Метаданни
Данни
- Серия
- Разбито море (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Half a King, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Ганчев, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джо Абъркромби
Заглавие: Полукрал
Преводач: Александър Ганчев
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 08.02.2016 г.
Отговорен редактор: Андрей Велков
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Колибри
ISBN: 978-619-150-528-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2610
История
- —Добавяне
Между богове и хора
— Майко Слънце и баща Луна, огрейте със златни и сребърни лъчи този съюз между Ярви, син на Лейтлин, и Изриун, дъщеря на Одем…
Високите статуи на шестимата върховни богове гледаха страховито отгоре с безмилостните си гранатни очи. Над тях от нишите по цялата окръжност на купола на тавана грееха кехлибарените статуетки на малките богове. Измерваха с погледи достойнствата на Ярви и явно също като него го намираха за отчайващо посредствен.
Сви колкото можа сакатата си ръка в опит да я скрие напълно в ръкава си. Не че всички присъстващи в Залата на боговете не знаеха какво има на края на ръката му. Или по-точно, какво няма.
И въпреки това опита да я скрие.
— Майко Море и баща Земя, дарете ги с реколта и изобилие, с хубаво време за плаване и късмет в битките…
В центъра на залата, върху подиум, стоеше Черният трон. Беше елфическа реликва от времената преди разкъсването на Бог, изработен с непознато умение от цяло парче метал, изключително деликатен и същевременно неимоверно здрав — безброй години не бяха оставили и една-единствена драскотина по него.
Седалище на крале, между богове и хора. Прекалено висок за такова окаяно създание като Ярви. Чувстваше се недостоен дори да го погледне.
— Майко Война и баща Мир, дайте им сила да посрещнат каквото Съдба реши да изпрати на пътя им…
Трябваше да стане пастор. Да се откаже от жена, потомство и семейство. Най-близкото до романтика преживяване щеше да бъде целувката по сбръчканата буза на баба Вексен, когато издържеше изпита. А сега беше на път да сподели живота си, доколкото го имаше, с почти напълно непознато момиче.
Дланта на Изриун беше влажна на допир под свещеното платно, с което бяха увити ръцете им. Стояха хванати за ръце, вързани един за друг, притиснати един в друг от желанието на родителите си и обременени от нуждите на Гетланд, но въпреки това между двама им лежеше необятна пропаст.
— О, Той-който-посява-семето, дари ги със здраво потомство…
Ярви знаеше какво си мислят всички в момента. „Не сакато потомство. Не едноръко потомство.“ Хвърли крадешком поглед към дребното крехко русокосо момиче, което до онзи ден беше сгодено за брат му. Изглеждаше изплашена и пребледняла, сякаш всеки момент щеше да повърне. Но коя не би изглеждала така на нейно място, принудена да се омъжи за полумъж?
Никой не беше очарован от този избор. Празничен ден на всеобщ траур. Злощастен компромис.
— О, Тя-която-пази-ключалките, бди над дома им…
Единствено Бриньолф, молитвоплетецът, се наслаждаваше на церемонията. Не само че беше изплел безкрайна молитва по случай годежа на Изриун и брата на Ярви, но сега — ако не за нейна, то за негова огромна радост — му се отдаваше случай да изплете нова. Гласът му нареждаше монотонно, призовавайки върховни и малки богове да ги дарят с плодородие в полето, подчинение от робите и какво ли още не. Ярви нямаше да се учуди, ако след малко не ги помолеше да ги дарят със здрави стомаси и редовно ходене по нужда. Прегърби се под тежката кожена наметка, някога принадлежала на баща му, и с ужас си представи благословията, която Бриньолф щеше да сътвори за сватбата им.
— О, Тя-която-лее-изобилие, дари просперитет на кралската двойка, на родителите им, на поданиците им и на цяла Гетланд!
Молитвоплетецът отстъпи назад, доволно нахилен като млад баща на първороден син, и брадичката му потъна в огромната двойна гуша.
— Аз ще бъда кратка — каза майка Гундринг, хвърли заговорнически поглед на Ярви и той аха да прихне, когато срещна погледа на майка си — леденостуден като зимното море. Повече не му трябваше, за да потуши напушилия го смях.
— Едно кралство се крепи на две колони — заговори пасторът на Гетланд. — Вече имаме силен крал. — Никой не се засмя. Завиден самоконтрол. — Скоро по Божията милост ще имаме и силна кралица.
Ярви видя бледата шия на Изриун да потреперва, докато преглъщаше тежко.
Майка Гундринг прикани с жест майката на Ярви и чичо му — единствения присъстващ, който изглеждаше доволен, че е тук — да поставят длани върху увитите със свещеното платно ръце на Ярви и Изриун и така да благословят връзката им. После, не без известно усилие, вдигна високо жезъла си — лъскав елфически метал, същия като този на Черния трон — и извика:
— Сгодени са!
Приключи се. Мнението на Изриун не беше потърсено, нито на Ярви. Изглежда, мнението на кралете не е от съществено значение. Или поне на този крал. Стотината присъстващи отвърнаха със сдържани аплодисменти. Мъжете — глави на знатните родове от Гетланд, закопчали наметала с катарами от чисто злато и препасали мечове с инкрустирани със злато дръжки — удариха тежки юмруци в широки гърди. От другата страна на залата жените с лъщящи, пригладени с помада коси и лъскави ключове на шиите си, висящи на украсени със скъпоценни камъни верижки, тупкаха сдържано пръсти в дланите си.
Майка Гундринг размота платнището и Ярви побърза да отскубне здравата си ръка — влажна и изтръпнала — от ръката на Изриун. Чичо Одем сложи ръце на раменете му и прошепна „Браво!“ в ухото му, все едно беше направил нещо повече от това да изрецитира някакви почти неразбираеми обещания, а после просто да стои и да зяпа.
Гостите започнаха да си тръгват един по един и накрая Бриньолф затвори вратите и глухият удар на дървото прокънтя в празната зала, в която Ярви и Изриун бяха оставени насаме с боговете, Черния трон, огромния товар на несигурното им съвместно бъдеще и цял океан от неловко мълчание.
Тя разтърка леко ръката, която допреди малко беше държала ръката на Ярви, и заби поглед в пода. Той направи същото, не че там имаше нещо кой знае колко интересно за гледане. Покашля се. Намести колана, на който висеше мечът му. Все още не беше свикнал с усещането. Имаше чувството, че никога нямаше да свикне.
— Съжалявам — каза накрая.
Тя вдигна очи:
— За какво съжаляваш — попита, после се сети и добави уклончиво, — кралю мой?
„За това, че ще имаш полумъж за съпруг“, изкуши се да отвърне Ярви, но вместо това каза:
— За това, че преминаваш от ръка в ръка в семейството ми като бокал по време на пир.
— Всеки се радва, когато бокалът стигне до него по време на пир. — Устните й се разтеглиха в горчива усмивка. — Аз съм тази, която трябва да се извинява. Представи си ме само като кралица. — Тя прихна, все едно по-голяма шега не беше чувала.
— Представи си мен като крал.
— Но ти си крал.
Ярви примига учуден. Беше така вторачен в недостатъците си, че въобще не му беше хрумнало, че може би тя е притеснена от своите. Това, както често става с чуждото нещастие, го накара да се почувства малко по-добре.
— Ти управляваш цялото домакинство на баща си. — Той погледна към окачения на шията й златен ключ. — Това не малка работа.
— Но кралицата управлява домакинството на цялата страна! Всички казват, че майка ти има рядка дарба за това. Лейтлин, „Златната кралица“! — Тя произнесе името, все едно изричаше тайнствено заклинание. — Говори се, че хиляди са й задължени, а също, че да си й задължен за нещо, е чест и повод за гордост. Казват, че сред търговците думата й струвала повече от златото, защото неговата цена може да падне, но тази на думата й — никога. Говори се дори, че някакви търговци от Севера спрели да се молят на боговете и вместо тях започнали да почитат нея. — Тя говореше все по-бързо и по-бързо, с ококорени от възбуда очи, гризеше нокти и кършеше пръсти. — Носи се слух дори, че снася сребърни яйца.
Ярви не се сдържа и се засмя:
— Със сигурност мога да кажа, че този не е верен.
— Но тя напълнила силози, прокопала канали, сложила повече земя под ралото, за да няма повече глад и на хората да не им се налага повече да теглят сламка кой трябва да напусне и да си търси нов дом от другата страна на морето. — Раменете на Изриун се вдигаха все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая почти не опряха в ушите. — И хора се стичали да търгуват в Торлби от другия край на света. И градът нараснал трикратно и прелял извън стените, а майка ти построила нови, за да го огради отново.
— Вярно, но…
— Чух също, че имала план да изсече монети с еднакво тегло, които да се използват навсякъде в земите около Разбито море, и така всичката търговия да става с нейното лице и това да я направи по-богата дори от върховния крал в Скекенхаус! Как мога… аз? — Тя увеси рамене, побутна с нокът ключа на гърдите си и той се завъртя на верижката. — Как може някой като мен…
— Винаги има начин. — Ярви хвана ръката на Изриун, преди тя успее да захапе отново нокти. — Майка ми ще ти помогне. Тя ти е леля, нали така?
— Тя ще помага на мен! — Тя не само не отдръпна ръката си, но го придърпа към себе си. — Баща ти може и да беше велик воин, но според мен от двамата ти родители той беше по-малко страховитият.
Ярви се усмихна, но не отрече:
— Ти си щастливка. Чичо ми е тиха вода.
Изриун стрелна с нервен поглед вратата.
— Не познаваш баща ми като мен.
— Ами тогава… аз ще ти помогна. — Беше държал ръката й цяла сутрин и усещането беше като да държиш умряла риба. В момента усещането беше съвсем различно — силна, хладна и пълна с живот ръка. — Не е ли това смисълът на женитбата?
— Не само това.
Изведнъж тя бе така близо. Светлината от свещите блещукаше в очите й, в зъбите между леко разтворените й устни.
Ухаеше на нещо, нито приятно, нито не, не можеше да определи на какво точно. Едва доловимо ухание, но накара сърцето му да запрепуска.
Не знаеше дали да затвори очи, но тя затвори своите и той направи същото и носовете им се сблъскаха.
Дъхът й погали бузата му и тя пламна. Изгаряше.
Устните й едва бяха докоснали неговите, когато Ярви се дръпна рязко с цялата грация и финес на подплашен заек, спъна се в ножницата на меча и за малко да падне.
— Извинявай — каза тя, увеси отново рамене и заби поглед в пода.
— Не, аз трябва да се извиня. — За крал се извиняваше прекалено много в последно време. — Аз съм най-често извиняващият се човек в цял Гетланд. Не се съмнявам, че брат ми те е целунал по-добре. Повече опит… предполагам.
— Единственото, което брат ти направи, беше да говори за битките, които щял да спечели — промърмори тя, без да откъсва очи от пода.
— С мен такава опасност няма. — Не знаеше защо го направи — да я шокира или като отмъщение за провалената целувка, — но вдигна кривата си ръка пред лицето й и я разтърси, за да се свлече ръкава надолу и да разкрие цялата й уродливост.
Очакваше Изриун да изкриви от погнуса устни, да пребледнее или поне да отстъпи назад, но вместо това тя просто я изгледа замислено.
— Боли ли?
— Не точно… понякога.
Тогава тя посегна, плъзна пръсти по кривите кокалчета, притисна палец в усуканата длан и това накара дъха му да секне. Никой досега не беше докосвал тази ръка, все едно е просто ръка. Плът и кръв, с усет, като всяка друга.
— Чух, че въпреки това си победил Киймдал в квадрата — каза тя.
— Просто дадох заповед. Отдавна знам, че не ме бива в честните двубои.
— Воинът се бие — каза тя и го погледна в очите. — Кралят заповядва. — Усмихна се и го поведе към подиума. Ярви пристъпи несигурно след нея. Въпреки че това беше неговата тронна зала, с всяка следваща крачка се чувстваше все повече натрапник.
— Черният трон — каза той, когато застанаха до него.
— Твоят трон — каза Изриун и за ужас на Ярви протегна ръка, прокара пръсти по съвършено гладкия метал на подлакътника и съскането от допира й го накара да настръхне. — Трудно е да си представиш дори, че това е най-старото нещо тук. Изработено е от ръцете на елфи преди Разцепването на света.
— Интересуваш се от елфи?
Гласът му беше изтънял от ужас при мисълта, че сега тя може да накара него да го докосне, или още по-ужасяващата — да седне на него.
— Прочела съм всички книги на майка Гундринг за тях.
— Ти четеш? — примига невярващ на ушите си Ярви.
— Някога се обучавах за пастор. Бях ученичка на майка Гундринг преди теб. Обречена на живот, отдаден на книги, билки и благото слово.
— Тя не ми е казвала.
Изглежда, с Изриун имаха много повече общо помежду си.
— Тогава бях сгодена за брат ти и с това обучението ми приключи. Трябва да правим това, което е най-добре за Гетланд.
Двамата въздъхнаха едновременно и почти по един и същи начин.
— Така ми казват всички — отвърна Ярви. — И двамата изгубихме Събора.
— Но получихме друг. — Тя прокара още веднъж ръка по съвършените извивки на Черния трон. — Нелош сватбен подарък. — Пръстите й се плъзнаха леко по подлакътника на трона и оттам по ръката на Ярви и той установи, че допирът им определено му допада. — Предполага се, че сега трябва да обсъждаме кога ще се оженим.
— Веднага след като се върна — отвърна Ярви с леко пресипнал глас.
Изриун стисна нежно сакатата му длан:
— Ще очаквам по-добра целувка след победата ти, кралю мой.
Докато я гледаше да се отдалечава, Ярви почти не съжаляваше, че и двамата не бяха стигнали до Събора.
— Ще гледам да не се спъна в меча си — провикна се след нея, преди да е излязла.
Тя му се усмихна през рамо и в следващия момент дневната светлина нахлу в залата и накара косата й да блести. Вратите се затвориха тихо зад гърба й и оставиха Ярви сам на подиума, насред океана от мълчание и изведнъж тревогите му го налегнаха с нова сила, струпаха се една връз друга — по-високи от върховните богове наоколо. Костваше му неимоверно усилие да извърне поглед към Черния трон.
Възможно ли е наистина да седи на него между богове и хора? Той, който дори няма смелост да го докосне с това жалко подобие на ръка? Насили се да протегне ръка и дъхът му секна. Намери сили да докосне с треперещ пръст гладкия метал.
Студен и корав. Точно какъвто трябва да е един крал.
Точно като баща му, който седеше на него с кралската корона над свъсеното си чело. Прорязаните му от белези ръце са стиснали уверено извивките на подлакътниците, а дръжката на меча му — винаги подръка. Същият меч, който сега висеше на кръста на Ярви и чиято непозната тежест го теглеше надолу.
„Не съм искал полусин.“
Ярви отстъпи от празния трон по-плахо дори отколкото когато баща му седеше на него. Не тръгна към вратата и чакащата отвън тълпа, а към статуята на баща Мир. Притиснат в камъка, напипа процепа до огромния крак на покровителя на пасторите. Тайната врата се отвори безшумно и като крадец, бягащ от местопрестъплението, Ярви потъна в тъмнината зад нея.
Цялата крепост беше опасана от тайни проходи, но най-много имаше именно в Залата на боговете. Минаваха под пода, в стените, в купола на тавана дори. Пасторите от старите времена ги бяха използвали, за да демонстрират Божията воля посредством някое и друго „чудо“ — реещи се из въздуха птичи пера, дим иззад някоя статуя. Веднъж, когато кралят на Гетланд призовавал на война, за да бъдат убедени в правотата му, воините били поръсени с кръв от тавана.
Проходите бяха тъмни и пълни с шумове, но Ярви не се страхуваше. Тези тунели отдавна бяха негов дом. В тях се беше крил от изпепеляващия гняв на баща си. От болезнената и пълна със синини обич на брат си. От хладното разочарование на майка си. По тях можеше да стигне където си поиска из крепостта, без дори веднъж да трябва да излезе на светло.
Познаваше тайните проходи, както подобава на добър пастор.
Тук беше в безопасност.