Дейвид Гемел
Меч в бурята (12)

10.

Пълководецът Джасарай от Каменград обикаляше бавно по вътрешния периметър на бивака за тази нощ, очите му под тежките клепачи следяха всяко действие наоколо. Осем хиляди войници, разделени на групи, изпълняваха умело и привично предварително поставените им задачи. За няколко часа изграждаха укрепление, което би отнело на други няколко дни. Когато Джасарай минаваше наблизо, всички усещаха присъствието му и им се струваше, че погледът на светлосините очи се плъзга по тях като зимен ветрец, за да отсъди за бързината, точността и резултата от тяхната работа. Никой не рискуваше да погледне към генерала.

Вървеше, хванал ръце зад гърба си, слънцето се отразяваше в излъскания железен нагръдник на бронята му. Нямаше нищо внушително в осанката му. На ръст цяла педя под шест стъпки и по-скоро жилав, а не силен, Джасарай имаше слабото лице на аскет, късата му коса вече оредяваше на слепоочията и темето. Без броня приличаше на учител, какъвто си беше, преди да открие своето истинско призвание.

Всички негови войници знаеха историята на Книжника. На двайсет и осем години математикът и учител Джасарай бе призован в Трета армия по време на Първата гражданска война. Армията се командваше от Собиус. На Джасарай отредиха задълженията на интендант, защото вярваха, че неговите способности ще са най-полезни в сметките за броя каруци в обоза и количествата храна и припаси. Той не бе минал през военно обучение, но поиска да му дадат ранг на втори генерал, за да има нужната власт спрямо другите офицери. Изпълниха желанието му, та никой да не пренебрегва заповедите му. Джасарай се прояви блестящо на тази длъжност — Трета армия беше най-добре снабдената и въоръжената в цялата Република.

Уви, не беше най-добре командваната.

Враговете им надхитриха Собиус, разгромиха армията, унищожиха четиринайсет хиляди войници и само четири хиляди успяха да избягат. Повечето старши офицери загинаха и се наложи неопитният Джасарай да командва остатъците от армията. Войниците му отблъскваха успешно атаките на бунтовниците цели седемнайсет дни, докато пристигнат подкрепленията. Обърканите и наплашени управници на Републиката бяха готови да се предадат, но Джасарай тръгна начело на армията си в контраатака, разпиля войската на бунтовниците и плени двама от водачите им. Три хиляди бунтовници бяха разпънати на кръст, а водачите — обезглавени публично. На двайсет и девет години Джасарай вече беше неоспоримият герой на Републиката.

А на четирийсет и две — най-великият пълководец в цялата история на Каменград; почитаха го и се страхуваха от него навсякъде в техните земи, които си оставаха империя и под маската на република. Победоносните походи се редуваха един след друг с минимални загуби, имперските територии се разширяваха. А Джасарай ставаше все по-могъщ сред знатните хора на Републиката.

За своите войници Книжника беше бог, комуто се подчиняваха мигновено с преклонение и страх. Защото той беше пълководец, грижещ се неговите подчинени винаги да имат топла храна и да получават навреме заплатите си. Обмисляше всяко настъпление старателно и прозорливо и никога не излагаше армията си на ненужни опасности. Все достойнства, които обикновените войници ценят над всичко останало. Не се стряскаха много от суровата дисциплина в армията, въпреки че нерядко имаше бичувани и дори обесени. Почти всички наказания се налагаха за нехайство и леност, които можеха да струват живота на мнозина. Войниците разбираха добре това. Одобряваха и нежеланието на Книжника да се кичи с богато украсена броня и да носи оръжия, обсипани със скъпоценни камъни. Нагръдникът му беше железен, мечът — като на всеки войник, шлемът — от очукан бронз без пера. Рангът му личеше само по пурпурното наметало и по мозаечния под от каменни плочи, който слагаха в палатката му всяка вечер. Първата каруца от обоза пренасяше този сглобяем под в шест огромни сандъка.

Джасарай наблюдаваше как се изгражда укреплението, погледът му не пропускаше нищо, отбелязваше правилно ли са поставени разноцветните флагчета за палатките и настаняването на животните. Зад него вървяха четирима младши офицери и шестима вестоносци с надеждата, че нищо няма да подразни генерала.

За шестте дни на похода бяха изградили шест укрепени бивака като този с дължина хиляда и двеста стъпки и ширина деветстотин. Щеше да има две порти — на източната и на западната страна, сковани от умело разцепени по дължина дънери. Конни впрягове вече влачеха отсечените дървета от горите на юг.

Армиите на Каменград отдавна се бяха убедили в ползата от укрепените биваци, но геният на Джасарай превърна създаването им в същинско изкуство.

След навлизането във вражески земи всеки ден три часа преди здрач двете предни Пантери от шест хиляди несломими ветерани се разгръщаха в отбранителен строй около мястото, което офицерите от предния отряд бяха избрали за бивака. Офицерите отбелязваха защитния периметър със зелени флагчета. След това в този огромен правоъгълник се появяваха флагчета с други цветове, показващи къде ще бъде щабната палатка на пълководеца, палатките на другите офицери и на войниците, къде ще бъдат разположени животните и каруците от обоза.

Пристигаше следващата Пантера, войниците сваляха броните си, разделяха се на работни групи, хващаха лопатите и започваха да копаят ров, а изхвърлената пръст трупаха в защитен вал. След час и половина и ровът, и валът със заострени колове в него бяха готови.

Докато ги догони обозът, укреплението беше почти завършено и всеки знаеше къде да отиде и какво да прави. Накрая копачите си слагаха броните и влизаха в укреплението заедно с двете Пантери, които ги бяха охранявали. Последни идваха конните отряди съгледвачи, които бяха претърсвали околността за криещи се врагове.

Само за три часа на вражеска територия се появяваше огромно укрепление. До свечеряване цялата армия заедно с обоза се настаняваше в относителна безопасност.

Джасарай обикаляше, а войниците издълбаваха големия ров и трупаха вала на бивака. Другаде офицери вече очертаваха мястото на неговата щабна палатка, шестимата му лични прислужници чакаха, за да подредят мозаечния под. Погледът му се стрелна към хълмовете на север, където се събираха вражеските войски. Виждаше някои от своите конни отряди и за кой ли път съжали, че отпуснатите за армията пари го лишаваха от възможност да доведе кавалерия от Каменград. Не му допадаше да разчита на конници от народа келтой. Не се съмняваше, че Остаран от племето гат е храбър воин, но като повечето си сънародници имаше прекалено гореща кръв и нищо не разбираше от стратегия.

Тъкмо в този миг зърна боец от племената, който вървеше към укреплението. Водеше накуцващ кон. Нещо в този мъж накара пълководеца да го погледне по-втренчено. Но после видя обоза да се задава от билото на нисък хълм. Присви очи. Край обоза вървеше охраната от пешаци. Прекалено близо до каруците. При вражеска атака войниците щяха да бъдат изтикани в обоза, преди да се строят в защитно каре. Джасарай щракна с пръсти и един млад вестоносец застана до него.

Генералът посочи войниците около каруците.

— Намери офицера, който ги командва, и му предай да разшири периметъра на правилното разстояние от обоза. Предай му и да се яви при мен, щом влязат в укреплението.

Ядосаният пълководец закрачи напред-назад. Четиримата адютанти и другите петима вестоносци се бяха изопнали напрегнато. Всеки от тях проклинаше в ума си небрежния командир на охраната, защото напиращият гняв на Джасарай неминуемо щеше да намери върху кого да се излее. Генералът се извъртя към най-младия си адютант — седемнайсетгодишен момък, тръгнал на война за пръв път в живота си.

— Цитирай думите на Геций за походните биваци.

Младежът си облиза устните.

— Аз… не ги знам… точно, ваше превъзходителство. Но… основните положения на неговата теория са…

— Не те попитах за основните положения. — Джасарай впи поглед в лицето на адютанта. — Махни се от очите ми — заповяда тихо. — Утре ще ти задам друг въпрос. И ако не получа точен, изчерпателен отговор, ще те прогоня позорно от армията.

Младежът понечи да се обърне кръгом, но поне си спомни първо да отдаде чест. Джасарай го отпрати с презрителен жест и огледа останалите.

— Да се надявам ли, че някой от вас знае отговора? Например ти, Барус?

Друг от младите офицери пристъпи напред и отдаде чест безупречно.

— Цитатът е труден за съхраняване в паметта, тъй като подобно на всичко написано от Геций е многословен и с тромава граматична структура. И все пак според мен е написал по въпроса следното: „Значението на укрепените походни биваци произтича не само от опасността, на която са изложени войските, спиращи за нощувка без такива предпазни мерки, но и от твърде уязвимото положение на армията, която при сблъсък с враг не разполага със защитено място, където да се оттегли, и следователно може лесно да бъде разгромена.“

— Запомнил си го почти съвършено — кимна Джасарай. — Но точният цитат е „опасността, на която постоянно са изложени войските.“ Постоянно, Барус. Такава е войната. Сега намери онзи идиот, когото отпратих. Ще си запълниш времето през нощта с обучението му. Ако той се провали и утре, ще помисля дали да не изгоня и тебе от армията.

— Слушам, господин генерал! — Офицерът пак отдаде чест.

— Барус, отдели особено внимание в урока на изискванията към местността, където трябва да бъде разположен укрепеният бивак.

— Ще бъде изпълнено, господин генерал.

Барус се отдалечи и останалите двама младежи си отдъхнаха. Явно разчитаха, че две жертви са достатъчни Джасарай да се успокои. Той им позволи да тънат в блажена заблуда още малко, докато оглеждаше отново работата по рова и вала. Местният съгледвач, когото бе зърнал, влезе в укреплението с пострадалия си кон. Джасарай се взря в него и забеляза съвършеното му чувство за равновесие. След това видя и странните разноцветни очи — зелено и кафяво. На красивото лице имаше назъбен белег отляво.

— Говориш ли тургонски? — попита генералът.

— Не много добре — отговори съгледвачът.

— Какво се случи с коня ти?

— Стъпи в заешка дупка. Имаше късмет, че не си счупи крака.

Джасарай се обърна рязко към двамата младши офицери зад гърба му.

— Колко широк трябва да бъде ровът?

— Осем крачки — отвърнаха те в един глас.

— И дълбок три крачки — добави единият, а вторият го опари с поглед заради престараването.

Джасарай се ухили на смущението им. Връщаше си доброто настроение.

— Кой е най-скъпоценният и незаменим ресурс на пълководеца?

Те се сковаха, докато умовете им търсеха трескаво отговора. Джасарай не пропусна усмивката на съгледвача и го попита сопнато:

— Смяташ затруднението им за забавно ли?

— Не. Но на ваше място бих се разтревожил от тяхното невежество.

Младият боец дръпна поводите на коня и щеше да го отведе, но Джасарай го спря.

— Може би ти ще отговориш на въпроса вместо тях?

— Времето — натърти младежът. — Дано да ви цитирам точно, генерале: „Можете да замените хора и коне, мечове и стрели. Изгубеното време — никога.“

— Чел си моите трудове? — каза Джасарай безизразно, дори уж с досада, но погледът му не се отделяше от този племенен воин.

— Не, генерале, аз не мога да чета. Имах приятел, който ми разказваше за написаното от вас. Моля да ме извините, трябва да се погрижа за коня си.

Джасарай го остави да се отдалечи и погледна офицерите си.

— Научете кой е той и му предайте да се яви в палатката ми довечера след съвещанието с командирите.

— Господин генерал, аз мога да ви кажа кой е той — изпъчи се първият от младежите. — Името му е Конавар, а Валанус го наел на служба при нас. Не е от племената остро или гат, а от племе отвъд морето. Говори се, че е спасил живота на Валанус в Гориаса.

— И се е заклел да убие Карак — добави вторият, който не искаше да бъде засенчен. — Той е боецът, който си пробил път през земите на пердиите, след като те убили негов приятел — търговеца Бануин.

— Към кое племе принадлежи?

— Доколкото знам, е от риганте — отговори първият. — Все още ли желаете да се яви при вас, господин генерал?

— Казах ли нещо друго?

Джасарай продължи огледа на вала. Слънцето клонеше към западните хълмове, а откъм морето се трупаха буреносни облаци.

 

 

— Щом Книжника иска да отидеш при него, или ще те набият с камшик, или ще те повишат — каза развеселеният Валанус.

Кон се загърна в наметалото си. Дъждът се просмукваше в платнището на палатката. Пламъчето на догарящата свещ затрепка, но Валанус поднесе фитила на друга към него. От по-ярката светлина влажната палатка изглеждаше почти уютна за миг-два. Беше дълга шест стъпки, широка четири и висока пет в средата. Крепеше я рамка от летви, на които имаше куки с две окачени торби, пълни с дрехи. Имаше и четири сгъваеми платнени столчета, от които можеше да се подреди тясно легло. На едно от тях бе струпана неустойчива купчина от нагръдник, шлем и предпазители за ръце и крака.

— Нали уж си му любимец — промърмори Кон. — Защо са ти дали палатка, която протича?

— Лош късмет — отвърна невъзмутимо Валанус, който не обръщаше внимание на капките. — Аз съм войник по неволя. Не произхождам от богато семейство. Затова не получавам нищо повече от обичайното. В повечето палатки е сухо. Утре ще се опитам да си намеря по-добра от тази. — Усмихна се още по-широко. — За Джасарай ще е забавно да те види как влизаш при него като мокър плъх.

— А защо каза, че може и да ме набият с камшик?

Валанус вдигна рамене.

— Книжника вика при себе си бойци от племената само по две причини — да ги накаже или да ги възнагради. С нищо не си заслужил наказание, затова мисля, че си привлякъл вниманието му с нещо.

— Може би — промърмори Кон неуверено. — Но никой от нас още не е направил нищо особено, само вървим, яздим и строим огромни укрепления, които изоставяме на другата сутрин. Кога ли пердиите ще решат да се бият?

— Когато са готови. И тогава ще ги победим, а ти ще се наситиш на възмездието. Остаран ми каза, че си истинско страшилище. Три схватки с пердии и още петима врагове, които си прибавил към разчистените сметки с тях. Знаеш ли как те наричат в конницата на гат? Демонския меч.

— Все ми е едно. Досега се натъкваме само на съгледвачите на пердиите. А сметките си с тях ще разчистя само когато заколя Карак.

Офицерът от Каменград вече не се усмихваше, в гласа му се промъкна печал.

— И очакваш, че със смъртта му ще се избавиш от скръбта?

— Или ще се избавя, или не — отвърна Кон и се вгледа в умисления Валанус.

— Някога имах приятел — каза накрая офицерът. — Много добър приятел. Плениха го, когато воювахме с трибанте. Те му извадиха очите, отрязаха му ръцете в китките и ходилата, после и топките. Когато го намерихме, още дишаше. Бяха запечатали раните му с врящ катран. — Валанус потръпна, овладя се и опита да се засмее. — Оттогава не се сприятелявам с никого. Особено с офицери и войници.

В бивака отекнаха четири удара по камбанка.

— Време е да отидеш при генерала — напомни Валанус. — Ако ти предложи награда, защо не поискаш нова палатка за мен? Или слуга.

— Имаш слуга. Видях го да разпъва тази палатка.

— Той е слуга на още седмина бедни офицери. Не мога да му давам бакшиши прекалено често. И затова…

Валанус посочи струйките, просмукващи се през платнището. Кон не каза нищо и се измъкна под дъжда. На запад блесна светкавица, скоро последва тътенът на гръмотевица. Оставаха три часа до полунощ. По това време на годината трябваше да е светло, но бурята покриваше земята като плътен воал. Кон тръгна през бивака, мина край конете, вързани в две редици муцуна до муцуна, после край каруците на обоза, след това се провря между кръглите палатки за войниците.

Палатката на Джасарай беше много по-голяма и светеше златисто от многото фенери вътре. Двама войници с копия пазеха отпред и почти не се мокреха под опънатия върху два пръта платнен навес. Щом Кон ги доближи, те кръстосаха копията си пред входа.

— Ти… какво… иска? — попита онзи отляво на келтско наречие.

— Поканен съм за разговор с генерала — отговори Кон на тургонски.

Стражът го изгледа учудено.

— Почакай тук.

Даде копието си на другия войник, шмугна се в палатката, излезе съвсем скоро и заръча на Кон да чака.

Младежът стоеше под дъжда все по-недоволен. Чуваше гласове от палатката, но в този шум не успяваше да разбере всички думи. След малко започнаха да излизат офицери, пръскаха се забързано във всички посоки. Все още не го викаха да влезе. Ядоса се и вече мислеше дали да не се махне, когато чу нечий глас отвътре.

— Сега можеш да влезеш — каза му стражът отляво. — Има тръстикова изтривалка. Постарай се да почистиш калта от подметките си. Генералът не обича да му цапат мозайката. Остави меча и кинжала тук. Не пускаме вътре никого с оръжие.

Кон свали през глава ремъка и му даде оръжията си. Влезе и едва сдържа смеха си, щом видя разликата с палатката на Валанус. Мозаечният под беше подреден съвършено, състоеше се от малки бели квадрати около тъмната глава на пантера. Завеси скриваха задната част, където сигурно беше постелята на пълководеца. Седем ярки фенера осветяваха всичко, окачени на куки в рамката. Под тях имаше шест дървени стола с облегалки за ръце и кадифени възглавници и два богато бродирани дивана около дълга, красиво резбована маса от дъб. Имаше и голям железен мангал, пълен с жарава, и няколко дебели килима. Генералът, облякъл обикновена бяла туника до коленете, се подпираше на лакът върху единия диван. Изглеждаше най-неподходящият човек да предвожда армия.

— Ела по-наблизо — каза Джасарай.

Кон си изтри ботушите на тръстиката и отиде в средата на палатката. Свали подгизналото си наметало и го пусна на пода. Застана в приятната топлина до мангала с жаравата.

— Можеш да седнеш.

Пълководецът посочи отсрещния диван.

— Дрехите ми са мокри и опръскани с кал — каза Кон. — По-добре да стоя прав.

— Разумно решение — одобри Джасарай. — Разкажи ми за Бануин.

— Познавахте ли го? — отвърна с въпрос Кон, за да прикрие изненадата си и да спечели малко време.

— Той беше и мой учител, и мой ученик — каза пълководецът. — Прояви се блестящо и в двете роли.

— Не знаех — призна младежът. — Често говореше за вас, но не ми е казвал, че сте приятели.

— Казах „учител“ и „ученик“ — напомни с досада Джасарай. — Не споменах приятелство. Отбягвай необоснованите предположения. Чух, че е живял сред твоите сънародници… и дори се оженил.

— Да, вярно е и едното, и другото.

— Според тебе какво го привличаше в земите на риганте?

— Той казваше, че обича планините и дивите гори, уханието на бор и пирен. На какво ви е учил?

Пълководецът пренебрегна въпроса.

— Защо Бануин е решил да ти преподава моите теории за войната?

— Искаше да разбера величието на вашия народ — уклончиво каза Кон.

— Едва ли. Доколкото си спомням, не беше почитател на нашите завоевателни стремежи. Известно ли ти е, че той беше генерал по време на гражданската война?

— Не, но се досещах, че е бил войник.

— Той беше умел пълководец, подчинените му го уважаваха, а враговете се страхуваха от него. Човек, напълно лишен от суетност. Макар че в началото бях негов ученик, когато станах негов командир, той изпълняваше моите заповеди безпрекословно. Рядко се срещат хора като Бануин. Но и той си имаше недостатъци. Умът му беше пълен с абстракции — чест, благородство, доблест, съвест. Обръщаше прекалено много внимание на незначителни неща. Човешката същност, загадката на душата, желанието за промяна и изкупление. Добро и зло, праведно и грешно — тези абстракции господстваха и в мислите, и в постъпките му.

Кон не разбра някои от думите. Говореше с лекота тургонски, но Бануин не го бе научил какво означават „абстракции“ или „изкупление“. Но щом са били ценни и важни за него, значи трябваше да са ценни и важни и за Кон. Подбра думите си много внимателно.

— Аз не знам вашия език… толкова добре, че да… — пак се запъна — … да обсъждам такива въпроси. Знам обаче, че Бануин беше добър човек… може би велик човек. Обичаха го хора от народ, сред който не се бе родил. Винаги ще почитам паметта му.

В студените светли очи на Джасарай се мярна почти недоловимо раздразнение.

— Да, да, хората обичаха Бануин. И аз го харесвах посвоему. А вестта за неговата смърт ме изпълни с неочаквано силна скръб. Той каза ли ти защо напусна армията?

— Не. Никога не е говорил за това.

— Жалко. Отдавна недоумявам за причините толкова способен мъж да стане пътуващ търговец.

— Този живот му допадаше — срещите с нови хора, пътешествията в нови земи.

— Да, той умееше да се погажда с хората. Никой не оспорва това.

Джасарай посочи голяма сребърна кана с вода. До нея имаше една-единствена чаша. Не продума, но с този жест показа недвусмислено какви са отношенията им. Въпреки че бе поканил Кон като гост, го смяташе за един от подчинените си. Младежът реши, че точно сега не е благоразумно да се репчи. Прекрачи веднага към масата, наля вода в чашата и я поднесе на генерала. Джасарай я взе, без да благодари, но се усмихна.

— Бануин имаше дарбата да открива способни хора. Затова се питам и какво се крие в тебе, Конавар. Какви заложби е видял в тебе, защо е решил да те обучава? Да не си син на вожд или крал?

— Не. Моят баща е бил ловец на коне, а пастрокът ми отглежда добитък.

— Но на седемнайсет години ти вече си се прочул във вашите земи. Така ми казаха. Бил си се с мечок, макар че си имал само нож. Освен това си влязъл в главния град на пердиите, отмъстил си на търговеца, заради когото убиха Бануин, а после си убил шестима от преследвачите. За бойците от племето гат си се превърнал в мрачна легенда. Всички мъже от твоето племе ли са такива бойци?

— Всички до един — заяви Кон.

— Съмнявам се.

Джасарай стана, отиде при завесите в дъното на палатката и ги дръпна. Зад тях имаше тясно легло и дървена поставка, над която беше окачена бронята на пълководеца.

— Помогни ми да си сложа бронята.

Кон взе железния нагръдник. Джасарай го придържаше до тялото си, докато Кон стягаше ремъците. Генералът добави широк кожен пояс с бронзови плочки, който му стигаше до коленете. Препаса меча на кръста си. Кон приклекна и нагласи кожените предпазници с бронзови ивици под коленете. Чудеше се защо пълководецът е решил да се приготви за бой късно вечерта, но не попита. Накрая Джасарай нагласи на главата си очукания шлем. Кон не сдържа усмивката си и пълководецът я забеляза.

— Да, не съм боец — каза, без да се разсърди. — Ясно ми е колко нелепо изглеждам в момента. Но въпреки това е необходимо.

Отиде при платнището, отмести го и заповяда нещо на единия страж. Мъжът му подаде оръжията на Кон и тръгна нанякъде под дъжда. Джасарай се върна в палатката, извади меча от ножницата и го разгледа в светлината на фенерите.

— Прекрасно оръжие. Само дръжката струва поне петстотин сребърника. Твоят пастрок трябва да е забогатял изумително от отглеждането на добитък.

— Този меч е подарък от мой приятел — каза Кон.

Пълководецът обръщаше меча на всички страни.

— Мечокът е изработен майсторски и разбирам, че е символ на важна случка в твоя живот. Но защо има и сърничка в трънаци? Виждам, че е изобразена и на брошката за наметалото ти.

— Като малък изпокъсах дрехите си, докато спасявах едно сърне. Тази история май стана любима шега за хората от моето племе.

Джасарай се взря в него.

— Безпощаден воин, който спасява сърнета? Такъв човек трябва да бъде държан под око.

Прибра меча в ножницата, подхвърли оръжията на Кон и му заповяда да се приготви за бой. Излязоха от палатката.

Бурята вече се разнасяше, но още валеше силно. Кон вървеше до генерала и виждаше, че войниците излизат от палатките си в пълно бойно снаряжение. Строиха се безмълвно и зачакаха като статуи, мокрени от дъжда.

Облаците се разкъсаха и луната освети бивака.

В този миг закънтяха пронизителни бойни викове и над защитния вал се изсипа нов дъжд, но от копия. Палатките, каруците и животните бяха разположени на достатъчно разстояние от рова и повечето копия паднаха на ивицата празна земя. Острие прониза гърба на един впрегатен кон и той зацвили диво от болка и се свлече.

— Идват! — кресна часовой от северната стена. — Хиляди са!

Копие го улучи във врата и го събори.

Офицери дотичаха при Джасарай, който чакаше хладнокръвно, с ръце зад гърба.

— Една Пантера при северната стена — заповяда той. — Две остават в резерв. Основната атака ще бъде от друга посока, може би от запад. Стрелците с лък да заемат позиции зад каруците.

Офицерите се втурнаха към войниците си. Джасарай закрачи бавно към предната редица на строя.

— Моля за извинение, че ви вдигнах от сън толкова рано — каза на войниците, които се отдръпнаха, за да мине.

Кон вървеше с него. Тази невъзмутимост вдъхваше уважение. Но как пълководецът бе предусетил нападението? Да не би да владееше магия?

От северния вал се разнасяха крясъци и писъци на умиращи и ранени, бойците на пердиите налитаха като вълни, напираха през рова и вала, сечаха и мушкаха.

— Струва ми се, че дъждът отслабва — каза Джасарай.

Раненият кон още цвилеше в предсмъртен ужас. Генералът тупна по рамото стоящия наблизо войник.

— Иди да отървеш горкото животно от мъките му. Не е лесно човек да мисли какво прави, когато го болят ушите.

— Слушам, господарю! — отвърна войникът, извади меча си и хукна към коня.

Звук на сигнална тръба проехтя от запад. Кон се обърна натам и видя двама мъже да размахват ръце.

— Ето я и основната атака — каза Джасарай.

Изпрати втората Пантера натам и три хиляди войници се прикриха зад вала. Кон видя върховете на може би стотици грубо стъкмени стълби и хвана дръжката на меча си.

— Още нямаш нужда от това — каза пълководецът. — Ще мине поне час, докато се намесим и ние. Чак когато онези разбият портата.

Кон се вгледа в портата — две широки по шест стъпки крила от окастрени дънери, сцепени на две по дължина и сковани сръчно с напречни греди. Не му се вярваше пердиите да ги разбият. „Може би ще ги подпалят…“

Стотици стрелци с кожени туники и конусовидни шлемове се подредиха пред каруците от обоза. Всеки носеше къс извит лък и голям колчан стрели с черни пера.

— Генерале, може ли да задам въпрос?

— Разбира се.

— Защо стрелците са под земния вал? Можеха да застанат на него и да убият стотици нападатели.

— Така и те щяха да се превърнат в мишени. Имам само шестстотин стрелци. Прекалено ценни са, за да прахосвам живота им. Наблюдавай ги и си извлечи поука.

Стрелците чакаха знак от Джасарай. Щом чуха заповедта, вдигнаха лъковете си и изстреляха първия залп, после втори, трети… Стрелите летяха във висока дъга и се стоварваха пагубно върху скупчените при рова племенни бойци. За Кон не беше трудно да си представи колко жертви дава врагът.

Битката на вала беше свирепа, но войниците от Каменната армия с брони, шлемове и щитове се оказаха страшно препятствие за противниците, чиито тела почти не бяха защитени. А и Кон вече знаеше от Бануин колко по-удобни и смъртоносни са в близка схватка късите мечове. Някои племенни бойци с боядисани в червено лица успяха да пробият през редиците на бранителите. Джасарай прати три отряда по шестдесет войника да ги унищожат и да подкрепят защитниците на северния вал.

Глух мощен удар проехтя откъм западната порта, която се разтресе. Кон се взираше в лицата на войниците наоколо. Чакаха напрегнато, но не личеше да са уплашени. Джасарай си оставаше спокоен. Свали шлема си и се почеса по оредяващата коса.

— Добре е, че бурята отмина. Мразя сраженията под дъжда. Е, да ги посрещнем.

Офицерите извикаха заповедите си, войниците притичаха в колони по четирима между каруците на обоза към откритата площадка при портата. Там се разгърнаха в десет дълги редици, предната със стена от щитове. Кон и Джасарай стояха зад четвъртата редица.

Блъскането продължи и един дънер се пречупи. После и втори. След две-три минути таранът с бронзова глава разби портата и стотици червенолики бойци нахълтаха с диви вопли в бивака. Зад строените войници задумка тъпан и те тръгнаха към врага с отмерени крачки. Племенните воини се хвърлиха към настъпващия плътен строй и безпощадно мушкащите мечове на първата редица. Стотици умряха и войниците от Каменград прегазиха телата им. Онези във втората и третата редица също окървавиха мечовете си, като доубиваха ранените.

На мъжете от племето пердии не им липсваше храброст и сражението продължи още час, докато бронираният боен строй ги изтласка към разбитата порта. Тогава някой наду рог и племенните бойци отстъпиха в мрака.

Работници поправиха бързо портата, а войниците пренесоха труповете на враговете извън бивака — струпваха цели хълмчета от мъртъвци. Пердиите бяха загубили над две хиляди мъже в тази битка, а в Каменната армия имаше само шейсетина убити и стотина ранени, които се нуждаеха от шевове.

Призори Кон се качи на вала и погледна трите огромни купчини трупове. През нощта войниците, на които не се бе наложило да участват в сражението, бяха изкопали дълги трапове и сега ги настлаха с клони, върху които изляха масло и катран. Хвърлиха телата в траповете и ги покриха с още клони.

Слънцето вече се издигаше, когато метнаха върху клоните факли от снопове слама, натопени в мазнина. Пламъците се разгоряха и Кон гледаше как огънят обхваща труповете. Скоро погребалните клади бумтяха, в бивака се разнесе сладникавата миризма на препечена и овъглена плът.

„Моята първа голяма битка, в която изобщо не извадих меча си от ножницата…“

Враговете не бяха успели да стигнат до четвъртата редица на бойния строй.

Валанус застана до него. На едната му буза имаше малка рана, зашита умело.

— Ти къде се дяна? — попита Валанус. — Очаквах да се бием рамо до рамо при северния вал.

— Бях с генерала. Той как позна, че ще има сражение? Да не е някакъв гадател?

— Има усет за тези неща. Но той бездруго е свикнал да вдига по тревога войниците посред нощ, за да не се отпускат. Може просто да му е провървяло. Знаеш ли какво казва? „Колкото по-усърдно се подготвям, толкова по-голям късметлия съм.“ Това му е чувството за хумор. Защо искаше да говори с тебе?

— Още не знам. Поприказвахме си за Бануин. От него чух, че Бануин някога е бил пълководец.

Валанус подсвирна.

— Онзи Бануин… Не се бях сетил, че е същият. Това е често срещано име при нас. Значи твой наставник е бил Призрака. Командвал е кавалерийски отряд и винаги връхлитал там, където враговете не го очаквали. След Първата гражданска война напуснал армията. Изненадал мнозина. Очаквали да се захване с политика.

— Джасарай каза, че Бануин бил и негов учител, и негов ученик. Можеш ли да ми обясниш смисъла на думите му?

— Да, мога. Когато призовали Книжника на военна служба, той не знаел нищо за армията, макар че бил вещ в математиката и снабдяването на войските. Възложили на Бануин да му обясни устава, правилата на подчинението и подобни елементарни неща. Както сам си се убедил, умът на Джасарай е попил всичко това.

Утринният вятър се обърна и понесе дима от пламтящите изкопи към бивака.

— Две хиляди убити, а нищо не постигнаха — поклати глава Кон. — Напразно похабен живот.

— Тези племена на нищо не могат да се научат — потвърди Валанус. — Нападат с огромни сили, надяват се да ни смажат. Не знаят друг начин да воюват. Не са организирани, нямат истински офицери, не е ясно кой на кого заповядва. Планът им за битката е все един и същ — ей там са враговете, хайде да ги връхлетим, пък каквото ще да става. Напразно похабен живот, както каза ти.

— Ти какво би направил, ако беше на мястото на Карак?

Валанус се ухили.

— Щях да се предам и да се закълна във вярност на Каменград. Не може да ни победи. Никой не може. След нападението снощи и неговите бойци вече знаят тази истина. Сега ще си говорят колко сме корави, колко смъртоносни. Страхът им ще се засилва. Към края на лятото ние вече ще строим градове от камък в земите на пердиите, ще доведем хиляди преселници. Обещани са ми десет парцела от най-плодородната земя, които мога да задържа или да продам.

— Мисля си, че сега би ги заменил за една палатка, която не протича — подкачи го Кон.

— Сам не знаеш колко си прав… — въздъхна офицерът.

 

 

Остаран щеше да умре всеки момент. Не се съмняваше и за миг. А това го вбесяваше по две причини. Първо, това беше поредната схватка между малобройни отряди, а не величава битка. Второ, Демонския меч го бе предупредил да не напада безразсъдно.

Остаран съсече напиращ враг през лицето и прескочи мъртвия си кон в опит да стигне до малко по-просторно място за последния бой. Хвърлено копие разкъса плата на ризата му и одраска дълбоко рамото. Мъж с меч се втурна към него. Остаран отби яростния замах, пристъпи и заби чело в лицето на противника, който залитна назад слепешком.

Слънцето сияеше в ясното небе, подухваше освежаващ ветрец, понесъл уханието на трева и борове. Той вдиша с пълни гърди. „Ах, хубав е животът!“ Тези пердии поне знаеха колко е важно боецът да има чест, нападаха го един по един, за да подложат на изпитание и неговата смелост, и своята. Поредният враг хукна към него. Остаран скочи високо и го изрита в гърдите. Втори го доближи вихрено отляво. Остаран пое удара с малкия щит на лявата си ръка и удари косо със сабята. Онзи се метна назад, спъна се в убития кон и се стовари тежко на гръб.

Остаран дръпна рязко брошката си и остави черното наметало да се надипли на земята. Носеше заоблен бронзов шлем и плетена ризница до средата на бедрата, също и бронзови предпазители под коленете като офицерите от Каменград. Ризницата му тежеше, но го предпазваше от най-страшния кошмар — изкормващ удар в корема. По-големият му брат бе умрял от такава рана и Остаран бе решил, че няма да си навлече такива непоносими мъки.

Пак вдиша дълбоко. Прекрасен въздух. Към него тичаше боец с копие. Остаран изчака до последния миг, завъртя се встрани и го халоса с ефеса на сабята по брадичката. Воинът се свлече в несвяст.

Настроението му ставаше по-ведро. Нападението не изглеждаше чак толкова безразсъдно. Бе повел трийсет конници от своето племе срещу малка група пешаци пердии… и се натъкна на многоброен отряд, скрит в гората. Поне стотина врагове изскочиха с диви вопли, които подплашиха конете. Остаран изсвири с рога сигнала за отстъпление. Неговите хора обърнаха конете, за да се откъснат от противника, и тогава се намеси лошият късмет — стрела прониза коня на Остаран в гърдите. Вождът от гат скочи навреме от седлото и кресна:

— Елате да умрете, окаяни курвенски копеленца!

Отвсякъде дебнеха мъже с червена боя по лицата. Знаеха, че накрая ще се разправят с него.

Чу тропот на много копита. Отклони прав удар на меч и цапардоса с юмрук противника, който се олюля и падна. Чак тогава рискува да погледне наляво.

Двайсетина конници се носеха гръмовно към него и разпръскваха враговете. Яздещият отпред Демонски меч протегна надолу лявата си ръка. Остаран се хвърли натам, хвана китката на младежа и скочи на коня зад гърба му. Конавар тутакси завъртя животното в обратната посока, другите го наобиколиха, за да ги пазят, и отрядът се отдалечи в галоп от тичащите към тях пердии.

Един от бойците на Остаран ги доближи, хванал поводите на резервен кон. Вождът се прехвърли на празното седло, изрева диво и размаха сабята над главата си. Демонския меч му се смееше. Още четирийсетина конници се присъединиха към тях. Остаран вече имаше почти седемдесет ездачи и ги поведе във втора атака.

Пердиите се разпръснаха и побягнаха към гората. Остаран прегази двама и се върна в лек тръс към Конавар, който чакаше на своя висок кафяв кон.

— Благодаря ти, боецо от риганте — каза му Остаран. — Бях се примирил, че вече ще пирувам на трапезата на Таранис. Ех, колко хубав е животът!

— Ако не ме лъже паметта — отвърна Конавар, — Книжника настоя да избягваме тези схватки.

— А, да. Бях забравил.

Остаран се приближи до мъртвите и умиращите и слезе от коня. Довършиха набързо трима пердии, които бяха ранени твърде зле. На леко ранените позволиха да си вземат оръжията и да се замъкнат към гората. Удареният с ефеса на сабята беше само зашеметен и тъкмо се освестяваше.

— Според мен Книжника би искал да му заведем жив пленник — обади се Конавар.

Остаран вече опираше ножа в гърлото на поваления враг, но изви глава към Демонския меч.

— И този е келтой. Вярно, не е от моето племе, но проклет да съм, ако го дам на платените мъчители на Джасарай. Бездруго няма да научат нищо от него. — Вторачи се в безпомощния мъж.

— Няма да се разприказваш, нали? — Онзи само завъртя глава. — Видя ли? — натърти Остаран, хвана за ръката врага и го изправи. — Иди да намериш приятелите си.

Пощаденият мъж се огледа, намери падналия си меч, взе го и тръгна унило към гората.

Конавар клатеше глава, очите му блестяха ядосано.

— Странна война е тази — каза той. — Защо го остави жив?

— Така трябва да се воюва — поучително изрече Остаран. — Мъж срещу мъж. Наравно. Храбри сърца, свиреп сблъсък и милосърдие от победителя. А войниците на Каменград не воюват славно. Те са като свлачище по планински склон. Няма герои, само зли гибелни пълчища, които премазват всичко по пътя си. Те са ми противни, казвам ти го съвсем искрено.

— И защо воюваш на тяхна страна?

Остаран се ухили.

— Защото пердиите са ми още по-противни. Нагли мръсници.

— Имаш кръв по лицето — каза Конавар.

— Не е моя, слава на Даан.

Остаран се избърса с ръка. После вдигна края на ризницата си, бръкна в едно джобче на туниката, извади гребенче от кост и грижливо среса дългите си мустаци.

— Как изглеждам?

— Несравним хубавец. А сега ще потърсим ли някакви следи от вражеската армия?

Остаран отиде при него и сложи ръка на рамото му.

— Млади ми Конавар, от мен да знаеш, че си ненужно сериозен. И да научим къде са, и да не научим, нищичко няма да се промени. Това е тяхната земя. Те ще ни намерят. Ще се сражават и ще умрат. Каменната армия е непобедима.

Конавар не продума. Яхна пъргаво коня си и го подкара покрай гората, но внимаваше да е извън обсега на притаили се стрелци. Остаран го изгледа, взе си наметалото, възседна своя кон и се върна при хората си. Дори буйната черна брада на брат му Арикс не можеше да прикрие смущението, изписано на лицето му.

— Как тъй младокът от риганте беше начело на атаката, с която ме спасихте? — обърна се вождът към още по-едрия от него мъжага.

Арикс сви рамене, не го поглеждаше в очите.

— Де да знам, братко. Просто ни поведе. Това е. — Изведнъж се усмихна. — Но поне всичко свърши добре, нали?

Неколцина от мъжете наоколо се разсмяха. Остаран не се смя с тях.

— Щом съм жив, да. Но щом аз не бях с вас, ти трябваше да ги предвождаш.

— Това не ми допада — възрази Арикс. — А и Демонския меч се справя по-добре.

— Справял се по-добре… — повтори Остаран ехидно. — Той не е един от нас. Той е чужденец. — Изви се на седлото и посочи друг ездач с черно наметало. — Даран, ти защо тръгна след него?

— Защото той ни заповяда — отговори червенокосият Даран. — Оста, ти не искаше ли да те спасим?

— Исках, тъпако. Просто се опитвам да разбера как един недорасъл младеж от риганте е наложил волята си на цял отряд бойци гат.

— Приляга му, както каза и Арикс — обясни Даран. — Нали и миналата седмица той ни заповяда да спрем пред брода? А на другия бряг ни чакаше засада. Щяхме да се натъкнем на тях като слепци.

Още двама-трима закимаха.

— Май ще ви хареса, ако прехвърля на него задълженията на Арикс? — присмя им се Остаран.

— Добре си го измислил — съгласи се Арикс.

— Млъкни, братко. Пошегувах се.

— Но наистина ще е по-добре — настоя Даран. — Тоест… да, Арикс ми е приятел, но не го бива за водач, нали?

— Благодаря, Дар — обади се Арикс.

— Че той да не те похвали бе, слабоумник! — избухна Остаран.

Спорът не успя да стигне до кавга, защото Конавар се върна.

— Вражеската армия не се вижда никъде. А отрядът с флагчетата вече идва, за да обозначи мястото за бивака.

— Значи е време да се върнем и най-после да хапнем нещо — отсъди Арикс.

Конавар спря до Остаран.

— Не ми се вярва армията на пердиите да е дошла толкова далеч на север. Върнали са се.

Вождът завъртя глава.

— Не, насочили са се към високите хълмове. Там земята е камениста, Книжника не би могъл да се крие в своето укрепление през нощта.

— Ако ти беше прав, щяхме да намерим поне някакви следи. Петдесет хиляди мъже не могат да минат незабелязано по земята. А следите бяха само от малкия отряд, с който се бихме. Искали са да ни заблудят, че армията отстъпва. Голямата им войска е поела обратно.

— И защо ще им хрумне такова нещо?

— За да ударят армията на Джасарай, докато се движи. Походната колона се е проточила на девет мили. Ако Карак ги нападне с всичките си бойци, може да ги разпилее или поне да унищожи обоза и да лиши армията от припаси.

Остаран се замисли. Като нищо можеше да е вярно…

— Ти какво предлагаш?

Бойците се бяха струпали около тях и слушаха напрегнато.

— Да съберем всички конни отряди и да потеглим на юг. Ако наистина започне битка, Джасарай ще се нуждае от нашата конница.

— Истинска битка — промълви Остаран. — Това звучи чудесно.

— Тръгнете на юг — настоя Демонския меч, — но не бързайте прекалено. Конете вече са уморени. Аз ще ви настигна.

После смуши коня си и пое на запад.