Антъни Райън
Огнената кралица (50)

10.
Вейлин

„Звезди.“ Той премигна, за да прогони онова, което знаеше, че е илюзия, но те останаха, блестящи и ярки. И бяха толкова много, повече, отколкото би могъл да преброи. Някои бяха по-ярки, толкова ярки, че сякаш затъмняваха тези около тях. Няколко бяха тъмни, трепкаха от червено в черно. И всички се движеха като миниатюрни мравки върху необятно тъмно одеяло от зелено и синьо. „Не са звезди — осъзна той. — Хора са.“

— Вейлин. — Тя беше там, рееше се наблизо в нощното небе, защото сега той видя, че летят високо над земята. Можеше само да се взира в нея, думите бяха заседнали в гърлото му, скръбта и благодарността му се сляха в едно и го накараха да потрепери. Тя се усмихна, доплува по-наблизо и ръцете й посегнаха за неговите. — Исках да ти покажа — каза тя. — Исках да видиш каквото виждам аз.

— Аз… — изломоти той и стисна ръцете й. — Никога не бих…

Тя се отпусна в прегръдката му, топлината й беше чудесна и прогони чувството му за вина.

— Всички избори си бяха мои. — Тя притисна чело към неговото, после се отдръпна, обърна се и посочи към осеяната със звезди земя под тях. — Виж — каза, — светът, какъвто беше, ще се промени завинаги.

Той хвана ръката й, докато се спускаха надолу към земя с очертания, в които той разпозна Обединеното кралство. Спряха над гъст куп звезди в центъра на онова, което един ден щеше да стане известно като Разрушения град, и звездите се превърнаха в трептящи човешки фигури, когато се спуснаха по-ниско. По средата на групата стояха две фигури, в близост до нещо толкова тъмно, че сякаш поглъщаше всяка светлина. На Вейлин му трябваше миг, за да разпознае умалената му форма. „Черният камък.“

Една от фигурите до камъка се различаваше от другите по трепкането на светлината си — в една секунда лумваше ярко, а в следващата ставаше тъмночервена. Поради трептенето беше трудно да се различат чертите й, но у Вейлин остана впечатлението за висок мъж с брада. „Съюзника.“

Мъжът до Съюзника беше по-нисък и ако се съдеше по прегърбените му рамене, много по-стар. За разлика от Съюзника, светлината му беше постоянна и ярка, в топъл оттенък на синьото. Вейлин гледаше как Съюзника сложи ръка на рамото на по-стария мъж в почтително уверение, а после се отдръпна. По-старият остана за момент неподвижен, свел глава, сякаш събираше сили, и светлината му помръкна леко, после направи крачка напред и докосна пълната пустота на черния камък.

За секунда не се случи нищо, но после в центъра на камъка се появи червен кръг. Беше малък, ала сияеше с огнена енергия, пулсираше ритмично като сърце. Сияещата ръка на стареца посегна към него, готова да го сграбчи… Изведнъж кръгът лумна, пулсирането му се ускори до бързо туптене и старецът залитна назад, когато нещо изригна от камъка, бликна нагоре и навън като многоцветен фонтан, издигайки се високо в небето, и кръг от чиста енергия плъзна от камъка на нивото на земята, като се разширяваше и се носеше към хоризонта като стена от пламък. През повечето светлинки минаваше без видим ефект, но тук-там някоя лумваше по-ярко, щом стената я докоснеше. „Силата — спомни си Вейлин. — Запечатана в кръвната линия…“

Спектралният фонтан се стопи бавно, огненият кръг в камъка се смали до точица, а после изчезна. Старецът лежеше на земята до камъка и потръпваше в явна агония. Светлината му сега пулсираше по-ярко отпреди. Агонията му заглъхна бавно и той посегна към ръката на Съюзника, който клекна до него. Съюзника обаче не понечи да я хване; взираше се надолу към проснатия старец, а светлината му сега беше повече червена, отколкото бяла.

После изведнъж отстъпи, вдигна над главата си нещо тъмно и го стовари с всичка сила. Светлината на стареца пламна ярко и сякаш се разчупи, помръквайки до две слаби сияния: едното голямо, другото малко. „Главата — осъзна Вейлин. — Той му отсече главата.“

Съюзника се наведе, взе главата, вдигна я и допря отсечената шия до устните си, при което светлината му моментално доби постоянен червен цвят, тъмноалено сияние, което пулсираше със същия ритъм като огнения кръг в камъка.

Съюзника захвърли главата и се обърна към тълпата зрители. Всички те се бяха отдръпнали от него, явно уплашени, мнозина се обърнаха да побегнат. После като един се заковаха на място, замръзнали неподвижно. Съюзника дълго се взира внимателно в тълпата, а после тръгна между хората. Поспря до един атлетичен мъж с жълтеникаво сияние и го докосна по главата. Гърбът на избрания моментално се изви в дъга и той нададе безмълвен писък, а светлината му доби същия червен оттенък като тази на Съюзника.

Съюзника продължи нататък и докосна бързо един след друг още десетина мъже, после излезе от тълпата, спря и загледа как почервенелите фигури почнаха да избиват белите си другари. Или ги удушаваха, или ги пребиваха с камъни и клони, защото тези хора явно не притежаваха оръжия. През цялото време Съюзника стоеше и гледаше касапницата, килнал леко глава в безстрастно наблюдение. Когато всичко свърши и всяко бяло сияние бе потушено, Съюзника тръгна на север и червените мъже го последваха.

Дарена стисна по-здраво ръката на Вейлин и двамата полетяха по-нависоко. Времето под тях се ускори, купът червени светлинки на Съюзника плъзна на север и се разпростря, от него се отделиха по-малки групички, които се разнесоха като спори нашир и надлъж из Обединеното кралство, и навсякъде, където отидеха, белите светлинки гаснеха.

— Дарът на Съюзника — каза Вейлин.

— Не — отвърна Дарена, — никога не е било дар. Болест, чума. Като Червената ръка.

— Това е само сън. Как мога да знам?

— Ние знаем. — Тя се отдели от него, разпери ръце и още хора изникнаха от околната чернота и образуваха кръг около тях. Бяха предимно непознати, но той позна неколцина. Сестрата от Седмия орден, която бе заговорничила с Алуциус във Варинсхолд. Маркен също беше тук, усмихваше се мрачно зад брадата си, и аспект Грейлин, все така дебел, дори и тук… И още един.

Кейнис носеше одеждите на брат от Шестия орден, макар че беше умрял като аспект на Седмия.

— Братко — каза Вейлин и посегна към него, но Кейнис само се усмихна и му кимна сърдечно.

— Ние, които останахме, когато ти го притегли от Отвъдното — каза Дарена. — Не само неговата воля ни задържа тук. Ние изразходвахме останалата ни сила, за да сътворим това видение. Това бе единственото, което още можехме да дадем.

Той видя как кръгът от души избледнява, разсейва се в мрака. Кейнис си отиде последен, вдигнал ръка в неохотно сбогуване, преди тъмнината да го погълне.

— Значи вече наистина ви няма? — попита той Дарена. — Душите ви са изчезнали навеки?

— Душата е спомен — каза му тя и се притисна пак към него. — Сега ти си моето Отвъдно, Вейлин. Ти и всички, които съм обичала, дори онези, срещу които съм се сражавала. За да продължа да съществувам, трябва да съществуваш ти.

Тя отстъпи и хвана лицето му в ръце.

— Помни, чума като Червената ръка. Никой, който е преболедувал Червената ръка и е оцелял, не я е пипнал отново. А сега вече наистина трябва да се събудиш.

 

 

Събуди се от високи гласове. Лонакски гласове, гневни и ужасно гръмки. Изстена, претърколи се и се изправи. Пръстите му инстинктивно опипаха растящата цицина на тила му. Гласовете млъкнаха и той вдигна очи и видя Кирал и Алтурк, които отстъпиха един от друг. Талесата му хвърли укорителен поглед, преди да отиде да застане пред отпуснатата фигура на Съюзника. Той изглеждаше в безсъзнание, главата му бе клюмнала и кръв се процеждаше от една резка на челото му.

Орвен стоеше близо до Вейлин, а гвардейците му ги заобикаляха отвсякъде, втренчени в сентарите, събрали се в другия край на поляната. Вейлин разбра, че са минали броени мигове, откакто Алтурк го бе повалил в безсъзнание с тоягата си. Протегна ръка към Орвен и той му помогна да се изправи. Вейлин отиде до Алтурк и му се поклони.

— Моите благодарности, талеса. Лорд Орвен, вдигайте лагера. Все още ни предстои дълъг път.

 

 

Докато вървяха все по̀ на юг, виждаха още градове. Обикновено те се бяха проснали нашироко, отдавна надраснали защитните стени от предимперската епоха. Повечето явно бяха претърпели бунтове и въстания, няколко представляваха почернели руини, а още по-малко бяха успели да останат непокътнати благодарение на новоиздигнати стени и барикади, често охранявани от въоръжени граждани, които с радост пускаха стрели към всеки непознат, приближил се твърде много. Вейлин ги избягваше всичките, тъй като нямаше желание да се въвлича в ненужни битки, макар че сентарите често се дразнеха, че трябва да търпят неприети предизвикателства.

Сега Съюзника яздеше начело на колоната; насиненото му и частично префасонирано лице бе приветливо и весело както винаги. Гвардейците на Орвен бяха получили строги заповеди да му запушат устата, ако се опита да заговори пак, но откакто се бе свестил след побоя, той мълчеше. Кирал се взираше непрекъснато в него, често стиснала здраво юздите, и Вейлин знаеше, че тя се съпротивлява на импулса да посегне към лъка. „Напътствията на песента рядко грешат“, знаеше той и усещаше по-остро отвсякога липсата на загубената си дарба. Но във видението на Дарена нямаше желание за моменталната смърт на Съюзника, нито намек, че е на грешен път.

След пет дни на хоризонта се появи червена линия, която растеше с приближаването им, докато накрая спряха сред обширни поля от червено цвете, а в забулената в омара далечина се издигаха високите кули на мраморен град.

— Волар — прошепна Лоркан до Вейлин и поклати глава в нескрита почуда. — Честно казано, никога не съм мислил, че ще го видя.

Вейлин повика лорд Орвен и посочи на запад и изток.

— Прати разузнавачите. Трябва ни вест за местоположението на кралицата. Ще лагеруваме тук…

— Нямаш време!

Вейлин се обърна и видя, че Съюзника го гледа със студена настойчивост и всякаква следа от веселие е изчезнала от все още подпухналото му лице. Пазачите от двете му страни се приближиха да изпълнят заповедите си, но Вейлин им махна да се дръпнат, подкара Драскун към Съюзника и го погледна в очите.

— Защо?

— В същия този момент моята слугиня си играе със сестра ти на арената. Или по-скоро с онази перверзна кучка, която наричаш своя сестра. Ако се бавиш още, подозирам, че не след дълго тя ще е мъртва, когато свърши подходящият период на заслужено наказание. Тя винаги ме е дразнила много.

Вейлин погледна Кирал, която скръцна със зъби и кимна. „Рева! Неговото създание държи Рева!“

— Тя не притежава дарба — продължи Съюзника. — За нея няма да има място в Отвъдното…

Вейлин се извъртя, пришпори коня си към челото на колоната и викна на Орвен да го последва.

После препусна в галоп към Волар.