изобщо не се страхува от него. Гуидия пък го увери, че не се съмнява в това и че решението й нямало нищо общо с неприятната случка. За нея той бил добър приятел, а не любим.

Лъжлива крава! Смяташе го за страхливец. Затова бе развалила годежа.

На ливадата деца се забавляваха на въртящата се люлка. Нанкумал я бе измислил преди няколко години. Хитроумно изобретение. На върха на стълб бяха здраво закрепени въжета, шест деца можеха да се настанят в примките на въжетата, които висяха малко над земята. Нанкумал хващаше ръчките, които бе забил в стълба, и започваше да го върти. Въжетата се опъваха и се издигаха все по-високо встрани от стълба, децата пищяха от удоволствие, вкопчени с все сила във въжетата. Брефар се усмихна, спомняше си своето невинно детство, когато светът изглеждаше толкова хубав. Тогава за него баща му беше крал, а по-големият брат — принц. Обожаваше и двамата.

Осени го вдъхновението и той се почувства опиянен. Въжета… Примки… Въжета с примки в краищата от двете страни на седлото. Така ездачът ще бъде много по-устойчив. Не… Примките не са подходящи. Ще се стягат около ботушите и ще пречат при слизането от коня. Пръстен от корава кожа ще свърши работа. Почти му се замая главата от вълнение. Седна на тревата и се замисли още какво трябва да усъвършенства. Конниците са с различен ръст, значи въжетата трябва да се нагласяват според дължината на краката. По-добре да използва кожени ремъци с подвижна катарама като на колан.

Още седеше там, когато Дългия леърд потропа с чашата си по масата, за да призове към тишина. Брефар се втурна към мястото си.

— Приятели мои — разнесе се дълбокият гърлен глас на владетеля, — събрахме се тази вечер да отпразнуваме още нещо освен Самиан. Моята дъщеря Тей се омъжва за Конавар. Благославям ги. Те са прекрасни, силни и горди. Намирам само една причина за тъга — майката на Тей не доживя да се радва на щастието й… — Той сведе глава и въздъхна. — Аз остарявам и умората натежава на раменете ми. — Мнозина се развикаха насърчително: „Не е вярно!“, но той вдигна ръка, за да млъкнат. — Истина е, макар да съм ви благодарен за подкрепата. След половин година ще се оттегля. Ще се върна в бащините си земи на западния бряг. Посочвам Конавар за свой наследник. Разбира се, вие също ще изразите волята си на церемонията по избора. Приемам Конавар за свой син и в него виждам надежда за бъдещото добруване на нашето племе. А сега нека приветстваме моите деца, които ще обиколят дървото.

И поведе дъщеря си към Старшето дърво. Там Конавар хвана ръката й и двамата тръгнаха бавно около прастария дъб, за да изрекат обетите си. Щом завършиха кръга, Конавар прегърна Тей и я целуна под одобрителните възгласи на тълпата.

Брефар стоеше по-назад и не викаше. Кон щеше да бъде новият леърд… защото бе намушкал два пъти някакъв си мечок.

Избърса припряно сълзите на безсилна ярост, защото Кон и Тей идваха към него. Усмихна се с голямо усилие. Тей го целуна по бузата, Кон го прегърна.

— Каква чудесна нощ, Крило! — каза брат му.

— Да, чудесна е. Надявам се да сте много щастливи. Уверен съм в щастието ви.

— Ще танцуваш ли с мен, Крило? — помоли Тей.

Под звуците на музиката, които сякаш ехтяха сред звездите, Брефар танцуваше с Тей в кръг от стотици хора. Той беше добър танцьор и се зарадва на ръкопляскането накрая.

— Надявам се и за мен да бъдеш добър брат, какъвто си за Конавар — каза му Тей. — Той все говори за тебе.

Брефар целуна ръката й, преди да се усети какво прави, и обеща:

— Ще бъда.

Тя отиде да танцува с Кон, десетки двойки се присъединиха към тях, а Брефар се изниза в мрака.

 

 

Празненството беше в разгара си, шумно, буйно и весело. Кон и Тей се отдалечиха незабелязано към къщата, където щяха да живеят. Поседяха пред огъня прегърнати, после тя стана и започна да съблича бялата си рокля. Движенията й издаваха колко е неуверена. Кон лежеше на килима пред огнището и се наслаждаваше на красотата й. Трите опала на сребърната диадема отразяваха пламъците. Тей смъкна роклята от раменете си към кръста и я изхлузи на пода. На Кон му беше трудно да вдиша. Кожата й беше млечнобяла, гърдите й — по-големи, отколкото изглеждаха под плата.

— Мисля, че е време и ти да махнеш тези дрехи — каза му Тей с престорена строгост.

Той я послуша и когато я прегърна отново, ръцете му трепереха. Плъзна пръсти по кожата на гърба й, изумен от съвършенството на притисналото се до него тяло. Не помнеше да е преживявал такава безгранична радост.

Въпреки уроците на Ериата отначало се любиха свенливо и недодялано. В един миг Тей се изкикоти и Кон се разсмя неволно. Най-после си отдъхнаха и се отпуснаха.

Лежаха на широкото легло, говореха си, прегръщаха се, радваха се на омайното сливане.

Посред нощ Кон стана и започна да се облича.

— Къде отиваш? — сепна се Тей.

— В гората с Дървото на желанията.

— Гората на сидите ли?

— Да. Не се тревожи. Поканен съм. Ще говоря с Тагда.

— Но той е Демонът на сидите. Ще те убие!

— Не ме уби при предишната ни среща.

— Да не ми се присмиваш? — усъмни се Тей. — Наистина ли си говорил с Тагда?

— Яви ми се в гората недалеч от Седемте върби. И дори ме сгълча, че още не съм обиколил дървото с тебе.

— Заклеваш ли се, че казваш истината?

— Не те лъжа. Той пожела да отида при Дървото на желанията именно в нощта на Самиан.

— Ще дойда с тебе.

— Няма да е благоразумно. Не знам почти нищо за нрава на боговете, но се уверих, че човек не бива да се отнася лекомислено към тях. Той поиска да отида аз. Не спомена никой друг. Ще се върна скоро.

Целуна я, сложи си наметалото и тръгна през поляната покрай малцината будни, после продължи нагоре по ливадите към далечните дървета.

Лъхаше ветрец, въздухът беше хладен и чист, наситен с миризма на трева и листа, съвсем леко се усещаше димът от огньовете, които останаха далече зад него. Кон поглеждаше нагоре към назъбените очертания на планината Друаг и почувства гордостта да напира като прилив в душата му. Тази земя беше прекрасна, а той бе благословен от съдбата да живее на нея.

Щом доближи дърветата, забеляза Горския старец, брадата от мъх зеленееше чудато на лунната светлина. Без да продума, Тагда се обърна и влезе в гората, наметалото от листа шумолеше с вятъра. Кон го следваше и накрая видя, че са стигнали до трънливия гъсталак, където бе зърнал сърнето.

— Колко близо до смъртта беше тогава… — промълви Горския старец.

— Но вместо да умра, ти ме възнагради с нож.

— Склонен съм да призная, че харесах онова дете, особено след като ме изнесе от шубраците. Носеше ме много внимателно. Помниш ли как огледа раните по тялото ми, а после заръча да потърся майка си?

— Помня. Има ли истински сърни в тази гора?

— Няма. Риамфада ти изпраща поздрави с много обич. Щастлив е тук.

— Сега един от сидите ли е? — учуди се Кон.

— Не можеш да се превърнеш в сид, Конавар. Както не можеш да станеш куче или кон. Ние сме различни същества. Все пак дарихме духа му с някои от нашите сили.

— Може ли да ходи?

От Тагда се разнесе бучащ ритмичен звук, в който Конавар разпозна смях. Горския старец не отговори на въпроса, а попита:

— Как е младата ти невяста?

— Неописуемо красива е. Благодаря ти, че ми помогна да я спася.

— Нищо особено не направих.

— Може ли да помоля за още една услуга?

— Да, но не обещавам, че ще изпълня молбата ти.

— Би ли върнал на Ворна силите, които имаше?

Тагда мълча дълго, Кон не смееше да прекъсва размислите му. Накрая гласът на Горския старец се смекчи още повече.

— Харесвах детето, харесвам и мъжа, в когото се превърна. Ти помниш обещанията си. Срещал съм твърде малко хора, които не забравят. А аз живея отдавна на тази земя. Така да бъде. Ще изпълним молбата ти. Конавар, а как ще отговориш ти, ако аз поискам нещо от тебе?

— Ще се съглася.

— Каквото и да поискам ли?

— Не и ако сметна, че ме подтикваш към зло. С всичко друго ще се съглася.

— „Зло“ е интересна дума. Ако си бродил по света десет хилядолетия, започваш да виждаш всичко с друг поглед. Лисицата яде пиленцата на яребицата. За лисицата това е вкусна закуска. За яребицата — ужасно нещастие. Всичко зависи от гледната точка. На лисицата или на яребицата.

— Повече от хиляда деца бяха убити в долините на пердиите, защото не можеха да бъдат продадени на робските пазари в Каменград — напомни Конавар.

— Виждал съм смъртта на десетки милиони. Ще видя и твоята смърт, и смъртта на твоите синове и внуци. Колко мъже уби досега и лиши света от техните деца? Твоят меч колко деца остави сираци? Добър или зъл си за тези деца, как мислиш? По своя опит съдя, че човешкият род рядко върши добро, много по-често е себичен или зъл. Но не те повиках тук, за да спорим. Ела с мен, още някой иска да говори с тебе.

Отидоха навътре в гората. Там до едно дърво седеше увитият в дебели дрехи Риамфада, какъвто Кон го бе видял за последен път — с бледо изпито лице и огромни очи. Сърцето му щеше да изскочи. Втурна се и коленичи до своя приятел.

— Ох, колко се радвам да те видя, рибке. Как си?

Риамфада се засмя щастливо и хвана ръката му. Кон усети слисан топла плът като своята.

— По-добре от всякога съм.

— Нали уж можеше да ходиш тук?

— Мога. Да ходя, да тичам, да танцувам. Мога да се зарея под облаците и да видя планините отгоре. Помислих, че ще бъде… по-привично за тебе да ме видиш какъвто бях.

— Липсваш ми — призна Кон и се настани до него. — Липсваш на всички ни.

— Ти не ми липсваш — усмихна се малко виновно Риамфада, — защото те гледам често. И аз бях в земите на пердиите, когато те изцелихме, макар че ти не можеше да ме зърнеш.

— Защо не се показа?

Риамфада се засмя.

— Мислех, че си се досетил — нали ти оставих направения от мен меч? Хареса ли го? Никога няма да ръждяса, нито ще се нуждае от заточване. Ще бъде ярък и остър, докато си жив.

— Оръжието е несравнимо с всяко друго. Но защо не поиска да говориш с мен?

— Приятелю, сега съм при сидите. Те имат строги правила за срещите със… смъртните. Нарушаваме ги съвсем рядко. Но аз помолих да говоря с тебе за последен път.

— Радвам се.

— И аз. Жалко, че не мога да ти кажа всичко, което научих. Щеше да ти олекне и щях да ти спестя много страдания. Но не мога. Позволено ми е да ти кажа само тези думи: „Спазвай обещанията си, дори най-незначителните.“ Понякога, досущ както с преместено камъче започва огромно свличане, нищожна дреболия може да придобие страховито значение.

— Рибке, аз винаги спазвам обещанията си.

— Запомни, Кон — и най-незначителните.

Кон се разсмя.

— Добре, ще запомня.

— Какъв е замисълът ти?

— Поръчах на мнозина ковачи в земите на риганте да изработват ризници. Ще ги дам на бойците, които ще събера в малък, но важен отряд. Доведох и едри бойни жребци, за да развъдим нови, по-силни коне. Знаеш ли, че вече съм наследник на Дългия леърд?

— Знам. Видях и конете. Хубави животни.

— Само хубави? — прихна Кон. — Великолепни са! Ако се възползваме добре от тях, ще ни помогнат срещу армията на Каменград.

— Нужни са ти не само силни жребци…

— Да, прав си. Ще се нуждаем от дисциплинирана и добре снабдена войска.

— Няма да ги победиш само с мъжете от риганте. Трябва да се съюзиш с норвиите, с паноните и всички останали по-малки племена.

Кон кимна.

— Това ме безпокои отдавна. Нито един леърд не желае да се подчинява никому.

— Трябва да ги убедиш, да ги привлечеш — настоя Риамфада. — Някои с ласкателства, други с обещания за плячка, трети… с война.

— Изобщо не съм убеден, че ще се съгласят да изпълняват моите заповеди.

Риамфада въздъхна.

— Няма да се подчинят на тебе, Кон. Но ще се подчинят на краля.

— Крал ли? Знаеш, че нямаме крале на нашия остров. Последният е бил свален от трона преди столетия.

— Ако искаш, наречи се боен вожд или каквато титла ще ти послужи най-добре, за да обединиш племената. Но всъщност ще бъдеш крал. Повярвай ми, това е предначертано.

Кон се облегна и обгърна с ръка крехките рамене на Риамфада.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Спазвай обещанията си, Конавар — прошепна приятелят му, надигна се плавно и разпери ръце. — Сбогом, приятелю.

Последните думи прозвучаха като спомен за далечно ехо и Кон остана сам. Озърна се. Тагда стоеше в края на поляната.

— Конавар, време е да се върнеш в човешкия свят.

 

 

Ворна се събуди и настръхна от студа в спалнята. Чувстваше се странно, главата й сякаш беше олекнала. Зачуди се дали не е някаква простуда. Седна в леглото и отмести завивката. Капакът на прозореца беше затворен, но съвсем тесните пролуки отстрани светеха ярко. Малкият Бануин още спеше, чуваше тихото му дишане. Тя стана, отиде при огнището и разръчка въглените с надеждата да изрови малко жарава, за да сложи подпалки. Но огънят беше угаснал. Ядоса се, че не бе покрила жаравата с пепел вечерта.

Не бе останала дълго на пиршеството. Времето й през последните дни беше запълнено с приготвяне на билкови отвари за семейства, в които малки деца имаха треска. Едно бебе умря, но тя успя да помогне на пет други. Наметна се с дебел шал, клекна пред огнището, сложи трески и дървени стърготини върху пепелта и започна да чатка огнивото в кремъка. Изтръпналите й пръсти бяха непохватни и все не успяваше да изтръгне искра върху подпалките. За миг я обзе гняв. Преди щеше само да изрече една дума и пламъците щяха да забумтят…

Подпалките пламнаха и тя се стресна. Може пък да беше имало жарава отдолу… Добави още трески и почака да се разгорят, преди да сложи по-големи цепеници. Бануин се размърда и изписка. Ворна отиде до люлката и го погали по челото — горещо и лепкаво от пот. Без да се замисли, тя затвори очи и потърси заразата. Откри мигновено, че е започнала в лигавиците на носа и е слязла в мъничките бели дробове, където се размножаваше бясно. Сърцето биеше забързано, лимфата не успяваше да унищожи могъщия враг. Ворна се съсредоточи, насити тялото му със своята сила и почувства как заразата изчезва.

Когато отвори очи, той вече нямаше треска. Тя го вдигна от люлката и го прегърна нежно.

— Всичко е наред, мъничкият ми. Мама е при тебе. Всичко е наред.

И изведнъж се вцепени. Беше го изцелила!

Отново имаше силите си. Притиснала детето до гърдите си, седна на стола пред огнището. И прошепна Словото. Огънят угасна в недоловим миг. Тя изрече Словото повторно. Пламъците подскочиха тутакси.

Бануин примляскваше и тя отгърна нощницата и му даде да суче. Усети веднага колко е гладен, но и доволен. Щом се нахрани, го занесе в кухнята, махна изцапаната пелена и го изми. Уморен от болестта, която го мъчеше допреди малко, той заспа и Ворна го върна в люлката.

Какво бе станало?

Влезе в голямата стая и щракна с пръсти пред угасналото огнище. И тук пламъците забумтяха. В кухнята сипа овес в едно котле, добави сол и мляко и окачи котлето над огъня. И през цялото време си мислеше за това стъписващо възраждане на силите й. Усещаше ги съвсем естествено в себе си, но имаше и някаква промяна, която все й се изплъзваше. Дали не беше заради промяната у самата нея?

Долови нечие присъствие и не се изненада, когато чу тропането по вратата.

— Влез!

Моригу се появи на стол до огнището и протегна сбръчканите си ръце към пламъците.

— Студено утро… Как си днес, Ворна?

— Добре съм. Искаш ли овесена каша с мед?

Моригу завъртя прастарата си глава.

— Не, благодаря. Но е добре, че те заварих в приветливо настроение.

Ворна се усмихна и застана до огнището да разбърква овесената каша с дълга дървена лъжица. Подхвърли през рамо:

— Чак сега мога да ти благодаря, че помогна на детето ми да се роди. Ти прояви милосърдие.

Моригу пъхна пръст във врящата каша и го облиза.

— Солта е малко.

Ворна добави още една щипка сол и продължи да разбърква.

— Защо ме спаси? — попита накрая.

— А защо не? — отвърна старицата. — Мога да правя каквото ми щукне. Мога да спасявам, да убивам, да проклинам или да благославям. Може да е било прищявка.

— Прищявка ли те накара да ми върнеш силата?

— Това беше услуга. Размислих. Ще закуся с тебе. Отдавна не съм хапвала. Отпреди ти да се родиш.

Ворна се засмя.

— Значи си прегладняла.

Моригу изпъна ръка с дланта нагоре и там се появи гледжосано гърненце с пресен мед.

— Обичам сладкото — сподели тя.

Закусиха в мълчание до огнището, после Моригу махна с ръка и съдовете изчезнаха. Ворна се взираше в старицата — сиво лице, суха кожа, замъглени очи.

— Добре ли си? — попита неочаквано.

— Добре съм си! — троснато я увери Моригу.

— Спомена услуга…

Старицата се облегна и затвори очи.

— Конавар помоли Тагда да ти върне силите. И Тагда се съгласи. Това дете несъмнено помни обещанията си. Твърде необичайно за човек.

— Какво искате от него? — попита Ворна.

— Защо пък да искаме нещо от него?

— Хайде де — сви вежди Ворна, — не съм глупава, дори ако нямам силите си. Сидите отбягват хората. Но не и Конавар. Вие му дадохте първия нож, вие го изцелихте в земите на пердиите. Вие го предупредихте, че любимата му е в опасност. Приехте при себе си духа на неговия приятел, вместо да го оставите да се скита в мрака. Защо е толкова важен за вас?

— Пратих и мечок да разкъса плътта му — напомни Моригу.

— Да, това също го имаше и аз дълго недоумявах защо постъпи така. През онези първи дни и нощи в моята пещера правех всичко по силите си, за да го спася. И въпреки това не би могъл да оцелее. Вие сте задържали душата му в тялото. Сега знам. Както знам, че ти ме накара нарочно да се откажа от силите си, за да живее Конавар. Не искахте да умре. Нуждаете се от него. За какво?

— Ех, че схватливо момиче си ти, Ворна. Затова си ми симпатична открай време. Да, Конавар е важен за нас. Не само защото е такъв, какъвто е, но и заради онова, което въплъщава. Повече няма да кажа. Но имам и един съвет за тебе. Ако държиш на новите си приятели, не допускай да научат, че пак си вещица. Продължавай да ги изцеляваш с билки и другите обичайни лекове… поне привидно. Хората са много непостоянни в дружбата…

— Ти май изобщо не ни обичаш, а?

— О, мила, аз харесвам някои от вас. И това е самата истина.

С тези думи Моригу изчезна.

 

 

Фялок стана рано в ясното студено утро, очите му лепнеха и смъдяха от прекалената веселба снощи. Спомни си пиршеството и тъмнокосата Гуидия, с която му беше толкова приятно да си говори. Тя щеше да навърши осемнайсет съвсем скоро и той даде воля на любопитството си защо още не се е омъжила. А тя отговори, че още не се било случило подходящият мъж да я помоли. Фялок потръпна от спомена. Сети се и колко хубава беше Тей вечерта. Въздъхна, излезе от къщата за гости и извади кофа ледена вода от кладенеца отзад. Небето просветляваше, скоро щеше да се зазори. Наплиска лицето си и прокара мокри пръсти през дългата си руса коса. Погледа планината Друаг, извисила се гордо под небето. „Хубава земя…“

Малцина се бяха разсънили толкова рано. Той обу ботушите и тръгна през селото към поляната, където бяха пирували. Там не бе оставен нито един залък. В селото живееха разумни хора — ако имаше остатъци от храна, щяха да поощрят вълци и мечки да ги навестяват.

— Добро утро.

Гуидия се показа иззад ковачницата. Фялок се обърна. Сега тъмната й коса беше вързана, бе облякла небесносиня рокля, раменете й бяха заметнати с вълнен шал с цвета на сметана. Също като него не бе спала повече от два часа, а изглеждаше свежа, очите й блестяха.

— Рано си станала — каза Фялок.

— Винаги ставам рано. Харесвам началото на деня. Гледам как слънцето се издига над планината.

— И на мен ми е приятно — каза Фялок. — Ще повървиш ли с мен?

Тя се усмихна и го хвана за ръка, без да се притеснява. Минаха по близкия мост, излязоха от селото и тръгнаха нагоре по една ливада. В далечината Фялок виждаше два орела, които се рееха над планината.

— Сигурно е приятно да си орел, как мислиш? — каза момичето.

— Не ми е хрумвало — призна си той.

Представи си с удоволствие, че разперва криле и лети нависоко. Спряха да погледат как изгревът осветява земята.

Фялок стоеше смълчан и усещаше малката ръка на Гуидия в пръстите си. Почувства се някак странно и изведнъж откри слисан, че е намерил покой.

— За какво мислиш? — попита тя внезапно.

— Мисля си, че съм твърде гневлив човек — отвърна той с неочаквана за себе си откровеност.

— Но защо се гневиш?

Фялок се засмя.

— Точно сега не знам, защото гнева го няма.

— Трудно е да се ядосваш, когато гледаш изгрева.

— Май е вярно — призна той, — но се чудя защо е така…

— Защото ни кара да се чувстваме мънички и нищожни. Светилото изгрява от цяла вечност и ще продължи да изгрява цяла вечност, каквото ще да правим или да не правим. Слънцето нехае за нашите грижи.

— Да, разбирам. Не бях прозрял това досега.

Гуидия се усмихна.

— Нима виждаш изгрева за пръв път?

— Виждам го за пръв път заедно с тебе.

Тя се изчерви, а Фялок вдигна ръката й към устните си и целуна пръстите й. За миг двамата сякаш се вцепениха, после момичето го хвана под ръка.

— Ела вкъщи. Мама вече е приготвила закуска.

— Възможно ли е аз да съм подходящият мъж за тебе? — попита Фялок.

Тъмните й очи се взряха в неговите.

— По-добре ще е да поговориш с баща ми.

— Ще поговоря — уверено кимна той. — Но искам първо да чуя отговора от тебе.

— Да, ти си този мъж. Разбрах снощи.

— Знаеш, че скоро ще навърша трийсет и една. Не съм ли стар за тебе?

— Глупчо — засмя се Гуидия. — Ела да говориш с баща ми.

Ковачът Нанкумал не беше веселяк, но се усмихна лъчезарно, когато Фялок сподели с него желанието си да се ожени за дъщеря му. Гуидия беше в къщата и помагаше на майка си да подреди масата, а двамата отидоха в ковачницата. Нанкумал разпали огнището и добави дърва.

— Тя е чудесно момиче — похвали дъщеря си ковачът. — Силна е, вярна е… но може би твърде умна за жена.

— Не ми се виждаш изненадан, почитаеми — каза Фялок.

— Тя сподели с нас снощи. Само се тревожех надеждите й да не останат излъгани.

— Снощи ли?

— Младежо, не е по силите на мъжа да проумее тайните на женската душа. Не помня да е била толкова развълнувана досега. Каза ни, че е срещнала най-добрия мъж на света. Когато станах през нощта, я заварих да седи до прозореца. Попитах я какво прави. Тя ми отговори, че няма търпение да те зърне. Никога не я бях виждал такава. Да ти призная, отдъхнах си, че най-после се случи. Тя отказа на неколцина достойни младежи. Все чакаше да срещне подходящия мъж. Отнасяй се добре с нея, моля те.

— Имаш думата ми.

— Значи не е нужно да говорим повече за това.

Огънят в ковачницата пламтеше буйно и Нанкумал отиде при една лавица в дъното и взе медна стомна с тънко гърло. Отпуши я и я подаде на Фялок.

— Раничко е за това, но имаме повод за наздравица.

Фялок надигна стомната и отпи голяма глътка уисге.

— Двайсетгодишно е — каза ковачът. — Пазех го за такъв случай. Пия за тебе и Гуидия. — И той надигна стомната, после сложи тапата и върна стомната на мястото й. — Щом си дошъл, нека проверя нещо. — Подсмихна се, взе кълбо връв и премери грамадните рамене на Фялок.

— Какво правиш? — учуди се великанът.

— Ще научиш съвсем скоро. — Нанкумал погледна къде е отбелязал с нокът дължината на връвта. — Да, така ще е горе-долу по мярка. Притеснявах се да не е възтясно…

— Това да не е някакъв сватбен обичай на вашето село?

— Не. Потърпи още малко, младежо. Ще научиш, когато се видим с Конавар по-късно сутринта. А сега нека закусим.

 

 

След два часа Фялок, Нанкумал и неговият син Гованан отидоха в къщата на Конавар. Тей не беше там — гостуваше на Мерия, майката на Конавар. Фялок завари вътре Конавар, неговия пастрок Руатан и друида брат Слънцеднев. Щом погледът му спря на Руатан, усети как ударите на сърцето му се ускориха. Този мъж също беше огромен и могъщ и духът на съперничество сякаш се пробуди изведнъж у Фялок. Руатан го изгледа и се усмихна. Знаеше за какво мисли Фялок. Все едно се срещнаха два горди бика, които щяха да си оспорват стадото.

Стиснаха си ръцете. Фялок знаеше добре каква е славата на Руатан. Смятаха го за Пръв воин от почти две десетилетия. Питаше се какви ли са уменията му в юмручния бой. Погледите им се срещнаха отново.

— Моят син говори с възхищение за тебе — каза Руатан и застана до Кон.

В тишината Конавар отвори сандък при задната стена на стаята и извади лъскава плетена ризница. Фялок се вторачи в нея с нескрит копнеж. Ризницата беше изработена превъзходно, с малки, съвършено оформени халки. Приличаше на дреха от тежък плат. Конавар сложи ризницата в ръцете на Руатан. Извади втора и я даде на Гованан. Накрая взе третата ризница и я предложи на Фялок.

— Сложете си ризниците, опитайте как ви стоят — подкани ги Конавар.

— Сега знаеш защо се съмнявах — каза Нанкумал на Фялок. — Много си широк в раменете. Кон ми каза, че си едър горе-долу колкото баща му. Всъщност си малко по-голям, но според мен ризницата ти е по мярка.

Фялок вдигна тежката ризница над главата си, провря ръце в ръкавите и я нагласи по тялото си. Стигаше почти до коленете му. Отпред и отзад имаше процепи, за да му е по-лесно да яхне кон. Късите ръкави свършваха над лактите, имаше и качулка, която Фялок нагласи на главата си. Дори не бе мечтал до този ден, че ще носи такава ризница. Грамадните му пръсти се плъзгаха по халките, опипваха ги. Щяха да спрат стрела, да го опазят от мушкащи ножове и копия. Само тежка и остра брадва в ръцете на як мъж можеше да разсече такава ризница. Погледна към Руатан и Гованан, които също изглеждаха страховито с ризниците си.

— Намислил съм — започна Конавар — да създам отряд за защита на нашите земи. Всеки ще се закълне да изпълнява безпрекословно моите заповеди. Накрая ще бъдем петстотин бойци, всеки ще има силен боен кон. Когато този ден настъпи, вие ще бъдете тримата предводители в отряда. Ако се съгласите да положите клетвата.

— Срещу кого ще се бием? — попита Фялок. — Засега сме в мир с всичките си съседи.

— Врагът идва, повярвай ми. Армията на Каменград ще прекоси морето и тогава в нашите земи също ще започне невиждано клане. Трябва да се подготвим. Иначе ще ни разгромят, както се случва с племената отвъд морето. Видях ги, Фялок. Те носят гибел с почти непобедимата си армия. Когато са в боен строй, щитовете им образуват бронзова стена. Гледах как племенни бойци от келтой се хвърлят срещу тази стена, а войниците намушкват хиляди от тях с късите си мечове през пролуките в нея… — В очите на Конавар се мярна призракът на тягостен спомен. — А когато убият и разпилеят войските на племето, отвеждат хиляди в робство. Освен малките деца, които изтребват. Щом прочистят завладените земи, довеждат нови заселници от своята страна, строят градове от камък. За да ги победим, трябва да воюваме по нов начин.

Пръв реши да говори Гованан. Той се бе променил през последната година, лицето му вече не изглеждаше закръглено. И той като Фялок се бръснеше, а не пускаше брада.

— Ако дойдат, както казваш, как петстотин конници ще се бият успешно с тях, щом хилядни войски са претърпели жалък провал?

— Няма да успеем, ако сме сами. Трябва ни истинска армия — пешаци, лека кавалерия, стрелци с лък. Шест отряда войници на Каменград образуват една Пантера. Начело са най-добрите сред тях. После са Ноктите, накрая — Коремът. Този последен отряд защитава обозите. И когато е на вражеска територия, тази армия се нуждае от храна — зърно, сол, месо, сушени плодове. — Конавар се усмихна зло. — Ето в какво ще бъде най-полезна нашата конница. Ще им пречим да се снабдяват, ще нападаме обозите. Те се наричат Пантери. Ние ще се наречем Железните вълци, ще ги връхлитаме като задружна глутница. Ще вдъхваме ужас и у онези, които им пращат тези припаси. Не се съмнявайте нито за миг, че ще получават каквото им е необходимо от вождове на народа келтой. Така постъпват винаги. Когато се сражаваха срещу пердиите, им помагаха гат и остро. Същото ще се случи и тук. Ще стъпят на сушата в далечния юг и вероятно ще нападнат норвиите. Но първо ще опитат да се сприятелят със сени и другите по-малки племена. И тези племена, които отдавна имат зъб на норвиите, ще продават своето зърно на Каменната армия. Щом превземат достатъчно обширни земи, ще започнат и доставки с кораби през морето. — Конавар ги изгледа един по един. — Ще положите ли тази кръвна клетва?

— Имаш моята — каза Руатан.

— И моята — добави Гованан.

Фялок помълча. В друг ден може би щеше да откаже. Но днес Гуидия го бе направила щастлив мъж. И той се усмихна.

— Ще те следвам, Конавар. До смърт.

 

 

Макус беше уморен. От седмици яздеше из северните земи на риганте с Конавар, гостуваше на вождове на отделни родове, обикаляше стопанства и махали, отбиваше се в рудници за сребро и мед и в рибарски селища. Гърбът го болеше от прекараните на седлото часове всеки ден, умът му се замъгляваше от изтощението. А у Конавар преливаше неизчерпаема жизненост. Макус наближаваше края на петото десетилетие в живота си и щеше да напусне охотно поста на старши съветник, щом Конавар поеме задълженията на леърд. Не се съмняваше, че младежът ще избере друг съветник, може би баща си Руатан.

Макус бе решил да се премести в малката къща високо в планината Друаг. Беше я построил с жена си преди двайсетина години. Преживяха много щастливи дни там, но накрая Дългия леърд го повика в Старите дъбове и го помоли да стане старши съветник. Жена му Лия не хареса оживлението и шума в Старите дъбове, затова се настаниха на няколко мили от голямото селище в купеното стопанство, с което Лия се зае. С годините започнаха да се трупат добри печалби, защото Лия развъждаше свине. По високите предпланини пушената шунка беше рядко лакомство, а покойната съпруга на Макус правеше най-вкусната.

Надигна се от постелята и болката прониза възпаленото му рамо. Това легло беше твърде меко за него. Чуваше навън гласове, надушваше миризмата на пържен бекон. Конавар каза нещо и няколко жени се засмяха.

Макус отвори широко прозореца и се загледа в каменистата околност и ширналите се води на Змийското езеро. Рибарите вече бяха излезли да хвърлят мрежите, малките лодки се клатушкаха по сивите вълни. Макус потръпна — северният вятър беше студен. Бяха яздили девет часа, за да дойдат тук, а Конавар седя до късно, увлечен в разговор с местния вожд.

Макус облече туниката и панталона си, обу си ботушите и отиде в Големия дом. Двайсетина души бяха насядали на скамейките около дългата правоъгълна маса, сред тях и Конавар.

— Как спа? — попита Арна, едноокият вожд.

— Като бебе — отговори Макус и седна до него.

И Макус бе участвал в схватката преди двайсетина години, когато Арна загуби едното си око. Сражаваха се свирепо срещу голяма шайка Морски разбойници. Макус лично бе убил главатаря — великан с дълга чаталеста брадва.

— Я ми кажи — подхвана Арна добродушно, — това дете способно ли е да предвожда риганте?

Конавар се разсмя от сърце, Макус само се усмихна.

— Младо тяло с мъдра глава — каза той. — И по-добре да е той, отколкото изкуфял старец като тебе.

Арна се ухили.

— Макус, ти също не младееш. Помниш ли оня мръсник с брадвата?

— Как да не го помня.

— Е, сега можеш ли да се изправиш срещу него?

Макус се замисли за исполинската сила на главатаря и купчината мъртви бойци риганте около него.

— Не бих могъл.

Вождът като че ли посърна, но настоя:

— О, можеш. Не си стар, ако не усещаш годините.

Макус видя страха в единственото здраво око. „Старостта прави всички ни глупци.“ Усмихна се насила.

— Прав си, то се знае. Но сигурно щяхме да се бием повечко време.

Арна кимаше.

— Никога не се предавай, Макус. В това е разковничето. — Вождът помълча неловко и Макус се напрегна в очакване на неизбежното. — Много се нажалих, когато чух за смъртта на Лия. Тя беше достойна жена.

Болката сякаш се разгоря в корема на Макус и скочи да стегне гърлото му.

— Благодаря ти — тихо каза той.

Млада жена сложи пред него паница с гъста рибена чорба и блюдо с още топъл хляб. Макус отчупи къшей и започна да се храни.

Тръгнаха от Змийското езеро към дома в средата на утрото. Конете още бяха уморени от дългия път предишния ден и напредваха бавно по планинските пътеки.

По пладне спряха за по-дълго, та конете да си починат. Накладоха огън на завет зад един голям камък.

— Арна не спря да те хвали — каза Конавар. — Нямало друг като тебе.

— Открай време е склонен да преувеличава.

— Разказа ми как си извоювал победата в онова сражение, като си убил главатаря.

— Конавар, не беше сражение, а схватка с шайка бандити.

Макус се загърна с наметалото и вдигна качулката на късо остриганата си глава.

— Защо не искаш да бъдеш леърд? — внезапно попита младежът.

Макус очакваше, че ще стигнат и до този въпрос, но сам не знаеше отговора. Сви рамене.

— Мислех си за това. Може би преди десетина години щях да се боря за титлата. Просто не знам, Конавар. Това е истината. Лия често ми натякваше, че съм свит човек, че не ми е много приятно да бъда сред другите. Не беше съвсем права. Аз просто предпочитах да бъда с нея. — Вдигна глава и погледна младия мъж. — А ти? Защо поиска да бъдеш леърд?

— Видях злото, което ще се стовари върху нас. Длъжен съм да му се опълча.

— Имаш велика цел пред себе си. Ясно… Може би това е отговорът на твоя въпрос. Аз нямам стремежи. Предвкусвам разходките из планините, щом се преместя в къщата, която построихме с Лия.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за времето след като избереш своя старши съветник.

Конавар се разсмя.

— Макус, не искам друг съветник. Нуждая се от твоите напътствия.

Макус се втрещи и от думите му, и от собственото си въодушевление. Не бе проумял напълно до този миг какво щастие е да знаеш, че си необходим.

— Защо не Руатан?

— Прекалено много си приличаме с него в някои неща. Поривисти сме. Няма да е той. Е, ще останеш ли на поста?

— Не знам. Трябва да помисля.

— И това ми стига засега.

— Това лято навършвам петдесет. И костите вече започнаха да ме наболяват.

Конавар сложи още сухи клони в огъня и каза:

— Ти се държа благо с Арна. Старостта го плаши.

Макус кимна.

— Той беше неукротим боец и като всички младежи не можеше да повярва, че тези времена все някога ще свършат. За нас старците сякаш бяха някакъв друг вид същества. Май дори бяхме склонни да повярваме, че човек се съгласява да остарее. Ние бяхме млади и могъщи, а глупостта ни беше още по-могъща. Идните години се простираха в безкрая пред нас, пълни с примамливи обещания. Често се заседявахме вечер, за да се оплакваме от старците, които имаха власт над нас. Те бяха уморени, похабени, кротки. Говорехме си за всички неща, които ще направим, когато дойде нашето време. — В смеха на Макус имаше искрено веселие. — Днес гледам младежите около огньовете в бивака и знам за какво приказват. Арна може би нямаше да е толкова потиснат, ако имаше деца. Бездетният човек чувства, че със смъртта всичко наистина свършва за него.

— Ти имаш ли деца?

— Не. Лия пометна три пъти. Затова знам какво му тежи.

— Приятелю, ти ми обясни какво е да си млад. А какво е да си стар?

Макус се замисли.

— Преди два дена конят те ритна неволно по крака. Как е синината?

— Спадна и не боли.

— Ако бе ритнал мен, щях да нося тази синина поне две седмици. Когато времето е влажно, едното рамо ме наболява и ръката ми става по-мудна. Зиме мръзна при силен вятър и обличам две ризи една върху друга. Накратко казано, сега съм по-бавен и по-крехък. И си мисля, че тъкмо тази уязвимост ме гнети. Подяжда самочувствието. Да, говорих благо с Арна. Защото истината е, че ако днес се бях изправил срещу онзи главатар на Морските вълци, щеше да ме съсече, преди да съм се опомнил. Не ми е леко да си го призная, защото и аз като Руатан бях Пръв воин.

— Но сега си старши съветник.

— И не крия, че това ми допада.

Шум отляво накара Макус да се обърне рязко и болката в рамото му пламна отново. Черна мечка слизаше бавно по склона към близкия поток. Спря и изви глава към тях. Кон се изправи с едно гъвкаво движение и извади меча си. Закрачи бавно и спря на десетина крачки пред огъня. Макус също извади меча си и отиде при него.

Мечката ги погледа още малко и продължи към потока.

Макус погледна Конавар — лицето му беше бледо, но не бе отстъпил.

— Добре, че не е гладна — подхвърли Макус. — Иначе можеше да ни нападне.

— И това щеше да е последната й грешка — каза Конавар.

 

 

Тей не можеше да свикне с укреплението в Старите дъбове. Кон беше далеч от нея повечето време, говореше с вождовете на петдесет и шестте рода, които след оттеглянето на Дългия леърд щяха да участват в церемонията Литинг. Обичаят беше древен — вождовете имаха правото да дадат своя глас при избора на нов леърд. Спазваха го вече четири века след свалянето от трона на последния крал, останал в легендите с името Галис Жестокия. Кон се съмняваше всички те да го подкрепят и се стараеше да убеди онези, които още се колебаеха.

Нямаше го толкова често и за дълго, че животът за Тей ставаше сив и унил. Не й олекваше от ездата почти всеки ден по стръмните пътеки и тесните проходи на планината Друаг. Тези земи бяха прекрасни и тя се наслаждаваше на суровата им прелест, на назъбените канари и могъщите върхове. Но Тей беше млада, омъжена отскоро и съпругът й й липсваше ужасно. Боеше се, че тя не му липсва чак толкова.

Не се съмняваше в любовта му, но Кон беше обсебен от стремежите си и това малко я плашеше. Също като завръщането в мястото, където майка й бе преживяла такова разочарование. Тей имаше чудесни детски спомени от Старите дъбове — яздеше конче до баща си, играеше с другите деца на склоновете под дървените стени. В последния й спомен обаче майка й крещеше от гняв и мъка, излизаше тичешком от Големия дом с обляно в сълзи лице. Тей също не можеше да прости на Дългия леърд страданията, които бе причинил на майка й, и не понасяше лесно присъствието му.

Още в първото й утро тук той помоли да я поканят в покоите му. Тя остана права и изслуша безмълвно думите му колко скърбял и как обичал Лизона. Тези думи не пробудиха никакъв отклик в душата й, тя гледаше изнемощелия старец и чакаше търпеливо признанието му да свърши, за да се върне при Кон.

— Винаги съм те обичал, момиче. И тебе, и майка ти.

Идеше й да го попита дали е обичал безмерно Лизона и когато се е въргалял с курвата си, но се сдържа.

— Ще ми олекне, ако знам, че си ми простила — каза той.

Това преля чашата и решимостта й да се държи учтиво изчезна в миг.

— Но аз не съм ти простила. Ти разби сърцето на майка ми, а после я отпрати. Ако всичко това не се бе случило, тя щеше да е жива и днес. Имаме ли друго да си кажем? Искам да отида на разходка със съпруга си.

— Нямаме — промълви той печално.

Тя се поклони и излезе припряно. Оттогава не бяха говорили насаме.

Дните, седмиците, месеците се трупаха, а тя ту се чувстваше потискащо самотна, ту се захласваше от щастие, когато Кон се връщаше.

Той бе обещал, че ще излязат да яздят днес. С пролетта времето омекваше, Руатан бе докарал добитък за продан в Старите дъбове и им каза за езеро високо в планината, пътят до който не бил прекалено дълъг. Гледките там били несравними. Тей си мечтаеше да отидат при езерото, да е с Кон до края на деня.

Облече зелена вълнена туника, поръбена с черна кожа, панталон за езда и високи ботуши. Сега ходеше по крепостната стена и напрягаше очите си, за да зърне по-рано идващия от юг Кон. Той бе излязъл призори с Арбонакаст, Паракс и нейния братовчед Легат, който се занимаваше с новите хергелета. Започваше разплодният сезон и съпругът й мислеше непрекъснато за бойните коне, които искаше да развъди за армията.

Видя, че брат Слънцеднев се качва на стената. Чернобрадият друид й помаха с ръка и се усмихна.

— Как е животът, прелестна госпожо?

— Добър, братко Слънцеднев. А ти как си?

— Радвам се, че слънцето най-после ни топли. Тежка зима беше.

— Така е. Научих от Руатан, че в селата е измрял много добитък.

Друидът кимна.

— За всички беше зле, но в северните земи на паноните е било страшно. Езерата замръзнали и те не можели да ловят риба. Чух, че имало и умрели от глад. Дългия леърд изпрати три каруци зърно в Сияйна вода. Той е добър човек.

Тъмните му очи се опитаха да задържат погледа й, но Тей не беше риба, за да захапе кукичката. Изобщо не беше склонна да прости на баща си и нямаше намерение да обсъжда достойнствата му.

— Братко Слънцеднев, говори се, че ще пътуваш на юг. Завинаги ли ни напускаш?

— Не… или поне се надявам, че не е завинаги. Съборът на друидите е на брега на река Гат тази година. Трябва да поговорим за много неща. Минаха немалко години, откакто прекосих морето за последен път. Помня, че хората от племето гат са дружелюбни.

— Ще ни липсваш — каза Тей.

— Много мило, че го казваш. Опасявам се, че още повече ще липсвам на Дългия леърд. Той има малцина приятели.

Тя си пое дъх.

— Има каквото е заслужил. Той измени на майка ми. Не виждам нито една причина да му простя.

— Тей, за прошката не е нужна причина. Само баща ти и майка ти можеха да преодолеят или да задълбочат раздора помежду си. Ти не би трябвало да се намесваш в това. Хората вършат глупости. Такива сме си. Той никога не е искал да стори зло на Лизона, камо ли пък на тебе. А Лизона остана толкова дълго в Седемте върби по свое желание, а не защото Дългия леърд я е отпратил. Не си права, ако смяташ, че нейната смърт трябва да тежи на неговата съвест.

— Той ли те изпрати да говориш с мен?

— Не. Дори ще го приеме като оскърбление, ако научи, че говоря от негово име.

— Не изпитвам към него нищо освен погнуса — отсече тя. — И това няма да се промени. — Загледа се на юг, сякаш желанието й би накарало Кон да се появи по-скоро. — Той е обиколил дървото с майка ми. А после е нарушил обетите. Тя не можа да му прости. И аз не мога.

— Майка ти не прощаваше никому. И това беше недостатък.

— Ще съм ти признателна, ако не очерняш паметта на майка ми! — сопна се Тей.

Побърза да слезе от крепостната стена и тръгна вбесена към Големия дом.