Антъни Райън
Огнената кралица (54)

14.
Френтис

Съюзника хвана с другата си ръка юмрука на Френтис и лицето му се изкриви и почервеня; без съмнение се мъчеше да призове дарбата си. Френтис смъкна ръката му, блъсна го назад и го повали на колене.

— Те са навеки свързани с мен — озъби му се Съюзника и махна към замръзналите фигури около тях. — Докато съм жив в този свят, те са мои. Само смъртта на тази плът ще ги освободи.

Френтис не му обърна внимание, очите му се насочиха с очакване към отворената врата в северния край на арената.

— Значи затова Ревек се беше вкопчил толкова задълго в черупката си. — Съюзника се изкикоти дрезгаво. — Ако беше взел друга, щеше да стане пак податлив на моето докосване. Затова ти даде своята кръв, за да те освободи, както бе освободил себе си. — Веселието му се изпари и той изсъска срещу Френтис, очите му бяха пламнали от гибелна заплаха. — Не трябваше да разкриваш малката си тайна, момче. Единственото, което постигна, е, че гарантира смъртта на всички, обвързани по-рано от волята ми. Макар че това може да ми отнеме години. Да не би да си въобразяваш, че времето е някаква пречка за мен? Вековете, които прекарах в Отвъдното…

Френтис го шибна по главата с такава сила, че Съюзника падна зашеметен.

— Изглеждаш ми прекалено страхлив за бог.

— Любими!

Тя стоеше до тялото на маймуната, червена от главата до петите, ала отново цяла, дупките в гърдите й се бяха затворили и изгладили. Лицето й беше лице на непозната, но погледът й си беше същият: самоотвержена привързаност, неприкрита любов.

— Доведе ли лечителя? — попита тя.

Той погледна пак към вратата и видя как лоначката извежда Лекран и политаите на арената. Вейлин беше казал на лоначката да изчака, докато песента й й каже, че е безопасно. Плетача вървеше начело на политаите, вперил очи в Съюзника.

— Виждам, че си го довел — отбеляза жената. — Но не мисля, че това вече има значение. Изглежда, брат ти си е намерил по-добър съсъд.

Той се обърна пак към нея и видя, че е вдигнала един къс меч от пясъка и тръгва решително към кралицата.

— Недей! — каза той и застана на пътя й.

Тя спря и въздъхна недоволно.

— Тя те отне от мен — обясни му е нетърпеливия си наставнически тон. — Трябва да има разплата.

— Да. — Той вдигна меча си. — Да, трябва.

— Не разбираш ли? — избухна тя, обзета от внезапен гняв, и посочи Съюзника. — Сега той е прекършен. Аз ще пия от него, ще му взема дарбите. Този свят може да бъде наш.

— И какво ще го правиш? Днес преминах с бой през град, пълен с ужаси, всичките твое дело. Как може да си въобразяваш, че ще те оставя да направиш същото с целия свят?

— Защото ме обичаш! — Очите й бяха красиви. Тъмни бистри вирове насред бледата маска на лицето й, лишени от всякаква жестокост, но напълно луди.

— Ти си болна — каза й той. — А аз доведох лечителя…

Тя извика от безсилие и опита да се шмугне покрай него, насочила меча си към незащитения гръб на кралицата. Той отби острието със своето и понечи да я сграбчи за китката с надеждата да я обезоръжи. Но тя беше твърде бърза, извъртя се и замахна, и мечът й се впи в рамото му.

— Говориш ми за болест — процеди тя. — Ние живеем в свят на болести. Скърбиш за онези, които убих днес. А някой някога скърбял ли е за мен? Убивах в продължение на десетилетия, за да изградя тази империя на поквара и алчност. На мен се падаше да я съборя.

Френтис усети как ръката му изтръпва, по гърба му се стичаше топла кръв.

— Моля те! — каза той. — Щом той може да изцери тяло, навярно би могъл да изцери и ум.

Тя се поколеба за секунда и челото й се смръщи объркано.

— В нощта, когато убих баща си, той не се страхуваше. Присмя ми се, заплю ме презрително. Каза: „Трябваше да ти изпия кръвта в нощта, когато пих от оная курва майка ти.“ Той може ли да изцери това?

— Не знам. — Френтис посегна към нея, изтръпналата му ръка трепереше. — Но можем да…

Стрелата я улучи в гърдите, бързо последвана от още две. Тя залитна и объркването й се стопи, когато сведе поглед към перата. Изражението й показваше пълно и трезво разбиране.

Лоначката пристъпи до Френтис, заби още една стрела в шията на жената и тя се свлече на пясъка. Лоначката изрита трупа и го огледа, търсеше и най-слабия признак на живот. Накрая се обърна към Френтис и се намръщи на онова, което видя на лицето му.

— Песента беше ясна — каза му.

Той чу зад себе си слабо стенание и се обърна. Видя как Плетача хвана нежно мъжа, отпуснат безсилно на пясъка, и го надигна да седне. Политаите стояха около тях, насочили копия към Съюзника.

— В теб има голяма болест — каза Плетача. — Нека ти помогна.

Съюзника като че ли дойде на себе си, когато Плетача го привлече в здрава прегръдка, и се опита да се бори немощно, после отметна глава и запищя.