Антъни Райън
Огнената кралица (18)

1.
Лирна

Отне й известно време да намери градината си. Развалините бяха разчистени от робите на Дарнел, за да отворят място за архитектурните му амбиции, и там, където някога бяха расли цветя, сега имаше само очертания от тухлени основи и гола земя. Странно, но пейката й си беше непокътната, макар и малко почерняла. Лирна седеше и гледаше жалките останки от така скъпото й убежище. Точно тук беше довела Вейлин в онази нощ, за да си спечели неговата враждебност с недодяланите си интриги, но същевременно научи и един урок: нечии очи винаги ще прозрат под маската. Тук беше прекарала и онези прекрасни часове със сестра Шерин, след като я освободи от Черната твърд. Вродената доброта и искрящият интелект на лечителката бяха разсеяли ревността й, поне до голяма степен. Лирна си спомняше, че намери приятелството за приятна, макар и кратка новост, а когато Шерин отплава за Линеш, бе престанала да идва тук. Уединеният двор вече не й се струваше уютно убежище, само празно кътче от двореца, където една самотна жена отглежда цветя, крои планове и чака баща й да умре.

— Лиърна!

Тя вдигна очи и видя една висока жена да крачи към нея. В следващия миг прегръдката на Давока изкара въздуха от дробовете й — лоначката я вдигна от пейката и от земята и я притисна към гърдите си със смазваща сила. Лирна чу тропот на ботуши, придружен от стърженето на ваден от ножницата меч.

— Долу ръцете от кралицата ни, дивачко! — изръмжа Илтис.

Давока не му обърна внимание, но все пак пусна Лирна след едно последно мощно стисване и хвана главата й в ръце. Усмихваше се — нещо, което Лирна не помнеше да е правила досега.

— Мислех, че съм те загубила, сестрице — каза тя на лонакски и плъзна пръсти по лицето й, по челото и бързо растящите златисточервени кичури. — Той каза, че си изгоряла.

— Така е. — Лирна стисна ръцете й и ги целуна, после кимна успокоително на Илтис и Бентен, които прибраха мечовете си и се оттеглиха с поклони и смаяни изражения. — И все още горя, сестрице.

Давока отстъпи назад и в погледа й се мярна някаква напрегната неохота, преди да заговори отново: мина на езика на Кралството с опитна лекота.

— Брат Френтис…

Лирна се извърна от нея и Давока млъкна, като видя колко сурово стана изведнъж изражението й. Прочутият Червен брат се споменаваше често след пристигането й предната вечер — беше сред първите думи, изречени от нейния Военачалник при слизането й от кораба, и присъстваше в едно настоятелно искане на лейди Елера и една кратка молба за милост от брат Солис. Тя бе дала на всички един и същ отговор, който даде и на Давока сега.

— Правосъдието ще бъде въздадено, когато му дойде времето.

— С него се бихме заедно в гората, преди тя да изгори — продължи Давока. — Ние сме горин. Той е мой брат, както и ти си моя сестра.

Червените сълзи на воларианката, изгарящата болка, докато косата й пламваше… Лирна затвори очи, за да спре спомените, усети полъха на вятъра по кожата си, изцерената й, непокътната кожа. „Изцерена ли? — запита се тя. — Такава ли съм?“

Предната нощ беше гледала Алуциус върху кладата. Преди това беше изнесла кратка реч, обявявайки го официално за Меч на кралството, с перо и винена чаша за герб, защото знаеше, че това би го разсмяло. Лейди Алорнис пристъпи напред да добави няколко думи, лицето й беше бледо и безизразно, но от очите й се стичаха сълзи, докато брат й я държеше утешително за раменете.

— Алуциус Ал Хестиан… — започна тя, запъна се, после продължи с накъсан глас — ще бъде наречен… от мнозина герой. От други — поет, а… — тя млъкна за миг и се усмихна тъжно — от някои — пристрастен към чашката. Аз винаги ще го наричам… просто мой приятел.

На Лакрил Ал Хестиан му бе позволено да присъства и той стоеше наблизо с празен поглед и мълчалив в оковите си. Не изнесе никаква реч и се взираше в пламъците със сухи очи. Лирна му позволи да остане, докато огънят догори до жарава, а после заповяда да го върнат в тъмницата, вече претъпкана с други предатели, чакащи правосъдието на кралицата.

Правосъдие? Бе гледала как димът се издига от кладата, за да скрие лицето на Алуциус и да й спести гледката на пламъците, поглъщащи плътта му. „Какво ли правосъдие бих проявила към теб, стари ми приятелю? Шпионин, предател на Кралството, а сега герой от освобождението на Варинсхолд. Баща ми би устроил спектакъл от прошката си, би те обсипал с титли и злато, а после, след един благоприличен период, би накарал някой от скритите си таланти да ти осигури подобаващо случаен край. Аз щях да съм много по-жестока, Алуциус. Аз бих те накарала да ме следваш, да станеш свидетел как въздавам в пълна мяра правосъдие на враговете ни и знам, че щеше да ме мразиш за това.“

Облаците горе сигурно се бяха разнесли, защото тя усети топлина да разцъфтява върху главата й. Новопорасналата й коса без съмнение представляваше чудесна гледка, докато сияеше. Усещането бе приятно и му липсваше онази предизвикваща сълзи агония, която помнеше от дните си на „Морска сабя“. „Изцерена ли? — зачуди се отново. — Можеш да поправиш една маска, но лицето отдолу си остава същото.“

Отвори очи и погледът й кацна на нещо — малко жълто цвете, подаващо се измежду две строшени плочи. Лирна приклекна и посегна да докосне с пръст листенцата му.

— Зимниче — каза тя. — Винаги най-ясният признак за смяна на сезоните. Ледът и снеговете идат, сестро, и ни носят трудности, но също и отдих, защото никоя флота няма да прекоси океана, докато бушуват зимните бури.

— Мислиш, че ще дойдат пак? — попита Давока. — Когато океанът се укроти?

— Сигурна съм. Войната изобщо не е свършила.

— Значи ще имаш нужда от всеки меч, всеки съюзник.

Лирна погледна още веднъж зимничето и устоя на желанието да го откъсне. Реши след време да засади тук нова градина, само че без стени. Стана, погледна Давока и заговори на официален лонакски:

— Служителко на Планината, имам нужда от копието ти. Ще го използваш ли в служба на моята цел? Помисли добре, преди да отговориш, защото пътят ни е дълъг и не ти давам никакво обещание, че ще се върнеш в Планината.

В отговора на Давока нямаше и следа от колебание.

— Копието ми е твое, сестро. Сега и завинаги.

Лирна кимна благодарно и даде знак на Илтис и Бентен да се приближат.

— Тогава по-добре се запознай с братята си. Опитай се да не убиваш лорд Илтис — неговото поведение често е малко изнервящо.

 

 

Карлин Ал Джервин стоеше толкова изпънат, колкото му позволяваше леко изкривеният му гръб. Лирна си го спомняше като весел шишко с лъскава плешива глава, по-малко склонен към раболепие от повечето аристократи, който не се задържаше в двора по-дълго, отколкото изискваше работата му. Робството и тежкият труд обаче, изглежда, му бяха отнели както шкембето, така и хумора му. Бузите му бяха изпити, а очите хлътнали, макар че той срещна погледа на Лирна с възхитително хладнокръвие. Дъщеря му обаче не беше толкова свикнала с кралски особи и се въртеше нервно, докато стоеше пред трона — значителна разлика с баща й. Лейди Иллиан носеше ловен костюм, бричове от еленова кожа и лека памучна блуза на кафяви и зелени петна, за да я скрива в гората, а косата й бе подстригана така, че да не влиза в очите. В кания на глезена й имаше кинжал, и още един на китката. Въпреки войнствената си премяна тя изглеждаше много млада, докато се присвиваше под изпитателния взор на присъстващите и избягваше погледите на баща си. Зад нея стояха брат-командир Солис и Давока, а лорд Ал Джервин се намираше по-встрани, сам.

Лирна бързо се беше отървала от претруфената грамада, която Дарнел наричаше трон, за сметка на удобен стол с права облегалка, взет от една от изоставените къщи на търговци, и откри, че е благодарна за дебелината на възглавницата под кралския й задник. Изслушваше петиции вече около четири часа и можеше само да се чуди колко дребнавост е останала у хората, извадили късмета да оцелеят при такава жестока окупация. Идваха при нея с жалби срещу изчезнали съседи за кражби, претенции за наследяване на собственост, от която бе останала само пепел, молби за Възстановяване на лордски статус и множество други дреболии, от които търпението й бързо се изчерпваше. Все пак не всички искания бяха дребнави, нито пък лесни за разрешаване.

— Брат Солис — каза Лирна, — трябва да признаете, че в някои отношения лорд Ал Джервин е прав. Това е крайно необичайно.

— Простете, ваше величество — отвърна брат-командирът с обичайния си рязък глас, — но се съмнявам, че вече нещо в това кралство може да се нарече „обичайно“.

— Познанията ми върху историята на ордена ви не са много пространни, но ми се струва, че в Шестия орден никога не е имало сестра. Освен това учениците не се ли набират в много по-ранна възраст? Обстоятелствата може да са ни накарали да забравим за някои обичаи в името на необходимостта, но това е наистина радикална крачка.

— В догмите на Ордена има клауза, която позволява и по-възрастни новобранци, ваше величество. Инструктор Ренсиал например дойде при нас като бивш капитан от Кралската кавалерия. Що се отнася до пола на лейди Иллиан, войната ни даде предостатъчно доказателства, че обичаите ни в това отношение може би се нуждаят от промяна.

— Нима вече трябва да отхвърлим законите си, ваше величество? — заговори Ал Джервин, втренчен отново в Иллиан. — Шестият орден не може просто така да вземе нечия дъщеря.

— Те не ме вземат! — отвърна разгорещено Иллиан, после се изчерви и сведе поглед, когато Лирна се обърна към нея. — Извинете, ваше величество.

— Лейди Иллиан — каза Лирна, — наистина ли желаете да се присъедините към Шестия орден?

Момичето си пое дъх, вдигна глава и каза с ясен и уверен глас:

— Да, ваше величество.

— Въпреки възраженията на баща ви? И въпреки основателните му страхове за вашата безопасност?

Иллиан хвърли поглед към Ал Джервин. Изражението й беше печално, а гласът — тих.

— Аз обичам баща си, ваше величество. Толкова дълго го смятах за мъртъв и да го намеря жив след падането на града бе чудесно. Но аз не съм дъщерята, която той е загубил, и не мога да бъда. Войната ме превърна в нещо друго — роля, която смятам, че ми е отредена от Покойните.

— Тя е още дете! — заяви Ал Джервин и лицето му почервеня. — По законите на това кралство аз решавам какво ще е нейното положение до навършване на пълнолетие. — Трепна, когато Лирна го погледна, но отказа да отклони очи, само добави с напрегнат шепот: — Ваше величество.

— Лейди Давока ми е разправяла много за дъщеря ви, милорд — каза Лирна. — Според всички сведения тя се е отличила ярко в борбата за освобождението на това кралство. В момента тя стои пред мен като жена, въздала много заслужена смърт на враговете ни. Според правилата на Шестия орден за нея поръчителства човек с добро име и брат Солис е склонен да я приеме, загърбвайки древната традиция и обичайните изпитания, като признание за явните й умения и кураж. Като сестра тя без съмнение ще служи още по-добре на Кралството и Вярата. Докато вие, милорд, изглежда, сте прекарали цялата война, дялкайки глупави статуи за изменника Дарнел.

Ал Джервин трепна, но успя да овладее тона си и отговори:

— Чух слухове, че ваше величество също сте били поробена от враговете ни. Ако е така, сигурен съм, че добре познавате срама от това да вършиш нещо омразно, за да оцелееш.

Илтис се наежи, пристъпи напред и каза със зловещ тон:

— Внимавайте с приказките, милорд.

Ал Джервин скръцна със зъби и изчака малко, преди да продължи задавено.

— Ваше величество, не ми остана нито къща, нито богатство, нито гордост. Дъщеря ми е единственото, което имам. Моля ви да се придържате към нашите закони и да й попречите да извърши това безумие.

„Това не е наранена гордост — реши Лирна. — Той просто иска да я опази жива. Добър човек и строител с умения, които ще са ни много нужни, когато настъпи мирът.“ Погледна пак Иллиан и я видя как се усмихва и показва съвършените си бели зъби в отговор на едно окуражително кимване от Давока. „Красива е, но ястребът също е красив, а в момента ми трябват повече ястреби, отколкото строители.“

— Лейди Иллиан — каза тя и направи знак на един от тримата присъстващи писари да запише официално кралската присъда, — по воля на кралицата ви лишавам от всякаква титла и отхвърлям властта на баща ви над вас. Като свободна поданичка на това Кралство можете да изберете всеки път, разрешен ви от закона.

 

 

Изненада се да намери съвещателната зала почти непокътната, макар че в западната стена зееше дупка, а гобленът, който я покриваше, плющеше на вятъра. В разрез с обичая Лирна бе поискала двамата оцелели аспекти да присъстват в Съвета, като формално назначи аспект Елера за министър на кралските строежи, а Дендриш — за министър на правосъдието. Нито баща й, нито брат й някога бяха назначавали аспекти на официален пост и сред останалите членове на Съвета личаха забележими опасения.

„Никога не им отстъпвай и ей тоничко повече, отколкото се налага — беше й казал веднъж баща й за Вярата. — Аз обвързах Короната с тях, за да спечеля Кралството, но ако можех, бих ги отрязал от себе си като болен крайник.“ Лирна обаче чувстваше, че времето й е дало друг урок. Изобличителните речи на аспект Тендрис срещу търпимостта на брат й към Отричащите бяха допринесли много за отслабването на Кралството, но силата му бе ограничена от близостта на другите ордени с Короната. „Грешката ти не беше, че си се обвързал с тях, татко. А че не си ги обвързал достатъчно здраво.“

— Както и в Уорнсклейв, всеки ден прииждат още хора — докладва брат Холун, седнал отляво на Лирна. — Цивилното население на Варинсхолд в момента наброява над петдесет хиляди души. Можем да очакваме този брой да се удвои до края на месеца.

— Можем ли да изхраним толкова хора? — попита го Вейлин.

— С внимателно разпределение на дажбите, да — отвърна брат Холун. — И при условие че продължават доставките от нашите алпирански приятели, а васален лорд Дарвус ни осигурява нилсаелска продукция. Зимните месеци ще са тежки, но не би трябвало никой да гладува.

— Как стои въпросът с армията, милорд? — обърна се Лирна към Вейлин.

— С новите ни попълнения, рицарите на барон Бандерс и простолюдието до края на годината ще имаме осемдесет хиляди въоръжени мъже и жени.

— Трябват ни повече. — Лирна се обърна към лорд-маршал Травик. — Утре ще съставя указ за военна повинност и всички поданици на Кралството в боеспособна възраст ще бъдат взети в Кралската гвардия. Тренирайте ги усърдно, милорд. — Обърна се към лейди Рева. — Указът ще обхваща всички васалства, милейди. Вярвам, че нямате възражения.

Лейди губернаторката запази неутрална физиономия, но Лирна забеляза, че формулира внимателно отговора си.

— Аз самата нямам, ваше величество — отвърна тя след малко. — Както и голяма част от народа ми, който е пострадал от ръцете на воларианците. Има обаче някои райони на Кумбраел, които са останали незасегнати от войната, и там може още да таят стари обиди.

— Които ще бъдат разсеяни от думите на Благословената дама, надявам се — каза Лирна. — Може би трябва да се върнете у дома за известно време, лейди Рева. Нека народът ви види, нека чуе разказите за делата ви, които са толкова вдъхновяващи.

Рева моментално кимна в знак на съгласие, а в тона й липсваше каквато и да било омраза.

— Както заповяда ваше величество.

„Никога не показва и най-малката следа от нелоялност — замисли се Лирна. — Тогава защо буди у мен такова безпокойство?“

Остави този въпрос настрани, за да го обмисли по-късно, и се обърна към Щита.

— Флотски лорд Елл-Нестра, моля съобщете за размера на силите под ваше командване.

Както ставаше често отскоро, постоянната полуусмивка на Щита изчезна, щом се обърна към кралицата.

— Малко над осемстотин кораба от различен клас, ваше величество. Пленихме немалко волариански търговски съдове, но моретата се изпразват, щом се развилнеят зимните бури.

— Прилична сила, която може да отблъсне всяко нашествие — отбеляза граф Марвен. — С екипажи от най-добрите моряци на света. Освен това този път сме предупредени.

— Колко войници могат да носят вашите осемстотин кораба? — попита Лирна.

Щита се намръщи озадачено и отговори предпазливо:

— Ако се възползваме в пълна степен от воларианските съдове, може би четирийсет хиляди, ваше величество. И със сигурност без никакви удобства.

— Удобствата са отдавна забравен лукс, милорд. — Тя пресметна набързо, усещаше как тишината се сгъстява. „Знаят какво съм намислила. И се страхуват.“ — Твоят човек тук ли е? — попита тя Вейлин. Той кимна и нареди на кралските гвардейци на вратата да доведат корабостроителя. Сержант Даверн измарширува до центъра на залата, козирува отсечено и се поклони официално, наглед напълно невъзмутим от августейшата си публика.

— Милорд Военачалникът ми казва, че строите кораби, сержант — рече Лирна.

— Така е, ваше величество. — Той я дари с усмивка, която би засрамила и Щита със своята самоувереност. — Бях приет в Гилдията на корабостроителите на шестнайсет. Най-младият за всички времена, както са ми казвали.

— Много впечатляващо. Искам кораб, който да може да превози петстотин войници през океана до Волария. Ти ще го проектираш и построиш по такъв начин, че дори неумели ръце да могат лесно да изработят негово копие.

Даверн пребледня, а другите капитани около масата се размърдаха неловко, освен, забеляза тя, Вейлин, който не показа никаква изненада.

— Това е… тежка задача, ваше величество — започна сержантът. — Изисква много труд, да не говорим за дървен материал…

— Брат Холун е съставил списък на оцелелите поданици с нужните умения и опит — каза тя. — Те ще бъдат поставени на ваше разположение. Що се отнася до дървения материал, бъдете спокоен, ще ви го осигурим. Обявявам ви за… — Тя се замисли за момент. — Даверн Ал Джурал, Началник на кралската корабостроителница. Поздравления, милорд. Ще очаквам проекта ви утре.

Даверн постоя онемял още няколко секунди, после се поклони и излезе от залата.

— Мисля, че с това приключваме работата за днес — каза Лирна и стана.

Както се и очакваше, граф Марвен беше този, който заговори: нилсаелският командир несъмнено беше смел, но също така не се притесняваше да призовава към предпазливост.

— Ваше величество, ако разрешите?

Тя спря и повдигна вежда. Той се запъна, после се насили да продължи.

— За да няма недоразумения. Ваше величество възнамерява да нападне Воларианската империя, така ли?

— Намерението ми е да спечеля тази война, милорд. По най-бързия начин.

— Да преплавате океана с толкова много хора. Принуден съм да изразя съмненията си относно практичността на подобен ход.

— Защо? Воларианците го направиха.

— След години подготовка — изтъкна Щита. — И то не потегляха от кралство, понесло толкова щети като нашето.

— Кралство, което вече е извършило чудеса. — Тя огледа лицата им и откри съмнение в повечето от тях, и отново само Вейлин не даваше признаци на безпокойство. — Господа, тук не е зала за обсъждания. Аз моля за съвет, когато сметна за уместно, и издавам заповедите си в съответствие с това. А моята заповед е да се построи флот, който да отнесе нашето правосъдие на Воларианската империя, защото когато работата ни там приключи, и през ум няма да им мине да се върнат в тази земя, освен може би в кошмарите им.

Млъкна. Очакваше още възражения, но видя само предпазливо одобрение.

— Благодаря ви за съвета. Заемайте се със задълженията си.

 

 

Лакрил Ал Хестиан не стана, когато тя влезе в килията му, само й хвърли един поглед с мътните си очи. Седеше отпуснат в ъгъла, върху голия камък, с окови на китките и глезените. Илтис изсумтя ядосано при тази проява на неуважение, но Лирна му махна с ръка да си трае.

— Ако обичате, милорд, пазете вратата.

Илтис се озъби с отвращение на Ал Хестиан, преди да излезе от килията — остави тежката врата открехната и застана с гръб към нея.

— Наричат това Дупката на предателя — каза Лирна на Ал Хестиан и отиде до единствения прозорец, тесен процеп в дебелата каменна стена, през който можеше да се зърне късче небе. По камъка имаше бледи белези, някакъв древен надпис, надраскан от отчаяни ръце много отдавна.

— За последен път е била обитавана от Артис Ал Сендал, преди да го екзекутират — продължи тя. — Фактът, че при цялата разруха, която враговете ни нанесоха на града, са оставили тъмницата непокътната, говори много за тях.

Ал Хестиан сви съвсем леко рамене и оковите му издрънчаха глухо.

— Артис Ал Сендал не получи процес — продължи тя. — Просто се събуди една сутрин, за да открие пред вратата си двама стражи с кралска заповед. Седмица по-късно беше мъртъв.

— Докато на мен са ми отпуснати само два дни — каза Ал Хестиан. Гласът му беше глух грак. — И също няма да получа процес.

— Тогава нека това бъде процесът ви, милорд. — Тя вдигна ръце към заобикалящите ги стени. — Аз ще бъда едновременно свидетел и съдия, жаден да чуе вашите показания.

— Показанията ми са излишни. А мотивите ми ясни. — Той извърна поглед от нея и опря глава в стената. — Няма да се защитавам, нито ще моля за някакво снизхождение, освен работата да се уреди възможно най-бързо.

Тя познаваше този човек от малка и никога не бе изпитвала симпатии към него, може би защото откриваше прекалено ясно отражение на самата себе си в нескритата му амбиция. Ала синовете му, с които си бе играла като дете, никога не бяха преставали да го обичат, въпреки всичките му недостатъци.

— Алуциус ще бъде тачен навеки в това кралство — каза тя. — Домът ви е донякъде изчистен от позора благодарение на неговата саможертва.

— Един мъртъв син няма нужда от почести. А аз имам двама, с които ще се срещна в Отвъдното, ако ми направите услугата да ме пратите там.

Погледът й се върна към драсканиците на стената и откри две четливи думи, които й стигаха, за да отгатне смисъла на останалото. „Смъртта е само порта към Отвъдното…“ Катехизиса на Вярата, върху който бе изградено толкова много, а също и унищожено. За нея това винаги бяха били само празни думи, лишени от смисъл и интерес, след като имаше толкова много истинска мъдрост за четене.

— Аз нямам милосърдие за вас, милорд — каза му тя. — Само още наказания. Лорд Илтис!

Лорд-протекторът се върна и застана неподвижно, в готовност. Тя посочи оковите на глезените на Ал Хестиан.

— Свалете му оковите и го изведете навън.

Бившите рицари и ловци на Дарнел стояха на двора пред огромните подземия, които служеха за градска тъмница. Бяха трийсетина, без брони и оръжия, заобиколени от Северните гвардейци на лорд Адал, избрани поради строгата им дисциплина — Кралската гвардия вероятно би изклала хората, които ги бяха предали при първия съдбовен сблъсък с воларианците.

Лирна изведе Ал Хестиан на едно мостче над двора с изглед към събралите се долу затворници и видя, че повечето са прекалено уплашени да срещнат погледа й, макар че някои се взираха нагоре с мълчалива молба.

— Познавате тези мъже, нали? — попита Лирна.

Ал Хестиан сведе поглед към пленниците, но безстрастната му физиономия си остана непроменена.

— Не толкова, че да скърбя за гибелта им, ако намерението на ваше величество е да ме направи свидетел на тяхното убийство.

Тя отиде до парапета на мостчето и повиши глас.

— Всички вие сте виновни в измяна и заслужавате незабавна екзекуция. Мнозина от вас вероятно ще се оправдават, че са били лоялни, че са служили под клетва, която ги обвързва до живот. Отсега ви казвам, че това не е оправдание: клетвата, дадена на един луд предател, няма никаква стойност и всеки човек с капка разум или рицарска чест би трябвало да я отхвърли. Вие показахте, че не притежавате нито едно от двете. — Млъкна, погледна Ал Хестиан и видя, че той я гледа с мрачно разбиране.

— И все пак — продължи тя — Вярата ни учи да прощаваме деяния, за които човек искрено се разкайва. А това кралство се нуждае от всяка ръка, годна да държи меч. Единствено по тези причини ви предлагам шанс да дадете нова клетва, клетва към своята кралица. Закълнете се да ми служите и ще ви пощадя живота. Но знайте, че присъдата ви не е отменена: вие сте осъдени и ще си останете такива до деня, в който не загинете в битка. Вие ще сте Ротата на смъртниците. Всеки, който не иска да даде тази клетва, нека го каже сега.

Зачака. Гледаше ги как треперят и се отпускат облекчено. Един мъж, едър и широкоплещест, с рицарска осанка, открито зарида, докато до него някакъв мършав човечец, вероятно ловец, стоеше разтреперан и по краката му се стичаше урина. Тя изчака цяла минута, но никой не се обади.

— Милорд — обърна се тя към Ал Хестиан и посочи хората долу. — Новата ви рота ви чака, ако я приемете.

Лакрил Ал Хестиан постоя безизразно известно време, преди да отвърне със съвсем лек поклон.

— Добре — каза тя. — В добавка към тези окаяници, нашите патрули са открили, че страната е потискащо богата на престъпници — чудовища, които нападат бягащите от воларианците. Изнасилвачите и убийците ще бъдат екзекутирани, разбира се, но останалите ще пращам при вас. — Пристъпи към него и заговори тихо. — Трябва да благодарите на синовете си за своя живот. И знайте, че аз няма да съм милостива като баща си, ако предадете още веднъж това кралство.

 

 

Върна се в двореца чак вечерта, след като бе прекарала деня сред новопристигналите бежанци. Те представляваха обичайната смесица от обеднели благородници и прогонени от земята си селяни, всеки със собствена история за неволи и оцеляване. Но както и в Уорнсклейв, децата бяха малко и предимно сираци. Тя нареди да ги съберат и да ги заведат в стаите на двореца, отделени за подопечните на брат Инис, а после прекара там остатъка от вечерта.

Беше изумително колко бързо се върна духът на децата, докато тичаха около нея, смееха се и играеха, макар че имаше няколко, които стояха отделно от останалите и в очите им се спотайваха спомени за преживените ужаси. Тя прекара повечето време с тихите, като им говореше нежно и се опитваше да ги изтръгне от ступора, обикновено с малък успех, макар че едно момченце се покатери в скута й и заспа в мига, щом го пое в обятията си. Тя остана да седи с него, докато нощта падна и другите отидоха да си легнат, и се събуди някъде след полунощ от нежното побутване на Мурел.

— Лейди Давока моли за присъствието ви на двора, ваше величество.

Лирна остави нежно момченцето на едно от многото празни легла.

— Къде е Орена? — попита, докато вървяха по коридорите.

— Тя моли да й простите, ваше величество. Гледката на децата винаги я разстройва, затова аз поех задълженията й.

„Нежните сърца често са добре скрити“, помисли си Лирна.

На двора намери Давока да прегръща една слабичка жена до яко неоседлано пони. До тях двама еорилски воини я гледаха с явно подозрение.

— Лиърна! — каза Давока. — Другата ми сестра идва с вест от малесата.

Кирал не показваше и помен от объркването, останало в нея след изцелението от малесата под Планината, само се усмихна срамежливо, когато Лирна се приближи. Белегът й беше зараснал добре, но все още представляваше зловеща гледка — дълбока линия от брадичката до челото, будеща неприятни спомени за нощта, когато Лирна беше посякла лицето й.

— Служителко на Планината — поздрави я Лирна на лонакски.

— Кралице. — Кирал я изненада с топла прегръдка. — А също и сестрице.

— Каква е вестта от малесата?

— Тя не праща вест, кралице, само два дара. — Момичето протегна малка стъкленица с гъста тъмна течност. — Смята, че ще имаш нужда от това, и ме снабди със знанието да направя още.

Лирна се поколеба, преди да вземе стъкленицата: спомняше си писъците на създанието, обладало това момиче, когато само една капка докосна плътта му.

— Как трябва да го използвам? — попита тя.

— Малесата каза, че това е ключ към невидими окови и ти ще знаеш най-добре как да го използваш.

Лирна подаде стъкленицата на Мурел със строги указания да я пази и в никакъв случай да не я отваря.

— Ами другият дар? — попита тя Кирал.

— Само аз. — Момичето огледа двора. — Търся някой, който е загубил песента си, за да може да чуе моята.