Антъни Райън
Огнената кралица (8)

5.
Лирна

Кобилата беше дар от еорилите, висока почти човешки бой в холката и бяла от носа до опашката, с изключение на кичурче черна грива между ушите. Лирна завари еорилката, която наричаха Мъдрост, да я чака с нея, когато се подаде от палатката си на сутринта. Жената й подаде юздите с изненадващо добре изпълнен официален поклон.

— Има ли си име? — попита Лирна.

— Превежда се като Невидима стрела, летяща през снега и вятъра, ваше величество — отвърна Мъдрост на съвършен език на Кралството. — Моят народ не се слави с краткостта си.

— Нека е Стрела тогава — каза Лирна и почеса кобилата по носа, което я накара да изпръхти.

— Тъгува по своя ездач — каза Мъдрост. — Той загина пред града. Имам чувството, че може би вие ще успеете да излекувате сърцето й.

— Моите благодарности. — Лирна й се поклони. — Ще яздите ли с мен днес? Много ми се иска да узная повече за народа ви.

В гласа на жената имаше донякъде язвителна нотка, когато отговори:

— Нима вече не сте прочели всяка книга за еорилите в библиотеката си, ваше величество?

— Все повече се убеждавам, че мъдростта на книгите е ограничена в сравнение с опита.

— Както желаете. — Мъдрост се обърна и се метна на гърба на собствения си кон, после сведе поглед към Лирна с очакване. — Хората ми потеглят сега.

Илтис и Бентен също яхнаха конете си и последваха Лирна и Мъдрост. Стигнаха до източния край на лагера, където еорилското войнство вече се раздвижваше и отрядите му потегляха в привидно случаен ред. Тук нямаше спретнати редици и колони, макар че, изглежда, всеки ездач знаеше какво прави и Лирна забеляза как войската зае забележима, макар и хлабава формация, щом прехвърли източните хълмове и навлезе в полята оттатък.

— Хубава земя за конете — подхвърли тя на Мъдрост около час преди пладне. Ездата беше бърза, но не и уморителна. Пътуването й през владенията на лонаките я бе накарало да свикне с дългите часове на седлото. Освен това Стрела беше по-бърза от бедния стар Самур и не толкова капризна като Стъпко.

— Но хълмовете пак са прекалено много за вкуса на хората ми — отвърна Мъдрост, след като отпи глътка вода от мяха си. — И откакто дойдохме тук, не сме зървали лос. Това дразни някои от младежите, защото истинската зрялост идва едва когато убиеш първия си лос.

Лирна огледа ездачите наоколо и забеляза как очите им току се стрелкат към лицето й, но без нито помен от страхопочитанието, показвано от хората на Кралството. Забелязваше по-скоро нещо като неловкост от факта, че са се озовали толкова близо до нея.

— Вие го наричате Мрачното — каза Мъдрост, предугадила някак си въпроса, който Лирна се готвеше да зададе. — Ние му викаме просто „екзила“, което на вашия език значи „сила“.

— Не е сила, която притежавам аз — изтъкна Лирна.

— Няма значение. Ние знаем за нея, но малцина от нас са докоснати от такива дарби.

— Онези, които са, откриват, че са избягвани, предполагам.

Мъдрост се позасмя.

— Не ни съдете според стандартите на своя народ, ваше величество. Надарените не са избягвани, а уважавани. Колкото по-голяма е силата, толкова по-голямо е уважението, а ако е достатъчно голяма, уважението може да прерасне и в страх. Досега няма предание, нито песен в нашата история, които да разказват за сила по-голяма от тази, която ви изцери. Те се тревожат какво би могло да означава това.

— Ами ти?

Сбръчканите от старост устни на Мъдрост се извиха в усмивка — слаба, но пропита със съчувствие.

— Не, велика и ужасна кралице, аз отлично знам какво означава.

Санеш Полтар се приближи на високия си петнист жребец и кимна предпазливо на Лирна.

— Разузнавачите съобщават за много мъже на юг от нас — каза бойният вожд на Мъдрост. — Кралицата остава тук, докато отидем да погледнем.

— Не мисля — заяви Лирна и хвърли на еорила ослепителна усмивка.

— Граничният лорд нареди да ви пазим по-зорко от всеки друг — отвърна Санеш Полтар. — А ние сме подчинени на него, не на вас.

— Аз пък не съм подчинена на никого. — Тя дръпна юздите на Стрела, за да я извърти на юг, и я пришпори в галоп.

 

 

Разбира се, еорилите скоро я настигнаха. Тя остана доволна от суровия поглед, който й хвърли Санеш Полтар, докато я подминаваше. Илтис и Бентен заеха позиции от двете й страни и заедно продължиха да се носят подир ездачите. Лирна откри, че мига от влезлия в очите й прах. Слънцето вече се издигаше, за да изсуши земята.

След половин час превалиха едно ниско възвишение и спряха до бойния вожд, който оглеждаше равнината от другата страна. От изток и запад съгледвачите му препускаха в идеално координиран ред, докато главната част от ездачите му остана на ниското било. Лирна забеляза, че повечето са запънали стрели в роговите си лъкове.

Санеш Полтар оглеждаше долината със зоркостта на ястреб. Тя проследи взора му, но не видя нищо освен голата местност.

— Колко души са видели? — попита Лирна.

— По-малко, отколкото имаше в града — отвърна бойният вожд, без да я поглежда. — Повече, отколкото имаме ние.

„Дали е бил още един волариански отряд, пратен от Токрев да опустошава Юга?“, зачуди се тя. Маркен беше претърсил ума на мъртвия генерал и бе открил нещо, което описа като блато от суетна амбиция и дребнава завист, но нито намек за друга голяма военна сила наблизо. „Може ли да са слезли на сушата по-рано? — зачуди се тя. — Токрев да е повикал втората вълна, за да ускори завоеванието?“

Санеш Полтар се изпъна в седлото и посочи. Минаха още няколко секунди, преди Лирна да ги забележи: малка група конници, навлизащи в галоп в долината. Заковаха се на място при вида на толкова много конници, очертани на фона на небето. Разгърнаха се във ветрило, все още твърде далеч, за да се различат подробности, и един от тях препусна назад и изчезна. До Лирна Мъдрост откачи лъка си от седлото. „Колкото и да е стара — помисли си Лирна, — от нея пак се очаква да се бие.“

Конниците в долината чакаха. На Лирна й се стори странно, че никой още не е изтеглил меч. А после над ръба на долината се появи висок пряпорец, който се поклащаше начело на пехотинска колона, водена от мъж на кон. Войниците навлязоха в долината в гъст строй, без да се опитват да заемат бойна формация, и Лирна разбра защо, когато изображението върху знамето стана по-ясно: кула, издигаща се от развълнуван океан.

Засмя се и смуши Стрела напред, пренебрегвайки ужасения протест на Илтис, който препусна след нея. При приближаването й маршируващата колона спря, а сержантите завикаха команди, останали нечути от мъжете, които се взираха смаяно в нея. Тя се насочи към ездача начело на колоната, вдигна ръка за поздрав и му се усмихна топло. Той се смъкна тромаво от седлото и коленичи.

— Каква желана гледка сте, милорд! — каза Лирна.

Граничен лорд Ал Бера вдигна очи към нея. Лицето му беше бледо и напрегнато. Надигна се с мъка, а тя скочи от седлото и пристъпи към него с протегнати ръце.

— Ваше величество — рече пресипнало той и се наведе сковано да целуне дясната й ръка. Очите му не се откъсваха от лицето й, докато се изправяше. — Чухме сума ти ужасяващи истории. Много се радвам да открия, че поне една от тях е била лъжовна. — Обърна се и вдигна ръка към мъжете зад гърба си, докато над билото се появяваха още маршируващи редици. — Представям ви Армията на Южния бряг. Двайсет хиляди конници и пешаци, готови да се бият и да умрат по волята на кралицата.

 

 

— Пратиха около пет хиляди души в южните графства — докладва граничният лорд пред съвета на капитаните същата вечер. Беше се наложило Лирна да му заповяда да седне, тъй като изтощението и видимата му болка заплашваха да го повалят всеки момент. Сега той седеше на походно столче, с ръце в скута, лявата увита в бинтове, а дясната висяща отпуснато. Лирна му беше предложила да го заведе при Плетача, но потресената физиономия на граничния лорд стигаше, за да я накара да се откаже.

— Предимно войници роби — продължи Ал Бера. Лирна знаеше, че това е мъж, издигнат по заслуги, а не по кръв, и в гласа му се долавяха широките гласни, характерни за простия народ на Южен Азраел. — Плюс около хиляда души кавалерия. И роботърговци, естествено. Опустошиха няколко села, преди вестта да стигне до Кулата. Поведох Южната гвардия и каквито хора успях да мобилизирам от крайбрежието и ги сгащих, докато довършваха клането в Драверов пристан в долния край на Колдирон. Имах чувството, че не са очаквали толкова бърза реакция. Нищо изненадващо, след като според всяка логика би трябвало да съм мъртъв. — Ал Бера млъкна и се усмихна отпаднало. — Накарахме ги да си платят. Бяхме горе-долу равни на брой, така че беше кървава работа, ама ги накарахме да си платят.

— Пленници? — попита Вейлин.

— Войниците роби не се предават, обаче заловихме няколко кавалеристи и роботърговци. Дадох ги на освободените от нас хора. Може би трябваше просто да ги обеся, но за кръвта се плаща с кръв.

— Така е, милорд — каза Лирна. — Моля, продължете.

— Оттогава събирам хора и ги обучавам, доколкото мога. Преди две седмици пристигна вест, че мелденейската флота плава нагоре по Колдирон, затова прецених, че е време да тръгнем на север.

— Правилно сте преценили — каза Лирна. — Обаче ни намирате в недостиг на провизии.

— О, провизии си имам, ваше величество. Милейди жена ми има семейни връзки и от двете страни на Еринейско море. Изглежда, някои алпирански търговци са проявили желание да търгуват с нас. Условията не бяха много изгодни и хазната на Южна кула в момента е кажи-речи празна, но след като императорът вдигна ембаргото, предполагам, че не са могли да пропуснат шанса за печалба.

Лирна видя как при тези думи лорд Верниерс вдигна глава. Присъствието му в армията беше подчертано ненатрапчиво, той избягваше да разговаря с когото и да било, освен с нея и с Вейлин, макар че тя ясно му бе дала да разбере, че е добре дошъл на всички събрания и е свободен да записва всяка изречена дума. След битката Щита бе вдигнал малко шум около него, обявявайки го за „Писаря, който уби един генерал!“ със сърдечен смях, който бе подет от екипажа му. Верниерс обаче като че ли избягваше всякакви награди, които би могъл да му донесе неговият героизъм, макар да упорстваше в исканията си за лична среща.

— Вашият император изглежда по-благосклонно настроен към нашето кралство, милорд — каза му тя.

Хроникьорът се разшава смутено, когато капитаните се обърнаха да го изгледат, и отвърна кратко:

— Така изглежда, ваше величество.

— Мислите ли, че той знае за големия план на воларианците? Може ли това да е причината за промяната в отношението му?

— Никога не е лесно да отгатнеш какво мисли императорът, ваше величество. Но всичко, което би могло да уязви Воларианската империя, вероятно ще го зарадва дълбоко. Те са наши врагове доста по-отдавна, отколкото ваши.

— Трябва да пратим посланик — обади се Вейлин. — Да изковем съюз, ако е възможно.

— Всичко с времето си, милорд — каза Лирна и се обърна пак към Ал Бера. — Ще напиша писмо до лейди Ал Бера с уверения, че всички дългове, натрупани за закупуването на още провизии, ще бъдат покрити в пълен размер след приключване на военните действия. Тя е свободна да договори подходящи лихвени условия с всички търговци. Междувременно половината от наличните у нея продоволствия ще бъдат откарани в Алтор, за да помогнат на кумбраелския народ да изкара зимата. Другата половина ще дойде при нас… — пръстът й се плъзна по картата до един град на ренфаелския бряг — в Уорнсклейв, където след петнайсет дни ще се срещнем с нашите мелденейски съюзници. А засега, милорд, моля ви, починете си.

 

 

По време на пътуването към Уорнсклейв Лирна всеки ден се движеше с различен контингент. Веднъж с кумбраелците на лейди Рева, друг път с полк миньори от Пределите или с Южната гвардия. На всяко лице беше изписано благоговение, смайване или, в случая на Свободната рота на лорд Норта, свирепа и непоколебима лоялност.

— Покойните са ви благословили, кралице! — извика един мъж, докато тя спираше коня си до лорд Норта, и викът веднага бе подет от събратята му.

— Тишина в строя! — викна сержантът на ротата, атлетичен младеж с дълга коса и меч, препасан на гърба по примера на Шестия орден.

— Моите извинения, ваше величество — каза Норта, когато потеглиха. — Те не са лесни за контролиране дори и при най-добрите обстоятелства. А аз не мога да бичувам никого.

— Да, милорд — отвърна Лирна. — Определено не можете.

Стори й се странно, че през по-голямата част от сутринта яздиха в тишина; момчето, което помнеше като син на Първия министър на баща си, рядко млъкваше, беше фукльо, а понякога и побойник, бързо дразнеше другите и още по-бързо се разплакваше, когато му върнат обидите. Не виждаше нищо от онова момче в брадатия воин до себе си. На устните му играеше тънка усмивка, докато гледаше как гигантската му котка тича редом с него.

— Смятах да ви върна земята и титлите на баща ви — каза му тя, когато мълчанието стана непоносимо. — Но лорд Вейлин ми обясни, че нямате интерес към такива почести.

— Те не донесоха нищо добро на баща ми, нали, ваше величество? — отвърна той достатъчно любезно, но и малко рязко.

— Не бях запозната с решението на краля по този въпрос — каза тя. — Мисля, че е било… прискърбно.

— Аз не тая горчивина, ваше величество. Времето замъгли спомена ми за един мъж, когото помня, че обичах почти толкова, колкото и мразех. Както и да е, ако не беше смъртта му, нямаше да поема по пътя, който ме отведе при жена ми, децата ми и дома, за който жадувах. А Вярата ни учи да приемаме даровете на съдбата.

— Все още ли се придържате към Вярата?

— Аз напуснах само ордена, ваше величество, не Вярата. Моят брат може да е загубил своята някъде в пустинята, но моята още е с мен. Макар че жена ми копнее да я изоставя в полза на слънцето и луната. — Той се засмя кратко и тя долови в смеха му тъгата по дома. — Всъщност това е единственото, за което се караме понякога.

Спряха да починат по пладне. Лирна слезе от гърба на Стрела и спря стреснато, когато някаква жена се втурна от редиците на Свободната рота с два кинжала в ръце. Мечът на Илтис излетя светкавично от ножницата, но вместо да се хвърли към Лирна, жената падна на колене и сведе глава, вдигнала високо кинжалите.

— Кралице! — каза тя треперливо. — Моля ви да благословите тези остриета, за да могат да служат на вашето дело.

Останалите освободени бойци моментално паднаха на колене и също вдигнаха оръжията си. Това явно бе церемония, планирана по време на похода, и тя прецени, че лорд Норта не знае нищо за нея, ако се съдеше по досадата и лекото отвращение, изписано на лицето му.

„Никога не се страхувай от малко театър.“ Лирна си пое дъх и изписа на устните си любезна усмивка. Пристъпи към коленичилата и я позна — беше слабичката жена, която първа беше подхванала вика при Алтор.

— Как се казваш? — попита Лирна.

— Ф-фурела, кралице — заекна жената, без да вдига поглед.

Лирна хвана нежно треперещите й ръце и й каза:

— Свали оръжията си, сестро. Стани и ме погледни.

Фурела вдигна бавно поглед и очите й се разшириха при вида на лицето й. Изправи се, а Лирна продължаваше да я държи за ръцете.

— Кого си загубила? — попита тя.

— Д-дъщеря ми — прошепна слабичката жена и от очите й рукнаха сълзи. — Незаконородена, отбягвана и наричана копеле през целия си живот, но винаги толкова сладка. Те й п-пръснаха мозъка с камък. — Захлипа и се свлече на колене. Лирна я придърпа към себе си. Ридаещата жена все така стискаше кинжалите.

— Не мога да благословя остриетата на тази жена — каза тя на бойците, много от които вече открито плачеха. — Защото тя ме благославя. Вие всички ме благославяте. Аз съм вашето острие, а вие сте моите. — Вдигна на крака все още хлипащата Фурела и я поведе обратно към редиците. — Ето защо ви именувам Шейсети пехотен полк на Кралската гвардия, известни оттук насетне като Кинжалите на кралицата. — Те се разделиха пред нея и тя пусна Фурела. Жената моментално падна пак на колене, а другарите й запротягаха колебливо ръце да докоснат роклята на Лирна, докато тя вървеше сред тях, и върху всички лица бе изписана свирепа всеотдайност. „Не мога да си позволя да се опия от това — помисли си тя, докато се усмихваше и докосваше глави, сведени в смирена молба. — Съблазънта е твърде голяма.“

— Мъка, кръв и справедливост! — Викът се надигна неканен, спонтанно избликнал от нечие безлико гърло в коленичилите редици, и заехтя, докато бойците размахваха във въздуха всевъзможни оръжия. — Мъка! Кръв! И справедливост!

Лирна почувства как съблазънта я пронизва, усети мощта й, знанието, че тези няколкостотин наранени души биха умрели за нея на мига. Беше на ръба да й се отдаде всецяло, когато нещо я накара да спре — едно-единствено лице, върху което нямаше обожание. Лорд Норта стоеше до коня си, галеше гигантската котка, приклекнала до него, по главата и лекото му отвращение се бе сменило с дълбоко и явно неодобрение.

 

 

Срещна се с брат Кейнис вечерта, насаме, защото Вейлин явно предпочиташе да отбягва бившия си брат — отношение, споделяно от мнозина в армията. Даже Орена, която Лирна смяташе за много практична, беше помолила да я освободят по-рано, за да не остане да посрещне брата. „Страхът от Мрачното не се разсейва за един миг“, заключи Лирна.

Новоразкритият брат от Седмия орден седеше сковано на едно походно столче и отказа предложението за освежителна напитка с учтиво поклащане на глава. Въпреки явната му каленост и славата му като воин имаше определена плахост в този набит, закален от войната мъж; очите му шареха, сякаш очакваше атака във всеки момент. „Толкова дълго е живял в сенките — помисли тя. — Дневната светлина може да е също тъй плашеща като Мрачното.“

— Братята и сестрите ми ме помолиха да ви благодаря, ваше величество — каза той. — За вашата загриженост.

— Една кралица се грижи за всичките си поданици, милорд.

— Щом казвате, ваше величество. Аз предпочитам да ме наричат „брат“. Все пак съм преди всичко човек на Вярата.

— Както желаете. — Лирна посегна към свитъка, който й бе връчил при пристигането си, пълен списък на членовете на неговия орден и различните им дарби. — Имате брат, който може да вижда миналото?

— Дарбата на брат Луцин е ограничена, ваше величество. Виденията му обхващат само мястото, на което се намира.

Лирна кимна и се намръщи на следващото описание в списъка.

— А тази сестра Мериал наистина ли може да извиква мълнии от въздуха?

— Не точно, ваше величество. Тя може да изпуска сила, енергия от ръцете си. В тъмно или на сянка това може да изглежда като мълния. Тази дарба е много изтощителна, даже смъртоносна, ако се прекали с употребата й.

— Тя може ли да убива с нея?

Кейнис се поколеба, после кимна отсечено.

— Значи тя и дарбата й са добре дошли в нашата армия. — Лирна прочете списъка до края и го изгледа с повдигната вежда. — Забелязвам, че едно име липсва, братко.

Неудобството му видимо се усили, но взорът му си остана непоколебим, а в тона му нямаше и следа от компромис.

— Моята дарба не може да бъде разкривана, ваше величество. По строга заповед на аспекта ми.

Тя се изкуши да му напомни, че Вярата е подчинена на Короната, но реши да не го прави. „Това, което ми носи той, е от твърде голяма полза. А сега моментът не е подходящ за конфликт с Вярата, особено след като продължават да крият толкова много.“

— Прекарах толкова години в търсене на хора като вас — каза тя и остави списъка. — Даже рискувах да загина в планините, издирвайки доказателства за вашето съществуване. А изглежда е било достатъчно само да изчакам прилива на историята, за да ме залеят повече доказателства, отколкото някога съм искала.

Брат Кейнис удостои отговора й с предпазливо кимване и извърна поглед. Тя продължи:

— Сигурно е било трудно да се криеш толкова дълго. Да лъжеш братята си години наред.

— Вярата го изискваше, ваше величество. Аз нямах избор по въпроса. Но да, беше трудно задължение.

— Лорд Вейлин казва, че си най-лоялният поданик, който баща ми би могъл да желае. Че ентусиазмът ти в пустинната война е бил огромен. Тъй огромен, че според него сърцето ти било сломено от неуспеха й.

— Аспект Грейлин определи много прецизно ролята, която искаше да изиграя. Моята преданост към Вярата бе толкова силна, че според него щях да я прикрия най-добре като преданост към краля. Но брат ми е бил прав, ентусиазмът ми за войната беше истински, разпален от моя аспект, който ми каза, че тя е ключът за осигуряване бъдещето на Вярата. По свои собствени причини той не ми разкри как ще бъде постигната тази сигурност, нито за съдбата на брат ми. Винаги съм смятал разсъжденията на аспект Грейлин за безупречни, той никога не ме е насочвал по грешния път, никога не е допускал грешки.

— Имаш ли някакви вести от него след падането на столицата?

— За жалост не, ваше величество. — Кейнис сведе глава и гласът му стана глух от тъга. — Брат Лерниал има способността да чува мислите на хората, които е срещал, дори от големи разстояния. Знаем, че аспектът е потърсил убежище в Урлишката гора с група свободни бойци, но подробностите са неясни, тъй като дарбата на Лерниал е ограничена. При Алтор той беше ранен в главата и се събуди два дни по-късно със силен писък. Надявах се, че думите му са само признак за увреден ум, но оттогава той се подобри значително и дарбата му му казва, че откъм аспект Грейлин вече не се чуват мисли.

Като видя явната скръб на брата, тя посегна да го хване за ръката.

— Моите съболезнования, братко.

Той се размърда неловко и се насили да се усмихне. „Дали го е страх от мен?“ Едно от имената в списъка му явно притежаваше някаква способност да надзърта в бъдещето и тя се зачуди какви ли разкрития може да са достъпни за Кейнис. Спомни си мрачната физиономия на лорд Норта и думите на Мъдрост от първия ден на похода: „Отлично знам какво означава.“

— При разпита на брат Харлик — каза тя — воларианката, която заловихме в Алтор, е споменала за някакъв Съюзник. Изглежда, лорд Вейлин смята, че ти би могъл да разясниш какво е имала предвид.

— Брат Харлик вече ви каза всичко, което знаем, ваше величество. Този Съюзник се намира в Отвъдното и крои нашата гибел. Не знаем защо.

— Щом съществува в място отвъд смъртта, това не означава ли, че някога е бил жив? Че е бил мъж или жена?

— Така е, ваше величество. Но засега никой член на никой орден не е успял да проумее как той се е превърнал в това, което е, нито какво зловредно влияние го е извратило до такава степен.

— Трябва да има някакви записки, древни текстове, които да описват произхода му.

— От векове Третият орден събира най-старите думи, написани от човешка ръка, като плаща значителни суми за късчета пергамент или глинени чирепи. Съюзника присъства в тях, ала само като сянка — необяснена катастрофа или убийство, извършено по повелята на мрачен и отмъстителен дух. Да отделяш истината от мита често е безплодна задача.

Думите му размърдаха безупречната й памет, извиквайки фраза от „Песни за злато и прах“ на лорд Верниерс: „Истината е най-голямото оръжие на учения, но често и негова гибел.“ Тя реши, че е крайно време за частна аудиенция с алпиранския хроникьор.

— Да разбирам ли — каза тя на Кейнис, — че сега вашият орден се нуждае от нов аспект?

— Изборът е съпроводен с някои формалности, както знаете, ваше величество. Докато не бъде свикан конклав, орденът ми остава без аспект. Все пак моите братя и сестри заявиха готовността си междувременно да следват моето водачество. — Погледът му отново стана твърд. — Което ме води до един друг въпрос.

— Хората от Пределите.

— Да, ваше величество. Моят орден загуби много братя и сестри в тази война. Редиците ни оредяват.

— И искате да приемете в ордена тези другите, въпреки гръмките им възражения? Лорд Вейлин беше съвсем ясен за мнението им по този въпрос. Те следват него, не вас.

— Моят орден е щитът на Надарените. Без нас те щяха да са изчезнали още преди поколения.

— И все пак вие продължавахте да се криете с десетилетия, докато те бяха издирвани и избивани от Четвъртия орден.

— Необходима хитрост. Повечето от нас биват открити в ранна възраст, Надарени деца, родени от Надарени родители и отдавнашни членове на ордена. Не всички имат този късмет, нито пък израстват с добро сърце и недосегаеми за алчност. Въпреки цялото ни могъщество душите ни са човешки като на всеки друг. Преди издигането на аспект Тендрис Надарените, открити от Четвъртия орден, са били преценявани, за да се установи дали са годни за включване в нашите редици. Дали ще се присъединят към нас, или не, зависеше от тях.

— Не и ако са били извън Вярата, предполагам?

— Седмият орден е част от Вярата, ваше величество. Това не може да се промени.

„Дали пред мен не стои един нов Тендрис?“, зачуди се тя, виждайки непреклонната вяра в погледа му. Често се беше питала защо баща й не е отровил тихомълком размирния аспект на Четвъртия орден посредством някой от множеството си скрити агенти. Но даже старият интригант не бе неподатлив към Вярата, нито пък в неведение за силата й.

— Ние живеем в свободно кралство — каза тя на Кейнис. — Това също не може да се промени. Можеш да говориш с Надарените от Пределите и да им предложиш място в ордена си. Но откажат ли, ще изоставиш въпроса и да не съм те чула да го повдигаш пак по време на моето царуване, което очаквам да е доста дълго. Освен ако тази твоя сестра… — тя направи справка със списъка, само привидно, тъй като беше запаметила съдържанието му от пръв поглед — … Верлия, не вижда различно бъдеще, разбира се.

— Виденията на сестра ми са… редки — отвърна той. — И изискват значително тълкуване. Що се отнася до ваше величество, засега тя вижда малко.

— И какво е това „малко“, дето го вижда?

Той се изпъна и отново заприлича по-скоро на воин, отколкото на бъдещ аспект, с лице вкаменено от знанието за предстоящата битка.

— Огън — каза. — Вижда само огън.

 

 

На следващия ден Лирна пътува със сеордите; избра да върви пеш като тях. Лейди Дарена дойде с нея, за да й служи като преводачка, малко излишна роля, тъй като малцина от горския народ изглеждаха склонни да говорят с тях — всъщност повечето усърдно избягваха да ги поглеждат. Тя виждаше, че това наскърбява Дарена, усмивката й помръкваше, когато воините с ястребови лица се извръщаха или изсумтяваха кратки отговори на опитите й да завърже разговор. Към Лирна обаче се отнасяха по-скоро с любопитно объркване, отколкото със страх.

— Целебно докосване много рядко в гората — каза й Хера Дракил, единственият, който се задържа до Дарена повече от няколко крачки, и въпреки това тя усещаше напрегната неохота у бойния вожд, сякаш всяка негова крачка беше изпитание за смелост. — Не известно такова нещо от много поколения.

— Вашият народ има ли книги? — попита Лирна. Мислите й се бяха отплеснали към огромната библиотека на малесата под Планината. — Летописи за времето преди марелим сил?

— Книги? — намръщи се бойният вожд.

— Виросра сан елосра дурал — каза му Дарена. Сеордският на Лирна беше значително по-слаб от лонакския й, но знаеше достатъчно, за да направи груб превод. „Думите, които пленяват духа.“

— Не — отвърна сеордът на Лирна. — За сеорди няма книги. Нито сега, нито в прежните времена. Всичко се говори и се помни. Само изреченото слово е вярно.

Лирна видя как Дарена се поколеба и каза нещо на сеордски, прекалено бързо, за да може тя да си го преведе, и изобилстващо от непознати за нея думи. Какъвто и да бе смисълът им, думите стигаха, за да помрачат лицето на Хера Дракил, и той се извърна и се отдалечи през разхвърляните редици на хората си.

— Обиди ли се? — попита Лирна.

Лицето на лейди Дарена бе посърнало, докато гледаше как бойният вожд се отдалечава.

— Само изреченото слово е вярно — каза тя. — Казах му истината. Не му хареса.

 

 

По пътя на изток армията растеше, скрити групи бегълци и избягали роби изникваха от гори и пещери, за да се присъединят към тях или да молят за храна. Лирна се погрижи всички да получат продоволствие, дори онези, които не желаеха да се влеят в редиците им, макар такива да бяха малко. Сред новопостъпилите имаше множество войници, изостанали от марша на Кралската гвардия и горящи от желание да се върнат в полковете си, повечето от които вече не съществуваха. По нейна молба брат Кейнис беше освободил поста лорд-маршал на Кралската гвардия, макар решението му да предизвика известен смут в редиците. Въпреки че бе опетнен от Мрачното, мнозина все още виждаха в него своя спасител, безстрашния командир, който ги беше повел към избавлението след катастрофално поражение. Други не го приеха толкова благосклонно — главно мъжете, служили под командването на лейди Рева в Кумбраел, и бегълците, намерени по пътя, — което доведе до немалко гръмогласни спорове и даже няколко юмручни боя. Официална делегация от сержанти беше отишла при Вейлин с искане Кейнис да бъде възстановен и Военачалникът се видя принуден да потуши гнева им, издигайки на мястото на брат си един от тях — набит сержант ветеран с лице като щавена кожа.

— Сержант Травик, ваше величество — представи се той и коленичи пред нея, когато тя отиде да прекара поредния ден от похода с тях. — По-рано от Шестнайсети пехотен полк.

— Аха, Черните мечки, ако си спомням правилно — отвърна Лирна и даде знак на Бентен да й донесе предмета, взет от пътуващата оръжейница на брат Холун.

Травик премигна изненадано.

— Да, ваше величество. Паметта ви ви прави чест.

— Благодаря. Със съжаление обаче трябва да отбележа, че твоя етикет никакъв го няма.

Ветеранът сведе глава и се намръщи объркано.

— Простете, ваше величество. Не съм свикнал на такива неща.

— Това не е извинение — каза Лирна и протегна ръка към Бентен, който й подаде меча, азраелско острие, както подобаваше на случая. — Един Меч на кралството да нарича себе си сержант. Признавам, че съм шокирана.

Главата му се вдигна рязко и очите му се разшириха при вида на меча.

— Лорд-маршал Ал Травик — каза тя и извъртя острието така, че да легне върху предмишницата й, с дръжката напред, — приемате ли този меч, предложен ви от вашата кралица?

Зад Травик редиците на Кралската гвардия се размърдаха, не толкова спретнати и гладко избръснати, колкото ги помнеше, но неизменно калени воини, излъчващи аура на опасност. „Опасните мога да ги използвам — реши тя. — Нека се борят помежду си, щом трябва, стига да се борят по-яростно срещу воларианците.“

— Аз… да, ваше величество — изломоти Травик.

— Тогава вземете го, милорд, и станете, моля ви. — Месестата му, нашарена с белези ръка се сви върху дръжката на меча и той се надигна; държеше го с израз на чисто изумление.

— Желанието ми е Кралската гвардия да бъде реорганизирана, лорд-маршале — продължи тя, което го накара да се изпъне във войнишка стойка, с изправен гръб.

— Както заповяда ваше величество.

— Уважението към миналото е хубаво нещо, но не можем да позволим да пречи на целите ни. В момента много горди полкове са запазили само малка част от състава си или са напълно заличени. Ако съм изчислила правилно, имате под свое командване малко над шест хиляди гвардейци и много от тях пазят вече лишени от значение връзки с полковете си. От все още съществуващите полкове само три могат наистина да се нарекат такива, а дори и те са със значително намален състав. Вие ще ги попълните и ще разпределите оставащите мъже в три нови полка, чиито названия и знамена ще бъдат избрани от самите тях и одобрени от мен. Освен това ще добавите ротата на лорд Норта към Кралската гвардия като Шейсети пехотен полк.

Тя огледа редиците на Кралската гвардия. Полковата вярност на войниците беше легендарна и тя виждаше върху много от лицата открито смайване.

— Когато спечелим тази война — каза им тя, повишавайки глас, — давам ви дума, че Кралската гвардия ще бъде възстановена и всеки, който иска да се присъедини към стария си полк, ще получи разрешение да го направи. Засега обаче имаме война за печелене и сантименталностите няма да ни помогнат в това начинание.

Лорд Травик излая заповед и сержантският му глас отекна като гръмотевица, карайки войниците да коленичат до един, с наведени глави.

— Кралската гвардия е ваша, ваше величество — каза той. — Можете да я оформяте по свое желание и — добави с мощен глас, който стигна до всеки войник под негово командване, — ако чуя някой да твърди обратното, ще му съдера кожата.

 

 

Стените на Уорнсклейв бяха занемарени от много години; дългият период на мир, започнал с възкачването на баща й на трона, ги бе превърнал в скъпа безсмислица за цяла поредица от градски управители. Вейлин изказа мнение, че са били достатъчно здрави да отблъснат един волариански щурм, но са се оказали прекалено слаби да издържат на втори. Бяха пробити на няколко места — големи пробойни, зейнали в камъка от основата до върха, които предлагаха твърде добра гледка към лежащото отвъд, когато Лирна се приближи, яхнала Стрела.

— Не е останало нищо, ваше величество — беше докладвал лорд Адал тази сутрин, след като се върна от разузнаване. — Нито къща, нито жива душа.

Крехката й надежда, разпалена от Кралската гвардия, гаснеше с всяко потропване на копитата на Стрела. Пепелта и отломките, които се виждаха през пробойните, говореха за пълно унищожение. Завари Вейлин да я чака при разбитата порта с мрачна физиономия.

— Пристанището, ваше величество — каза той.

Водата в пристанището беше мътна от тиня и покрита със слой масло, изтекло от потопените лодки на риболовната флота на града, но Лирна ги виждаше достатъчно ясно, голяма група бледи овали, зеленеещи от водораслите, които приличаха на купчина грозде след беритба.

Плъзна поглед по останките от града, който помнеше като оживен, макар и малко миризлив, всъщност мръсен, с говорещи с груб акцент хора, по-склонни да срещат очите й, отколкото онези във Варинсхолд, и по-малко склонни да й се кланят. Но се бяха радвали да я видят, спомни си тя, бяха я приветствали бурно, докато яздеше между тях, поднасяха й бебета да ги целуне и хвърляха по пътя й цветни листенца. Тя беше дошла да открие приют за бедни, финансиран от Короната и обслужван от Петия орден. Сега не видя и следа от него по пътя към пристанището, само улица след улица, осеяни с купища тухли и обгорено дърво.

— Оковали са ги заедно — каза Вейлин. — Бутнали са първия и останалите са го последвали. Може би четиристотин, единствените оцелели след превземането на града, предполагам.

— Не са искали да се обременяват с роби по пътя на север — отбеляза лорд Адал. Отсеченият му тон говореше за добре овладяна емоция, но Лирна видя как се издуват мускулите на челюстта му, докато се взираше надолу към водата.

— Път на север ли, милорд? — попита тя.

Лейди Дарена пристъпи напред с поклон. Лицето й бе покрито с онази бледност, която идва само от най-дълбок студ.

— Струва ми се, че разполагаме с полезна информация, ваше величество.

— Няма ли го? — попита я Лирна малко по-късно. Беше заповядала на Мурел да донесе гореща напитка за Дарена и сега тя седеше в палатката й, стиснала в малките си ръце купичка топло мляко. Вейлин стоеше наблизо и гледаше Дарена с явна загриженост, след като вече бе изразил на глас безпокойството си, че е използвала своята дарба.

— Алтор ти струваше много — бе казал той. — Да полетиш на воля отново толкова скоро не беше мъдро.

— Аз съм войник в тази армия — бе отвърнала тя, свивайки рамене. — Също като всеки друг. Дарбата ми е моето оръжие.

Лирна се насили да стои неподвижно, докато въздухът между тях сякаш се сгъстяваше. Знаеше, че много е останало неизречено, но те двамата знаеха какво мисли другият, все едно го е изкрещял. „Докато аз знам толкова малко от онова, което става в главата му.“

— Изпепелен от край до край — потвърди Дарена. — Урлишкият лес е мъртъв, ваше величество.

Лирна си спомни деня, в който лорд Ал Телнар дойде да моли баща й да вдигне ограниченията за дърводобив от Урлиш и как бе прогонен от залата на съвета, почервенял от унижение. „Урлишката гора е рожденото място на това кралство — беше казал Янус на мазнещия се Ал Телнар, докато подписваше нов декрет за промяна на предназначението на още земя, притежавана дотогава от министъра на кралските строежи. — Люлката на моето управление. И няма да бъде опустошена от хора като теб.“

„Ал Телнар и Урлиш — замисли се тя. — Сега и двамата са пепел. Странно, да се пожертва за мен след като толкова години беше измъчван от баща ми.“

— Ами тази армия, която се движи през ренфаелската граница към Варинсхолд? — попита тя Дарена. — Можеш ли да прецениш числеността й?

— Някъде над пет хиляди, ваше величество. Повечето на коне.

— Дарнел привиква рицарите си — рече замислено Лирна. — Не след дълго със сигурност ще се нуждае от тях.

— Не мисля така, ваше величество — отвърна Дарена. — Сред тях има една душа, която пламти ярко, но в червено. Виждала съм я и преди, когато прелитах над Урлишката гора. Сигурна съм, че там се биеше против воларианците.

Лирна кимна. Спомняше си една нощ, прекарана в ренфаелска твърдина, само преди месеци, макар да й се струваше, че са минали години. „Мнозина смятат — беше казал Бандерс, — че да ги управлява този човек петни честта им.“

— Ами онези изверги, избили хората в пристанището? — попита тя. — Зърнахте ли някаква следа от тях при полета си, милейди?

Долови известно примирение в отговора на Дарена, сякаш тя мрачно приемаше последствията от осигурената от нея информация.

— Около четири хиляди, ваше величество. На двайсет мили северозападно оттук. Повечето пешаци.

Лирна се обърна към Вейлин.

— Милорд, моля, поискайте от Санеш Полтар най-бързия кон, който еорилите могат да осигурят, и ескорт за кралски пратеник. Да издирят тази ренфаелска армия и да определят каква е и какви са й намеренията.

Той се поклони.

— Слушам, ваше величество.

— Ще се погрижа телата да бъдат извадени от пристанището и предадени на огъня с всички полагащи се церемонии, а междувременно вие ще вземете всеки ездач на наше разположение и ще намерите убийците им. Очаквам да не чуя и дума повече за пленници.