Лоис Макмастър Бюджолд
Джентълмен Джоул и Червената кралица (10)

10.

Точно според предвижданията на Корделия стана много късно, докато шестте превъзбудени и уморени деца се кротнат в леглата или поне бъдат целунати за лека нощ и заплашени със страшни наказания, ако станат още веднъж. Наложи се четирима възрастни да впрегнат усилията си за тази цел — Корделия, Майлс, Екатерин и дъщерята на един от фамилните гвардейци, която бяха довели със себе си да помага в борбата с дечурлигата в замяна на щедро заплащане и шанса за вълнуващо извънпланетно пътешествие.

— Можехме да ги зашеметим — изпъшка Корделия, когато и последната врата се затвори. — Имаме зашеметители в двореца…

Татко им, който не бе оправдал очакванията на Корделия в усмиряването на малолетната банда, каза:

— Съблазнителна мисъл, но Екатерин би възразила.

— Не, не бих — изпъшка на свой ред Екатерин.

Наистина изглеждаше уморена. Майлс изглеждаше… като навита пружина, но той си изглеждаше така по принцип. Корделия се замисли дали да не смете димящите отломки от вечерта и да изпрати и тях двамата по леглата.

— Е! — каза бодро Майлс, макар че усмивката му й се стори репетирана. — Сега големите могат да седнат и да си поговорят.

Парад от спомени се зареди пред вътрешния й поглед, всичките свързани с един по-млад Майлс, разтревожен и криещ от нея тревогите си. Тя ги прогони решително. „Забрави и прости.“ Или опитай поне. Заведе ги без коментар до любимото си място в задната градина, като се отби пътьом в кухнята да грабне бутилка вино и три чаши — обслужващият персонал отдавна си беше тръгнал. В меките сенки на разноцветните градински лампички тримата си придърпаха столове около една малка маса, Майлс отвори виното и наля. Своето разплиска, на майка си наля почти до ръба, а чашата на Екатерин остана наполовина пълна, или наполовина празна, може би; след кратко колебание тя взе бутилката от Майлс и си доля догоре.

— Възползвам се от твоята градина ежедневно — каза Корделия на снаха си. — Посрещам гости, провеждам работни срещи, а понякога просто сядам да си почина. Обичам това място.

Усмивката на Екатерин стана по-широка и по-жива.

— Благодаря. Може да използвам престоя си тук, за да внеса някои промени.

— Всъщност, щом така или иначе си тук, има един друг проект, който може да ти се стори интересен. Проектът за базата в Гридград вече е в ход и следващата ми цел е да преместя там планетарната столица, докато още мога. Което, освен многото други неща, ще означава и нов вицекралски дворец. С нова градина в съвсем различна климатична зона, която няма нищо общо с тукашната полупустиня.

— Наистина звучи интересно — каза неангажиращо Екатерин. — Но не знам колко дълго ще останем. А и не планирах да тормозя персонала ти с децата.

Тоест, разшифрова го без усилие Корделия, самата Екатерин би имала нужда от хора, които да й помогнат за това начинание.

— Добре тогава, ще видя каква помощ мога да ти осигуря. — Корделия изрита обувките си и размърда пръсти. — Изненадата беше чудесна и аз много ви обичам всичките, Майлс, но в момента наистина съм много заета. Обикновено разполагам с няколко седмици да си разчистя графика за семейна визита. — Ясно й бе, че няколкото пролуки, които беше маркирала за Оливър, първи ще станат жертва на нововъзникналата ситуация. По дяволите.

Екатерин хвърли поглед на съпруга си, който не отпиваше от виното и вместо това разтриваше глезена си. Беше твърде лоялна да каже нещо от сорта: „Предупредих го, че идеята е лоша“, но Корделия лесно разчете посланието и без да е изречено на глас. Продължи:

— Кутия шоколадови бонбони е прекрасен подарък, но на мен ми трябва кутия с водопроводчици. Не ти се намира подръка производител на строителни материали, нали, Майлс?

— Уви, не — отвърна синът й. — Защо не попиташ Марк?

— Вече пробвах, но още не съм получила задоволителен отговор.

— А. — Майлс се размърда неспокойно. Вероятно търсеше повод да повдигне вълнуващата го тема, каквато и да беше тя. Екатерин се облегна назад и отпи от виното си, видимо решена да не му помогне.

Поради липса на лесно въведение Майлс се задоволи с наличното:

— И… каза ли на Марк за този свой план да се оттеглиш от поста си? И за другия, хм, по-личен план?

Корделия подозираше, че вторият въпрос го вълнува много по-силно от първия.

— Да, изпратих му теснолъчево съобщение, на него и на Карийн, веднага щом изпратих съобщението до вас. Също на Грегор, Алис и Саймън. Вие вече изобщо ли не си говорите бе, хора?

— Марк не е на Бараяр — изтъкна Майлс като обяснение.

Кратка напрегната пауза, точно така. Корделия го побутна лекичко:

— А Грегор, Алис и Саймън? Не ми ли носиш лични поздрави? Почти съм готова да заменя водопроводчиците за тях. — „Почти.“

— Говорих с Грегор. Той каза, че не знае повече от мен и да съм говорел с теб.

„Добро момче е този Грегор.“ Корделия се усмихна. Запита се кога ли порасналият вече Грегор е бил уведомен за сложния личен живот на своя най-верен поддръжник. Не по време на ворбарсултанския им период, в това можеше да се закълне. Трябва да е било по-късно, в междинния период, когато Арал бе отпратил Оливър да гради кариерата си и можеше да представи връзката им като случайна забежка, един вид аномалия — „седем години не са забежка, момчета“, — на която внимателно е сложен край. Не тя беше инициирала онази среща при Грегор, значи е бил… кой? Саймън? Арал? Двамата заедно? Арал със сигурност бе одобрил решението да уведомят императора. Саймън вероятно се бе почувствал облекчен от разкритието. Колкото до Грегор, май никой не знаеше какво мисли Грегор по този въпрос. Във всеки случай не беше възразил, когато тримата се събраха отново на Сергияр.

Майлс продължи:

— Питам се какво е довело до това необичайно решение. За дъщерите. И то сега.

— Обясних всичко това в съобщението.

— Е, да, но…

Майлс, останал без думи? Корделия се облегна назад и подметна:

— Да знаеш, всички ще си легнем по-рано, ако за разнообразие заложиш на малко бетанска откровеност.

— Добра идея — измърмори Екатерин. Да, вероятно именно тя бе станала свидетел и жертва на бетанските му пристъпи. Горката жена. Не беше ли сега пролет във Ворбар Султана, най-важният сезон в бизнеса на Екатерин с градински дизайн? Само природна стихия би могла да я откъсне оттам. Но пък Майлс определено се класираше като такава, призна мислено Корделия.

Той изправи рамене и видимо събра сили да кара по същество. Слава богу.

— Но ти вече имаш шестима внуци. Това не ти ли е, знам ли, достатъчно? — И с малко по-тих и по-въздействащ глас… о, да, Корделия познаваше този стил. — Не харесваш ли работата ми? — И примигна, уж изненадан от думите, които са изпаднали от устата му.

Но към темата трябваше да се подходи внимателно. Дано задачата й е по силите, каза си Корделия.

— Обожавам работата ти. Приеми, че черпя вдъхновение от нея.

— Не знам, струва ми се като… един вид застраховка.

Тя се ухили над чашата си.

— Е, има го и това. — „Но мога да го направя. И ще го направя.“ — Погледни го от хубавата страна. Не мога да се меря с твоя граф Вормюир.

Вормюир се беше опитал да помогне на своя рядко населен окръг посредством хитроумна схема, включваща десетки утробни репликатори, придобити по съмнителен начин яйцеклетки и един и същи донор на сперма — самия той, докато императорска заповед не сложи край на начинанието му. Не чрез пряка забрана, а просто като задължи Вормюир да осигури подходящи ворски зестри на дъщерите си. Двеста на брой. Екатерин, която бе подсказала това решение на разследващия лорд-ревизор, направи физиономия и се засмя под нос. Как ли я караше графът напоследък, зачуди се Корделия. Първите момичета сигурно вече бяха навлезли в пубертета…

— Тогава защо не го направихте, докато татко беше още жив? — попита с още по-жален глас Майлс откъм сенките.

Този въпрос беше по-труден.

— Говорихме за това няколко пъти. Той смяташе, че е твърде стар да започва такъв дългосрочен проект. — „Дали пък не е бил по-умният от двама ни?“ — Ако беше доживял да се приберем окончателно у дома, може би щях да го убедя, да му го представя като, хм, като пенсионерско хоби, да речем. — Или пък не. Корделия беше с единайсет години по-млада от Арал, дори ако не включваха в сметката нейната бетанска продължителност на живота. Или пък просто не бе искал да дава още заложници на съдбата. Смъртта произлиза от живота неизбежно, а с нея и скръбта. Това май не беше нещо, което да споменава пред Майлс, който вече бе умрял веднъж. Току-виж го приел лично. И с основание може би.

— Значи се прибираш у дома? Пенсионираш се?

Не беше ли споменала за тази част от плановете си в съобщението? Май трябваше да хвърли още един поглед на записите. Вече не помнеше на кого какво е казала.

— Не, оставам на Сергияр. Тук ми харесва всичко освен името. — Запита се дали не би могла да промени и това, сега, когато дори редактираната версия за престолонаследника Серж бавно се заличаваше от бараярската родова памет. Много му здраве. — Бараяр беше мой дом, докато Арал беше там. Сега… — Нямаше да каже: „Сега съм по-свободна“, макар точно така да се чувстваше.

Гласът на Майлс стана почти микроскопичен:

— Той още е там, в известен смисъл.

Имаше запазен за нея парцел до гроба на Арал над дългото езеро във Воркосиган Сърло. И това ложе ли се канеше да изостави? Побиха я ледени тръпки при мисълта, че предвид здравословните проблеми на Майлс тя може и да го надживее. В този смисъл никоя бъдеща промяна в крайната й дестинация не би могла да го смути, но нямаше смисъл да го тревожи с това сега. Спря се на следното:

— От цял Бараяр, който обичаше до дъното на душата си, кога страстно, кога безстрастно, кога с болка, Арал най-много обичаше езерото. Прекрасно е, че намери там последния си покой. — После добави експериментално: — Но аз предпочитам да съградя един по-жив паметник в негова чест.

— Мм. — Майлс, изглежда, прие това като утешителна мисъл, романтична по бараярски. Подходът „правя всичко това за Арал“ току-виж свършил работа, помисли си тя и отпи от виното, за да скрие лицето си.

— Наистина ли вярваш, че ще се справиш тук? Толкова далече?

Загубата на единия родител често изпълва детето — без значение на каква възраст е самото то — със страхове за другия. Научила бе това, когато беше много по-млада от Майлс. Арал също бе станал свидетел — едва единайсетгодишен — на политическото убийство на майка си, макар че баща му, граф Пьотър… е, той беше единствен по рода си като родител, нали така. Затова Корделия отлично разбираше внезапното желание на сина си да я прибере на сигурно място, да я заключи в сейф. За сигурността нямаше да спори. От мисълта за сейф я хващаше клаустрофобията.

— Нужно ли е да ти напомням къде живея вече от тринайсет години? — попита тя.

Това сякаш го жегна малко.

— Извинявай — каза намусено той и отпи от виното си.

— Е — започна тя с хищна усмивка, променяйки, или поне завъртайки кръгом темата: — Ако успея да си освободя време утре, искате ли да заведем децата да се запознаят с новата си леля Аурелия в репродуктивния център? Можем да отидем пеша, близо е. Хем ще се запознаят отблизо с работата на този вид клиники. Би било много образователно.

Рекламирането на Крац като музей на науката се прие по-добре от Екатерин, отколкото от Майлс, чието объркване придобиваше заплашителни размери. Екатерин откликна веднага:

— Ами да, човек никога не знае какво ще запали искрата на интереса у едно дете. Чудесна идея.

След което Майлс не би могъл да откаже, разбира се.

Бутилката се оказа празна. Решила, че това ще е най-подходящият повод да отпрати по леглата трима физически и емоционално изтощени възрастни, Корделия стана и решително ги поведе към сградата.

А още не се бе приближила дори до историята с Оливър. Е, всяка точка за скок с времето си.

 

 

Докато Джоул ескортираше решително Фреди Хейнис по улицата от вицекралския дворец, където не бяха открили Корделия и домочадието й, към Крац, където се надяваше да сгащи плячката си, момичето направи един последен опит да се измъкне.

— Наистина, сър, само защото съм момиче не означава, че знам нещо за бебета. Аз бях най-малката.

— Фреди — отвърна дружески той, — помниш ли какви проблеми си имаше с градската гвардия, задето сви личното оръжие на татко си?

Въпросът сякаш обърка момичето.

— Не…

— Именно.

Разбрала със закъснение какво има предвид адмиралът, Фреди се намръщи страдалчески.

— Приеми това като общественополезна дейност, каквато биха ти наложили като наказание по бързото производство. Освен това съм убеден, че вицекралицата ще те компенсира щедро за услугите, за разлика от съда по бързите производства. Така че, ако анализираш внимателно ситуацията — което е полезен навик, ако позволиш да отбележа, — ще откриеш, че си на печалба. — Отвори й вратата на клиниката и добави: — А може дори да се окаже забавно. Внуците на вицекралицата са весела банда.

Думите му се доказаха на практика, когато настигнаха семейство Воркосиган в дебрите на клиниката, където персоналът им бе организирал подходящо модифицирана ВИП обиколка. Макар да присъстваха само четири от шестте деца, впечатлението пак беше за експлозия от дребно човечество, взривила тихата доскоро клиника. Реакциите им на обиколката бяха интригуващо различни. Хелън, изглежда, се упражняваше в донякъде преждевременно пубертетско безразличие. Алекс изглеждаше притеснен. Лизи видимо бе очарована от рафтовете с репликатори и засипваше един медтехник с въпроси, които звучаха твърде смислено за възрастта й, поне от малкото, което Джоул успя да чуе. Таура се държеше като типичното петгодишно дете и ентусиазирано играеше на дама, съзирайки в подовите плочки на помещението сложен модел, видим единствено за нея.

Екатерин грейна, когато Джоул я запозна с Фреди, и стисна приятелски ръката на момичето. Фреди намери сили за последен отпор, макар че явно намираше една графиня за доста по-плашеща от някакъв си адмирал.

— Аз наистина не знам много за бебета, мадам…

— О, за най-малките ще се грижи бавачката им. Алекс и Хелън… — Джоул усети как Екатерин редактира в движение изложението си, когато двамата гореспоменати се приближиха да инспектират новодошлата, — са твърде големи за детегледачка. По-скоро ще им трябва някой местен, който да ги разведе из града.

„Браво, Екатерин, добре се справяш.“

При тази новина Фреди поизправи гръб. Екатерин й представи останалите от семейството.

Джоул вметна строго:

— И никакви екскурзии в провинцията за взривяване на вампирски балони, освен ако вицекралицата не е с вас.

Фреди примижа, а близнаците наостриха уши — явно не бяха подозирали, че такава здравословна дейност сред природата е на разположение. След кратка пауза Джоул добави:

— Непременно я подсети да си вземе лазерната показалка.

Това му спечели три съвсем празни погледа. Джоул се ухили и тръгна да потърси графа. Откри го да стои с майка си пред един рафт, където сред другите проекто-хора се намираше и сестра му Аурелия.

Майлс отстъпи екранчето на Корделия с думите:

— Човешките същества наистина не са особено привлекателни на този етап от играта.

Тя се взря в малкия монитор.

— Да бе. Ако не ме лъже паметта, ти беше омагьосан от вашите топчици.

— Беше новост — отвърна той. — Вече съм им свикнал.

Тя се усмихна, без да отделя поглед от монитора.

— В петия месец ти изглеждаше като удавено коте.

Майлс примигна.

— Видяла си ме?

— Само за миг, след като те извадиха от разреза в корема ми и преди да припадна от кръвозагуба.

— Чакай, била си в съзнание по време на операцията?

— В началото. Споменавала ли съм, че така е по-добре?

— Многократно.

Майлс се обърна с видимо облекчение към новодошлия.

— Добро утро, адмирал Джоул. Майка каза, че ще измислите нещо. Удивен съм, но и признателен, наистина.

„Добре.“ Корделия му се беше обадила много късно предната вечер, разговорът им беше кратък, но явно Джоул правилно бе разчел основната й тревога. Недостигът на работна ръка беше предизвикателство на всяко ниво. Радваше се, че не се бе наложило да прибягва до подчинените си, за да й помогне, макар че би го направил при нужда. Вместо това се обади на Фьодор и той пожертва Фреди без грам чувство за вина, дори с немалък ентусиазъм всъщност.

Кимна на Майлс и за пръв път му хрумна да се запита какво ли е било да расте с мисълта, че майка му е обезглавила император, за да му спаси живота. Дали за такова нещо ти се подиграват в училище? Майлс беше на двайсет, когато двамата се запознаха, предстоеше му да се дипломира от Академията, нетърпелив да се гмурне в несъмнено трудно спечелената си военна кариера. Видимо изпълнен със страхопочитание към бащата, когото обожаваше, младият Майлс сякаш приемаше майка си за даденост. Дали Корделия би сметнала това за тиха победа?

Джоул поведе разговора към планираната маслинова клонка:

— Сигурно ще ви е интересно да научите, графе, че старият „Принц Серж“ скоро ще пресече космическото пространство на Сергияр на път към последната си спирка. Пенсионират го.

Очите на Майлс се разшириха.

— Сериозно!? — А след миг: — Вече?

— Същото си помислих и аз, но това е положението. Сред подчинените ми има новоизлюпени офицерчета, които са по-млади от този кораб. Мисля да се кача за кратко на борда му, докато минава транзитно покрай нас. Защото… — От сантименталност? Заради историческата стойност на кораба? Като част от траура си? Избяга от изречението с вдигане на рамене. — Може би ще ви е приятно да дойдете с мен? Вие, както и онази част от семейството, която реши да ви прави компания. — Без прощъпалчетата, да не дава бог.

Екатерин се бе приближила междувременно, следвана от Фреди и близнаците; Лизи притича след тях. Дори Корделия откъсна поглед от монитора.

— Виж, това е страхотна идея — каза тя. — История и фамилна история с един удар.

— Аз не съм история — измърмори Майлс. — Или съм?

Джоул обхвана с поглед дечурлигата и стигна до неизбежния извод: „Вече си.“

— А вие какво ще кажете, деца? — попита Майлс. — Искате ли да видите стария боен кораб на дядо си?

— Леле, яко! — каза Хелън.

— Супер! — изписка Лизи едновременно с нея.

Алекс все така изглеждаше нащрек.

Фреди вдиша шумно и прошепна:

— Да идем горе?… — Назначението й като бавачка рязко бе придобило неочакван блясък.

Таура не гласува, зарязала дамата в полза на лудешко въртене около оста си.

— Екатерин?… — сети се със закъснение Майлс да поиска одобрение.

Екатерин погледна свекърва си.

— Ти какво мислиш? Дали ще е безопасно?

— Ами да — кимна вицекралицата. — И аз ще се радвам да дойда. Не съм виждала този стар кораб, откакто счупих бутилка шампанско в корпуса му за официалното откриване. Няколко месеца след като се върна от войната при Центъра Хеген, забележете, и след като приключиха с ремонта. Дива история беше онова откриване. Бутилката беше от специално захарно стъкло, каквото използват за каскадите във филмите, и трябваше да ме затворят в силов мехур, за да уловят парченцата. Абсолютно безсмислено и откачено. Съвсем по бараярски.

— Тази традиция съвсем не е само бараярска — възрази Джоул. — И други орбитални корабостроителници правят същото. — След малко попита с любопитство: — Вие какво правите на Бета?

— Разплискваме вода по корпуса. Когато си във вакуум, се получава доста по-вълнуващо, отколкото звучи. — Устните й трепнаха и тя сведе поглед към децата. — Всичко това се корени в суеверията на Старата Земя. Идеята била да се направи жертвоприношение, с което да се умилостивят опасните богове на съдбата и морето. Нещо като подкуп. Един вид, вземи туй вино, но пощади кораба ми. И живота ни.

Алекс смръщи вежди.

— Но… староземяните не са имали космически богове по онова време, нали? Така че защо го правим сега?

— Защото все още вярваме в добрия и лошия късмет, предполагам. — Корделия сви рамене. — Напомнете ми някой път да ви обясня за символизма, проектирането и изместването.

— Което е доста по-лесно, отколкото да обясниш страха, загубата, смъртта и скръбта — прошепна в ухото й Джоул.

— Мислиш ли? — прошепна в отговор тя. — Защо според теб хората са измислили тези психологически врели-некипели? Да добавим към лекцията и дистанцирането?

Ако питаха Джоул, да се консултираш по въпросите на безопасността с бивш командир от Бетанския астрономически корпус беше като да търсиш хляб в железария, но след кратко колебание Екатерин позволи на Корделия да успокои майчините й страхове. Майлс беше с две ръце за предложението и това явно се отрази благоприятно на отношението му към Джоул — вече го гледаше почти благосклонно.

След като достави непълнолетната труженичка и отправи предложението си, Джоул се сбогува с всички и тръгна да си ходи, умърлушен, задето така и не бе могъл да размени две думи насаме с Корделия. Тя обаче го последва в коридора и стисна силно ръката му — повече от това не можеха да си позволят в момента.

— Още шест деца, Корделия? — подразни я той и хвърли поглед към вратата. — Сигурна ли си?

— Не всичките наведнъж — поправи го тя. — А и бих могла да спра по всяко време. На теория.

Той изсумтя, после каза вече сериозно:

— Успя ли да говориш пак с Майлс?

— Не. На закуска беше пълна лудница. А и трябва да знам ти какво искаш. Не мога да… — Май и тя не знаеше как трябва да свърши това изречение. — Мислех, че като доведа Майлс в репродуктивния център, ще му стане по-лесно да преглътне цялата тази история, само че той не преглъща, а държи всичко в бузите си. Като хамстер.

Джоул се отплесна за миг по тази красива картинка, но бързо дойде на себе си.

— Снощи стигнах до някои решения — каза й той. След като се бе въртял буден в леглото с часове. — Докато и ако моят дял в този проект се осъществи и започне да диша самостоятелно, не виждам защо да казваме на Майлс каквото и да било. Дотогава може да минат години. Десетилетия. А дори и след това версията със закупените донорски яйцеклетки ще свърши работа. — Като си помислиш, този аргумент беше неин. Но по онова време Майлс и неговото семейство още не бяха почукали на вратата им.

— Хмм.

— Или бихме могли да се спрем на една съвършено вярна полуистина. Да кажем, че си ми дарила яйцеклетките, без да споменаваме, че са били безядрени. Така момчетата пак ще са негови братя, нали? Ще е същото. — Е… не съвсем същото.

— Нека помисля. — Изражението й не обещаваше нищо добро, но Джоул не беше сигурен кой аспект от предложението му най не й харесва.

— Не бързаме за никъде — даде на задна той.

— Да, така е, предполагам.

Появиха се двама медтехници, а бодигардът на вицекралицата надникна иззад ъгъла, което сложи край на разговора им и двамата се разделиха неохотно.

Джоул вървеше пеша към двореца, където беше оставил наземната си кола, и се чудеше как личният му живот се е усложнил толкова много за толкова кратко време. Но пък членовете на семейство Воркосиган имаха този ефект върху хората. Бутаха те от скали и очакваха от теб да усвоиш летенето по пътя надолу. И все пак, ако някоя фея — не добра фея, нито лоша фея, а просто фея — се появи внезапно сред писъците ти и предложи да развали всичко това, да превърти живота ти назад към първото квадратче, ти ще й откажеш. Доста тревожно прозрение, като си помислиш…

„Ако искаш простичък живот, адмирал Оливър, значи правиш жертвоприношение на грешните богове.“

 

 

Отклони се за кратък обяд в центъра на Карийнбург, преди да се върне в базата. Докато вървеше по главната улица, с изненада видя Кая Воринис да слиза по стълбите пред общината. И на нея се полагаше отпуск след дългия престой в орбита, което обясняваше цивилните й дрехи — комарски панталони, сандали и потниче. Жестикулираше енергично и разговаряше с висок мъж, в когото Джоул с известно закъснение разпозна сетаганданския културен аташе Микос гем Сорен. Гем Сорен също беше облечен небрежно с панталон, риза и сандали, по лицето му не просто липсваше боя, а дори и гемската му кланова ваденка я нямаше. Голяма стъпка за един сетаганданец. Без украсата симетричното му лице изглеждаше по-младо.

Двамата поеха по тротоара, Кая вдигна глава и видя Джоул. Лицето й се изопна, но не с естествената дистанцирана любезност на подчинен, който среща шефа си извън службата, а с онова притеснително изражение, което обикновено е придружено с възклицанието „Аха!“. Фрасна с юмрук гем Сорен по ръката и започна да жестикулира още по-оживено по посока на Джоул, заговори бързо, а когато двамата наближиха, Джоул чу края на някаква реплика:

— Ами, питай го! Един отказ не е равен на поражение!

— Да, ама онова беше четвъртият… — Гем Сорен не довърши и вместо това каза: — Добър ден, адмирал Джоул. Как сте, добре, надявам се.

— Да, благодаря — отвърна Джоул и кимна. — Здравей, Кая.

— Здравейте, сър.

Гем Сорен млъкна смутено. Кая го сръга още веднъж и когато това не даде резултат, продължи:

— Микос има интересна идея за проект. Нещо като програма за културен обмен. Нарича го сетаганданска градина на възприятията.

— Може и да не е истинска градина — побърза да обясни гем Сорен. — Всяко обществено място би било подходящо за изложбата.

— И точно в това е проблемът — продължи Кая. — Не може да намери такова. Вече опитахме в библиотеката, в централните офиси на две големи компании, в общината, но никой не иска да му отдели време. И по-важното — място.

— Предупредиха ме, че ще срещна трудности — каза гем Сорен. — Макар че не разбирам как една обикновена градина на възприятията може да провокира бараярската историческа чувствителност. Как да се боря с културното невежество, ако културните предразсъдъци ми отказват достъп толкова категорично?

— Може би не става въпрос за, ъъ, за предразсъдъци — каза Джоул. — Градските пространства в Карийнбург не достигат покрай имигрантите, които пристигат ежедневно и търсят не само жилищно настаняване, а и офис помещения. Защо просто не направите тази… изложба или каквото е там в сетаганданското консулство?

— Но така няма да стигнем до широката общественост, а точно това е целта на програмата, да образова — сериозно отвърна гем Сорен. — Никой не стъпва в консулството, освен по работа. Малцината, които идват там, вече са готови да говорят с нас. — След миг добави: — Освен това консулът каза, че би било детинско. Ако искаш да стигнеш до хората, трябва да отидеш при тях.

— Да, но какво, по дяволите, е… о, хайде да… — Джоул посочи с палец над рамото си към кафенето. — Да идем да седнем за малко.

Вероятно приели това като малка победа, нещо като драскотина по въображаемата броня на Джоул, а не като хрумване, породено от уморени крака, Кая и гем Сорен грейнаха. Последваха го до кафенето. Минаха още няколко минути, докато си вземат кафе и намерят маса за трима. Обедната навалица оредяваше, но заведението пак си оставаше пълно, макар и не претъпкано. Когато най-сетне се настаниха, Джоул продължи:

— Та какво точно е градината на възприятията, гем Сорен?

Културният аташе изправи гръб. Сигурно се вълнуваше от мисълта, че поне един бараярец проявява интерес към културата.

— Съвсем просто е, наистина. И лесно осъществимо. Има такива във всеки детски музей на изкуствата, във всяка артистична школа, дори в частни домове, изобщо навсякъде, където хората проявяват интерес към образованието на подрастващите. Програма за обучение, ако щете. Добре обмислена изложба предлага грижливо подбрана серия от предизвикателства с нарастваща трудност, насочени към всяко от петте сетива с цел да се усили възприятието на наблюдаващия. Накрая учениците се изправят пред произведение на изкуството, което предлага комбинация от качества, насочени към едно сетиво, а след това пред друго, по-сложно, което ангажира няколко.

Кая вметна:

— Както аз го разбирам, прилича на дегустация — пробваш няколко различни вина, а след това ти дават балансирани комбинации и ти се опитваш да отгатнеш какви са съставките им. Само дето не е с вино.

Гем Сорен кимна.

— Вкусове, гледки, звуци, осезание и миризми.

— Колкото по-сложни комбинации успее да разгадае човек, толкова по… толкова повече точки получава или нещо такова — каза Кая. Гем Сорен сякаш не хареса особено тази спортна метафора, но според Джоул Кая беше уцелила право в десетката.

— Вашата база — предпазливо вметна гем Сорен — е много голяма и много хора ходят там…

„Да бе! — помисли си Джоул — Разбира се, хайде да нахраним колкото се може повече сергиярски войници с неизвестна сетаганданска биохимия!“ И каквото там друго успеят да пробутат заедно с аудио-визуалната част. Е, да, Джоул трудно можеше да си представи донякъде безхитростния гем Сорен като агент-провокатор, но това още не значеше, че действията му не са вдъхновени от нечий по-изобретателен ум. От друга страна, не беше изключено младежът просто да си върши работата, при това без особено съдействие от своето консулство, ако можеше да се вярва на думите му. Или, още по-вероятно, просто се опитваше да впечатли момичето.

— Хм, според мен базата би усложнила ненужно задачата ви, а културното обучение трябва да започне от мястото на най-малко съпротивление — отвърна Джоул дипломатично. — Съветвам ви да натрупате известен опит с цивилна публика, преди да се пробвате с нашия персонал. Наблюдавайте, научете повече, променете каквото е необходимо и тогава преминете на следващия етап.

Гем Сорен свъси вежди в опит да декодира казаното. Кая въздъхна и преведе:

— Това означава „не“, Микос.

Всъщност думите на Джоул означаваха „само през трупа ми“ и Воринис го знаеше отлично — беше умна и съобразителна, иначе нямаше да я изпратят при него.

Кратка тишина се възцари на масата, докато всеки от тримата събеседници следваше собствения си поток от мисли.

— Да започнем с нещо по-малко — каза Кая. — Това е добра идея. Ами ако… ами ако започнем с някакъв временен, опростен демонстрационен модел? Колкото да покажем принципа на действие.

— Градината на възприятията сама по себе си е опростен модел — възрази гем Сорен. — Не виждам как може да се опрости още, без да загуби функцията си.

— Да, но аз си мислех за… наближава едно събитие, което ще събере хора от базата, от града и от всички консулства, при това на голямо място, квадратни километри буквално. Пикникът за рождения ден на адмирала. Ще бъде извън града, вече подготвят терена. Би могъл да вмъкнеш своята градина като… като павилион, да речем, и всички ще могат да я видят. Нещо като реклама на истинската изложба. Това ще провокира интерес и ще ти е по-лесно да осигуриш място в града за постоянната експозиция.

— Ще трябва да се разберете с офицерската комисия, която отговаря за организирането на пикника — каза Джоул, като едновременно с това си мислеше: „Чакай, и консулствата ли ще идват?“ Категорично бе отказал да участва в планирането на тържество, което не желаеше… но може би беше трябвало да държи нещата под око?…

— Да. И аз съм в комисията — каза Кая. — Тя такова… поразраснала се е малко, докато ние бяхме в орбита. Много хора от града проявяват желание да помогнат, включително и част от галактиците, а понеже вицекралицата ще идва, няма как да поканиш едно консулство, без да поканиш и останалите. Местни бизнесмени предложиха да помогнат с продоволствието, така че се наложи да поканим и тях.

— Градската гвардия уведомена ли е за това… разрастване?

— Разбира се, сър. Двама от техните хора също се включиха в комисията.

Джоул се поколеба.

— Нека позная… Това е дало повод да поканите цялата градска гвардия на събитието?

— Ами, да, нещо такова. Решихме, че ще е добра идея.

„Може би, а може би не.“ Гвардейци в извънработно време не беше същото като редовни гвардейски патрули. А редовните гвардейски патрули в Карийнбург редовно имаха интересни сблъсъци с отпускари от базата.

Генерал Хейнис, спомни си Джоул и се навъси, бе предложил пикникът да се състои в базата, за да държи нещата под контрол. Именно Джоул бе родил гениалната идея да го изнесат в пущинака, уж по основателни причини. Мда.

— Вицекралицата — хвана се за сламка Джоул. — Щом тя ще идва, изложбата трябва да се съгласува с охраната й от ИмпСи. Предварително. И с демонстрация.

— Но ние само ще… — започна Сорен и бе сръчкан за пореден път.

— Това беше „да“, Микос. Макар и придружено с условия. Ще можеш да стъкмиш нещо навреме, нали, за да го видят?

— Да, но… — Хвърли поглед на строгата й физиономия и мобилизира мъжкарската си решителност. — Да.

Джоул си спомни, че Коско, командирът на охраната на Корделия, напоследък здраво му опъваше нервите. Както и че ИмпСи има необходимите ресурси да провери за скрити капани шантавото сетаганданско изкуство. Щеше да е добро упражнение за тях. Макар че нелепата изложба вероятно бе напълно безобидна, ако не се брои скритата подигравка, че представят детска занималия на възрастни. Е, последното изобщо не тревожеше Джоул: самият той познаваше някои страховито умни деца.

— Сложиха ви противопаразитната ваксина, нали, лорд гем Сорен? — попита замислено той.

Гем Сорен кимна.

— Да, както и на целия персонал на консулството.

„Жалко“ — каза си Джоул, с пълното съзнание, че не бива да си мисли такива неща.

— Добре ще е да разглобите и приберете изложбата си в консулството, преди да е паднал мрак. Повечето гости, особено семействата, ще са си тръгнали преди това.

— Толкова ли са опасни сергиярските диви животни? — попита гем Сорен.

— Само ако войниците поделят пиячката си с шестокраките. А с падането на мрака алкохолът започва да се лее сериозно.

Воринис се ухили.

— Разбирам какво имате предвид, сър. Няма нищо, Микос. Ще ти помогна да прибереш нещата.

И така се стигна до сделка въпреки колебанията на Джоул. Оставаше да се надява, че Коско ще успее да ги защити от сетаганданското артистично обучение. Колкото до защитата на ентусиазирания куратор от собствената му публика, тази задача щеше да падне върху плещите на градската гвардия. Джоул изтърпя доволната широка усмивка на секретарката си и сетаганданските благодарности — как беше възможно човек да изглежда едновременно глуповат и снизходителен? — и избяга.

 

 

Прибра се в апартамента си в базата и провери какво е пристигнало на комтаблото. Усърдният му заместник комодор Бобрик бе поел орбиталната смяна вчера, веднага след като Джоул бе слязъл на планетата. Всички съобщения се пренасочваха през офиса му, докато адмиралът не беше на смяна, и на теория Бобрик трябваше да поема всичко, с изключение на личните и свръхспешните съобщения, като за последните Джоул биваше уведомяван незабавно по комуникатора си. Затова се изненада, когато завари да го чака съобщение от ворбарсултанската централа на отдел Операции с гриф „лично“.

Фигурата на адмирал Десплейнс, шеф на отдел Операции към Бараярската имперска служба, се появи над видплочата. Отделът му се помещаваше във висока сграда в центъра на Ворбар Султана с полазен от комуникационна апаратура покрив и пълна от тавана до подземията с пристрастени към стреса и мономаниакални служители, облечени (понеже това беше имперската столица) с парадни униформи. Слухът, че кранчетата с тоалетните били маркирани със „студено“, „горещо“ и „кафе“, не беше верен. Десплейнс ръководеше тази служба и всичко, попадащо в обсега й, вече девет години, затова не беше чудно, че косата му сега беше доста по-прошарена, отколкото в началото. В прозореца зад него небето тъмнееше, значи записът бе направен в края на дълъг ден, предположение, подкрепено от бръчките на умора, браздящи лицето му, както и от часа, отбелязан в ъгълчето на картината. Но Десплейнс все пак се усмихваше, значи новината не би трябвало да е от най-ужасните.

— Здравей, Оливър — започна топло той, при което Джоул си отдъхна с облекчение и се облегна назад да изслуша своя началник. — Реших, че е редно да те уведомя предварително, но и поверително, затова изпращам съобщението с гриф „лично“. При мен скоро ще се оваканти позиция, която е точно в твоята категория. Както знаеш, втората ми двайсетлетка на служба приключи преди няколко години, но по настояване на… — той махна с ръка, — на някои хора останах на кормилото и след това. Нека отбележа, че съпругата ми не беше в групата на настояващите. Мисли си, че ме иска подръка с шестнайсет часа повече дневно, което е окуражаващо от една страна, но от друга вероятно се дължи на факта, че скоро не й се е случвало да се радва толкова дълго на моята компания. — Усмивката му се изкриви при тази шега или констатация по-скоро. — С други думи, скоро смятам да се уволня, ако Бог и Грегор ми дадат благословията си. Което ме задължава да се огледам за заместник. Последните три години показаха извън всяко съмнение — дори на онези, които имаха съмнения, — че успешната ти кариера е резултат от способностите ти, а не се дължи на нечие влияние, макар да съм убеден, че Арал ти липсва много като приятел. А Бог е свидетел, че всеки, който е работил толкова дълго с него, знае как се оцелява в среда на високо напрежение и високи политически залози. Качество, което е задължително за шефа на Операции. Имам и други кандидати с необходимите военни умения, но нито един от тях не притежава твоя вътрешен усет за механизмите на столицата. Имам и няколко, които като теб познават интимно въпросните механизми, но всички те, уви, са вори. — Десплейнс махна отново с ръка, в знак че няма нужда да обяснява политическата тежест на този коментар.

Джоул се запита с неудобство дали Десплейнс си дава сметка колко неактуални са познанията му за Ворбар Султана. Нямаше значение; Десплейнс продължи нататък, така че Джоул се приведе напред да го чуе.

— Нека добавя, че ако се бях гътнал неочаквано по някое време през последните две години, това щеше да е заповед, а не предложение. Така или иначе, моля те да се свържеш с мен при първа възможност. Е, имаш малко време да си помислиш, разбира се, ако ти трябва време. Поздрави вицекралицата от мен. Трябва да кажа, че племенникът й Иван доста ми липсва, като си говорим за ползата от ворски познавачи на столичния живот, но пък чувам, че той се справя добре на новата си работа. Десплейнс край — каза той и записът свърши.

Джоул се намръщи и изпъшка.

На жаргона на Операции „малко време“ би могло да означава дни, но по-скоро намекваше за часове. Със сигурност не седмици. Десплейнс не държеше на незабавен отговор, но любезността изискваше Джоул да не се бави прекалено с размишленията.

Добре де, чувстваше се като ударен с мокър парцал. Началник на отдел Операции би била лебедовата песен на всеки военен от кариерата. А в неговия случай предложението идваше без следа от ворска шуробаджанащина, фаворизиране или привилегии.

Първата му свързана мисъл бе, че Арал, ако беше жив, щеше много да се зарадва, щеше да каже колко се гордее с него, да се засмее самодоволно и да го насърчи да приеме поста. Което повлече след себе си друг безсмислен въпрос — щеше ли самият той да го последва на Бараяр и да се оттегли от вицекралския си пост? Щеше ли това да отложи спукването на аневризмата или резултата от него?

Втората му мисъл бе, че шеф на Операции е пост, който не оставяше никакво място за личен живот. Когато го пое, Десплейнс вече имаше семейство, вярно, но децата му бяха големи, а съпругата му се оказа на ниво — превърна се в подофицер и старши сержант едновременно и ръководеше без милост домашната страна на живота му.

Ако Джоул се върнеше на Бараяр да поеме поста, трите замразени възможности щяха да си останат на студен склад тук, на Сергияр. Противното би било свръх силите му. Рано или късно щеше да се пенсионира, но колко живот щеше да му остане след това? А и когато отдел Операции изплюеше оглозганите му останки след десет години, кой щеше да е той тогава? Освен че щеше да е с десет години по-стар.

„Мога да върша работата на Десплейнс.“ Това беше факт без излишна скромност или арогантност. Не подценяваше работата, но не подценяваше и себе си.

„Мога да бъда баща.“ Това беше предизвикателство от различно естество, към което да подходи без трийсетгодишен опит зад гърба си. Беше цял един нов свят без карти и навигационни пособия.

Можеше да се справи с всяко поотделно, но не и с двете едновременно. Изборът бе ясно очертан — или едното, или другото.

„Корделия…“ Бараяр бе станал сцена на най-хубавите събития в живота й, но също и на най-страшните ужаси и най-голямата болка. С това Джоул беше наясно. Щом тя не искаше да се върне там заради семейството и внуците си, със сигурност нямаше да го направи заради него. Постоянно му даваше да разбере, че й носи голяма радост, но това нямаше да натежи на везните. Тя беше жена загадъчна и многопластова, но по един въпрос загадка не съществуваше — по-скоро би минала боса през огън, отколкото да се върне на Бараяр.

Посегна към комтаблото да й се обади. Спря.

Какво друго би могла да каже, освен че решението е негово? Чуваше бетанския й алт в главата си. Чуваше болката в гласа й.

Облегна се в стола.

Все още имаше малко време.