Джо Абъркромби
Полукрал (40)

По-малкото зло

В деня, в който брат Ярви се завърна у дома, майка Слънце се усмихваше дори докато скриваше лицето си от света.

Първият ден от лятото, бяха го провъзгласили гетландци. Котките се припичаха на горещите каменни покриви на Торлби, морските птици крякаха лениво една на друга, лекият бриз носеше солта от морето по тесните улички на града, довяваше го до отворените прозорци на къщите.

Довя го и до вратата на стаята на майка Гундринг, когато Ярви най-после се пребори с тежката дръжка на бравата и успя да я натисне със сакатата си ръка.

— Скитникът се завръща — каза възрастният пастор, остави настрана книгата си и от нея се вдигна облаче прах.

— Майко Гундринг. — Ярви се поклони ниско и й поднесе чашата чай.

— И ми носиш чай. — Тя притвори очи, вдъхна парата над чашата, сръбна и преглътна. На сбръчканото й лице се разтегли огромната усмивка, която носеше на Ярви толкова гордост всеки път, когато я заслужеше. — Нищо не е същото, когато те няма.

— Ако не друго, поне чаят няма да ти липсва повече.

— Издържа изпита, значи?

— Съмняваше ли се?

— Не и аз, брат Ярви, не и аз. Но ето че си препасал меч. — Тя погледна намръщено към ножницата на меча на Шадикшарам на кръста му. — Благата дума спира повече удари.

— Нося го за онези, които тя пропусне. Напомня ми откъде идвам. Пасторът застава зад баща Мир, но майка Война не му е чужда.

— Ха! Самата истина.

Майка Гундринг го покани на столчето от другата страна на огнището. На същото, откъдето толкова често бе слушал запленен историите й, на което научи езици, история, да познава билки и растения и да говори както подобава с крале. Възможно ли бе да са минали едва няколко месеца откакто за последно седя на него? Струваше му се, че това беше в друг свят. В сън.

От който днес се беше пробудил.

— Радвам се, че се върна — каза тя — и не само заради чая ми. Чака ни много работа в Торлби.

— Не мисля, че хората тук ме обичат.

Майка Гундринг махна пренебрежително с ръка:

— Забравили са вече. Хората имат къса памет.

— За това работата на пастора е да помни.

— А също да съветва, да лекува, да говори истината и познава тайните проходи, да избира по-малкото зло и всеобщото благо, да изглажда пътя на баща Мир на всички езици, да разказва притчи…

— Да ти разкажа ли аз една?

— За какво се разказва в нея, брат Ярви?

— За кръв и измама, за пари и убийство, за предателство и жажда за власт.

Майка Гундринг се засмя и отпи от чая.

— От единствените притчи, които наистина харесвам, значи. Има ли в нея елфи? А дракони? Тролове?

Ярви поклати глава:

— Хората са способни на предостатъчно зло, повече отколкото някога ще имаме нужда.

— И това е истина. Нещо, което си научил в Скекенхаус?

— Отчасти. Работя по тази притча отдавна. От нощта, в която разбрах за смъртта на баща ми. Но сега мисля, че най-после я наредих с всички подробности, от началото до края.

— Познавайки таланта ти, ще е наистина вълнуваща история.

— Ще тръпнеш, докато я слушаш, майко Гундринг.

— Започвай тогава!

Ярви се наведе напред, загледа се огъня и потърка с палец дланта на сакатата си ръка. Беше я репетирал от деня, в който издържа изпита, отказа се от престола и прие Събора за свое семейство. От момента на целувката по бузата на баба Вексен, когато погледна в очите й, видя в тях онази жажда, онази алчност и разбра истината.

— Ами, не знам откъде да започна.

— От самото начало, разбира се. Почни с предисторията.

— Добър съвет — отвърна Ярви. — Твоите съвети винаги са били добри. И така… Един върховен крал, отдавна прехвърлил златните си години, и Първият пастор от Събора — тя също своите, ревностно обсебени от властта си, както често става с онези, които я имат, един ден погледнали на север от Скекенхаус и видели заплаха за величието си. Не била заплахата от стоманата в ръката на железен воин, ами от жена, която предяла злато и сребро. Златна кралица, с планове да сече монети с еднакво тегло, за да става всичката търговия из земите около Разбито море с нейния образ.

Майка Гундринг се облегна назад и сбърчи замислено чело:

— В тази притча май има частица истина.

— В добрите притчи винаги има. Ти си ме учила на това. — Веднъж започнал разказа си, думите потекоха с лекота. — Върховният крал и пасторът му видели търговците да напускат доковете им и да отиват при тази северна кралица. Месец след месец приходите в хазната им се топели, а с тях и властта им. Трябвало да действат незабавно. Но да убият жена, която може да преде злато от слама? Не. Мъжът на северната кралица бил прекалено горд и гневен, за да се разберат с него. Ще го убият, тогава ще съборят кралицата от високия й престол и ще я накарат да запреде за тях. Такъв бил планът им.

— Да убият крал? — промърмори майка Гундринг и изгледа изпитателно Ярви над ръба на чашата чай.

Той сви рамене:

— Така обикновено става в притчите.

— Но кралете са предпазливи, добре охранявани.

— Особено този крал. Затова те се нуждаели от помощта на някой, на който той има доверие. — Ярви се приведе отново напред и топлината на огъня лъхна лицето му. — И те научили един орел с бронзови пера на послание. Кралят трябва да умре. И го изпратили на пастора на северния крал.

Майка Гундринг примига и бавно отпи глътка чай.

— Тежка задача за един пастор, да убие човека, на когото се е клела да служи.

— Но нима тя не е дала клетва за вярност и към върховния крал и Първия пастор?

— Всички сме я дали — прошепна майка Гундринг. — Ти също, брат Ярви.

— О, аз давам клетви под път и над път, вече съвсем им изгубих края, коя да изпълнявам, коя не. Този пастор имал същия проблем. Защото кралят седи между богове и хора, а върховният крал — между богове и крале. А този напоследък си мислел, че седи дори още по-високо. Тя знаела, че заповедта му трябва да бъде изпълнена. Затова скроила план. Да замени своя крал с по-сговорчивия му брат. Да отстрани всички законни наследници на трона. Да хвърли за това вината върху заклет враг от далечния север, където кракът на цивилизован човек рядко стъпва. Да каже, че е дошъл гълъб от друг пастор с предложение за мир, и така да примами своя крал в капан…

— Може би там е открила по-малкото зло — каза майка Гундринг. — Може би не е имала друг избор, или това, или да гледа майка Война да разперва кървави криле над земите около Разбито море.

— По-малкото зло и всеобщото благо. — Ярви пое дълбоко дъх и той прониза болезнено гърдите му. Замисли се за черните птици в клетката на сестра Ауд. — Само дето набеденият пастор никога не изпращала гълъби. Само врани.

Чашата застина на половината път към устните на майка Гундринг.

— Врани?

— Толкова често става така, една дребна подробност и целият добре скроен план се срива в руини.

— Ах, тези досадни подробности. — Едното й око потрепери, докато се взираше в чашата. Тя отпи нова голяма глътка и двамата с Ярви замълчаха, заслушани в пращенето на огъня. — Досетих се, че един ден ще разплетеш историята — каза накрая тя, — но не очаквах да е толкова скоро.

— Хм, нека позная, не преди да умра в Амвенд.

— Това не беше мое решение — отвърна възрастният пастор. Тя, която му бе като майка. — Ти трябваше да издържиш изпита, да се откажеш от престола и един ден да заемеш мястото ми, това винаги е бил планът ми за теб. Но Одем ми нямаше доверие. Избърза. Не можех да спра майка ти да те качи на Черния трон. — Тя въздъхна горчиво. — А и баба Вексен нямаше да остане доволна от такъв развой на събитията.

— Затова ме остави да падна в капана на Одем.

— С огромно съжаление. Там видях по-малкото зло. — Тя остави чашата на пода до себе си. — Как свършва притчата ти, брат Ярви?

— Току-що свърши. С огромно съжаление. — Той вдигна поглед от огъня и я погледна право в очите. — И искаш да кажеш отец Ярви.

Възрастният пастор сбърчи чело, погледна го учудено, после сведе поглед към чашата на пода.

— Черен език?

— Дадох клетва, майко Гундринг. Да отмъстя на убийците на баща ми. Може и да съм получовек, но дадох цяла клетва.

Пламъците в огнището подскочиха и оранжевите им светлини заблестяха в бурканите по рафтовете.

— Баща ти и брат ти — изграчи пресипнало тя. — Одем и хората му. И още толкова други. А сега Последната врата се отваря за мен. И всичко… за едни монети.

Майка Гундринг примига и залитна напред. Ярви се пресегна рязко и я подпря с лявата си ръка. С дясната намести възглавничката зад гърба й и я облегна внимателно назад в стола.

— Изглежда, монетите могат да бъдат истински смъртоносни.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Аз също. В цял Гетланд няма да намериш човек с повече съжаления от мен.

— Не мисля така. — Тя се усмихна немощно. — Ти ще бъдеш добър пастор, отец Ярви.

— Ще се постарая.

Тя не отговори.

Ярви пое разтреперан дъх и притвори клепачите й. Кръстоса сбръчканите й ръце в скута и се отпусна обратно прималял на столчето. Продължаваше да седи на него, когато вратата се отвори с трясък. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете билки, провесени от тавана, започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.

Беше един от младите воини, наскоро издържал изпита в квадрата. Оказа се по-млад и от Ярви, когато застана на входа и светлината на огъня освети голобрадото му лице.

— Крал Удил иска да поговори с пастора си — каза той.

— Нима?

Ярви лисна останалия на дъното на чашата чай в огъня и обви пръсти около студения елфически метал на жезъла на майка Гундринг. На своя жезъл.

Изправи се.

— Предай на краля, че идвам.