Джо Абъркромби
Полукрал (6)

Обещания

Това беше знаменателно събитие.

Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вестта за смъртта на крал Утрик ги достигнеше едва преди или след като той бъде изгорен на погребалната си клада, така лишавайки ги от възможността да получат признание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.

Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, очаровани, както майка Гундринг отбеляза, от факта, че не са получили покана. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин може и вече да не бе кралица, но нямаше друга титла, която да й подхожда повече, а и Хюрик — заклел се да й служи до гроб — беше неизменно огромен и мрачен зад гърба й. Думата й беше хвърлен камък.

Процесията тръгна от Залата на боговете и мина през вътрешния двор на крепостта, чиято трева бе осеяна с провалите на Ярви, и под клоните на вековния кедър, неспособността на които да изкатери бе повод за подигравките на брат му.

Естествено, Ярви вървеше най-отпред, следван по петите от майка си, която го засенчваше с присъствието си във всеки смисъл на думата, и майка Гундринг, която се подпираше прегърбена на жезъла си и едва успяваше да не изостава. Чичо Одем предвождаше кралската свита от воини и жени в най-хубавите си одежди. Най-отзад вървяха робите с подрънкващи железни нашийници и погледи, забити в земята, както подобаваше.

Докато минаваха през стената на тунела, Ярви вдигна тревожен поглед нагоре и зърна долния ръб на Пищящата порта да проблясва едва в тъмното, готов да се стовари за секунда и да прегради пътя на всеки враг към крепостта. Знаеше се, че досега бронзовата плоча е падала само веднъж, при това много преди Ярви да се роди, но всеки път, когато минаваше отдолу, той просто не се сдържаше да не погледне тревожно към ръба. Тежка колкото планина, лъскава бронзова плоча, крепяща се на един-единствен сребърен щифт, можеше с лекота да разклати нервите на всекиго. Особено на човек, запътил се към клада, на която да изгори половината си семейство.

— Справяш се добре — прошепна чичо Одем в ухото на Ярви.

— Просто вървя.

— Вървиш като крал.

— Ами, аз съм крал и вървя. Какво друго да е?

— Добре казано, кралю мой — усмихна се Одем.

Ярви зърна през рамо и усмивката на Изриун. Светлината на факлата в ръката й блещукаше в очите й и в огърлицата й. Скоро на нея щеше да виси ключът от хазната на Гетланд и тя щеше да е кралица. Неговата кралица. Като искрица светлина в непрогледен мрак мисълта за това — тази едничка надежда — се прокрадна сред тревогите му.

Всички носеха факли и въпреки че по пътя към портите вятърът беше успял да угаси половината от тях, процесията приличаше на огнена змия, виеща се по голия склон на хълма в сгъстяващия се мрак.

Личният кораб на краля, най-добрият дракар в пренаселеното пристанище на Торлби, с двайсет гребла от всяка страна и високи нос и кърма, покрити с изящна, достойна за Залата на боговете дърворезба, сега биваше изтеглян на брега от удостоените с честта воини към избраното място между дюните, оставяйки с кила си дълбока бразда в пясъка. Същият дракар, с който крал Утрик прекосил Разбито море при славното си нападение над Сагенмарк. Същият, който толкова много пъти се бе завръщал триумфално, нагазил дълбоко от тежестта на пленените роби и плячка.

На палубата бледите тела на крал и наследник бяха положени върху носилки от мечове — воинската слава на Утрик отстъпваше единствено на тази на брат му Удил. Според Ярви великите воини умираха като всички други.

Обикновено преди всички други.

Около мъртвите бяха струпани приношения, подредени така, както молитвоплетецът беше преценил, че най-много ще се харесат на боговете. Имаше брони и оръжия, пленени от краля в битка. Златни гривни и сребърни монети. Струпани на лъскави купчини скъпоценности. Ярви постави инкрустиран със скъпоценни камъни бокал в ръката на брат си, а майка му загърна раменете на мъртвия крал с наметало с яка от бяла животинска кожа с дълъг косъм. После сложи ръка на гърдите му и стоя до него, стиснала силно зъби, докато Ярви не й каза: „Майко!“.

Без да продума, тя се обърна и двамата тръгнаха към поставените на склона на хълма столове. Соленият вятър развяваше високата кафява трева и я шибаше в краката им. Ярви се въртя на твърдия висок стол в търсене на удобна поза. Майка му седна от дясната му страна и застина неподвижно, потънала в огромната сянка на изправения зад гърба й Хюрик. Майка Гундринг се намести на малкото трикрако столче от лявата му страна и стисна жезъла в чепатия си юмрук. Елфическият метал беше като жив от играещите по него жълти отблясъци от съскащите факли.

Ярви седеше между двете си майки. Тази, която вярваше в него. И другата, която го беше родила.

Майка Гундринг се наведе към него и заговори тихо:

— Съжалявам, кралю мой. Не това исках за теб.

В този момент Ярви не можеше да си позволи проява на слабост:

— Човек трябва да извлича най-доброто от това, което му предоставят боговете — отвърна той. — Дори кралете.

— Най-вече кралете — отбеляза хладно майка му и даде знак да започват.

Две дузини коне бяха поведени към кораба. Копитата им зачаткаха по дъсчения трап до палубата, където един по един бяха заклани, за да измие кръвта им дървото. Така, според всеобщото мнение, Смърт щеше да отдаде дължимото уважение на Утрик и сина му по пътя към Последната врата и полагащото им се признание сред останалите мъртви.

Чичо Одем излезе пред редиците от воини, строени в пълно бойно снаряжение на пясъка. Със сребристата си ризница, украсен с криле шлем и яркочервено плющящо на вятъра наметало изглеждаше точно както се очаква от един син, брат и чичо на крале. Той кимна тържествено на Ярви и Ярви кимна на него. Усети майка му да хваща дясната му ръка и да я стиска силно.

Одем поднесе факлата към напоените с катран подпалки. Пламъците облизаха борда и миг по-късно обгърнаха целия кораб. Откъм събралото се множество се разнесе тъжен вопъл. От знатни и заможни по високите тераси на хълма, току пред стените на Торлби, от занаятчии и търговци под тях, селяни и чужденци по-долу, просяци и роби, пръснати навред, сврени в ниши и пролуки — всеки на отреденото му от боговете място.

Ярви преглътна тежко, когато изведнъж осъзна, че баща му никога повече нямаше да се върне и той щеше да е крал оттук насетне, докато не дойдеше неговият ред да бъде изгорен на брега.

Седя на стола премръзнал, с положен напряко на коленете меч, чак докато баща Луна и децата му, звездите, не се показаха на небето. Пламъците от горящия кораб, горящите дарове и телата на семейството му огряваха лицата на стотиците оплаквачи. Постепенно заблещукаха светлини в прозорците на каменните къщи на града, на измазаните с глина колиби, сгушени покрай външната страна на градските стени, на кулите на крепостта. Неговата крепост, въпреки че в нея обикновено се чувстваше като в затвор.

Нужни бяха геройски усилия да остане буден. Последната нощ почти не беше спал, всъщност това важеше за всяка друга нощ, откакто сложиха кралската корона на главата му. Сенките в студената, огромна като пещера спалня на баща му изглеждаха изпълнени със страховити неща, а съгласно древната традиция нямаше врата, която да залости, защото кралят на Гетланд е част от земята и хората и няма какво да крие от тях.

Тайни и врата на спалнята бяха лукс, който кралете не можеха да си позволят.

Върволица от горди мъже в бойно снаряжение и горди жени с излъскани ключове на шиите, неколцина от които бяха вгорчавали живота на крал Утрик приживе, сега се изредиха пред Ярви и майка му, тикаха насила в ръцете им безвкусни погребални дарове и редяха помпозни речи за великите дела на мъртвия владетел. Жалваха се как Гетланд никога повече няма да има крал като него, после се опомняха, покланяха се, добавяха сконфузено „кралю мой“ и се усмихваха благо, но Ярви знаеше какво си мислеха зад тези усмивки — каква лична полза могат да извлекат от това едноръко нищожество на Черния трон.

През цялото време с майка му не размениха и дума, ако не броеше спорадичното съскане от нейна страна: „Изправи се“, „Ти си крал“, „Не се извинявай“, „Ти си крал“, „Оправи закопчалката на наметалото си“, „Ти си крал“, „Ти си крал“, „Ти си крал“. Все едно се опитваше да убеди себе си, него и целия свят в това, противно на очевидното.

Разбито море не познаваше по-лукав и изкусен търговец от нея, спор нямаше, но Ярви се съмняваше, че дори тя е в състояние да пробута такава калпава стока.

Продължиха да седят, докато огънят не се стопи до тук-там мънички огнени езици и овъгленият кил, завършващ с драконова глава на носа, не се срина сред вихрушка от искри. Първите лъчи на зората докоснаха облаците и медния купол на Залата на боговете и морските птици подеха крясъците си. Тогава майка му плесна с ръце и робите с подрънкващи метални нашийници започнаха да копаят и зариват все още тлеещата клада. Щяха да вдигнат висока могила до тези на чичото на Ярви, Удил, погълнат от буря в морето, на дядо му Бревеър и прадядо му Ангулф Копитото. И тя също като останалите обрасли с трева могили по протежението на брега постепенно щеше да се изгуби сред дюните и да потъне в мъглата на забравата на времето, оставайки единствено в големите книги, в които пастори и жени, на които Тя-която-пише бе поверила дара на словото, записваха имената на мъртвите.

Майка Слънце показа ослепителното си лице и запали огньове по водата. Скоро приливът щеше да се оттегли, повличайки след себе си многото кораби, изкарани в плитчините. Освен заострен нос те имаха и заострена кърма, което им позволяваше да се плъзгат обратно във водата, така гладко и бързо, както когато нагазваха в прибоя. Съвсем скоро щяха да са готови да отнесат воините на Гетланд до Ванстерланд, където да отмъстят на Гром-гил-Горм.

Чичо Одем изкачи хълма, поставил ръка на дръжката на меча. Лицето му беше смръщено, а обичайната блага усмивка се беше сменила с воинско изражение.

— Време е — каза той.

И Ярви се изправи, мина покрай него, вдигна високо взетия назаем меч, преглътна сълзите и изрева срещу вятъра колкото сила имаше:

— Аз, Ярви, син на Утрик и Лейтлин, крал на Гетланд, полагам клетва! Слънчева и лунна клетва. Давам думата си пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Нека брат ми, баща ми и всичките ми предци, погребани тук, ми станат свидетели. Нека Той-който-гледа и Тя-която-пише ми станат свидетели. Нека всички вие станете свидетели. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми и брат ми. Кълна се!

Воините заудряха остриетата на бойните секири в шлемовете си, юмруци в ярко боядисаните щитове и ботуши по земята.

— Тежка клетва, кралю мой — свъси вежди чичо Одем.

— Може да съм полумъж — отвърна Ярви, докато се бореше да прибере меча в увитата с агнешка кожа ножница, — но мога да дам цяла клетва. Мъжете явно оценяват това.

— Това са мъже от Гетланд — изръмжа Хюрик. — Те оценяват дела.

— Аз мисля, че това беше добра клетва. — Изриун стоеше наблизо с развяна от вятъра руса коса. — Кралска клетва.

Ярви установи, че се радва да я види тук. Прииска му се да бяха само двамата на хълма, за да може да я целуне отново, този път може би по-добре. Но нямаше какво друго да направи, освен да се усмихне и да вдигне наполовина тази негова полуръка, за да й махне за довиждане.

Когато се върнеше, щеше да има време за целувки.

— Кралю мой. — Очите на майка Гундринг, които иначе, в дим, прах и вятър, винаги успяваха да останат сухи, сега бяха навлажнени. — Нека боговете те дарят с добро време за плаване и успех в битката.

— Не се тревожи, пасторе мой — отвърна той, — винаги има шанс да оцелея.

Рождената му майка не пророни сълзи на раздяла. Както винаги тя просто оправи катарамата на брошката, с която беше закопчано наметалото му, и каза:

— Изправи се като крал, Ярви. Говори като крал. Бий се като крал.

— Аз съм крал — успя да отвърне той въпреки буцата в гърлото си и независимо колко много звучеше това като лъжа в главата му. — Ще те накарам да се гордееш с мен — добави без никаква представа как точно щеше да го постигне.

Сигурната ръка на чичо Одем на рамото му го поведе към корабите и към дългите като лъскави стоманени змии колони от воини, които се качваха в тях. Ярви се обърна през рамо и видя майка му да сграбчва Хюрик за ризницата и въпреки силата му да го придърпва с лекота към себе си.

— Бди над сина ми, Хюрик — чу я да казва задавено. — Той е всичко, които имам.

Миг по-късно Златната кралица вървеше обратно към града, следвана от стражата, прислужниците и армията си от роби, а Ярви крачеше надолу по склона към корабите с полюшващите се на фона на стоманеносивото небе мачти. Опита се да върви като баща си, надъхан и нетърпелив за битка, независимо колко омекнали бяха коленете му, колко свито бе гърлото му и колко зачервени очите, въпреки всичките тревоги и съмнения, обсадили сърцето му. Още долавяше миризмата на дим.

Остави баща Мир да рони жални сълзи в пепелта на кладата и забърза към стоманената прегръдка на майка Война.