Антъни Райън
Огнената кралица (52)

12.
Рева

— Убий я! — изпищя Лиеза, докато се мяташе в ръцете на арисаите. — Убий я и всичко свършва!

Ръката на Рева трепна върху пясъка — промъкваше се по-близо към лъка сякаш по собствена воля, докато очите й бяха все още вперени в усмихнатото лице на императрицата.

— Права е — извика тя. — Без мен тази война ще свърши, но тя въпреки всичко ще умре и ти ще помниш края й дълго време. Заповядала съм им да те пощадят, защото как бих могла да нараня сестра си? Не би ли предпочела да я дариш с бърза смърт?

Рева откъсна поглед от нея и се обърна към Лиеза, сега увиснала в хватката на арисаите. Очите й умоляваха, а накъсаното й дишане беше единственият звук на арената. Тишината не се нарушаваше и от най-тихия шепот. Ръката на Рева се сви върху лъка…

Нещо изсвистя покрай главата й и се заби в пясъка до лъка. Стрела, чието оперение трептеше от удара. Погледът на Рева отскочи към горните трибуни и тя видя редица силуети, очертани там, и всеки държеше лък. Отчаянието й се усили и тя изстена. Значи все пак куритаите на Варулек не си бяха свършили работата.

Един от стрелците вдигна лъка над главата си и Рева примижа, забелязала нещо познато в осанката му, ширината на раменете й напомняше за някой, когото познаваше, някой със сигурност изгубен в океана. Очите й се насочиха към лъка му. Беше дълъг, с една-единствена елегантна извивка, съвсем различен от двойно извитите лъкове на воларианците.

Тя се обърна бавно и сведе поглед към забитата в пясъка стрела. „Пера на бързокрил ястреб — помисли, докато оглеждаше оперението. — Птица, която се среща само в Кумбраел лете.“

Вдигна поглед към императрицата и отвърна на усмивката й.

После грабна лъка и стрелата на Варулек, врътна се наляво, изпъна и стреля с едно-единствено движение. Един от арисаите, държащи Лиеза, залитна назад, втренчен с весело смайване в стърчащата от гърдите му стрела. Другият веднага изтегли меча си и го вдигна да го забие в гърба на Лиеза, но се строполи мъртъв, когато Рева прати стрелата на Антеш в шията му.

Рева хукна към Лиеза. Всички арисаи пред очите й паднаха едновременно, когато се спусна дъждът от стрели. Тя приклекна до Лиеза и я надигна. Момичето извика тревожно — един арисай напредваше мъчително към тях, оголил зъби в свирепа усмивка, стрели стърчаха от раменете и краката му. Рева грабна една стрела от пясъка и я прати в окото му от пет крачки, после сграбчи Лиеза за ръка и я повлече към най-близкия изход. Тежката обкована с желязо врата беше заключена, но поне каменната арка предлагаше известна защита. Тя виждаше на по-долните трибуни варитайски стрелци, които напразно се опитваха да си съперничат с мъжете горе, докато тълпата около тях закипя, хората се скупчиха, заблъскаха се и се понесоха като дива вълна към изходите.

Дъждът от стрели започна да отслабва, отначало бавно, но скоро секна съвсем. Рева се подаде изпод арката, огледа горните нива и видя, че са пълни с биещи се хора, червени и черни петна сред сиво-зеленото на кумбраелците. Тя погледна към вратата, откъдето нещастният Джарвек беше излязъл на арената, и видя, че още е отворена.

— Хайде — каза на Лиеза, хвана я за ръката и я поведе натам.

Императрицата скочи на пътя им, превъртя се и зае бойна поза, хванала ниско късия си меч и втренчена сурово в Рева.

— Развали ми зрелището.

Рева отстъпи, избута Лиеза зад себе си и се огледа трескаво за нова стрела. Битката вилнееше над тях.

— Всичките ми уроци — каза императрицата и се доближи с танцова стъпка, държеше меча все така ниско. — Цялото ми щедро обучение, запратено обратно в лицето ми. Много съм разочарована, сестричке.

Тя скочи напред и Рева се претърколи настрани, като повлече и Лиеза. Острието ги пропусна на сантиметри. Рева се изправи и замахна с лъка като с тояга, целеше се в главата на императрицата. Тя го избегна с лекота и се обърна срещу Рева с неодобрително въсене.

— Майка ни умря с теб в утробата си, докато аз лежах в леглото и слушах писъците й през вратата. Разбираш ли, Съюзника беше казал на баща ми за благословията и той беше жаден.

Тя скочи пак. Рева блъсна Лиеза наляво, а самата тя отскочи надясно. Видя тялото на един арисай на не повече от десет стъпки от себе си, набодено със стрели, и с меч, лежащ под ръката му.

— Мама щеше да те обича повече от мен — каза императрицата на Рева и се метна на пътя й, когато тя тръгна към тялото. — Знам го. Но нямам нищо против, ти пак щеше да си ми сестричка.

Рева хвърли поглед към Лиеза, умоляваше я да бяга, но момичето остана, вдигна веригите си и зае някакво тромаво подобие на бойна поза. Императрицата й се присмя, после стана сериозна.

— Такава всеотдайност — каза и поклати глава. — А аз винаги съм получавала единствено страх и похот. Щях да те обичам, сестричке. Но завистта щеше да е трудна за понасяне.

Рева погледна пак към тялото на арисая, пресмяташе разстоянието и шансовете си да прескочи меча на императрицата… А после видя нещо друго.

— Не съм ти сестра! — извика тя на императрицата и видя изненадата в погледа й. — Ти не познаваш друго освен страх и похот, защото в теб има само това. Ти си само една луда жена, която е живяла прекалено дълго.

— Луда ли? — Веселието на императрицата се върна, тя сведе леко меча и се засмя. — А какво мислиш, че е светът, ако не един безкраен парад на лудостта? Да водиш война е лудост. Да търсиш власт е лудост. — Засмя се по-високо и разпери ръце. — И лудостта е прекрасна!

Рева предполагаше, че маймуната просто се опитва да довърши ролята, за която е обучена — влачеше се по арената към императрицата, като оставяше кървава диря след себе си. Вероятно я смяташе за Ливела, защото тя беше единствената въоръжена. С дрезгав рев животното се надигна и скочи, ноктите му замахнаха, докато императрицата се обръщаше, и трите стоманени шипа я улучиха право в гърдите.

Маймуната нададе един последен рев, на триумф или ярост, след което се свлече на арената и издъхна. Рева се приближи, докато императрицата, някак си все още жива, с шуртяща от устата кръв, се мъчеше да се надигне от ноктите на звяра и накрая успя с писък на агония. Остана да лежи запъхтяна, дишаше тежко и конвулсивно и се взираше нагоре към Рева с разширени безумни очи. А после се усмихна с искрена привързаност, от която ръката на Рева я засърбя за меч.

Шумът на битката отново стигна до съзнанието й. Тя вдигна очи и видя, че боят е обхванал трибуните, воларианските граждани се бяха скупчили на групи, докато сражението кипеше около тях. Изглежда, кумбраелците бяха получили подкрепления от Кралската гвардия — свободните бойци на лорд Норта, ако се съдеше по броя жени в редиците им. Тя зърна на долните тераси и веещата се руса коса на Щита, който се биеше редом с няколко десетки освободени гарисаи. Отправи молитва към Отеца дано Алерн да е между тях. Групичките от червено и черно се топяха под общата им атака, макар че както винаги арисаите не показваха тревога от неизбежната си гибел, биеха се до последно и умираха със смях на уста.

Рева се сепна, когато императрицата изръмжа и размаха ръце: опитваше се да стане, вперила поглед в нещо в северния край на арената, и сред задавеното й от кръв ломотене се различи само една дума:

— Кучка!

Кралица Лирна Ал Ниерен крачеше по пясъка в компанията на едрия си лорд-протектор и един висок възрастен брат от Шестия орден. Дузина кралски гвардейци се разгърнаха от двете й страни, докато тя се приближи към Рева, отблъсна лъка й настрани и я сграбчи в топла прегръдка.

— Милейди. Моля, приемете искрените ми извинения, че не стигнах до вас по-рано.