Антъни Райън
Огнената кралица (55)

Записките на Верниерс

Въпреки дебелите си пръсти Раулен имаше чудесен плавен почерк, който можеше да се мери с този на всеки писар. Читателският му глас също беше изкусен и той рецитираше наскоро продиктуваните ми думи с равен тон, без да се запъва.

— „… и стана тъй, че кралица Лирна Ал Ниерен стъпи отново на обичната си родна земя — прочете той. — И ужасно щеше да бъде нейното отмъщение.“

— Много добре, Раулен — казах. — Мисля, че стига толкова за днес.

— Благодаря ви, милорд. — Той стана от стола и се отправи към вратата на килията. — Значи утре по същото време.

— Утре започва процесът ми — напомних му.

— Да — въздъхна той, спря до вратата и се насили да се усмихне. — Без съмнение този велик труд ще бъде завършен, когато се докаже невинността ви.

— Без съмнение. — Върнах му усмивката, благодарен за лъжата му.

— Даже тъмничарите ти са учени — отбеляза Форнела, след като тежката врата се затръшна и останахме сами. Седеше на тясната си койка, заобиколена от купчини листове. Тъй като нямаше с какво друго да запълва дългите месеци на съвместното ни затворничество, се беше заела да преведе ръкописа ми на волариански, макар отлично да съзнаваше, че той най-вероятно ще остане недовършен.

Погледът ми се плъзна по вече почти изцяло бялата й коса, вързана на стегнат кок. През последните седмици кожата на лицето и ръцете й се беше покрила с кафеникави петна, а бръчките около очите й се задълбочаваха все повече, макар че тя понасяше всичко това, без да се оплаква. Въпреки множеството съобщения, които молех Раулен да предаде на всеки имперски чиновник, за който се сетех, нито веднъж не я бяха пуснали да излезе от килията, за да огласи носеното от нея предупреждение. Пътешествието ни се оказа пълен провал и изглеждаше, че сега оцеляването на тази империя зависи изцяло от отмъстителните замисли на кралица Лирна. Знаех, че това е абсурдна надежда. Въпреки целия й ум и военната хитрост на Ал Сорна Воларианската империя беше чудовищна. „Нужна е империя, за да унищожи империя“, помислих си и посегнах за перо и лист, за да го запиша.

— Нещо, което да добавиш към защитата си, надявам се — рече Форнела, като вдигна очи от работата си.

— Нямам никаква защита освен истината. А сега тя с нищо няма да ми помогне. — Императрицата, с цялата си мъдрост и благосклонност, беше пратила цели шестима адвокати, които да ме представляват на процеса. Всички до един опитни прависти с безупречна репутация и, както виждах ясно по лицата им, без никаква надежда или очакване да ми осигурят оправдателна присъда. Бях ги изслушал учтиво, преди да ги освободя от задълженията им, като заявих, че ще се защитавам сам, за тяхно явно облекчение.

— Момичето лъжеше — продължи Форнела. — И най-слепият глупак може да го види.

— Да, и ако ме съдеше състав от слепи глупаци, може би щях да имам шанс. Обаче ще има само един съдник и тя изобщо не е сляпа. Както и да е, дори тя не може да ми откаже правото да говоря след осъждането си. Мога само да се надявам, че нечии уши ще чуят предупреждението.

 

 

Въпреки спокойствието ми — което, признавам, все още ме озадачава — онази нощ сънят ми убягваше. Бях прекарал вечерта, подреждайки ръкописа си и нахвърляйки план за Раулен за завършването на последните глави. Той се беше съгласил да отнесе копия на неколцина избрани учени, които познавах от по-рано, макар да таях подозрения, че онези, които не го изгорят на мига, може да се опитат да го представят като свой собствен труд. Друго копие щеше да бъде предадено на брат Харлик във Варинсхолд, където поне щеше да намери подслон във Великата библиотека, която той се надяваше да възстанови. Докато малкото зарешетено прозорче над леглото ми потъмняваше, взех перо и надрасках на един празен лист думите: „История на Обединеното кралство“. Останах леко огорчен, че почеркът ми съвсем не е толкова елегантен като този на Раулен. После сложих листа най-отгоре върху спретнатата купчинка.

Легнах, макар да знаех, че няма да мога да заспя, и се замислих за нещо, което пораждаше у мен професионално съжаление. „Така и не чух целия разказ на Ал Сорна.“

Някъде след полунощ полудрямката ми беше прекъсната от тихо скърцане. Надигнах се и сърцето ми подскочи при гледката на бавно отварящата се врата на килията.

„Решила е да не чака процеса“, помислих си. Цялото ми спокойствие се изпари и се огледах отчаяно за някакво оръжие. Раулен обаче беше прекалено стриктен тъмничар, за да позволи на един затворник други пособия освен малкия дървен свещник, на чиято светлина пишех.

Очаквах да е Хеврен, или по-вероятно някой безименен имперски служител с умението да придава на убийството убедителен вид на самоубийство. Вместо това видях слабичка фигура в черна рокля, с ококорени от уплаха очи, която ме подкани с отчаяна настойчивост. „Джервия.“

За секунда можех само да се взирам смаяно, докато тя продължаваше да ми прави знаци, с все по-трескави движения, после скочих от койката, облякох се бързо и отидох при Форнела. През всичките тези седмици тя спеше по-дълбоко от мен, дали заради бързото си състаряване или от успокоена съвест, не знам. Както и да е, трябваха ми няколко опита, докато я събудя, и още няколко, за да я измъкна от леглото.

— Какво прави тя тук? — прошепна Форнела, смръщила сбръчканото си чело, докато гледаше как Джервия се върти нетърпеливо в коридора.

— Не знам — казах и се върнах при койката си, за да си нахлузя обувките. — Но ни е предоставена отворена врата и аз поне смятам да я използвам.

Когато отидох до вратата, Джервия сложи ръка върху устата ми, за да възпре шепнещите ми въпроси, и тръгна, като ми даде знак да я следвам. Погледнах назад към Форнела, която вече беше облечена, но не по-малко подозрителна.

— Не съм сигурна дали мога да тичам — промърмори тя, като дойде до мен и ме хвана за ръката.

Поведох я по коридора покрай другите килии — всички празни, както забелязах, — към мястото, където Джервия ни чакаше до решетъчната порта. Заковах се внезапно при вида на Раулен, който стоеше отстрани и я държеше отворена.

— Всичко е наред — прошепна Джервия. — Той не ни вижда.

Пристъпих към тъмничаря и огледах лицето му. Очите му бяха фокусирани, само че не върху мен, а на устните му играеше блажена усмивка: лицето на мъж, който вижда нещо отдавна лелеяно.

— Ти си направила това — промърморих на Джервия, като се промуших покрай туловището на Раулен, за да застана до нея.

Тя се усмихна нервно.

— Дъщеря му умря при Марбелис. Аз му я върнах.

„Надарена“, осъзнах аз и хвърлих пак поглед към тъмничаря, възхищавайки се на чувството му за дълг. „Толкова много години Убиецът на Надеждата беше в ръцете му, а той никога не е потърсил възмездие.“

— Няма да трае дълго — каза Джервия и ме подръпна за ръкава.

Преведе ме през скромните покои на Раулен и излязохме в северното крило на двореца, където спеше армията имперски слуги и имаше различни складове. Срещнахме само двама стражи, които също като Раулен изглеждаха съсредоточени върху някаква илюзия. Видях как Джервия бърше лице с маншета си, забелязах тъмното петно кръв върху кожата й и се зачудих колко ли усилия й струва да уреди това бягство.

Промъкнахме се през двора приведени, макар че двамата стражи на северната порта с нищо не показаха, че забелязват минаването ни.

— Трябва да бързаме — каза Джервия и ни поведе към тревистото поле оттатък пътя. — Илюзията скоро ще се разсее.

— Пътят… — започнах, но тя поклати глава.

— Пазят го прекалено добре, милорд. Приготвила съм въже на скалите и една лодка ви чака в реката.

— Аз… — изпъшка Форнела и спря. Лицето й бе изтощено. — Не мога.

— Не е далеч.

— Оставете ме — простена тя, преви се и се смъкна на колене, дишаше хрипливо и накъсано.

— Милорд! — каза умолително Джервия.

Наведох се, прегърнах Форнела през раменете и се намръщих при вида на лицето й: очите й блестяха предупредително и в тях нямаше и помен от умора.

— Той е — прошепна тя. — Пратеника. Познавам вонята му.

Изправих се и срещнах погледа на Джервия, но видях само уплашена млада жена, тласната към храбра постъпка.

— Само минутка, моля те — казах. — Тя се състарява от ден на ден.

Джервия кимна с неохота, очите й шареха неспирно за преследвачи.

— Кажи ми — казах, — какви заплахи използва императрицата, за да те принуди да свидетелстваш?

На лицето й се изписа болка.

— Татко беше арестуван по обвинения в измяна. Това стана, когато до нас започнаха да стигат вести какво се е случило в Обединеното кралство.

— Тя е знаела, че връщането ми е неизбежно, и е подготвила капана си.

— Предполагам.

— Ами тази абсурдна история за меча?

— Измисли я лорд Велсус, по повеля на императрицата. Аз нямах избор, милорд.

— Разбира се. — Стиснах Форнела за рамото и се отдръпнах, като гледах да стоя надалеч от нашата спасителка. — Познавам лорд Велсус от близо двайсет години — казах. — Той е надменен, себелюбив грубиян и обича да съди хората. Но никога не е бил лъжец — предполагам, липсва му достатъчно въображение, за да мами.

Тя не каза нищо, но видях как очите й се присвиха, а ръката й бръкна в гънките на роклята й.

— Ти изигра ролята си много добре — казах, като продължавах да се отдалечавам от Форнела. Джервия се извърташе така, че да следи всяка моя стъпка, и мускулите на ръката й се издуха, когато стисна здраво нещо. — Толкова неохотна и разкаяна, че нямаше как да не спечелиш доверието ми, като дойде да отвориш вратата на килията ми. Кога се случи? Когато те хвана Червената ръка ли?

Очите й се стрелнаха към Форнела, която сега стенеше, а побелялата й глава бе клюмнала, после се обърна към мен, с ново изражение. Сякаш беше направила някакъв фокус и беше сменила лицето на сладка храбра девойка с нещо много по-старо, чиято злоба личеше във всяка груба линия и кривата й усмивка.

— Когато се срещнахме за последен път, съвсем не беше толкова смел — каза тя. Добре оформените гласни на Джервия бяха заменени от нещо по-грубо и познато.

— Смелост ли? — Засмях се тихичко. — Откривам, че смелостта е просто още една от илюзиите на живота. В крайна сметка всички правим каквото трябва.

— Много дълбокомислено. И вярно. Защото тази нощ ти трябва да скочиш от една скала, след като си осъществил бягство с помощта на скверни магии, без съмнение усвоени от приятелите ти на север. Може би чувството за вина те е накарало да го направиш, или пък е било последен акт на предизвикателство. Отказ да дадеш на императрицата справедливо възмездие за ужасните си дела. Сигурна съм, че учените ще размишляват над въпроса с години.

— Това никога ли не ти омръзва? Всички тези години, прекарани в убийства и жестокости? Не ти ли се иска да си нещо повече от робиня на едно чудовище?

— Робиня ли? — Тя се засмя. — Той не ме е поробвал. Дългите години на негова служба никога не са били наказание. Всеки отнет живот, всяко посято семенце на хаоса за мен беше награда, защото този свят заслужава цялата разруха, която мога да му нанеса. Когато ти срещнеш полагащия ти се край, погледът на императрицата неизбежно ще се насочи на север, където Обединеното кралство лежи, лишено от голяма част от силите си, докато неговата кралица преследва безумната си вендета отвъд океана. Защо мислиш, че тя събира флотата си?

— Подтикната от още твои лъжи, предполагам?

— Тя съзира много мъдрост в съветите ми и с времето отрочето й ще започне да прави същото. Тъкмо я убедих, че практиката да се избира наследник измежду населението е отживяла и дори глупава традиция. Та кой би могъл да управлява по-добре от детето на човек, познаващ бремето на властта? Детето на императрицата и самата Надежда?

Неволно направих крачка към нея и от ярост ръцете ми се свиха в юмруци.

— Това момче не е за теб!

Ръката й се измъкна от гънките на роклята и ножът в нея блесна на лунната светлина. Тя приклекна в бойна поза, принуждавайки ме да спра.

— Това момче ще довърши разрухата на Обединеното кралство и ще продължи нататък, за да завладее Воларианската империя — каза тя. — Неговите деца ще построят могъща флота, която ще отнесе алпиранската цивилизация до всички краища на света. Нима тази перспектива не буди радост у теб, милорд? Определено будеше у твоя любовник.

Направих още една крачка напред и тя скочи. Ножът й проблесна точно толкова близо, колкото да ме накара да отстъпя.

— Лъжкиня! — изръмжах аз.

Тя се засмя, пронизително и радостно.

— Той беше толкова умен човек. Така начетен и очарован от възможностите, предлагани от хората с необичайни дарби. Ние не го покварихме, Верниерс. Не го съблазнихме. Той дойде при нас, но както обикновено, острието на Ал Сорна се намеси, за да усложни плановете ни.

Яростта ми прогони всякакъв разум и аз се хвърлих срещу нея, без да ме е грижа за ножа. Тя се отдръпна ловко встрани, гъвкава и бърза като танцьорка.

— Ако не ми вярваш — каза, като спря и посочи към ръба на скалите, — защо не питаш него?

Тъкмо се канех да скоча пак към нея, но спрях, когато нещо се появи трептейки пред очите ми в чернотата отвъд скалите, нещо, което се разгоря за миг до ослепително бял огън, преди да придобие позната форма.

Стоях като вкопан и очите ми шареха по лицето му. Всички мисли бяха излетели от главата ми, освен една.

— Селиесен!

Той стоеше там и се усмихваше, с усмивката, която познавах толкова добре, облечен в простите одежди, които предпочиташе да носи — всъщност точно същите дрехи, в които го бях видял за последен път. Бих предпочел да напиша, че не съм имал представа, че това е илюзия, че съм бил напълно заблуден и разумът ми е бил замъглен от зловещата прецизност на крадената дарба на Пратеника, но това би било лъжа. Знаех, че пред мен стои призрак, знаех, че ме мамят към смъртта ми, когато се втурнах към върха на скалите и завиках името му. Но просто не ми пукаше.

Когато стигнах на стъпка от ръба, той изчезна, угасна като пламък на свещ под вятъра. Извиках от скръб и чувство на горчиво поражение, свлякох се на колене и продължих да го зова в безразличния мрак. Единственият отговор беше тихият шепот на вятъра в тревите.

Обърнах се от силен гъргорещ звук зад мен и видях как Форнела измъкна нож от шията на Джервия, и от нея пръсна кръв, докато воларианката я държеше права.

— Трябваше да вземеш ножа на тъмничаря — промърмори тя, преди да отблъсне тялото с гримаса.

Смъкна се на колене, когато се приближих. Този път умората й беше явна и непресторена, а усмивката й — насилена.

— Дължах ти един живот, нали, милорд?

Отидох до тялото, като се борех с гаденето, и го вдигнах, обърнах към нея раната, от която още бликаше кръв.

— Пий — казах.

За секунда тя загледа с отнесен интерес течащата кръв, после извърна очи.

— Не.

— Това ще те възстанови…

— Вече съм възстановена. Моля те, махни тази твар от погледа ми.

Оставих трупа да се изплъзне от ръцете ми и пристъпих към нея, за да я уловя, преди да падне. Тя се облегна на мен, дъхът й излизаше бавно и накъсано.

— Скоро ще се зазори — прошепна.

Можех да видя само блед светлик на хоризонта — зората щеше да дойде след часове, — но въпреки това я притиснах към себе си и прошепнах в ухото й:

— Да.

Чух глухия тропот на ботуши по трева, цяла рота, ако се съдеше по звука, но не си направих труда да се обърна, когато някой много едър спря до мен.

— Значи императрицата никога не й е вярвала — казах.

Хеврен се поколеба, преди да отговори, и в тона му се долавяше неудобство.

— Беше любопитна да види какво ще излезе.

— Е, вярвам, че това ще удовлетвори любопитството й.

— Невинността ти ще бъде обявена на сутринта. Сега тя иска да те види…

— По-късно. — Прегърнах Форнела още по-силно, усещах само слабото, чезнещо пърхане на сърцето й, докато побелялата й коса галеше лицето ми. — Ние с моята приятелка искаме да постоим тук и да гледаме как изгрява слънцето.