Джо Абъркромби
Полукрал (8)

Врагът

Ярви се опомни в тъмнина. Балончета въздух шуртяха покрай лицето му. Започна да се мята и суче, да блъска с крака и ръце в борба за живот. Боговете май все още имаха някакво предназначение за него, защото, когато изглеждаше, че гърдите му щяха да се пръснат, и той отвори уста да поеме дъх — или вода, без значение какво, — главата му изскочи на повърхността. Водните пръски го ослепиха, задави се и зарита бясно с крака, но водата го всмука отново и започна да го премята и върти.

Една вълна го захвърли върху скала и Ярви се вкопчи отчаяно в острите раковини и хлъзгавите зелени водорасли, с които беше обрасла, достатъчно дълго, преди да го всмуче обратно, за да успее да си поеме въздух. Пребори се с катарамата и успя да се отскубне от задушаващата прегръдка на колана, на който висеше мечът му. Краката му изгаряха от болка, докато риташе безмилостното море, но накрая успя да свали тежките като олово ботуши.

Събра всички сили и когато следващата вълна го повдигна, се задържа, треперещ от усилие, за тесен, обрасъл с полипи и миди скален ръб.

Осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил, че е още жив, но в момента не се чувстваше късметлия.

Намираше се в протока от северната страна на крепостта — тясно пространство между две назъбени скални стени, срещу които напираха разпенените вълни, плискаха в тях, хапеха камъка и изпълваха въздуха с блестящи пръски. Ярви отлепи мокрите кичури коса от очите си и изплю малко солена вода. Двете му ръце, и здравата и сакатата, бяха надрани и щипеха.

Безразсъдното му решение да се отърве от ризницата му беше спасило живота, но дебело подплатеният жакет под нея сега беше подгизнал от морска вода и той започна да се бори с кожените ремъци, с които беше закопчан. Накрая успя да разкопчае катарамите, изхлузи жакета и се сгуши треперещ на скалата.

— Виждаш ли го?

Гласът дойде отгоре, толкова отблизо, че Ярви се залепи за хлъзгавата скала и прехапа език.

— Трябва да е мъртъв. — Друг глас. — Паднал е върху скалите. Майка Море със сигурност го е прибрала.

— Одем иска тялото.

— Одем да си го търси тогава.

— Или Хюрик. — Трети глас. — Той остави сакатия да падне.

— И на кого първо ще кажеш да скача във водата, на Одем, или на Хюрик?

Разнесе се смях.

— Горм е на път за насам. Нямаме време да претърсваме дъното за едноръки трупове.

— Връщаме се при корабите и казваме на крал Одем, че племенникът му вече краси дълбините…

Гласовете постепенно заглъхнаха.

„Крал Одем.“ Родният му чичо, човекът, когото обичаше като баща, винаги до него, винаги с блага дума на уста, съпричастна усмивка и здрава ръка, на която да се опре и която да го води. Собственото му семейство, неговата кръв! Здравата му ръка беше вкопчена в скалата, но Ярви стисна сакатата в треперещ от ярост юмрук. Бащиният гняв го връхлетя с такава сила, че почти го задуши. Но майка му казваше: „Никога не бери грижа за това, което вече е станало, само за онова, което тепърва ще става.“

Майка му.

Мисълта за нея го накара да простене жално. Златната кралица винаги знаеше какво трябва да се направи. Но как да стигне до нея? Корабите на Гетланд всеки момент щяха да отплават. Ванстерландци щяха да пристигнат съвсем скоро. Не му оставаше друго, освен да изчака падането на нощта. А после да намери път през границата, на юг към Торлби.

„Винаги има начин.“

Ако трябва да върви стотици мили през гората бос, ще го направи. Ще отмъсти на проклетия си чичо и на онзи предател, Хюрик, ще си върне Черния трон. Закле се в това и продължи да се кълне чак докато майка Слънце не скри лицето си зад скалите и сенките не се издължиха.

Едно нещо обаче не беше взел под внимание, най-безмилостния отмъстител — прилива. Скоро ледените вълни започнаха да обливат скалния ръб, на който седеше. Водата покри глезените му, после и коленете и не след дълго морето нахлу в тесния проток с още по-голяма ярост отпреди. Щеше му се да можеше да прехвърля наум възможностите за изход от положението, но за това човек трябваше да има повече от една.

Започна да се катери. Трепереше от студ и изтощение, пъшкаше от болка и кълнеше под нос чичо си при всяко движение на ръка или крак. Катеренето беше огромен риск, но шансовете му пак бяха повече, отколкото ако се оставеше на милостта на майка Море, защото, както знаеше всеки моряк, тя нямаше никаква милост.

С последни усилия се прехвърли над ръба на скалата и остана да лежи в треволяка, докато си поеме дъх. После простена и се претърколи настрани, надигна се.

Нещо го халоса отстрани по главата и Ярви извика. Пред очите му заплуваха светлини. Земята се люшна, надигна се и го блъсна в ребрата. Замаян, пропълзя напред и от устата му се проточи кървава струйка.

— Гетландско куче, ако се съди по косата.

Ярви изписка, когато някой го сграбчи за косата и го вдигна нагоре.

— Кутре по-скоро.

Нечий ботуш го срита в задника и той се просна по очи. Надигна се и успя да направи две залитащи крачки напред, преди следващият ритник да го свали отново на земята. Бяха двама и го подкарваха напред с ритници. Двама мъже с ризници и копия. Ванстерландци безсъмнено, въпреки че като изключеше дългите плитки, които висяха от двете страни на лицата им, не се отличаваха по нищо от воините с навъсени физиономии около тренировъчния квадрат в Торлби.

За невъоръжения всички мъже с оръжие в ръка изглеждат еднакво.

— Ставай — каза един и го претърколи с ритник.

— Бих могъл, ако спреш да ме риташ обратно долу — отвърна запъхтян Ярви.

Това му докара дръжката на копие в лицето и той реши, че е време да спре с шегите. Един от мъжете го вдигна за яката на прокъсаната риза и го повлече напред.

Навсякъде имаше воини, неколцина на коне. Имаше и селяни с почернели от сажди лица и плувнали в сълзи очи, вероятно онези, успели да избягат от града при вида на приближаващите кораби. Сега се бяха върнали да ровят в останките от домовете си. Имаше и трупове, увити в подръпвани и развявани от морския вятър плащаници, наредени по земята и приготвени за изгаряне.

На Ярви не му дожаля за тях, сега всичкото му съжаление отиваше за него самия.

— На колене, куче.

За пореден път се озова по очи на земята и този път не намери за необходимо да става. Нямаше нужда, дъхът му така и така излизаше само под формата на стонове от подутата, тръпнеща от болка уста.

— Какво ми носите? — Попита някой. Гласът му бе силен и звънлив, все едно подемаше песен.

— Гетландец. Изкатери се до крепостта откъм морето, кралю мой.

— Майката на Всички води понякога изхвърля странни дарове. Погледни ме, морско създание.

Бавно, изтръпнал от страх, Ярви надигна глава и видя два огромни ботуша, чиито върхове бяха обковани с надрана и олющена стомана. Над тях висяха широки торбести крачоли на червени и бели ивици. По-нагоре видя стоманена ризница с вплетени на зигзаг златни нишки. Над нея, преметната през широки рамене, висеше бяла вълча кожа с главата на животното в единия край, от чиито очни кухини блещукаха едри гранати. Върху кожата на гърдите на мъжа висеше верига от масивни буци златист и сребрист метал, инкрустиран със скъпоценни камъни — топки, откъснати от дръжките на мечовете на победени воини. Бяха толкова много, че макар и преметната три пъти около дебелия като ствол на дърво врат на мъжа, веригата все още висеше ниско на гърдите му. Най-отгоре, толкова високо, че човекът му се стори направо великан, Ярви видя лицето на мъжа — остри като скални зъбери черти, чепато като брулено от ветровете дърво. Дългата му чорлава коса и брада се вееха свободно и бяха прошарени. Устните му бяха разтеглени в крива усмивка, а очите му грееха като на човек, който стои надвесен над бръмбари и се чуди кой точно да смачка първо.

— Кой си ти, човеко? — попита гигантът.

— Кухненски чирак съм. — Думите излязоха завалени от подутата уста на Ярви. Придърпа сакатата ръка нагоре в мокрия ръкав, за да я скрие от погледите. — Паднах в морето.

„Добрият лъжец втъкава толкова истина в платното, колкото успее“, казваше майка Гундринг.

— Да поиграем на гатанки, а? — продължи гигантът и започна да намотава на пръста си един дълъг прошарен кичур коса. — Как ли ми е името на мен?

Ярви преглътна. Нямаше нужда да гадае.

— Ти си Гром-гил-Горм, Трошач на мечове и правяч на сираци, крал на Ванстерланд.

— Позна! — плесна огромни длани Горм. — Но каква ще е наградата ти, още не е ясно. Аз съм крал на Ванстерланд и тези злощастни хорица тук, които твоите гетландци така свободно ограбиха, изклаха и взеха в робство и всичко това против волята на върховния крал, който поиска мечовете да се приберат. Обича той да ни пречи на развлеченията, но каквото такова. — Погледът му обходи разрушенията наоколо. — Струва ли ти се това тук справедливо, кухненски чирако?

— Не — изграчи Ярви и този път не му се наложи да лъже.

До краля пристъпи жена. Прошарената й глава беше остригана до кожа, а дългите й бели ръце бяха изрисувани до раменете в синьо. Част от символите Ярви разпозна, беше ги учил: диаграми за гадаене на бъдещето по звездите, кръгове в кръгове, показващи връзките между малките богове, и руни, описващи позволени и забранени времена, разстояния и количества. На едната й ръка бяха нанизани пет елфически гривни — скъпоценни реликви от далечни времена, — златни, стоманени, инкрустирани с ярко стъкло и изписани със символи, чиито значения се бяха размили в дълбините на времето.

Ярви знаеше коя е тя, майка Скаер, пасторът на Горм. Същата, която изпрати гълъб на майка Гундринг с фалшиви обещания за мир и така подмами бащата на Ярви към смъртта му.

— И кой ще да е този крал на Гетланд, който заповядва подобно клане? — Гласът й беше дрезгав и хриптящ, също като на гълъбите.

— Одем — отвърна Ярви и с болка осъзна, че това беше самата истина.

Устните й се извиха като от погнуса:

— Значи лукавата лисица е убила брат си, вълка.

— Коварни зверове — въздъхна Горм, докато въртеше замислено една от металните топки на веригата си. — Неизбежно беше. По-сигурно от това, че майка Слънце сменя баща Луна на небето.

— Ти уби крал Утрик. — Думите се отскубнаха несъзнателно от разкървавените устни на Ярви.

— Така казват, значи? — Горм разпери огромни ръце и оръжията по колана му се разместиха. — Защо тогава не се хваля? Защо бардовете ми не пишат песен за това? Как така победата ми над него не се носи вече като игрива мелодия? — Разсмя се и свали ръце. — Ръцете ми са омазани с кръв до раменете, кухненски чирако, нищо не ме радва повече от кръвта. Но и с тъга го казвам — не всеки умрял си е отишъл от ръката ми.

Един от кинжалите в колана му се беше повдигнал нагоре и кокалената му дръжка стърчеше право към Ярви. Можеше да го сграбчи. Ако беше като баща си, като брат си, дори като смелия Киймдал, който даде живота си за своя крал, щеше да сграбчи това острие, да го забие до дръжката в корема на Гром-гил-Горм и да изпълни тържествената си клетва за мъст.

— А, искаш тази дрънкулка, така ли? — Горм измъкна ножа и го подаде на Ярви с дръжката напред. — Вземи я. Но трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е, никой човек не може да ме убие.

Колко огромен изглеждаше на фона на светлото небе, с вееща се от вятъра коса и лъскава ризница и с тази приветлива усмивка на съсипаното от битки лице. На този гигант ли се закле да отмъсти? Той, получовек с тънка бяла ръчица? Ако не трепереше от студ и страх, сигурно щеше да избухне в смях от собствената си арогантност.

— Да бъде разпънат на брега и вътрешностите му пръснати за храна на враните — каза пасторът на Горм, без да откъсва сините си очи от Ярви.

— Винаги това казваш, майко Скаер. — Горм плъзна обратно кинжала в колана си. — Но враните никога не ми благодарят. Той е просто момче. Пък и това безчинство надали е негова идея. — Беше по-близко до истината, отколкото можеше да си представи. — Аз за разлика от доблестния крал Одем няма нужда да се доказвам, като убивам слаби и немощни създания.

— Ами правосъдието? — Пасторът обходи с поглед увитите в плащаници трупове и слепоочията й заиграха. — Простолюдието жадува мъст.

Горм изпъчи устни и изпръхтя шумно.

— На простолюдието това им е работата, да жадуват. Нищо ли не си научила от Златната кралица, мъдрата красива Лейтлин? Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш? Сложете му нашийник и го водете при останалите.

Ярви изписка сподавено, когато един от воините го вдигна на крака, а втори щракна грубия нашийник от ковано желязо на врата му.

— Ако си промениш решението за ножа — провикна се след него Горм, като не спираше да се усмихва, — ела ме потърси. Желая ти всичко добро, кухненски чирако!

— Почакайте! — изсъска Ярви. Досещаше се какво предстоеше и мислите му препускаха трескаво в търсене на начин да го отложи поне с малко. — Почакайте!

— За какво? — попита майка Скаер. — Някой да сложи край на това блеене.

Ритник в корема свърши работата и остави Ярви без дъх. Стовариха го върху стар дръвник и докато единият от воините го държеше, другият донесе железен щифт — нажежен до жълто, току-що изваден от пещта. Наниза го с помощта на дългите щипци през двете халки на нашийника. Другият взе чук и замахна да го приплеска с един удар, но го улучи накриво и хвърли пръски разтопено желязо върху шията на Ярви.

Никога досега не бе изпитвал подобна болка. Изпищя пронизително като свистящ над огъня чайник и започна да се мята на дръвника, като не спираше да хленчи и бръщолеви несвързано. Някой го сграбчи за ризата, хвърли го в корито с мръсна воняща вода и железният нашийник изсъска.

— Един кухненски чирак по-малко. — Лицето на майка Скаер беше бяло като мляко, а кожата й гладка като мрамор. Очите й искряха по-сини от небето и в тях нямаше и следа от милост. — Един роб повече.