Метаданни
Данни
- Серия
- Разбито море (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Half a King, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Ганчев, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джо Абъркромби
Заглавие: Полукрал
Преводач: Александър Ганчев
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 08.02.2016 г.
Отговорен редактор: Андрей Велков
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Колибри
ISBN: 978-619-150-528-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2610
История
- —Добавяне
Вината
Гром-гил-Горм, крал на Ванстерланд, най-кървавият син на майка Война, Трошач на мечове и правяч на сираци, влезе в Залата на боговете. Зад него вървяха майка Скаер и десет от ветераните му. Огромната му длан висеше отпусната небрежно върху топката на дръжката на гигантския меч.
Ярви забеляза новата бяла кожа, с която бяха наметнати широките му рамене, а също новия огромен камък на един от дебелите му пръсти, както и няколкото нови топки от дръжки на мечове, с които се беше удължила веригата около врата му. Спомени от кървавия му поход през Гетланд по покана на Ярви, откраднати от невинни наред с живота им, естествено.
Но най-голямото нещо, докато минаваше през нащърбените от секирите врати на тронната зала на заклетия му враг, беше усмивката му. Усмивката на покорител, на човек, видял плановете си да се увенчават с успех, враговете си на колене — всички зарове в своя полза. Усмивката на човек, на когото се усмихват боговете.
Тогава видя застаналия между майка си и майка Гундринг в подножието на подиума Ярви и усмивката му повехна. След това забеляза кой седи на Черния трон и тя изчезна от лицето му на мига. Спря на средата на залата, горе-долу на същото място, където кръвта на Одем все още стоеше в пукнатините между камъните на пода, и се озова заобиколен отвсякъде от навъсените лица на гетландци.
Почеса се замислено по главата и каза:
— Не този крал очаквахме да видим.
— Мнозина тук ще кажат същото — каза Ярви. — Но този, когото виждаш, е истинският крал на Гетланд. Крал Удил, моят чичо, се завърна.
— Удил — изсъска през зъби майка Скаер. — Гордият гетландец. Знаех си, че съм виждала някъде това лице.
— Можеше да го споменеш. — Горм огледа смръщено събраните в залата воини и жените им с излъскани до блясък ключове и златни катарами на наметалата и въздъхна тежко. — Имам неприятното чувство, че няма да коленичиш пред мен като мой васал.
— Прекарах предостатъчно време на колене. — Удил се изправи, прегърнал меча си както преди. Същия най-обикновен меч, който беше взел от палубата на потъващия „Южен вятър“, чието острие лъщеше като огряно от луната спокойно море. — Ако някой ще коленичи, това ще си ти. Стоиш на моя земя, в моята тронна зала, пред моя трон.
Горм повдигна върховете на ботушите си и погледна под тях.
— Така изглежда — отвърна. — Но ставите ми са сковани. Боя се, че ще откажа.
— Жалко. Може пък да ги пораздвижа с меча си, когато те навестя през лятото във Вулсгард.
Горм свъси вежди.
— О, всеки пресякъл границата гетландец го чака топъл прием, това ти го обещавам.
— Защо да чакаме лятото, тогава? — Удил слезе бавно по стъпалата на подиума и спря на последното, така че лицето му да е на едно ниво с лицето на Горм. — Бий се с мен сега.
Едното око на Горм потрепери, после цялата скула под него заигра. Ярви видя надраните кокалчета на юмрука му да побеляват върху дръжката на меча. Воините зад гърба му зашариха нервно с очи. Лицата на воините на Гетланд се свъсиха още повече.
— Трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е никой човек да не може да ме убие…
— Бий се тогава, куче! — изрева Удил и ехото от гласа му се понесе между стените на залата.
Всички присъстващи затаиха дъх. Ярви се замисли дали няма да види втори крал да се прощава с живота си в един и същи ден. Ако трябваше да залага, не знаеше на кого от двамата щеше да го направи.
Тогава майка Скаер протегна дълга ръка и постави длан на рамото на Горм:
— Боговете помагат на онзи, който сам си помага — прошепна тя.
Кралят на Ванстерланд пое дълбоко дъх. Раменете му се отпуснаха, пръстите му пуснаха дръжката на меча и той ги зарови замислено в брадата си.
— Новият им крал е много невъзпитан — каза й той.
— Така е — отвърна майка Скаер. — Не си ли го научила на дипломация, майко Гундринг?
Възрастният пастор на Гетланд ги изгледа сурово от мястото си до Черния трон.
— Разбира се — отвърна тя. — А също кой я заслужава.
— Мисля, че тя имаше предвид, че ние не сме от заслужилите — каза Горм.
— Така изглежда — отвърна майка Скаер. — Намирам и нея за невъзпитана.
— Така ли удържаш на думата си, принц Ярви?
Гетландците, събрани в тази зала, някога се бяха изредили да целуват ръката на Ярви. Сега изглеждаха готови да се наредят отново на опашка, за да прережат гърлото му. Той сви рамене:
— Вече не съм принц, освен това удържах на думата си, доколкото успях. Никой не очакваше подобен развой на събитията.
— Събития, а — отвърна майка Скаер. — Никога не потичат в каналите, които си им изкопал.
— Значи няма да се биеш с мен? — попита Удил.
— Защо всичката тази кръвожадност? — нацупи престорено устни Горм. — Нов си в занаята, но скоро ще научиш, че кралят е нещо повече от обикновен убиец. Да дадем шанс на баща Мир, да се подчиним на заповедите на върховния крал и да разтворим стиснатата в юмрук ръка. Пък през лятото, на терен, който ме устройва повече, може да подложиш на изпитание дъха на майка Война, който е положила върху мен още в люлката. — Той се обърна и се запъти към вратите, следван от пастора и воините си. — Благодаря за гостоприемството, гетландци! Скоро ще чуете пак за мен! — Спря на прага и силуетът на огромната му фигура се очерта в черно в светлия отвор. — И в този ден аз ще говоря с гръмотевици.
Вратите се затвориха след тях.
— Ще дойде ден, в който ще ни се иска да ги бяхме убили днес — промърмори майката на Ярви.
— Смърт чака всички ни — каза Удил и седна обратно на Черния трон. Продължаваше да стиска в прегръдките си меча. Отпусна се небрежно на облегалката. Умееше да седи на трона, отдаваше му се с лекота, както никога — на Ярви. — А сега имаме други въпроси за обсъждане. — Погледът на краля спря върху Ярви. Очите му святкаха също както в деня на първата им среща на борда на „Южен вятър“. — Племеннико мой. Някога принц, после крал, а сега…
— Нищо — отвърна Ярви и сви рамене.
Удил се усмихна и в усмивката му се прокрадна частичка от човека, с когото Ярви извървя дългия път през ледовете, с когото дели последна коричка хляб и до когото се изправи лице в лице със смъртта. Но тя не трая дълго, само миг. В следващия лицето на краля бе отново изковано от стомана, а погледът му режеше остър като меч.
— Ти сключи сделка с Гром-гил-Горм — каза той и през залата се понесе гневен шепот. „Мъдрият крал винаги намира върху кого да хвърли вината“ — казваше майка Гундринг. — Ти покани заклетия враг на Гетланд да сее смърт и огън в земите ни. — Ярви не смяташе да отрича, дори и ако имаше някакъв шанс протестите му да бъдат чути през надигналия се гняв на насъбралото се множество. — Умряха добри мъже и жени. Каква отплата иска законът за това, майко Гундринг?
Пасторът отмести поглед от лицето на краля си към лицето на някогашния си чирак и Ярви усети майка му да стиска още по-силно ръката му, защото и двамата знаеха отговора.
— Смърт, кралю мой — отвърна пресипнало майка Гундринг и сякаш се смали още повече, прегърбена на столчето си. — Или най-малкото — изгнание.
— Смърт! — изкрещя пронизително жена от сумрака в дъното на залата и ехото дълго кънтя в настаналата гробна тишина.
Ярви се бе изправял пред смъртта и преди. Колко пъти вече отваря тя за него Последната врата, но ето че все още хвърляше сянка. И въпреки че не можеше да каже, че вече се чувства удобно в присъствието й, както с много други неща, повторението правеше нещата по-лесни. Този път, въпреки че устата му беше пресъхнала и сърцето му напираше да изскочи от гърдите, ако не друго, поне я посрещаше на крака.
— Допуснах грешка! — Гласът му се понесе из залата, звънлив и равен, без да потрепне. — Много грешки. Знам го. Но дадох клетва! И не видях друг начин да я изпълня. Да отмъстя за смъртта на баща си и брат си. Да сваля предателя Одем от престола. И въпреки че съжалявам за пролятата кръв, по Божията милост… — Ярви вдигна поглед към статуите, после сведе очи и разтвори ръце. — Законният крал се завърна.
Удил се загледа в ръката си, в разперените си върху черния метал пръсти. Малко напомняне, че кралят дължеше завръщането си на плановете на Ярви нямаше да навреди. Гневният шепот се понесе отново, усили се, но тогава Удил въдвори тишина с вдигане на ръка.
— Вярно е, че Одем те насочи по този път — каза той. — Неговите престъпления са по-тежки от твоите и ти изпълни присъдата му. Имал си причини да направиш каквото направи, а и за днес видяхме достатъчно смърт, мисля аз. Твоята няма да донесе справедливост никому.
Без да вдига очи от земята, Ярви преглътна с облекчение. Въпреки несгодите от последните няколко месеца обичаше живота. Обичаше го дори повече заради тях.
— Но разплата трябва да има — каза Удил и в очите му имаше тъга, докато го изричаше. — Съжалявам наистина. Присъдата ти е изгнание. Човек, веднъж седял на Черния трон, винаги ще иска да се върне на него.
— Не го намерих за удобен.
Ярви пристъпи към подиума. Знаеше какво трябва да направи сега. Знаеше го от мига, в който Одем падна мъртъв в краката му и той вдигна глава и видя надвисналото над него лице на баща Мир. Изгнанието имаше своите предимства. Нямаше да дължи нищо никому. Можеше да е каквото си поиска. Но Ярви се беше наскитал до насита. Неговият дом беше тук и той не смяташе да го напуска повече.
— Никога не съм искал Черния трон. Никога не съм очаквал, че ще седна на него. — Той вдигна високо сакатата си ръка и я разтресе пред погледа на всички. — Не това е представата ви за крал, моята — още по-малко. — Той коленичи пред подиума. — Предлагам друго решение.
Удил присви очи и Ярви отправи мълчалива молитва към баща Мир чичо му да е търсил изход от положението, възможност да опрости престъплението му.
— Говори тогава — отвърна той.
— Позволи ми да постъпя така, както е най-добре за Гетланд. Позволи ми да се откажа завинаги от претенциите си към престола. Позволи ми да издържа изпита за пастор, както щях да направя преди смъртта на баща ми. За да се откажа от титла и наследство и да приема Събора за свое семейство. Мястото ми е тук, в Залата на боговете. Но не на Черния трон, а до него. Покажи величие, като проявиш милост, кралю мой, позволи ми да изкупя грешките си, като служа на теб и на земята ни.
Удил се облегна бавно назад и се загледа замислено в Ярви. После се наведе към пастора си:
— Какво мислиш ти, майко Гундринг?
— Това е решение, над което баща Мир се усмихва — промърмори тя. — Винаги съм знаела, че от Ярви ще излезе добър пастор. И още го вярвам. Той се доказа като много хитър и прозорлив мъж.
— Това и сам видях — отвърна Удил, но все още не беше готов да отстъпи.
Продължи да гледа изпитателно Ярви и да потрива замислено брада.
Тогава майката на Ярви пусна ръката му и се втурна нагоре по подиума. Полите на червената й рокля се разпиляха по стъпалата, когато коленичи в краката на Удил:
— Великият крал е милостив крал — промълви тя. — Моля те, кралю мой. Не отнемай единствения ми син.
Удил се размърда смутено на трона, отвори уста, но не намери думи. Дори не трепна пред погледа на Гром-гил-Горм, но пред погледа на майката на Ярви беше готов да се разтрепери като лист.
— Някога бяхме обещани един на друг — продължи тя. В този момент и въздишка би прозвучала като гръмотевица в гробната тишина, възцарила се в Залата на боговете, но присъстващите бяха затаили дъх. — Мислехме те за мъртъв… но боговете те върнаха на мястото, което ти е отредено… — Тя постави ръка върху ръката на Удил, отпусната върху черния метал на трона. Той не можеше да откъсне очи от лицето й. — В момента най-съкровеното ми желание е да видя този обет изпълнен…
Майка Гундринг се примъкна към трона и заговори тихо:
— Върховният крал предлага многократно брак на Лейтлин, ще го приеме като обида…
Удил не я погледна дори:
— Нашият обет предхожда предложенията на върховния крал с двайсет години — отвърна остро той.
— Но тази сутрин пристигна нов орел от баба Вексен…
— Баба Вексен ли седи на Черния трон, или аз?
Този път Удил извърна поглед към пастора си.
— Ти.
Майка Гундринг сведе очи към пода. Мъдрият пастор придумва, увърта, спори и съветва, но преди всичко се подчинява.
— Тогава изпрати на баба Вексен птица с покана за сватбата ни. — Удил обърна покрита с мазоли и изкривена от дългите години стискане на трупчето за лъскане на палубата длан и пое ръката на майката на Ярви. — Ти ще носиш ключа от хазната ми, Лейтлин, и ще ръководиш държавните дела, в което си се доказала многократно.
— С удоволствие — отвърна тя. — А синът ми?
Крал Удил измери Ярви с продължителен поглед. После кимна:
— Ще заеме обратно мястото на чирак на майка Гундринг — каза той и така с един замах се показа като строг и милостив едновременно.
Ярви въздъхна облекчено:
— Гетланд най-после има крал, с който да се гордее. Всеки ден ще благодаря на майка Море за това, че те изпрати обратно.
Изправи се и тръгна към вратите. Докато вървеше сред подигравките и презрителния шепот на тълпата, Ярви се усмихваше. Вместо да крие както някога саката ръка в ръкава си, той я остави гордо на показ. В сравнение с избите на търговците на роби от Вулсгард, в сравнение с тормоза от бича на Триг и студа и глада на необятните ледове на Севера присмехът на тези глупаци не тежеше хич.
Благодарение на двете си майки, всяка със своите причини да стори каквото стори, Ярви излезе жив от Залата на боговете. Отново сакат и низвергнат, отново обречен на Събора. Където му беше мястото.
Беше извървял кръга и се беше върнал там, откъдето беше тръгнал. Тръгна момче, но се върна мъж.
Мъртвите лежаха върху каменните плочи в хладната изба в подземието на крепостта. Ярви не искаше да ги брои. Знаеше, че са много. Това му беше достатъчно като бройка. Реколтата от добре скроените му планове. Последствията от една необмислена клетва. Нямаше лица, просто плащаници, надигнати от носа, брадичката и стъпалата. Нямаше как да разбере под кои лежаха наемниците на майка му и под кои — доблестните воини на Гетланд. А може би нямаше и разлика, веднъж минали през последната врата.
Знаеше обаче кое е тялото на Джоуд. Тялото на неговия приятел. И другар по гребло. Човекът, прокарвал му пъртина през снега. Чийто глас мълвеше окуражително „загребване по загребване“, докато той скимтеше от болка над греблото. Беше приел битката на Ярви като своя, въпреки че не беше боец. До него стоеше Сюмаел, опряла стиснати юмруци в студения камък, с огряно наполовина от пламъка на дебелата свещ мургаво лице.
— Майка ти ми намери място на кораб — каза тя, без да вдига поглед.
Гласът й бе мек, какъвто Ярви не бе свикнал да го чува.
— Добър навигатор се търси навсякъде — отвърна Ярви.
Боговете му бяха свидетели, той самият имаше нужда от такъв, който да му показва правилния път.
— Заминаваме по изгрев-слънце за Скекенхаус — каза тя. — След това на юг.
— Към дома? — попита Ярви.
Сюмаел притвори очи и кимна. Устните й се разтегнаха в усмивка.
— Към дома.
Когато я видя за пръв път, Ярви не я намери за кой знае колко привлекателна, но сега му се стори красива. Толкова, че не можеше да извърне очи от нея.
— Мислила ли си, че… може да останеш?
Намрази се от самия факт, че го каза. Заради това че я принуждаваше да го отхвърли. Та той бе обречен на Събора. Нямаше какво да й предложи. А и тялото на Джоуд лежеше помежду им като пропаст, която нямаше прекосяване.
— Трябва да вървя — каза тя. — Вече почти не си спомням коя бях някога.
Той можеше да каже същото за себе си.
— Важното е коя си сега.
— И това не помня вече. Освен това Джоуд ме носи в снега. — Ръката й посегна към единия край на плащаницата, но за най-голямо облекчение на Ярви не го повдигна. — Най-малкото, което мога да направя, е сега аз да нося него. Ще отнеса прахта му в селото му. Може дори да пия от онзи прословут кладенец. Да пия и за двама ни. — Тя преглътна тежко. Незнайно по каква причина през цялото време Ярви усещаше в гърдите му да се надига гняв. — Кой би отказал най-сладката вода на…
— Той избра да остане — прекъсна я гневно Ярви.
Сюмаел просто кимна, без да вдига очи от плащаницата.
— Всички избрахме да останем.
— Не съм го карал насила.
— Не.
— Можеше да тръгнеш без него или да го убедиш да тръгне с теб, само да се бе опитала малко повече…
Този път тя вдигна очи, но в тях Ярви не видя гнева й, който заслужаваше, само нейния дял вина.
— Прав си. Сега този товар ще тежи на моите рамене.
Ярви извърна рязко поглед и усети очите му да се насълзяват. Поредица от постъпки и направени избори, всеки на вид по-малкото зло, но ето как го бяха довели дотук. Възможно ли бе това да е нечие всеобщо благо?
— Не ме мразиш? — прошепна той.
— Загубих един приятел. Не искам да изгубя втори. — Тя постави внимателно ръка на рамото му. — Не ме бива много в намирането на приятели.
Ярви постави длан върху ръката й и му се прииска никога да не я отдръпва оттам. Странно, човек никога не забелязва нещо, докато не дойде моментът, в който осъзнае, че не може да го има.
— Не ме виниш дори? — прошепна отново.
— Защо да го правя аз? — Тя стисна рамото му, после отдръпна ръка. — Сам по-добре ще се справиш.