Антъни Райън
Огнената кралица (34)

5.
Вейлин

Когато твърдата бяла равнина около острова изтъня, а после се начупи под тежестта на новото слънце, Вълчият народ свали покривалата на канутата си. След броени дни бяха останали само няколко упорити парчета лед, носещи се в бързото течение между островите. Също като лодките, направени от Мечия народ в Огледалния пролив, канутата на Вълчия народ представляваха издълбани дървесни стволове с най-различна широчина. Повечето можеха да носят не повече от четирима наведнъж, други бяха достатъчно големи да поберат десет, а три бяха с такива размери, че изглеждаше невероятно, че изобщо могат да плават.

— Изсечени са от големите червени дървета, които растат на юг — обясни Асторек, докато избутваха един от големите съдове към улей, за да го пуснат на вода. — Дървета, които израстват големи като планини в протежение на двайсет човешки живота. Само веднъж на поколение Вълчият народ си позволява да отсече червено дърво. Когато бъде направена нова лодка, това е повод за големи празненства.

Целта на гигантския съд скоро стана ясна: Асторек качи вълците си на борда заедно с другите глутници. Шаманите изглеждаха определено напрегнати, докато стояха сред вълците със съсредоточени лица. Всички вълци бяха покорни и кротки, макар че от време на време някой се обръщаше към друга глутница с тихо ръмжене, клокочещо в гърлото му, преди да се кротне при настоятелния жест на своя шаман. „Без властта на шамана те ще се превърнат отново във вълци“, осъзна Вейлин и отново се зачуди на силата на Надарените от този народ. „Те използват дарбите си с часове, но пак не се уморяват.“

— Това не е сила — каза Кирал, като изникна до него, следвана от своята котка. По лонакски обичай не й беше дала име, макар че другите Надарени предсказуемо я нарекоха Едноушка. Тя беше най-непослушната от котките, обичаше да изпълва нощта със скръбен вой и да посреща с неохотно фучене всякаква човешка компания освен Кирал. Сега поздрави Вейлин с кратко съскане и остана близо до Кирал, снишена и бдителна.

— Умение е — продължи ловкинята, като кимна към Асторек. — Родено от вековна нужда. Нашите дарби са полезни, но все пак можем да оцелеем без тях. А тези хора се нуждаят от силата си, иначе ледът ще ги погуби. Затова са се научили да я владеят, да я споделят, да използват само колкото им е нужно. — Тя се усмихна, без да откъсва очи от воларианеца. — Ние сигурно им изглеждаме като непохватни деца.

Вейлин и Надарените получиха място в една от гигантските лодки, докато гвардейците на Орвен и сентарите бяха принудени да се скупчат в по-малките съдове, някои наскоро изработени, за да поемат увеличения брой участници в тазгодишната миграция. Драскун трепереше леко, докато го качваха, и се успокои само малко от получената шепа горски плодове. Бойният кон беше свикнал донякъде с присъствието на вълците, но близостта на толкова много в такова тясно място явно подлагаше търпението му на изпитание.

— Кротко, приятел — каза Вейлин, докато се опитваше да го успокои с чесане по носа. Днес обаче Драскун не беше в настроение за такива неща, беше втренчил облещените си очи в мълчаливото вълче множество и тръскаше глава, озъбен тревожно.

— Нека опитам аз — каза Дарена и се приближи да притисне длан към шията на бойния кон. Затвори очи и на челото й се появи малка бръчка, докато се съсредоточаваше. Драскун се успокои почти мигновено, наведе глава и замига в кротко доволство.

— Показах му конюшните у дома — каза Дарена. — Сега той си мисли, че е там.

— Уменията ти растат, милейди — каза Вейлин и й се поклони.

— Мъничко. — Тя се обърна към най-близкия шаман, старец с изпито лице, който стоеше с пет вълка, наредени в неподвижен кръг около него. — Макар да се съмнявам, че някой от нас някога ще може да се мери с тях. Някои умения изискват цял живот обучение.

 

 

От всички освен шамана се очакваше да се редуват в гребането, като прекарат два или повече часа на едно от широките весла. Както винаги, продължителната физическа работа даде на Лоркан повод за множество оплаквания, макар Вейлин да забеляза, че той не гребе кой знае колко усилено. Сега Лоркан изглеждаше по-висок, с по-изправен гръб и по-широки рамене. Въпреки цялото му мърморене Вейлин знаеше, че момчето, което бе срещнал в Пределите, се е загубило някъде сред изпитанията на войната и лишенията върху леда. Макар че ако се съдеше по постоянните погледи, които мяташе към Кара, едно нещо у него не бе избледняло по време на пътуването.

С напредването им на юг островите ставаха все по-големи и високи — гигантски хълмове от гранит със заснежени върхове и гъсти гори, от които при приближаването им се появяваха още канута. В поздравите на Вълчия народ нямаше голяма радост, само малко махане с ръце и уважителни кимания между шамани, няколко подвиквания от стари приятели, но в по-голямата си част конвоят им растеше с тиха ефикасност. Вейлин намери за странно и че никой не бе особено изненадан или смутен от присъствието на толкова много външни хора: повечето просто гледаха пъстрата му компания с мрачно приемане.

— Знаели са, че ще пътуваме с вас — каза той на Асторек по време на една от двете им дневни смени на греблата. Откакто пътуваха по вода, шаманът не говореше много, лицето му беше застинало в маска на постоянна концентрация, докато държеше вълците под контрол.

— Ястребите не само убиват — отвърна той и посочи с глава към небето, където голямото виещо се ято на ястребите-копия следваше конвоя. Нощем те се спускаха да кацнат на гората от стойки, стърчащи от канутата, и лапаха тънките резенчета месо, подавани им от техните шамани, повечето от които, изглежда, бяха жени.

— Съобщения ли носят? — попита Вейлин. — Но твоят народ няма писменост.

— Да, ние нямаме книги. — Асторек измъкна нещо от един джоб на кожите си и го подхвърли на Вейлин: парче кост от лос, гравирано от край до край с резки. — Всяка резка обозначава звук — обясни Асторек. — Свържи ги и ще получиш дума.

— Какво пише?

— „Дългия нож е шаман на трийсет вълци.“ Многокрилата го издяла, когато достигнах зрелост, и прати екземпляри до всички селища. Това е единственият път, когато съм виждал някой от нашия народ да се фука.

Вейлин погледна другите глутници в кануто и забеляза колко малки са те в сравнение с тази на Асторек — никоя не наброяваше повече от десетина животни.

— Сигурно е трудно да контролираш толкова много.

— Контролиране не е правилната дума. Те… ме приемат.

Вейлин огледа по-внимателно глутницата на Асторек и видя как погледите на всички са вперени в него, запленени и почти немигащи.

— Те могат да го чуят. Ехото на вълчия зов. То още е в теб.

По лицето на Асторек за миг пробяга неловкост и един от вълците се обърна към Вейлин с ръмжене, напиращо от муцуната му. Успокои се, когато Асторек посегна да го погали по главата, и се взря в него със сляпо обожание.

— Могат да го чуят и в теб, Гарванова сянко. Някои неща в човешката душа никога не избледняват.

 

 

Три дни гребаха на юг, като по пътя събираха още Вълчи хора. Докато пред тях се появи широкият бряг на континента, общият им брой беше нараснал, по преценка на Вейлин, до над сто хиляди. Още ги чакаха на брега, където сред дърветата се виждаха селища, а къщите им бяха по-големи и покриваха по-голяма площ от тези на Вълчия дом.

— Защо не живеете тук през цялото време? — попита Кара, докато се приближаваха към брега. — Мястото ми изглежда по-удобно.

— Лосовете отиват на юг през зимата — отвърна Асторек. — Прекалено далеч, за да ги последваме през замръзналата пустош. Но на островите идват моржове, а в морето китове.

Вечерта се проведе празнично пиршество, на което бяха изядени последните зимни запаси. Вълчите хора се струпаха около няколко гигантски огъня да пекат месото на шишове и да си подават рогове с борова бира; цъкаха на неразбираемия си език, докато си разменяха разкази за зимните несгоди. Въпреки общо взето другарската атмосфера Вейлин знаеше, че веселието е притъпено; забеляза много лица, които го гледаха с напрегнато очакване. Както тези хора нямаха дума за лъжа, така нямаха и дума за тайна. Бяха ходили на поклонничество в пещерата с рисунките от векове и познаваха лицето и името му.

Той седна встрани от множеството заедно с Дарена и накладе малък огън, за да могат да си разделят вечеря от моржова яхния. Сготви я сам, като наряза месото на тънки ивици и го подправи с билки и последната сол, донесена от Кралството.

— Познавах братя, които по-скоро биха изоставили меча си, отколкото солта — каза той и преувеличаваше само малко. Животът в Ордена правеше повечето братя умели в изкуството да готвят на лагерен огън и ги караше да ценят удоволствието, давано от малко подправки.

— Някога липсва ли ти? — попита тя, като взе купичката си. — Бил си възпитан в Ордена. Сигурно ти е било трудно да го изоставиш?

— Вече бях загубил братята си в края на войната, заедно с много други неща. Нямаше при какво да се върна. — Той седна до нея и известно време се хранеха мълчаливо. Както винаги, чувството за споделено разбиране прогони тревогите му с успокоителна лекота. Когато беше с нея, се чувстваше почти все едно песента му се е върнала, толкова лесно бе да отгатне настроението й. И сега го виждаше, леката напрегнатост върху лицето й, докато ядеше, начина, по който очите й все се стрелкаха към лицето му.

— Тревожиш се за бъдещето — каза той.

— Светът е в хаос — отвърна тя. — Изглежда уместно да се тревожа.

— Ако бях още човек на Вярата, можех да ти цитирам подходящ откъс от катехизиса за достойнствата на надеждата.

— Вярваш ли, че походът на кралицата ще успее?

— Вярвам в нея. Тя е… нещо повече, отколкото беше.

— Да речем, че успеем — и после какво?

— Ще се върнем в Пределите, където подозирам, ще прекарваме голяма част от времето си да ги пазим от жадни за злато идиоти.

— Това ли е амбицията ти? Само кулата и Пределите?

— Кулата, Пределите… — той посегна да хване ръката й — и ти. Плюс мир, за да им се наслаждавам.

Тя се усмихна, но той видя, че усмивката й е насилена.

— Татко също искаше мир и се надяваше да го намери в Пределите.

— Кейнис ми каза, че бил пратен в изгнание, защото се възпротивил на кралската воля. Винаги съм предполагал, че е отказал да направи онова, което извърши баща ми на Мелденейските острови.

— Това беше връхната точка на един дълъг спор. Татко започнал кариерата си като гвардеец в домашната гвардия на Ал Ниерен още когато азраелските благородни фамилии враждували безспир за владетелския престол. Веднъж ми каза, че Янус му обещал мир, в дните, когато епидемията от Червената ръка най-после утихнала. Тогава и двамата били още момчета, подложени на яростна атака от дузина домове, обединили се срещу тях. Родът на Ал Ниерен бил отслабен от чумата и изглеждал лесна жертва. „Ще избием всички тези глупаци заедно, Ванос — казал му Янус. — А после ще създадем кралство.“

— Така и направили — продължи тя, — воювали година след година, другите домове били разбити и поставени на колене, васалствата били подчинени със сила, всичко това въз основа на обещанието за мир. Мир, който обаче не дошъл с възникването на Кралството, тъй като Янус обърнал взор към чуждите земи. Неспособен да понесе нова война, баща ми помолил да бъде освободен, въобразявал си, че може да се оттегли да живее спокойно в Пределите, далеч от тревогите на Кралството и амбициите на Янус. Но войната пак го намерила, когато дошла Ледената орда.

Вейлин стисна здраво ръката й.

— Когато спечелим тази война, няма да остане вече кой да се бие.

— Аз виждам кралицата, както и ти. Виждала съм я веднъж по-рано, преди много години, когато татко ме заведе в Кралството. И си прав, тя наистина се е променила много. Но аз все още виждам в нея онова, което видя и татко в онзи ден, когато тя ни заведе в градините, цялата само смях и очарование. Татко се усмихваше на остроумията й, приемаше ласкателствата й и се сбогува любезно с нея. Но докато се отдалечавахме, усмивката му помръкна и го чух да казва: „А пък аз си въобразявах, че Янус е амбициозен.“ Това може и да се е променило, но не е изчезнало, Вейлин. Когато тя приключи с тази война, тогава какво? Какво ще утоли апетита й, след като е завладяла цяла империя? Какво още ще поиска от теб?

„Ще убиваш за вярата си, за своя крал и за Огнената кралица, когато се въздигне…“ Думи от един отдавнашен сън. „Може би не всички пророчества са лъжливи.“

— Мисля, че тя е достатъчно умна да не иска онова, което няма да й дам.

 

 

На сутринта Асторек дойде да ги заведе на съвета. Навлязоха в гората по една пътека, докато не стигнаха до дърво, толкова голямо, че Вейлин отначало се зачуди дали не е някаква шаманска илюзия. Дънерът му беше покрит с червеникавокафява кора и широк близо трийсет крачки в основата. На височина се издигаше на над двеста стъпки и върхът му се губеше някъде над горския покров.

— На вашия език се губи много от името му — каза Асторек. — Най-близкият превод е Вълче копие. Това е най-старото дърво, което ни е известно. Даже дедите на дедите ни не са го помнели като фиданка.

В основата на дънера имаше голяма като пещера хралупа, където ги чакаха няколко Вълчи хора: стояха в мълчалива почит, докато Асторек въвеждаше Вейлин. Не го представи, само застана отстрани, докато те се взираха в лицето му и във всеки поглед личеше разпознаване и безпокойство. Тишината се проточи, а Вейлин стоеше и се чудеше дали не е пропуснал да изпълни някакъв ритуал. Накрая Мъдрия мечок се приближи до него и каза тихо:

— Те искат чуе твои думи.

— Думи ли?

Мъдрия мечок се усмихна неловко на събралите се Вълчи хора като родител, извиняващ се за дете с лоши обноски.

— Думи за война. Те очакват ти да ги поведе.

Той огледа събралия се съвет. Китоубиеца беше тук. Другите също бяха старейшини, ако се съдеше по премяната им: огърлици от кости или мъниста, ножове с богато резбовани дръжки. Само достатъчно възрастните и влиятелни жители на леда имаха време или възможност да събират дрънкулки.

— Тук няма шамани — каза той на Асторек.

— На шаманите им е забранено да бъдат водачи — отвърна той. — Прекалено много власт поболява душата. Урок, който Котешкият народ така и не усвои.

Вейлин кимна, после попита:

— Колко воини командват те?

Асторек поговори малко със съвета и получи кратки, но бързи отговори. После каза:

— Ние не смятаме числата като вас. Но може би една четвърт от населението на всеки остров е в боеспособна възраст.

„Малко над двайсет хиляди. Не е точно армията на кралицата, но пък си имат своите вълци и ястреби.“

— Виждали ли са някакви следи от воларианците?

— Още в началото на топенето били пратени разузнавачи на юг — преведе Асторек. — Както всяка година. Те ще се върнат, когато воларианците преминат от хълмовете в равнините. Обикновено идват, когато слънцето се издигне по-високо, след около два месеца.

Вейлин си спомни думите на Безокия върху леда: „Аз съм търпелив и подозирам, че ви предстои още дълъг път.“

— Тази година ще дойдат по-рано и не можем да си позволим да чакаме. Народът ви трябва да събере своите воини и всичките им вълци и ястреби, и да дойде на юг с мен.

Безпокойството на старейшините видимо се усили, когато Асторек преведе тези думи, макар че не казаха нищо, само се спогледаха предпазливо. „Даже след цял живот вяра — заключи Вейлин — е трудно да повериш съдбата си на малко боя, нацапана върху една стена преди векове.“

Накрая един от старейшините заговори, прегърбен старец, който се подпираше тежко на жезъла си. Гласът му беше тънък и напрегнат, но все още можеше да вдъхва дълбоко уважение, ако се съдеше по това как Асторек предаваше думите му прецизно и тържествено.

— Ходещия надалеч, най-старият и мъдър човек сред Вълчия народ, пита какви обещания може да ни даде Гарвановата сянка. Сбъдват ли се думите на Хората от голямата лодка?

— Не мога да ви предложа никакви думи, свързани с вашата вяра — отвърна Вейлин. — А всеки, който поведе други на война с обещание за сигурна победа, е или глупак, или лъжец. Аз ви предлагам шанс да сразите врага си и да му попречите да идва отново. Нищо повече.

Когато Асторек свърши с превода, старецът заговори пак, като пристъпи по-наблизо, за да се взре нагоре към Вейлин. Върху древното му лице се сменяха объркване и почуда.

— Като дете аз питах старейшините: „Кога ще дойде Гарвановата сянка?“ Питах ги отново и отново, защото знаех, че не е дошъл по времето на родителите ми, нито на техните родители, нито през многото Дълги нощи преди това. „Няма да дойде, докато си жив, мъничкият ми“, отвръщаха ми те и аз спях спокойно, защото знаех, че твоето време ще донесе големи страдания и изпитания на Вълчия народ, но на мен ще ми бъде спестена тази гледка.

Продължи да се взира във Вейлин известно време и накрая попита тихо и дрезгаво:

— Как ще победиш врага ни?

— С вашите воини, вашите шамани, вашите вълци и вашите ястреби. Със стоманата на войниците, които командвам, и свирепите умения на съюзниците, които ни последваха дотук. — Млъкна, за да хвърли поглед към Дарена и Надарените, които стояха до входа на хралупата. — И с куража на ярки и могъщи души.

Ходещия надалеч сведе поглед, извърна се и се затътри уморено обратно към дълбините на дървото. Преди сенките да го погълнат, заговори отново и думите му предизвикаха смаяно ахване у останалите Вълчи хора. Някои завикаха подире му, настоятелни въпроси, отправени към мрака, които обаче останаха без отговор.

— Какво каза той? — попита Вейлин Асторек, който стоеше зяпнал и гледаше подир стареца.

— Завещанието си — отвърна воларианецът с тон, който обезкуражаваше по-нататъшен разпит. Обърна поглед към останалите старейшини и зададе въпрос, на който всички отвърнаха с кимвания, някои по-неохотни от други.

— Ще дойдем с теб — обяви Асторек.

 

 

Дарена седеше сред кръг от огньове със затворени очи и лицето й ставаше все по-бледо от минута на минута, докато Маркен, Лоркан и Кара се трудеха да поддържат пламъците високи. Вейлин остана до нея, увил плътно тюленова кожа около слабичката й фигура, докато тя не потрепери, което бе знак за завръщането й. Дарена се облегна на него и изстена, докато той разтриваше раменете й.

— Човек би си помислил, че ще става по-леко с практиката.

Кара й подаде чаша затоплена борова бира, която я накара да се закашля, но също така върна руменината на бузите й.

— Още не са стигнали хълмовете — каза Дарена на Вейлин. — Но идват, голяма войска, водена от седем генерали. Видях ги как яздят отпред, душите им са толкова тъмни, че сякаш поглъщат светлината, и всичките са еднакви. Само веднъж досега съм виждала подобно нещо. На леда.

— Безокия — каза Вейлин и тя кимна. „Седем души, всичките еднакви — помисли си. — Съюзника праща Копелето на вещицата с армия. Колко ли се страхува от онова, което търсим?“

 

 

Вълчият народ настоя да отдели цяла седмица за лов, преди да потеглят. Въпреки топенето животът в северната тундра беше опасен през цялата година и имаше нужда от запаси за хората, които ще останат, когато воините тръгнат на юг. Асторек покани Вейлин и Кирал на експедицията си, защото от всеки шаман се искаше да води ловна дружина, но му забрани да вземе Драскун.

— Ние ловуваме пеш, лосовете ще усетят копитата му през земята.

Вървяха на изток в продължение на един ден, с група от двайсет ловци. Вълците на Асторек бяха пръснати в широка дъга отпред и постоянно спираха да надигнат муцуни и да подушат въздуха. Често се втурваха в бяг и изчезваха зад хоризонта за час или повече, но накрая ловците винаги ги заварваха да чакат малко по-нататък. Посоката им често се менеше, кривваше ту на юг, ту на север без предупреждение.

— Колко надалеч могат да пътуват, без да ги загубиш? — попита Кирал шамана, а той го изгледа озадачен от въпроса и отвърна:

— Връзката е дълбока, толкова дълбока, че разстоянието не означава нищо. Те могат да са от другата страна на света и пак ще ги усещам.

Спря и се напрегна, когато вълците се заковаха на място, приклекнали ниско и насочили носове на югозапад. Всички Вълчи хора моментално се проснаха на земята, а Вейлин и Кирал се снишиха до Асторек, който вдигна ръка във въздуха и я завъртя, за да прецени вятъра. Кимна лекичко и вълците веднага се втурнаха в плътна групичка на юг.

— Те ще ги доведат при нас.

Ловците запълзяха напред, докато оформиха линия, успоредна на шамана, после останаха да лежат с копия в ръце. Тревата в тундрата беше рядка и не осигуряваше голямо прикритие, но също така даваше открит изглед на хоризонта. Всеки ловец носеше по три копия, всичките с назъбени железни върхове. Вейлин забеляза писмото от чертички, с което бяха украсени дръжките им. Изглежда, всяко копие си имаше собствена история.

— Някога ловувал ли си голям лос? — попита Кирал, докато слагаше стрела на лъка си.

Вейлин поклати глава и приготви собствения си лък. Неговите стрели бяха предназначени за война, а не за лов, тесни и заострени, за да пробиват броня, затова Кирал му подаде три от своите, назъбени също като копията в ръцете на ловците, само че изработени от нечупливото черно стъкло, което използваха сеордите.

— Една няма да стигне — каза му тя. — Зарежи хълбоците и се цели в шията.

Той ги чу, преди да ги види: гръмотевичен тътен отекна през земята, придружен от слаб вълчи лай. Когато пред очите им се появи водещият лос, отначало им се стори, че някое дърво внезапно е поникнало на хоризонта, широко разклонен силует, който се поклащаше и растеше, а около него изникна малка гора. Вейлин беше виждал еорилите да носят парчета от рог на лос и бе придобил някаква представа за размерите им от пещерните рисунки на Вълчия народ, но да ги види на живо бе наистина впечатляващо. Първият мъжкар, който се появи, имаше рога с размах десет стъпки, а самото животно бе на ръст почти колкото двама мъже и вдигаше гъст облак прах, докато се носеше към тях, привело глава; върховете на рогата му бяха дълги колкото меч.

Когато лосът стигна на трийсет крачки от тях, ловците се надигнаха като един и копията им полетяха бързо едно след друго. Водещият лос и още два рухнаха на земята в хаос от ритащи копита и счупени рога. Самото стадо кривна настрани от опасността и се понесе на север, гонено от вълците. Един от ранените мъжкари успя да стане, като пръхтеше и размахваше частично счупените си рога, преди да се втурне право към най-близкия ловец. Кирал прати стрела в шията му, Вейлин я последва с още две, но животното почти не забави ход. Рогата му застъргаха по земята, докато връхлиташе върху ловеца. Оказа се обаче, че той не се нуждае особено от помощта им — в последния миг се затича напред, скочи над главата на лоса, извъртя се във въздуха, опря две ръце в шията му и се преметна над него със салто, на което би завидял всеки акробат.

Лосът изпръхтя и се врътна, като пръскаше кръв и ревеше недоволно, преди Кирал да го довърши с внимателно прицелена стрела в окото — постижение, което Вейлин се съмняваше, че дори Рева би могла да повтори. Той отиде при Асторек, докато ловците се заеха да разфасоват жертвите си, дългите им ножове святкаха, докато кормеха и режеха труповете с автоматична бързина. Вълците бяха на стотина крачки оттам, скупчени около друг труп. Обичайната им кротост бе изчезнала, докато се дърлеха и щракаха със зъби един срещу друг, бялата им козина беше оплескана с кръв от муцуните до опашките.

— Наградата им — каза Асторек. — Не е хубаво да ги обвързваш прекалено силно. Понякога трябва да си спомнят какви са.

Един прашен облак в далечината показваше, че останалите лосове продължават да бягат.

— Не ги убивате всички — отбеляза Вейлин.

— Ако ги убием, няма да има какво да ловуваме догодина.

— Когато отидем да се бием с воларианците, няма да бъде лов, а битка. Не можем да позволим на никого да избяга. Ще ги избием всички.

— Мислиш си, че имам скрупули относно убиването на бившите си сънародници? Не е нещо, което да не съм правил и преди.

— Този път ще е различно. Този път ги води нещо много по-лошо от свръхамбициозен генерал.

Кирал се приближи — бършеше кръвта от стрелите си — и хвърли предпазлив поглед към шамана.

— Лорд Вейлин казва истината — заяви тя. — Усещам състраданието ти. Но то ще те погуби, когато се изправим срещу любимото куче на Съюзника.

Асторек се намръщи и поклати озадачено глава.

— Съюзника ли?

 

 

— И той живее в това… отвъдно място? Оттатък смъртта?

Вейлин се помъчи да формулира точен отговор. Да обясни концепцията за Отвъдното на човек, отраснал без никаква форма на вяра, се оказваше трудно. Също така, за разлика от хората, които го бяха осиновили, Асторек не изпитваше склонност да боготвори зеления огън, който продължаваше да трепка в нощното небе, макар че сега светлината му представляваше само смътно сияние на северния хоризонт. „Една от многото загадки на природата“, бе единственото му мнение по въпроса.

Бяха започнали похода предния ден. Воините на Вълчия народ, събрани в хлабава формация, потеглиха на юг без особен ред или церемонии, освен кратко сбогуване със семействата си. Имаше обаче някои, които нито щяха да пътуват на юг, нито да останат в тундрата. Вейлин видя как група хора се събраха на брега, мъже и жени в напреднала възраст, всеки от тях със собствено кану, натоварено само с малко провизии. Забеляза сред тях Ходещия надалеч, който раздаваше различни предмети на група по-млади хора, вероятно негови деца или внуци: нож, огърлица, копие. Всички те приеха даровете му с мълчаливо уважение. Най-младите подсмърчаха, докато старецът се качи сам в кануто си и го оттласна от брега, след което загреба на север, без да се обръща назад. „Завещанието му“, помисли си Вейлин.

По-късно се присъедини към Асторек начело на армията, водейки Драскун, докато шаманът прати вълците си напред да разузнаят пътя.

— Осъзнавам, че може да е трудно за вярване — каза Вейлин. — Но аз съм бил там и съм чувал гласа му. Колкото и да ми се иска да го отхвърля като плод на легенди или заблуди, жаждата му да ни унищожи е съвсем реална.

— Мислех, че трябва да умреш, за да се озовеш в Отвъдното.

Вейлин насочи поглед към хоризонта. Никога не му беше лесно да говори за случилото се в Алтор, може би защото толкова голяма част бе все още неразбираема за него.

— Вярно е.

— Тогава как така си тук?

Вейлин хвърли поглед към Дарена, която се смееше с Кара, докато котките им се търкаляха и боричкаха игриво недалеч от тях.

— Винаги съм имал голям късмет на приятели.

След още седмица преход пред очите им се появиха планините, голяма верига стръмни хребети и върхове, които се простираха на юг, докъдето поглед стига. Долините изглеждаха богати на борове, но върховете се състояха предимно от гол гранит, обагрени в бледосиньо сред мъглата. На изток се виждаше смътно оранжево сияние под ниско скупчени тъмни облаци.

— Огнени планини — обясни Асторек. — Даже местните племена не ходят там.

— Вашият народ търгува ли с тях? — попита Вейлин. — Говори ли езика им?

— Те говорят волариански, или някакво негово подобие. Трудно е да ги разбереш, ако не си им свикнал. И не, не търгуваме с тях. Те стоят в своите хълмове и се бият помежду си в безкрайните си вътрешни вражди, или пък с воларианците, когато дойдат да попълнят робската си квота, и рядко прекосяват тундрата. — Асторек хвърли поглед нагоре към постоянно кръжащите над главите им ястреби-копия и една група се отдели от главното ято, за да полети към хълмовете. — Майка ми ще ни предупреди за всеки, който идва да ни посрещне.

Само че когато изкачиха предпланините, не ги чакаше никой, а по висините отпред не личеше никакъв признак, че някой може да е преградил пътя им.

— Моят народ би направил същото — каза Алтурк, докато оглеждаше с присвити очи тихите възвишения. — Ще ни остави да навлезем, да вървим, докато не си въобразим, че сме в безопасност, а после ще ни нападне през нощта.

— Никой не ни гледа — заяви Кирал с нотка на увереност. Обърна се към Вейлин. — Обаче някой иде. Песента ми е ясна: трябва да чакаме.

Направиха си лагер на редица хълмове, които им предоставяха добър изглед към околния терен, ястребите-копия бдяха непрестанно, а вълците стояха на глутници по периметъра. Но хълмовете си оставаха все така тихи. С падането на нощта сиянието на източните огнени планини стана по-ярко, а през дима, който изпускаха в небето, сегиз-тогиз проблясваха светкавици.

— Значи ръката на Нишак стига до другия край на света — отбеляза Алтурк, докато седяха край огъня, вперил поглед в далечното сияние. Наскоро беше изоставил обичайната си практика да яде и спи отделно от отряда, а главата му отново бе обръсната до къса четина. По лицата на някои сентари все още личеше презрение към него, но други показваха неохотно връщащо се уважение.

Вейлин огледа хората и забеляза как всички вече са смесени, гвардейци и лонаки седяха спокойно един до друг, сред тях имаше и Надарени, а котките им ловяха късчетата храна, подхвърляни им от воините. „Ледът беше ковачница“, реши той, спомняйки си далечните дни, когато бе гледал инструктор Джестин край наковалнята и как трите пръта на един още нероден меч постепенно придобиват форма под непрестанните удари на чука му. „Той изкова от нас нещо ново.“

— Наистина ли си чул гласа му? — попита Дарена.

Алтурк сведе неловко поглед, макар че в него, изглежда, нямаше гняв, само спомен, изпълнен със съжаление.

— Чух го. Звук, който би могъл да излезе само от устата на един бог.

— Мъгливата пещера — каза Кирал. — Малесата ми каза, че само един освен нея я е виждал.

— Тъкмо малесата ме заведе там. Макар че тоягата и ножът ми ме бяха направили талеса на Сивите ястреби, мъж на шест жени и баща на чудесен син, все още бях младеж, мечтаещ за величие, и си мислех, че мога да го намеря в Мъгливата пещера, където се говори, че още ехтят гласовете на боговете. Затова отидох в Планината и поисках напътствия от малесата. Не ме допуснаха при нея, защото никой мъж не е достоен за това, но тя ми даде водачка и ни отпрати с думи, които мислех за благословия, но по-късно разбрах, че са предупреждение: „От боговете можеш да чуеш само истината.“

Алтурк млъкна и изгледа Кирал с бледа усмивка.

— Водачката ми беше мрачна жена, говореше рядко, освен за да изрече някоя обида: наричаше ме глупак, фукльо и син на майка, която явно си е разтваряла краката за маймуна. Ако не беше слугиня на Планината, щях да я хвърля от най-високата скала и тя отлично го разбираше.

— Поне щеше да се опиташ — рече Кирал със суров глас.

— Кръвната ти майка беше най-злоезичната жена, която съм срещал — отвърна Алтурк. — А съм женен за шестте най-гадни кучки в планините.

— И си я искал за седма. — Кирал му върна усмивката. — Само че тя не е била толкова глупава.

Алтурк изсумтя и махна с ръка.

— Както и да е, тя ме отведе до една пещера, малък процеп в склона на съвсем невзрачна на вид планина. „Ще умреш вътре, маймунско изчадие“, каза ми и се отдалечи, без да добави и дума повече. Усещах топлината, която лъхаше от пещерата, и знаех, че онова, което лежи там, ще се окаже най-голямото изпитание. Но така копнеех да чуя гласа на Нишак, знаех, че той има да ми каже велики неща.

— Отначало всичко тънеше в чернота, факлата ми беше единственият светлик, докато се спусках все по-надолу. Понякога стените изчезваха и ме оставяха присвит върху тесен ръб с пустота около мен, без да знам дали едно-единствено препъване няма да ме запрати към смъртта ми. После стигнах до моста, всъщност тясна каменна арка, протягаща се над огромна пропаст, а по средата му мощен воден поток падаше като завеса. В далечния му край се виждаше само чернота. Изпитанието бе ясно: ако продължах напред, факлата ми щеше да бъде угасена от водата и може би никога нямаше да намеря отново пътя. Боговете са мъдри в изпитанията си, избират само онези, които са достойни да чуят гласа им, защото един страхливец би се върнал. — Алтурк млъкна и от устните му се откъсна съвсем тих смях. — И само глупак би продължил. Аз продължих.

— Мостът беше хлъзгав, а водата — ледена, и когато угаси факлата ми, всичко потъна в мрак. Легнах по корем и запълзях, опипвах пътя си, докато тесният мост не се превърна в широка скала и пред мен не се появи едва мъждукаща светлина, която ме мамеше нататък. С приближаването ми светлината се усили; стените на голямата пещера, в която бях, излъчваха зелено сияние, а в центъра й имаше бълбукащо езерце, над което се носеше рядка мъгла. Отначало миризмата му ми се стори остра и стомахът ми се преобърна, но зловонието намаля, щом се приближих до езерото — доколкото смеех, защото от него се носеше страшна горещина… — Алтурк замълча за момент. — И тогава чух звука, отначало тих, като вибрация в земята, но растеше, ставаше все по-ясен и по-силен, докато не започна да ми се струва, че ще ми се пръснат тъпанчетата. Тогава разбрах, че съм глупак, буболечка, пълзяща по краката на великан, защото какво можеше да каже такъв глас на нищожество като мен? Но… той ми заговори. „Знаеш ли кой говори с теб?“, попита ме и през страха си аз изломотих името му. „Да — каза той. — Това съм аз, който поднесох дара на огъня на цялото човечество. Който ви спаси от вечния мрак. Който ви осигури топлина навеки. Защото аз съм най-щедрият бог и въпреки това вие все искате още.“

— Щях да побягна, ако краката не ми бяха изневерили, можех само да пълзя по пода на пещерата като буболечка, каквато знаех, че съм. Умолявах го като пленен мерим хер, изправен срещу ножа на правосъдието; молех се, хленчех и пълнех гащите от страх. Но Нишак не знае нито жалост, нито гняв, той е щедър, ала дарът му може освен да помага и да изгаря, защото истината е пламък, който прониква надълбоко. „Зная за какво си дошъл, талеса на Сивите ястреби — каза ми той. — Умът ти е толкова лесен за разчепкване. Толкова гняв, толкова амбиция… и я виж, какво е това? Дете, което смяташ, че е достойно за велико бъдеще, дете, което смяташ, че ще поведе лонаките срещу мерим хер. Погледни по-внимателно, виж повече.“ — Алтурк въздъхна. — И през мъглата на спомените аз го видях: жестокостта на момчето към всички около него; как веднъж го бях заварил с удушено пале; по-голямото момче, което се беше пребило при падане, докато се катереха заедно; как бях глух за лъжата в думите му, докато той разправяше, че било злополука, че онзи не успял да се улови за една издатина и си счупил врата. Видях всичко.

Главата на Алтурк клюмна засрамено, суровите му черти бяха така изкривени от скръб, че май даже Кирал се почувства неудобно, трепна и извърна поглед.

— Вместо да приема този дар — продължи Алтурк — аз побеснях срещу Нишак и намерих сили да се изправя. „Моят син има величие в себе си! — извиках. — Той ще помете мерим хер в морето.“ А Нишак се засмя и каза: „Мисли за това, докато го убиваш. А сега си върви.“ И всичко утихна с изключение на бълбукащата вода. Постоях още малко, зовях Нишак да се върне и да си вземе лъжите обратно, но той нямаше какво повече да каже на такава неблагодарна буболечка. Открих друг изход от пещерата, нисък и криволичещ, но озарен от същото зелено сияние. След неизброими часове той ме изведе обратно в света горе, който сега ми се струваше ужасно студен.

Алтурк млъкна и се загледа в далечните огньове с очите на уморен човек, който скоро ще стигне залеза на живота си. Не се обърна, когато заговори отново, макар да бе ясно към кого отправя въпроса си:

— Онова нещо, от което те освободи малесата. То ли го е намерило, или той — него?

— Сентарите вече бяха възродени преди то да ме… вземе — каза Кирал. — Твоят син беше един от онези, които ги възродиха, беше намерил други, мислещи като него, жадни за кръв и търсещи оправдание за жестокостта си. Мразеше малесата заради позора си, твърдеше, че е можел да убие най-великия мерим хер, ако не била нейната слабост, защото тя била стара и развалена от времето. Но те бяха малко, а плановете им — хаотични, тъй като ги владееше обща лудост. За да изпълнят мисията си, сентарите се нуждаеха от водачество и го намериха в мен. — Тя направи гримаса и гласът й придоби извинителна нотка. — Но така или иначе щеше да ти се наложи да го убиеш, талеса. От боговете можеш да чуеш само истината.

 

 

Събуди го един от вълците, грамаден мъжки с настойчив език и зловонен дъх. Отскочи малко назад, когато Вейлин се надигна рязко с нож в ръка, и килна любопитно глава срещу него, преди да излае нетърпеливо.

— Какво има? — простена Дарена до него и подаде бледото си гурелясало лице изпод кожите.

— Мисля, че най-после някой е дошъл да ни посрещне — каза той и посегна към ботушите си.

Асторек, Кирал и Мъдрия мечок чакаха в подножието на един южен склон, пред тях имаше редица вълци, а над главите им се виеха няколко ястреби-копия.

— Колцина са? — попита Вейлин, като се приближи до Кирал.

— Само един.

Вейлин се взря в далечината и различи самотна фигура с плащ с качулка — крачеше към тях, без да показва никаква тревога от ястребите-копия, които се спуснаха и закръжиха около него на височината на главата му. Вейлин излезе напред да го посрещне, когато онзи спря пред редицата вълци, мъж със среден ръст, широкоплещест, но не прекалено мускулест. Мъжът отметна качулката си и се видя слабо, покрито с дълбоки бръчки лице и очи, говорещи за опитност, която Вейлин вече знаеше, че е необятна.

— Аха — каза Ерлин. — Помислих си, че може да си ти.