Антъни Райън
Огнената кралица (40)

Записките на Верниерс

— Тя знаеше ли?

Гледах пристанището, докато се приближавахме. Огромните му размери бяха свидетелство за произхода на Алпира като най-големия търговски център в долната част на Борелианския океан. Простираше се в широка дъга с дължина около три мили, с безброй кейове и множество кораби — всъщност повече от обичайното. Като се приближихме, забелязах, че повечето са бойни кораби и че на всеки от тях се труди цяла армия работници: приковаваха към корпусите метални листове и мъкнеха катапулти.

„Императрица Емерен събира флотата си в столицата — заключих аз. — С каква цел?“

— Милорд? — каза Форнела. Днес бързо побеляващата й коса беше вързана на кок и разкриваше лицето й, все така красиво въпреки умножаващите се бръчки. С простата си рокля и плътно увития шал тя създаваше впечатление за хубавка матрона й хората на брега вероятно я смятаха за жена на капитана. Тази мисъл предизвика у мен кратък смях.

Форнела се намръщи раздразнено, но не позволи да й отклоня вниманието.

— Знаела е, нали? Знаела е за теб и Надеждата?

Свих рамене и кимнах. Тя хвърли поглед към капитана и пристъпи по-близо до мен.

— Плати на този пират да ни отведе оттук.

— Имаме да изпълним мисия, почитаема гражданко.

— Не и с цената на живота си.

— Аз бях обрекъл живота си на императора. Сега законът изисква да го предложа на неговия наследник, заедно с мъдрия си съвет.

— Наистина ли си въобразяваш, че тя ще те изслуша?

— Знам, че ще го направи. Виж, какво ще направи по-късно, е загадка.

Пристанахме на едно от по-скромните места в северния край на пристанището и се наложи капитанът да плати двойно по-голяма от нормалната такса на един измъчен младши пристанищен чиновник.

— Тук съм по официална работа на Обединеното кралство и Мелденейските острови — изръмжа капитанът. — Това би трябвало да донесе поне някаква отстъпка.

— И освен това имате трюм, пълен с подправки — отвърна чиновникът. — А цените на местата се вдигнаха. — Подаде на капитана квитанция и протегна ръка с очакване.

— Проблем ли има? — попитах, като се приближих до капитана.

Младежът се взря продължително в мен, отстъпи една крачка и лицето му пребледня.

— Вие сте лорд Верниерс! — прошепна той.

Бях свикнал да ме разпознават в по-добре образованите кътчета на империята, но това обикновено се ограничаваше до любезни комплименти или искания да присъствам на различни интелектуални сбирки. Затова гледката на пребледнелия бюрократ, който залитна заднишком по трапа, преди да се обърне и да хукне по кея, бе малко смущаваща, а връщането му малко по-късно — още по-смущаващо, тъй като го придружаваше отряд войници, при това на бегом. Младият чиновник подтичваше зад тях, жестикулираше бясно и викаше:

— Предателят! Предателят се връща!

— Струва ми се, капитане — казах аз, като вдигнах торбата си с книги и се отправих към трапа, — че е най-добре да потегляте.

— Корабните лордове ми наредиха да ви пазя — каза той, макар че хитрите му очи издаваха дълбока загриженост от суматохата на кея.

— Благодарен съм ви за усилията. — Протегнах ръка, очаквайки той да я пренебрегне. Но вместо това капитанът я стисна крепко и лицето му се изкриви в съжаление.

— Късмет, почитаеми господине — каза той на изненадващо добър алпирански.

— И на вас, почитаеми господине. — Хвърлих поглед към Форнела и видях с какъв страх гледа приближаващите се войници. — Ще съм ви благодарен, ако я върнете в Кралството.

— Не. — Форнела си пое дълбоко дъх, дойде до мен и се насили да се усмихне. — В края на краищата имаме мисия.

Чакахме на кея и гледахме как капитанът накара екипажа да се разтича и моряците натиснаха греблата, за да се отделят от пристана. Скоро загребаха към открити води под бързия барабанен ритъм, отмерван от боцмана.

— Как се казваше? — попита Форнела. — Корабът?

— И през ум не ми мина да попитам. — Обърнах се, когато войниците спряха недалеч от нас. Бяха наборна пехота, ако се съдеше по броните им, шестима младежи под командването на не особено млад сержант.

— Името ви? — попита той, като излезе напред, впил суров поглед в лицето ми.

— Лорд Верниерс Алише Сомерен — отвърнах. — Имперски хроникьор…

— Не — изръмжа той и пристъпи по-наблизо с ръка върху меча си. — Вече не си.

 

 

Отведоха ни до кантората на началник-пристанището, солидна сграда, снабдена с няколко килии за контрабандисти или прекалено буйни моряци. Благодарение на лесно възбудимия чиновник, докато войниците ни обградят, на пристана вече беше започнала да се събира тълпа.

— Щом подлежа на арест — казах на сержанта, — имам право да чуя обвинението.

— Млък! — сопна се той и лицето му пламна, докато оглеждаше събиращото се множество. — Ще направя каквото мога, за да те измъкна оттук, без тази паплач да те е обесила на най-близката мачта.

Вече ги чувах, въпреки дебелите стени, които ни заобикаляха — класическа кръвожадна тълпа. Сред виковете им, изглежда, преобладаваха „Обесете предателя!“ и „Отмъстете за Надеждата!“.

— „Единствено в Алпиранската империя се оказва истинска почит на върховенството на закона“ — цитира Форнела с лека горчивина. Както винаги, спомените й за написаното от мен бяха вбесяващо точни. — „Правосъдието се прилага еднакво, без оглед на общественото положение. Всички, от най-незначителния и беден поданик, та до самия император, могат да очакват от закона едно и също отношение.“

Тя крачеше напред-назад из килията и трепваше от време на време, когато яростта на тълпата набираше мощ.

— Какво си направил, че да предизвикаш такова озлобление, милорд? — попита тя със сарказъм. — Да не си обидил по някакъв начин императрицата?

— Ти не беше длъжна да оставаш — изтъкнах.

Тя въздъхна и седна до мен на жалкия дървен нар, прокара длан през косата си и изстена раздразнено, когато в пръстите й останаха сиви кичури.

— Че къде другаде да ида?

Видях я как вдига косата към светлината от прозорчето и си помислих, че космите приличат на потъмнели медни стружки. Отбелязах си наум по-късно да запиша това наблюдение, ако ми се удаде възможност.

— Това ли става, когато не получавате кръв на Надарени? — попитах.

— Доколкото знам, никой друг от приелите благословията на Съюзника не е бил подложен на такова изпитание. Някои са били убити, разбира се, или са загинали във война, такава е природата на воларианската политика. Но веднъж благословен, никой не се е опитвал да живее, без да се храни.

Тя отвори ръка и остави косата да падне на пода, после постоя така за момент, сгъвайки пръстите си в слънчевия лъч, с лека усмивка на устните.

— Странно, но намирам, че изобщо не ми липсва. Оказва се, че смъртността си има своите предимства.

Дрънчене на ключалки и тропот на ботуши ни извести, че имаме посетител. Станах да посрещна високия мъж, който спря от другата страна на решетките — внушителен, с красиво, макар и малко обрулено лице и късо подстригана коса, в която сега имаше повече бяло, отколкото сиво.

— Хеврен — казах и погледнах униформата му и звездата, гравирана в центъра на нагръдника му, герб на кохортен командир. — Виждам, че най-после са те повишили.

— Лорд Верниерс. — Тонът му беше неутрален, макар че очите му издаваха дълбока предпазливост, докато се плъзнаха от мен към Форнела: — Коя е тази?

— Форнела Ав Ентрил Ав Токрев — каза тя и се изправи. — По-рано от Воларианската империя, а сега посланичка от името на кралица Лирна от Обединеното кралство.

Хеврен пак се обърна към мен.

— Обявен си за предател, а сега се появяваш тук с воларианка. Трябва да кажа, милорд, че започвам да се съмнявам в прехвалената ти мъдрост.

„Обявен си за предател…“ Въпреки цялата фалшивост на обвиненията все пак ме заболя. „След всичко, което съм дал, след толкова години служба, ето какво получавам в отплата.“

— Може ли да узная кой ме е наклеветил така?

Гневен спазъм пробяга по лицето му и той пристъпи напред.

— Обявен си за предател от самата императрица Емерен — изстърга гласът му. — Затова те съветвам да си крайно внимателен с всяка дума, която изричаш.

Едно време бих отстъпил пред такъв човек: такива жестоки типове винаги са ме изнервяли. Но изглежда продължителното излагане на хора като него бе разсеяло голяма част от предишната ми кротост. В края на краищата те са само хора — хора, които могат да убиват, също както и аз.

— В какво конкретно ме обвиняват? — попитах спокойно.

Липсата на страх у мен, изглежда, го сепна, гневът му се оттече и той се дръпна назад.

— Всичко с времето си, както диктува законът. — Млъкна и ме изгледа навъсено. Двамата никога не се бяхме обичали, но изпитвахме нещо като взаимно уважение, колкото и неохотно да бе то. — Трябваше само да го гледаш как умира, Верниерс — каза той. — Толкова ли щеше да е трудно?

 

 

Говори се, че търговците-крале на Далечния запад имат дворци, толкова огромни, че приличат на градове — проснати върху множество акри и населени с безчет слуги. Величието обаче не се измерва само с големина, а и с богатство, а аз никога не съм виждал сграда, която да засенчи алпиранския Императорски дворец по архитектурно великолепие. Той се възправя на един висок хълм, чиито стръмни склонове се издигат от широко разлетите води на река Тамерин. Увенчалата го сграда датира от време, когато скромността и умереността не са били сред главните алпирански добродетели. Има формата на шестолъча звезда, с крила, протягащи се от кръгъл център, увенчан с купол, и разбира се, именно куполът привлече веднага вниманието на Форнела.

— Да не би вашите императори да обичат да ослепяват народа си? — попита тя, закрила очи. Беше пладне, слънцето бе високо над главите ни и куполът пламтеше толкова ярко, че формата му не се виждаше. Винаги съм смятал, че е най-добре той да се гледа по залез, когато оранжевото сияние играе по сребърната му повърхност като пламък на свещ и с падането на нощта затрепква, докато не угасне. Понякога със Селиесен яхвахме конете и излизахме извън стените, за да наблюдаваме гледката от върха на един хълм. Той казваше, че в ума му се върти стих, който би могъл да е достоен за гледката, но и да го е записал, то поне аз не знам за това.

Хеврен беше довел цели две кавалерийски роти, за да ни ескортират от пристанището, макар че те едвам стигнаха, за да попречат на събралата се тълпа да осъществи крещяните от нея заплахи. Но не заплахите ме наскърбяваха, а лицата, които гледах, докато яздехме по тесния проход, който хората на Хеврен пробиваха през гъмжилото. Лице след лице, разкривени от омраза — мъже, жени, деца. Каквито и лъжи да бяха изречени по мой адрес, явно бяха приети повсеместно. Тогава разбрах, че независимо какво ще се случи тук, домът ми е изгубен за мен. Не само че тези хора никога не биха ме приели, по-скоро аз никога не бих им простил лековерието им. Когато излязохме от тълпата и потеглихме в тръс към двореца, си припомних нещо, което ми беше казал Ал Сорна. Навремето той беше цитирал Янус, докато разказваше за машинациите на своя крал при подготовката за нашествието: „Дай на хората подходящата лъжа и те ще й повярват.“

Когато се приближихме до двореца, Хеврен се отклони от пътя към главната порта и ни поведе към северната стена и един съвсем не толкова разкошен вход — Войнишката порта, която бе за стражите, слугите и от време на време някой имперски затворник. Рядко бях посещавал тази част на двореца и останах поразен от липсата на официалности, както и на онези чистота и ред, които осигуряваха лек и безгрижен живот на почитаемите членове на императорския двор. Тук имаше само оживени работилници и конюшни, обгърнати в мараня, напоена със смесените миризми на храна и тор. Преди пътешествията си може би щях да сбърча нос на такова място, но сега то не предизвикваше у мен нищо друго освен лека неприязън — през последната година сетивата ми бяха изтърпели и много по-лоши неща.

Посрещна ни човек, когото помнех от процеса срещу Ал Сорна, едър мъж в прости черни одежди, който носеше в яките си ръце окови. Не виждах голяма полза да протестирам, затова слязох от седлото и протегнах китки. Очаквах тъмничарят да проръмжи някакви заплахи, докато ми щраква гривните. Вместо това той ме поздрави с дълбок поклон, а на лицето му бе изписано уважение.

— Милорд, отдавна чаках да поговоря с вас лично… — Млъкна и вдигна оковите със смутено трепване. — Но не по този начин.

— Без оковите, Раулен — каза Хеврен на тъмничаря.

— Но той трябва да бъде отведен право при императрицата, почитаеми командире.

— Сигурността на императрицата е моя грижа. Ще доведа лорд Верниерс в килиите, когато му дойде времето.

Във вътрешността на двореца човек се ориентира лесно благодарение на простата му конструкция — всички коридори водят към центъра, откъдето управлява императорът, в случая, сега императрицата. Все пак прекомерната дължина на тези коридори дава предостатъчно време за размисъл или неловки разговори.

— Чудех се — подхвърлих на Хеврен — относно кончината на император Алуран…

— Той беше почти на осемдесет и ставаше все по-крехък с всеки ден — заяви троснато Хеврен. — Няма никаква мистерия или подозрение, което да човъркате, милорд.

— Ами завещанието му? — Беше традиция императорът, след като стане явно, че наближава краят на властването му, да състави завещание, в което да хвали онези, които са му служили, и да предлага напътствия на приемника си.

— Твоето наследство беше щедро — каза Хеврен. — Земи на северния бряг, годишна рента и няколко редки тома от императорската библиотека. Но дали ще ти бъде позволено да ги задържиш…

— Не се интересувам от наследството си — казах. — Само от напътствията му към императрицата.

Хеврен вървя мълчаливо известно време и лицето му видимо помрачня, щом се доближихме до входа на тронната зала — големи махагонови врати, високи двайсет стъпки.

— Те се състояха само от едно изречение — каза той. — „Откажи се от всякакъв разкош.“

— Хеврен. — Спрях, принуждавайки го да направи същото, а заобиколилите ни стражи изтеглиха наполовина мечовете си. Без да им обръщам внимание, пристъпих към командира и заговорих тихо и настойчиво. — Тя трябва да ме изслуша. Независимо дали съм осъден, или не. Трябва да чуе думите ми и думите на тази жена.

— Аз съм войник — заяви той и се обърна, докато разтваряха широко вратите пред нас. — Не съветник.

Остана на място и ми даде знак да продължа, а позата му беше по-скоро уважителна, отколкото заплашителна. Хвърлих поглед към Форнела, която стоеше и гледаше разкрилата се пред очите ни тронна зала с нескрит трепет.

— Тя иска само моята глава — казах й. — След като я вземе, погрижи се да те изслуша.

Императорската тронна зала има формата на кръг, с дебели мраморни колони по края, които крепят големия купол. Няма други столове освен трона, разположен върху подиум в центъра. Подиумът се състои от плътни цилиндрични блокове с намаляващ диаметър, образуващи шест стъпала, на които стоят императорските съветници. Статусът на всеки съветник се бележи от мястото му на подиума; старшите военни офицери обикновено заемат най-долното стъпало, докато законодателите и учените могат да очакват да стоят на второто или третото. Аз бях уникален с това, че съм единственият имперски историк, изкачил се до четвъртото стъпало. Само Надеждата или хората, чиито съвети са най-високо ценени от императора, могат да очакват място на петото. Шестото винаги стои празно, като напомняне, че в крайна сметка владетелят на Алпиранската империя трябва да носи бремето на властта сам.

Очите ми се плъзнаха по съветниците и откриха някои познати лица, но всички те или не желаеха да срещнат погледа ми, или се взираха в мен с нескрита, макар и малко насилена ярост. Бях изненадан да видя двама съветници на петото стъпало, при това единият от тях войник. Хорон Нестер Еверен, главнокомандващ на имперските сили, открай време беше труден за разгадаване. Отчасти заради постоянното си мръщене, но през последните години бе станал още по-непроницаем заради силните изгаряния, понесени при последния щурм на Марбелис, така че сега лявата страна на лицето му беше обезобразена от челото до шията. Отношението на другия човек на петото стъпало обаче бе много по-лесно различимо. Мерулин Нестер Велсус, имперски прокурор, никога не беше изпитвал особена любов към мен, нито пък аз към него. Винаги ми бе приличал на човек, който непрестанно търси чуждите слабости, сякаш за да потвърди собствената си безгранична способност да раздава правосъдие. Като видях новите дълбини на неговата враждебност, заключих, че положението ми е точно толкова тежко, колкото се опасявах.

Вниманието ми обаче веднага бе привлечено от жената на върха на подиума.

За последен път я бях видял в Линеш на връщане от Островите. Беше слязла по трапа на кея и се беше отдалечила съвсем сама, без да хвърли поглед назад. Не бяхме разменили и една-едничка дума по време на плаването и докато я гледах как ходи по палубата с лице, смръщено в постоянна и непоклатима злоба, се бях убедил, че помежду ни никога няма да има възможност за разбирателство. Аз бях загубил омразата си, но тя още подклаждаше своята. Именно в онзи момент взех решението си. Научното ми любопитство, разпалено наново от разказа на Ал Сорна, жадуваше за отговори на множеството мъчителни въпроси, които беше оставил той. Щях да се върна в двора, да предам на императора разказа си за събитията на Островите и да отпътувам с кораб за Обединеното кралство. С времето, разбира се, започнах да съжалявам за това прибързано взето решение. Макар че, като гледах сега императрица Емерен Първа, подозирах, че това не би имало голямо значение в настоящото ми положение.

Лицето й беше вцепенено, а изящните й черти — безстрастни, овладени и лишени от враждебност. Но тя не можеше да скрие чувствата в очите си. Начинът, по който те се впиваха в мен и сякаш блестяха от очакване, ми подсказваше, че колкото и да се прави на безпристрастна, съдбата ми вече е решена.

— Чичо Верниерс! — При този радостен вик се сепнах и очите ми се стрелнаха към момчето, изприпкало иззад една колона. Ивелес беше пораснал през месеците, откакто го бях видял за последно, беше се издължил по начин, който говореше за ранно съзряване, макар че все още запазваше момчешкия си вид и дух. Втурна се към мен, без да обръща внимание на заобиколилите ме стражи, с по едно войниче във всяка ръка, и ме прегърна през кръста, взря се нагоре към мен с очи, които толкова приличаха на очите на баща му, че за миг загубих дар слово.

— Донесе ли ми нещо от северните земи? — попита той и продължи почти без забавяне: — Едни лоши хора дойдоха да убият мен и мама, само че единият стана добър и ни пусна, и Хеврен се би с тях, и вилата изгоря…

— Ивелес!

Императрицата се беше изправила, лицето й все още бе овладяно, но само почти. Всички стражи бяха изтеглили мечовете си, с изключение на Хеврен, който приклекна, за да откопчи нежно ръцете на момчето от кръста ми. Лицето на Ивелес се напрегна в упорит отказ и той ме стисна още по-здраво.

— Успокой се, Ивелес — казах и сложих ръце на раменете му, за да го избутам нежно. — Съжалявам, но забравих за подаръка ти. Обаче нося история, която се надявам скоро да ти разкажа. Хайде сега, върви при майка си.

Момчето хвърли негодуващ поглед към Хеврен, а после се обърна, хукна към подиума и изприпка нагоре по стълбите до майка си. Като видях как тя го сграбчи в закрилническа прегръдка, без да откъсва очи от мен, осъзнах, че омразата й поне отчасти се дължи на близостта между мен и сина й. Императорът ме беше назначил за учител по имперска история на момчето и двамата бяхме прекарали много часове заедно. Даже въпреки опитите ми да го разубедя то беше започнало да ме нарича „чичо“.

„Ти и татко бяхте като братя — казваше ми. — Значи ще си ми чичо. Така или иначе си нямам други чичовци.“

Императрицата погали момчето по косата и му каза тихо нещо.

— Ама аз искам да остана! — възропта то. Тонът на императрицата стана по-твърд и Ивелес се нацупи, преди да се отдалечи сърдито към задната част на подиума. Бързите му стъпки отекнаха в залата, докато отиваше да си потърси други развлечения.

Императрицата поседя мълчаливо известно време, гледаше ме със заучено безразличие, а после се обърна към Форнела и устата й трепна от отвращение.

— Лорд Велсус — каза след миг на имперския прокурор. — Затворникът има право да чуе повдигнатите срещу него обвинения.

Велсус й се поклони, после се обърна към мен и извади един свитък от диплите на робата си.

— Лорд Верниерс Алише Сомерен, Имперски хроникьор и Първи сред учените, се обвинява в измяна — прочете той. — Нека се знае, че има достоверни свидетелства, че лорд Верниерс е заговорничил с имперския затворник Вейлин Ал Сорна, което е довело до освобождаването на последния и избягване на справедливото наказание за престъпленията му. Нека се знае също, че лорд Верниерс е заговорничил с агенти на чужда сила, а именно Воларианската империя, за да навреди на императрицата и нейния син Ивелес.

Така значи, не една лъжа, а две. Не мога да обясня леденото спокойствие, което ме обзе, също както все още не мога да си обясня хладнокръвието, което ми позволи да забия нож в основата на черепа на генерал Токрев. Може би просто има случаи, когато страхът става излишен.

— Достоверни свидетелства ли? — попитах.

Лорд Велсус премигна и заключих, че е очаквал някакви яростни протести и заявления за невинност, които без съмнение да заглуши с добре подготвено и театрално опровержение. Но се окопити бързо и махна на стражите на вратата.

— Въведете свидетелите.

„Очаквали са ме — осъзнах, докато чакахме. — Този капан е твърде добре подготвен.“

Въведоха свидетелката, млада жена с проста рокля. Видът й беше типичен за северната империя, тъмна коса и кожа с маслинен оттенък, с изключение на няколко яркочервени ивици на шията. Тя явно беше уплашена от обстановката, стискаше ръце и държеше главата си наведена, погледна ме само за миг, преди да отклони очи.

— Кажете си името — заповяда лорд Велсус.

Жената се прокашля, преди да успее да заговори, в гласа й имаше едва прикрит трепет.

— Джервия Месиелес.

— Това е името ви по съпруг, нали? — попита Велсус.

— Да, милорд.

— Кажете рожденото си име.

— Джервия Нестер Аруан.

— Аха. Баща ви е бившият губернатор на Линеш, нали?

— Да, милорд.

— Всъщност той беше управител на града по време на окупацията му от Убиеца на Надеждата. Окупация, която мнозина смятат, че е довела до епидемия от Червената ръка — самата вие едва не сте загинали от нея, не е ли тъй?

Ръцете на Джервия трепнаха и аз предположих, че тя потиска импулса да докосне белезите на шията си.

— Да, милорд.

— Обаче сте била спасена от намесата на Убиеца на Надеждата, който повикал лечителка от родната си страна. Така че би било справедливо да кажем, че баща ви се е чувствал задължен към него, нали?

Джервия затвори очи, вдигна глава и си пое дъх. Когато ги отвори пак и ме погледна, видях непогрешимото извинение в тях.

— Да, милорд — изрече тя мъчително, с глас на неопитна актриса.

— Говори се — продължи Велсус, — че баща ви е получил дар от Убиеца на Надеждата малко преди арестуването му. Какъв беше той?

— Меч, милорд.

Имперският прокурор плъзна поглед по събралите се съветници и повдигна изненадано вежди.

— Той е приел в дар меча на Убиеца на Надеждата, същия меч, който е бил опетнен с божествената кръв на самия Надежда. Някой по-благороден по дух човек навярно би сметнал подобен дар за непоносимо бреме върху честта си, но като се има предвид неспособността на баща ви да защити своя град и фактът, че не е прибегнал към почтен изход след поражението, това едва ли е изненадващо. Кажете, имаше ли нещо необичайно в този меч?

Джервия си пое още един пресеклив дъх.

— Да, милорд. Върху острието имаше странни знаци и понякога… понякога татко го вадеше нощем, когато си мислеше, че никой не може да го види. Вадеше меча и острието засияваше със странен бял огън. То… правеше нещо с баща ми, промени го някак си…

Тя се запъна, когато избухнах в смях, и лицето й изведнъж пребледня като платно.

— Извинете ме, почитаема — казах. — Моля, продължавайте.

Велсус се врътна срещу мен с изкривено от гняв лице и ме посочи обвинително с пръст.

— Вижте хубавичко веселието на този човек, уважаеми лордове! Вижте го как се наслаждава на собственото си злодейство!

Обърна се пак към Джервия и се успокои с усилие, което ме накара да заподозра, че това не е изцяло театър.

— Виждали сте този човек и преди, нали?

— Аз… — Тя сведе поглед към стиснатите си ръце, които сега бяха бели и трепереха. — Да… Да, той дойде да види татко в нощта преди да доведат в града Убиеца на Надеждата.

— И вие станахте свидетелка на срещата им?

— Да, милорд. Не трябваше, но знаех едно скришно местенце в кабинета на татко, откъдето можех да подслушвам срещите му. Разбирате ли, тревожех се. Мечът го беше променил много и се чудех какво би могъл да направи при завръщането на Убиеца на Надеждата. Лорд Верниерс много се ядоса, нарече татко предател и каза, че ще накара императора да прати стражи да го арестуват… Но татко му показа меча и той млъкна. Татко каза, че с този меч Убиеца на Надеждата със сигурност ще надделее в двубоя на Островите и че ако лорд Верниерс не възрази срещу използването му, ще получи голяма награда.

— Разбирам. И каква беше тази награда?

— Знание. Убиецът на Надеждата щеше да му разкаже историята на живота си и причините на лудия крал Янус да започне войната.

— Щедра награда, наистина, която би била скъпоценна за всеки историк.

Велсус се обърна към мен. Целият му вид излъчваше непоклатимата съсредоточеност на леопард, който се взира в приклещена натясно жертва.

— Вие придружавахте имперския затворник до Мелденейските острови, нали?

— По заповед на императора — отвърнах.

— Така е, но също така, доколкото си спомням, по ваше искане. И по време на това пътуване варваринът спази ли своята част от сделката? Разказа ли ви жалката си история?

— Разкри ми нещо, което смятам за частично вярна интерпретация на неговата роля в събитията.

— И вие му дадохте меча.

— Губернатор Аруан му даде меча. Просто оръжие без особени белези, мога да отбележа.

Велсус махна пренебрежително с ръка.

— Северняците са известни със способността си да прикриват своята магия. А при пристигането си в мелденейската столица, след като сте получили наградата си, не се ли почувствахте задължен да предупредите противника на Убиеца на Надеждата, че се изправя срещу човек, придобил неуязвимост с неестествени средства? И не си ли гарантирахте по този начин, че Убиеца на Надеждата ще надделее в двубоя, който по всеобщо признание е продължил не повече от секунда, лишавайки по този начин нашата убита Надежда от всякакво възмездие?

— Нямаше за какво да го предупреждавам. — Хвърлих поглед към Джервия, която беше свела глава. — Не знам с какви заплахи сте принудили тази жена да лъже. И се натъжавам, като я виждам да страда заради мен. Но ако Ал Сорна е бил направен непобедим в онзи ден, това не се дължи на нещо толкова банално като меча му.

Велсус слезе по стъпалата с премерена решимост и тръгна към мен.

— Вижте го как се гърчи на кукичката, уважаеми лордове. Вижте го как се извива и сипе нови лъжи. Този злодей, избран и издигнат до високо положение от благоволението на императора, и все пак склонен да се продаде като най-евтината курва срещу думите на един дивак. Ако това беше единственото му престъпление, може би щеше да е простимо, след понасяне на съответното наказание, разбира се, защото всички хора са слаби и податливи на изкушение. Само че, уважаеми лордове, оказва се, че тази твар има още по-голямо престъпление, за което да отговаря.

Той се обърна пак към подиума, но поспря, за да отпрати Джервия с няколко резки думи. Тя вдигна поглед към мен, докато стражите я извеждаха, сълзите й се лееха неудържимо, докато оформи само с устни думите: „Баща ми“, а в очите й блестеше молба за разбиране. Отвърнах й с най-леко кимване, даже съумях да се усмихна едва-едва, преди да я изведат от тронната зала.

— Смирено призовавам императрица Емерен Първа — обяви напевно Велсус и се поклони ниско пред подиума. — Която благосклонно се съгласи да свидетелства по този въпрос.

Императрицата изчака малко, преди да стане — действие, което изискваше от всички присъстващи да коленичат. Аз се смъкнах покорно на едно коляно и дадох знак на Форнела да последва примера ми. Това беше част от етикета, която не можехме да си позволим да пренебрегнем — неуважението към императорската особа се наказва с незабавна смърт.

Забелязах как очите на императрицата се задържаха върху Форнела, а също и краткия миг на пресметливост, преди да се извърне. „Дребна пречка в замисъла й — реших. — Нежелано усложнение.“

— Както всички тук знаят — започна императрицата, — скоро след моето Избиране беше извършено покушение срещу живота ми и живота на моя син. Много верни и обични слуги загинаха при това нападение, а ние със сина ми избегнахме смъртта само на косъм. Нападателите бяха воларианка и служител на същата фанатична еретична секта, към която принадлежи самият Убиец на Надеждата. По време на това тежко изпитание ми стана ясно, че тези убийци разполагат с подробна информация за дома ми, защото как иначе биха могли да проникнат в него с такава лекота? Преди да бъда спасена от храбрата намеса на командир Хеврен, жената ми заговори. — Тя вдигна ръка и ме посочи с пръст, ясно и непоколебимо. — Назова този мъж като източник на информацията си. Явно той е искал да знам за неговото участие, както подобава на човек, затънал в ревност и омраза.

Срещнах погледа й и видях само триумф. „Обични императоре — помислих си. — Какво направи с нас?“

Въздъхнах и станах, без да откъсвам очи от нейните, отказах да извърна взор даже когато острието на меча на Хеврен се притисна към врата ми. То спря, когато императрицата вдигна ръка.

— Няма да спестя процеса на този изменник — каза тя. — Нашият народ заслужава истина и съблюдаване на закона.

— Щом възнамерявате да ме убиете — казах, — направете го и ми спестете този фарсов процес. Моля ви само преди това да изслушате разказа ми за конфликта в Обединеното кралство, който ще бъде потвърден от тази жена, защото той е от съдбовно значение за нашата империя.

Усмивката бе едва доловима, само леко извиване на съвършените й устни, но в онзи миг аз съзрях в нея жена, която вкусва може би най-сладкия момент в живота си.

— Лорд Верниерс, вече слушах предостатъчно от вас.