Джо Абъркромби
Полукрал (37)

Самотно място

— Готови? — прошепна Ярви.

— Винаги — отвърна Нищо.

Рълф протегна шия на едната страна, после на другата. Кръвта по лицето му изглеждаше черна в тъмнината.

— По-готов от това не виждам накъде.

Ярви пое дълбоко дъх и докато издишваше, подпря усуканата длан на лявата си ръка до тайната врата, блъсна я с рамо и влетя в светата обител на Залата на боговете.

Празен на подиума си, Черният трон се изпречи пред него — под взора на върховните богове с блещукащи гранатни очи. Над тях, от купола, кехлибарените статуи на малките богове гледаха отвисоко на жалките човешки деяния без коментар, без емоция, без интерес дори.

От хората на Одем бяха останали едва десетима, при това в жалко състояние. Бяха се скупчили при вратите, които се поклащаха леко от ударите отвън. Двама се опитваха да ги залостят с копията си. Други двама бяха съборили на пода приношенията за боговете и влачеха огромната маса от излъскано с годините дърво към вратите, където да я използват за барикада. Останалите стояха като вцепенени, седяха облегнати на стените с празни, вторачени в нищото погледи, още неможещи да проумеят как кралят им се оказа нападнат от тълпа главорези в сърцето на собствената си крепост. Майка Гундринг беше клекнала на пода до Одем и преглеждаше кървящата ръка на знаменосеца му.

— Защитете краля! — изкрещя пронизително той, когато видя Ярви да влита в залата, и хората на Одем се скупчиха около краля си и го прикриха с щитове.

Онзи със стрелата в лицето я беше пречупил и сега от бузата му стърчеше парче окървавено дърво. Допреди миг се беше подпирал, олюлявайки се на меча си, но сега го държеше насочен към Ярви.

Нищо изскочи от тайната врата и застана от едната страна на Ярви, Рълф застана от другата, а останалите от наемниците се наредиха покрай тях с насочени напред оръжия.

Запристъпяха бавно покрай Черния трон, надолу по стъпалата на подиума, като не спираха да ругаят на половин дузина различни езици. Хората на Одем тръгнаха напред и скъсиха разстоянието помежду им. Десет крачки каменен под, после осем, шест. Напрежението от предстоящото насилие надвисна отгоре им като буреносен облак.

Тогава майка Гундринг примижа насреща на Ярви и очите й се ококориха:

— Спрете! — изкрещя тя и заудря с жезъла си по пода, огласяйки залата с кънтящ в купола тътен. — Спрете!

Мъжете спряха, облещили очи, озъбени един срещу друг, с потрепващи нервно по дръжките на оръжията пръсти, и Ярви се възползва от възможността, така щедро предоставена от възрастния пастор.

— Мъже на Гетланд! — провикна се той. — Знаете кой съм! Аз съм Ярви, син на Утрик! — Той посочи с кривия недорасъл показалец на сакатата си ръка към Одем. — Това подмолно създание се опита да ми открадне Черния трон, но боговете не търпят задълго узурпатор на него! — Ярви забоде палец в гърдите си. — Законният крал на Гетланд се завърна!

— Женска кукла на конци? — кресна Одем. — Полукрал? Крал на сакатите?

Преди Ярви да успее да изкрещи в отговор, той почувства на рамото си нечия силна длан, която го отмести настрана. Нищо пристъпи покрай него, разкопчавайки катарамата на шлема си.

— Не — отвърна той. — Законният крал.

Той свали шлема, захвърли го настрана и той издрънча на пода, търкулвайки се към стената.

Беше остригал чорлавите кичури и сега главата му беше покрита с посивяла къса коса. Беше обръснал гъстата брада. Разкрилото се под нея лице имаше остри черти, с чупени и зараствали накриво кости. Беше загрубяло от вятър и непосилен труд, покрито с белези от битки и побои. От крехкия просяк не беше останала следа и на неговото място стоеше воин от желязо и камък. Само дълбоко хлътналите му очи бяха същите.

В тях продължаваше да гори онзи налудничав пламък. Но по-горещ и ярък от всякога.

И изведнъж Ярви вече не беше сигурен кой е човекът, с когото беше пропътувал целия път дотук, до когото се беше бил, до когото беше спал. Не беше сигурен кого бе довел в крепостта на Гетланд до самия трон.

Примига озадачен, огледа се. Младите воини от Гетланд продължаваха да гледат свирепо насреща му. Но върху по-старите мъже лицето на Нищо беше подействало като заклинание.

Устите им зееха зяпнали, оръжията се бяха отпуснали в ръцете им, очите им бяха широко облещени, неколцина дори насълзени, треперещите им устни шептяха несвързано. Одем беше по-пребледнял, откакто видя Ярви през процепа в тавана на тунела. Лицето му бе на човек, станал свидетел на края на света.

— Що за магия е това? — прошепна Рълф, но Ярви не можа да му отговори.

Жезълът от елфически метал се изплъзна от пръстите на майка Гундринг и издрънча на пода.

— Удил — прошепна тя, когато ехото заглъхна.

— Да. — Нищо извърна налудничавата си усмивка към Одем. — Добра среща, братко.

И в този момент, чул името, Ярви забеляза приликата между двамата и усети да го побиват тръпки.

Чичо му Удил, чиито несравними умения с меча мъжете превъзнасяха край тренировъчния квадрат, чието тяло не бе изхвърлено мъртво от сърдитото море и чиято погребална могила стоеше празна на бруления от ветровете плаж.

Чичо му Удил бе човекът, стоял до него през всичките дълги месеци.

Чичо му Удил стоеше пред него в момента.

— Време за разплата — каза Нищо. Каза Удил. И пристъпи напред с меч в ръка.

— В Залата на боговете няма да се пролива кръв! — извика майка Гундринг.

Удил се усмихна:

— Боговете не обичат нищо повече от кръвта, пасторе мой. Има ли по-добро място, където да я пролеем?

— Убийте го! — кресна панически Одем, но никой не се впусна да изпълни заповедта му. Никой дори не помръдна от място. — Аз съм вашият крал!

Но властта се оказа крехко създание. Бавно, внимателно, но като един, воините му отстъпиха назад и застанаха в полукръг зад гърба му.

— Черният трон е самотно място, така е — каза Удил и хвърли поглед през рамо към празния черен стол на подиума.

Слепоочията на Одем потрепваха, докато той, стиснал зъби, огледа едно по едно мрачните лица около себе си — на воините, на наемниците, на майка Гундринг и на Ярви, най-накрая на Удил, така подобно на неговото, ако не бяха по него следите от двайсет години на ужас и нищета. Изсумтя и се изплю на пода в краката на брат си.

— Така да бъде.

Одем изтръгна щита си, обкантен с лъскава, инкрустирана със скъпоценни камъни стомана, от ръцете на щитоносеца си и го изблъска грубо настрана.

Рълф подаде своя на Нищо, но той поклати глава:

— Дървото си има предназначенията, но тук стоманата е отговорът. — Той вдигна пред себе си меча, същия най-обикновен меч, който беше носил през цялото време, с излъскано до блясък стоманено острие.

— Дълго те няма, братко. — Одем вдигна своя меч, онзи, изкован за бащата на Ярви, с позлатена дръжка, завършваща с топка от слонова кост, с гравирани по острието благославящи руни. — Да се прегърнем.

Бърз като скорпион, той се хвърли напред и Ярви подскочи и инстинктивно направи крачка назад, повтаряйки движенията на другия си чичо. Одем замахна право напред, после пак, изсъска от напрежение, докато сечеше. Първо високо горе, после ниско долу. Замахваше с такава сила, че ударите му можеха да разполовят човек. Но колкото и бързи да бяха движенията му, брат му беше по-бърз. Удил приличаше на понесен от вятъра дим, виеше се, въртеше се, ярката стомана сечеше въздуха покрай него, но така и не успяваше да го докосне.

— Помниш ли последната ни среща? — попита той, без да спира танца си. — В бурята, стояхме на носа на кораба на баща ни. Смеех се в лицето на вятъра с братята си зад гърба ми.

— Друго никога не те е интересувало, само собственият ти смях!

Одем атакува отново отляво, отдясно, карайки стоящите наоколо воини да отстъпят още крачка назад. Но Удил за пореден път се измъкна от атаките му, без дори да вдигне меча си.

— Затова ли двамата с Утрик ме хвърлихте в сърдитото море? Или за да ми открадне той престола? А после ти да го откраднеш от него?

— Черният трон е мой!

Острието на Одем описа светкавична дъга над главата му, но Удил го парира със своето. Той сграбчи ръба на щита на Одем и за момент двамата чичовци на Ярви застанаха един срещу друг, кръстосали стържещи остриета пред лицата си. Тогава Удил наведе рамо, блъсна нагоре щита и ръбът му се вряза в брадата на Одем. Натисна с другото рамо напред и изтласка брат си назад. Одем се запрепъва заднешком и се блъсна в мъжете зад гърба си. Те го изтикаха обратно напред и той се сниши зад щита си, готов за нова атака, но Удил дори не помръдна от средата на оформилия се около двама им кръг.

— Въпреки погребалната ми могила на брега аз не се удавих. Търговци на плът ме извадиха от водата и ме вкараха да се бия в кръга за залози. В продължение на дълги мрачни години за развлечението на тълпа кръвожадни животни аз убих деветдесет и девет мъже. — Удил допря показалец до ухото си, наклони глава и за момент отново беше Нищо. — Понякога още ги чувам да шепнат. Чуваш ли ги как шепнат, Одем?

— Ти си луд! — излая Одем през окървавените си устни.

Но усмивката на Удил само се разтегли още повече:

— Естествено. Обещаха ми, че стотната победа в кръга ще ми донесе свободата, но ме изиграха и ме продадоха отново. — Одем запристъпя в кръг около него, дебнеше като хищник, приклекнал зад щита си, с лъщящо от пот лице, запъхтян от тежката ризница. Удил просто стоеше насреща му, отпуснал небрежно меч покрай крака си, дори не дишаше тежко. — Превърнаха ме в боен роб, после в гребец на галера, а после… в нищо. Дванайсет кошмарни години прекарах на колене. Добро място за размисъл.

— Мисли за това тогава!

Одем изплю кръвта от устата си и се хвърли към него. Подлъга го с промушващ удар и в последния момент понечи да го посече с къс светкавичен замах настрани. Удил изби меча му и острието изстърга остро в каменния под, пръскайки искри и изпълвайки Залата на боговете с пронизително за ухото ехо.

Одем ахна изненадан от неочаквания, разтърсил ръката му удар в камъка и залитна. Удил пристъпи настрани и с ужасяваща прецизност го посече през рамото, само на косъм над инкрустирания с гранати метален обков на ръба на щита му.

Одем извика пронизително и изтърси натруфения щит от безчувствената си лява ръка, от пръстите на която вече капеше кръв. Вдигна облещени очи към Удил.

— Аз бях най-добрият от трима ни! Аз трябваше да съм крал! Утрик беше само гняв и насилие, ти — нищо освен суета!

— Самата истина. — Удил свъси вежди, докато избърсваше старателно острието в ръкава си. — И как само ме наказаха за нея боговете. Уроците, които ми дадоха, Одем. Но сега ме изпратиха тук да дам един и на теб. Те не слагат на престола най-добрия син, слагат първородния. — Той кимна към Ярви. — Племенникът ни беше прав за едно. Те не търпят дълго узурпатор на Черния трон. — Оголи бавно зъби и изсъска: — Той е мой.

Удил скочи напред и Одем се хвърли насреща му. Остриетата на мечовете им иззвънтяха едно в друго, веднъж, два пъти, толкова бързо, че Ярви вече не успяваше да следи движението им. Под третия замах Удил се шмугна ловко и докато минаваше покрай брат си, го посече през крака и го остави да реве от болка зад гърба си. Присвил очи, подгънал едно безчувствено коляно, Одем успя да се задържи на крака единствено благодарение на това, че се подпря на опряния в пода меч.

— Последната врата се отваря за теб — каза му Удил.

Запъхтян, Одем успя да запази равновесие. Ярви видя сребристата ризница на крака му да почервенява. Кръвта преля над ръба на ботуша му и потече по процепите между камъните на пода.

— Знам това. — Одем вдигна гордо глава и Ярви видя от едното му око да потича сълза. — Зееше отворена зад гърба ми през всичките тези години. — С нещо средно между ръмжене и стон той пусна меча си и той издрънча на пода. — Отвори се в онзи ден на кораба, в бурята.

Кръвта нахлу в главата на Ярви и ушите му забучаха, когато Удил вдигна меча си и острието му проблесна зловещо.

— Отговори ми само на един въпрос… — прошепна Одем, вторачил поглед в нищото пред себе си.

Удил се поколеба. Мечът му увисна. Той повдигна въпросително вежда.

— Говори, братко.

Ярви видя ръката на Одем да се приплъзва зад гърба му, пръстите му да обгръщат дръжката на висящия на колана му кинжал. Дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Същия, който му показа на върха на кулата в Амвенд.

„Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд.“

Ярви взе стъпалата на подиума на един скок.

Може и да не бе най-надареният ученик в тренировъчния квадрат, но знаеше как да наръга човек в гръб. Той сграбчи рамото на Одем, извитият меч на Шадикшарам се плъзна безшумно през ризницата и върхът на острието изскочи откъм гърдите му.

— Какъвто и да е въпросът ти — прошепна в ухото на чичо си, — стоманата е моят отговор!

Отстъпи назад и измъкна с рязко движение острието.

Одем изпъшка. Направи олюляваща се крачка напред и падна на колене. Извърна бавно глава, погледна през рамо и за момент облещените му от изненада очи срещнаха очите на Ярви. После падна на една страна и остана да лежи неподвижно върху святия камък под подиума, под взора на боговете и на стоящите в кръг мъже. Ярви и Удил се спогледаха над мъртвото му тяло.

— Изглежда, сега остава неразрешеният въпрос между нас двамата, племеннико — каза единственият жив чичо на Ярви и повдигна въпросително вежда. — Ще бъде ли стоманата отговорът ни?

Погледът на Ярви се стрелна нагоре към празния трон върху подиума.

Твърд и неудобен, но дали бе по-твърд и неудобен от пейката на „Южен вятър“? Студен, но по-студен ли бе от снеговете и леда на Далечния север? Вече не се страхуваше от него. Но искаше ли го наистина? Помнеше как седеше на него баща му, висок, мрачен, а грубата му десница винаги в близост до дръжката на меча. Бележит син на майка Война, точно както подобава на краля на Гетланд. Точно какъвто бе Удил.

Статуите на върховните богове го гледаха отгоре, сякаш очакващи решението му, той пое дълбоко дъх и обходи с поглед едно по едно каменните им лица. Майка Гундринг винаги казваше, че е докоснал баща Мир, и той знаеше, че тя е права.

Никога не беше искал Черния трон. Защо да се бие за него? Защо да умре за него? За да има Гетланд полукрал?

Той разтвори юмрук и остави меча на Шадикшарам да изтрака върху окървавения камък на пода.

— Аз получих отмъщението си — каза Ярви. — Черният трон е твой. — Той коленичи бавно пред Удил и сведе почтително глава. — Кралю мой.