Джо Абъркромби
Полукрал (35)

Сделката на майка Война

Гълъбарникът си беше все така на върха на една от най-високите кули на крепостта, все така покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множеството му прозорчета духаше леден вятър. По-студен от всякога.

— Проклятие, умирам от студ — промърмори Ярви.

— Искаш да кажеш, че никога не ти е било по-студено? — Сюмаел продължи да гледа през далекогледа си, стиснала устни.

— Знаеш, че не е така.

И двамата помнеха убийствения преход през необятния лед. Но тогава помежду им имаше искрица, която успяваше да ги стопли. Е, той беше успял да я угаси скоропостижно.

— Съжалявам — каза й, но думите излязоха от устата му с гневно ръмжене. Тя не отговори и той не се сдържа да не продължи нататък. — За онова, което ти каза майка ми… за това, че накарах Джоуд да остане… че не…

Тя стисна зъби и слепоочията й заиграха:

— Не мисля, че един крал трябва да се извинява.

Ярви замижа.

— Аз съм същият човек, който спеше до теб на палубата на „Южен вятър“. Същият, който вървя с теб през снега. Същият…

— Нима? — Тя най-после извърна поглед към него, но в очите й Ярви не видя топлота. — Там, над онзи хълм. — Сюмаел му подаде далекогледа. — Дим.

— Дим — изграчи един от гълъбите. — Дим.

Изгледа го подозрително. От клетките покрай стените гълъбите вторачиха в нея немигащи очи. Всички до един, с изключение на бронзовия орел, огромен и величествен, който ще да бе долетял с поредното предложение — или заповед — от баба Вексен за женитба до майката на Ярви. Птицата разроши с клюн пера и не ги удостои с поглед.

— Дим, дим, дим…

— Можеш ли да ги накараш да спрат? — попита Сюмаел.

— Просто повтарят части от посланията, които са научени да разнасят — отвърна Ярви. — Не се тревожи. Не разбират какво казват.

Но когато дузините очички се извърнаха едновременно да го погледнат, той се замисли дали всъщност не разбираха повече от него. Обърна се отново към прозореца, притисна далекогледа към окото си и огледа внимателно виещия се в небето стълб дим.

— Там има ферма.

Собственикът й беше сред кършещите ръце оплаквачи, дошли да изпратят баща му към погребалната могила. Ярви се опита да не мисли дали е бил във фермата си, когато Гром-гил-Горм я е навестил. А също, ако не той, кой е посрещнал ванстерландците и как е свършила за тях тази среща…

„Добрият пастор избира всеобщото благо — казваше майка Гундринг — и намира по-малкото зло.“ Един мъдър крал би направил същото, нали така?

Той отмести рязко далекогледа от горящата ферма и обходи неравния хоризонт. Забеляза проблясване на метал.

Воини. Идваха по северния път, изсипваха се през гънката между два хълма. Оттук изглеждаха така, сякаш се точеха бавно като зимата, и Ярви се улови, че е прехапал от нетърпение устни.

— Кралят на Гетланд — промърмори той. — Няма търпение да види армията на Ванстерланд в Торлби.

— Боговете забъркват странни гозби напоследък — каза Сюмаел.

Ярви вдигна очи към купола на тавана, към избелелите цветове на стенописа с изрисуваните като птици богове. Той-който-носи-посланието. Тя-която-развява-клоните. Тя-която-изрече-първата-дума и Тя-която-ще-изрече-последната. В средата, с червени криле и кървава усмивка беше майка Война.

— Рядко отправям молитви към теб, знам това — прошепна Ярви. — Баща Мир винаги ми е подхождал повече. Но днес те моля за победа. Върни ми Черния трон. Подложи ме на проверката си и видя, че съм готов. Не съм глупакът, който някога бях, нито страхливецът, нито детето. Аз съм законният крал на Гетланд.

Един от гълъбите избра точно този момент да изцвърка нова курешка и тя плесна на пода до Ярви. Отговорът на майка Война може би?

Той изскърца със зъби.

— Ако решиш да не ме направиш отново крал… ако днес избереш да ме отпратиш към Последната врата… поне ми позволи да изпълня клетвата си. — Стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. — Дай ми смъртта на Одем. Дай ми мъст. Дай ми само толкова и пак ще съм доволен.

Не беше молитва за щедрост и милосърдие, на които учеха пасторите. В нея нямаше протегната, даваща или творяща ръка. Но даване и сътворение не означаваха нищо за майка Война. Тя взима, тя руши, прави вдовици. Интересува я само кръвта.

— Кралят трябва да умре — изсъска Ярви.

— Кралят трябва да умре! — изкрещя орелът, изправи се гордо, разпери криле и те изпълниха клетката, сякаш затъмниха целия гълъбарник. — Кралят трябва да умре!

 

 

— Време е — каза Ярви.

— Добре.

Гласът на Нищо прозвуча металически през тесния отвесен процеп на шлема, който скриваше почти изцяло лицето му.

— Добре — отвърнаха в един глас двамата инглингци.

Единият въртеше огромната си секира с такава лекота, все едно тежеше колкото перце.

— Добре — промърмори Джоуд, но не изглеждаше никак въодушевен.

Очевидно не се чувстваше удобно накичен с взетото назаем бойно снаряжение, още по-неудобно може би от гледката на бойните си другари, приклекнали в тъмнината на тайния проход.

В интерес на истината, те не вдъхваха много доверие и на Ярви. Противна дружина представляваха приобщените към каузата му благодарение на златото на майка му. Всяка от земите около Разбито море — че и една-две по-далечни — беше дала своя принос под формата на най-отвратителните си синове. Сред тях имаше разбойници, главорези, пирати, дори затворници, част от които бяха татуирали на челата си престъпленията, за които бяха осъдени. Лицето на един с вечно сълзящо око беше цялото синьо от татуировки. Мъже без крал и чест. Мъже без съвест и кауза. Да не споменаваме трите свирепи жени шенд — препасани с остриета от глава до пети и с мускули, по-големи от тези на зидар, — които се забавляваха неимоверно, като оголваха изпилени до шипове зъби на всеки, осмелил се да ги погледне.

— Далеч не първият ми избор на хора, на които да доверя живота си — промърмори Рълф, докато старателно избягваше да ги погледне.

— А какво ще кажеш за каузата ни — промърмори на свой ред Джоуд, — щом всички свестни хора са на другата страна?

— Много начинания искат свестни хора. — Нищо размърда напред-назад шлема, за да го намести на главата си. — Убийството на крал не е сред тях.

— Това не е убийство — изръмжа Ярви. — И Одем не е истински крал.

— Шшш.

Сюмаел извъртя очи към тавана. Отгоре долитаха приглушени шумове. Викове, може би дрънчене на оръжия. Тихият, но непогрешим звук на паника.

— Разбрали са, че приятелите ни са пристигнали.

Ярви преглътна, за да потисне прилива на безпокойство:

— По местата.

Бяха преговорили плана си многократно. Рълф поведе една дузина умели стрелци. Всеки от двамата инглингци поведе по една дузина по проходите към тайни врати, водещи към двора на крепостта. Останалата дузина запълзя нагоре по витото стълбище след Ярви и Нищо. Към стаята над единствения изход от крепостта. Към Пищящата порта.

— Да бъдем разумни — прошепна Ярви, когато спря пред тайната врата. Гърлото му беше така свито, че едва успяваше да говори. — Хората вътре не са наши врагове…

— Днес са — прекъсна го Нищо. — Пък и майка Война мрази проявите на разум.

Той изкърти с ритник вратата и влетя вътре приведен под ниския горен праг.

— Проклятие! — изсъска Ярви и се втурна след него.

В стаята беше сумрачно — единствената светлина идваше от тесните прозорци — и беше огласена от тропота на крака в тунела на портата под нея. На масата седяха двама мъже. Единият се обърна през рамо и усмивката му посърна, когато видя Нищо с изваден в ръката меч.

— Кой си…

Стоманата проблесна, преминавайки през един от сноповете светлина от прозорците, и в следващия момент главата на мъжа се отдели от тялото му и се изтърколи в ъгъла на стаята. Направо смехотворна сцена според Ярви, шега, изиграна от пътуващи артисти по време на пролетния панаир, само дето този път не се разнесе детски смях. Нищо пристъпи покрай свличащото се тяло на мъжа, хвана другия под ръка, докато той се надигаше от масата, и го прониза в гърдите. Онзи изпъшка задавено и заопипва с ръка по масата, където лежеше секирата му.

Нищо помести внимателно масата с крак, за да не може да я достигне ръката на мъжа, изтегли меча си от гърдите му и положи бавно потреперващото му тяло на пода, с гръб към стената, където да изчака Смърт да отвори докрай пред него Последната врата.

— Стаята е наша — обяви Нищо, надникна навън през сводестия вход на отсрещната стена, затвори вратата и дръпна резето.

Ярви коленичи до умиращия мъж. Познаваше го. Някога го бе познавал по-точно. Улвдем, така се казваше. Не точно приятел, но далеч не от най-лошите. Веднъж се засмя на една от шегите на Ярви и той се зарадва.

— Трябваше ли да ги убиваш?

— Не. — Нищо избърса внимателно острието на меча си от кръвта. — Можехме също така да оставим Одем да си седи на трона.

Наемниците влязоха в стаята и заоглеждаха, свъсили вежди, основната й забележителност и тяхна цел — Пищящата порта. Долният й край чезнеше в пода, а горният — в тавана. Представляваше огромна като стена лъскава бронзова плоча, върху която бяха гравирани стотици лица, всичките изкривени в пищящи озъбени физиономии, виещи от болка или гняв лица. Преливаха се едно в друго като в огледалната повърхност на вода.

— Мисля, че сега се досещам защо я наричат Пищящата порта — каза Сюмаел, застанала пред нея с ръце на хълбоците.

— Грозновато нещо да опреш на него всичките си надежди — каза Джоуд.

Ярви докосна метала с върховете на пръстите си — хладен и твърд.

— Грозновато нещо да се стовари на главата ти, спор няма. — До плочата, върху метален стълб, на който бяха гравирани имената на петнайсет богове, имаше плетеница от зацепени едно в друго зъбни колела, ролки с гравирани по тях надписи и навити вериги. Дори с познанията си от обучението за пастор Ярви нямаше и най-малка представа как точно действаше всичко това. В средата му обаче имаше сребърен щифт. — Това е механизмът.

Джоуд протегна ръка:

— Просто дръпваш този щифт, така ли?

— В точния момент! — Ярви плесна ръката му. — В последния момент. Колкото повече от воините на Одем са навън, за да посрещнат Гром-гил-Горм, толкова по-добре за нас.

— Чичо ти говори — каза Нищо, застанал пред един от тесните прозорци.

Ярви открехна капака на съседния и надзърна навън. Видя познатия, покрит със зелена трева двор пред извисяващите снага сиви стени, с разпрострелия клони в единия му ъгъл кедър. Мъжете се бяха събрали отпред, едни готови за битка, други все още препасващи оръжия и потягащи припряно снаряжението си. Ярви облещи очи, когато осъзна колко много бяха. Триста на пръв поглед, но знаеше, че извън стените имаше още много. Над тях, на мраморните стъпала на Залата на боговете, в сребриста ризница и кожено наметало, с кралска корона на главата стоеше чичо му Одем.

— Кой застава днес пред стените на Торлби? — изрева той на събралите се воини. — Гром-гил-Горм, Трошача на мечове!

Мъжете започнаха да трамбоват гневно с крака и над двора се понесе вълна от ругатни.

— Онзи, който уби Утрик, вашия крал и мой брат!

Това предизвика гневен вой от мъжете и Ярви едва се сдържа на свой ред да не изкрещи при тази безочлива лъжа.

— Но в арогантността си той е довел малко хора! — продължи Одем. — Правото е на наша страна, теренът е на наша страна, превъзхождаме ги и по брой, и по сила! Ще позволим ли на тези отрепки да стоят пред стените ни, да сквернят с присъствието си погребалните могили на братята ми Утрик и Удил, на дядо ми Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд?

Воините удариха оръжия в щитовете, юмруци — в броните, и изреваха, че няма да го допуснат.

Одем протегна ръка настрани, оръженосецът му коленичи, поднесе му ножницата с меча и той го извади и го вдигна високо над главата си. Слънцето улови с лъчите си лъскавата стомана и за момент блясъкът й беше толкова ярък, че Ярви трябваше да отмести очи.

— Тогава нека окажем чест на майка Война и да й дадем червен ден! Да излезем пред стените ни и преди залез-слънце да украсим портите на града с главите на Гром-гил-Горм и ванстерландските му кучета!

— Ще видим чии глави ще стърчат над портите довечера — каза Ярви, но думите му бяха удавени в надигналия се рев от гърлата на воините на Гетланд. Мъжете, които трябваше да скандират за него вместо за чичо му.

— Тръгват на бой — каза Нищо, докато мъжете в двора се отправиха към портата в колона, в готови за стената от щитове редици, всеки на мястото си, всеки готов да умре за човека до себе си. — Правилно отгатна мислите на чичо си.

— Дори не се наложи да гадая — отвърна Ярви.

— Майка ти беше права. — Очите на Нищо проблеснаха в тъмния процеп на шлема му. — Станал си много хитър и прозорлив.

Младите воини бяха най-отпред — неколцина по-млади и от Ярви, — възрастните и калени в битките вървяха след тях. Навлязоха в тунела под Пищящата порта и тропотът на ботушите и подрънкването на оръжията и снаряжението им огласиха стаята с механизма над главите им. Сенките им заиграха по изпитите лица на главорезите на Ярви, надзъртащи през процепа в пода към преминаващите под тях по-доблестни мъже. С всеки минал през портата радостта му растеше, защото знаеше, че така растяха и шансовете им за успех. С всеки минал през портата растеше и страхът му, защото знаеше, че времето наближава.

Времето за отмъщението му. Моментът на смъртта му.

— Кралят тръгва — каза от сянката до един от прозорците Сюмаел.

Одем вървеше между ветераните, останали последни в двора. Оръженосецът, щитоносецът и знаменосецът му го следваха по петите, докато тупаше окуражително гърбовете на хората си, крачейки към портата.

— Рано е — промърмори Нищо.

— Виждам това! — изсъска Ярви.

С тропот на крака, мъжете се точеха през портата, но прекалено много от тях все още бяха в двора.

Беше ли устоял на всичко това, изстрадал и пожертвал толкова много, за да се измъкне Одем така лесно от капана му? Зачопли нервно недораслия показалец на сакатата си ръка, плувна в пот от глава до пети.

— Да издърпам ли щифта? — викна Джоуд.

— Не! — изписка Ярви и на мига съжали, когато се притесни, че ще го чуят отдолу. — Не още!

Одем продължаваше да крачи през двора и всеки момент щеше да се скрие от погледите им и да влезе в тунела под портата. Ярви вдигна ръка към Джоуд, готов да я стовари рязко надолу, а с нея — цялата ужасяваща тежест на Пищящата порта.

Дори ако това щеше да означава гибелта на всички им.

— Кралю мой! — Майката на Ярви стоеше на стъпалата на Залата на боговете с Хюрик от едната си страна и прегърбената, подпряна на жезъла си майка Гундринг — от другата. — Братко мой!

Чичо Одем спря, смръщи чело и се обърна през рамо.

— Одем, да поговорим, моля!

Ярви не смееше да си поеме дъх от страх, че така може да развали всичко. Времето сякаш спря. Одем погледна към портата, после към майката на Ярви, изруга под нос и тръгна обратно, следван по петите от най-приближените си.

— Чакай! — изсъска Ярви и облещилият очи Джоуд отдръпна бавно пръсти от сребърния щифт.

Ярви доближи колкото можа глава до тесния прозорец, хладният ветрец погали плувналото му в пот лице, но колкото и да напрягаше слух, не можа да чуе какво ставаше на стъпалата на Залата на боговете. Майка му коленичи пред Одем, притисна длани към гърдите си и смирено склони глава. Вероятно се разкайваше горчиво за твърдоглавието и неблагодарността си към Одем и върховния крал. Или пък се кълнеше в покорство и молеше за прошка. Тя взе ръката на Одем в шепите си, целуна я и Ярви усети как целият настръхва.

Чичо му погледна към майка Гундринг и кимна едва. Пасторът отвърна на погледа му и повдигна рамене. Тогава Одем докосна леко с пръст бузата на Лейтлин и се отправи отново към портата, а хората от свитата му хукнаха да го догонят.

Последните воини бързаха след другарите си през тунела и в двора бяха останали не повече от три дузини накуп. Майката на Ярви сплете пръсти на гърдите си и вдигна очи към прозорчетата на стаята над портата, а на Ярви му се стори, че гледаше право в него.

— Благодаря ти, майко — прошепна той.

Вдигна отново кривата си лява ръка. Зачака Одем да доближи портата. Но този път, вместо да разбиват плановете му на пух и прах, видя боговете да му изпращат златна възможност.

— Чакай — прошепна той и усети горещия си дъх да гъделичка устните му.

— Чакай. — Денят дойде. Часът настъпи.

— Чакай. — Време е.

— Сега.

Той замахна със сакатата си ръка и колкото и немощна да бе тя, благодарение на изобретателността на шестимата пастори от древността се стовари тежка като планина. Джоуд издърпа рязко сребърния щифт, зъбните колела забръмчаха, една от веригите се изопна и изведнъж причината за името на портата стана ясна на всички. С писък, сякаш излязъл от гърлата на всички мъртви в ада, и порив на вятър, толкова силен, че отвя шлема от главата на Ярви и го залепи с гръб към стената, Пищящата порта полетя надолу.

Долният й ръб се стовари в тунела с оглушителен трясък и със сила, която разтърси цялата крепост, чак до древните елфически проходи в дълбините на хълма. Тя запечати тунела към крепостта с такава тежест, която самият баща Земя би отместил с мъка.

Подът на стаята се разтресе и разлюля и за момент Ярви си помисли, че цялата стена над тунела се срутваше от страховития удар на портата.

Пристъпи, залитайки, към процепа в пода и разтърси глава, за да се освободи от замайването и пищенето в ушите си. Тунелът отдолу беше пълен с хората от свитата на Одем. Едни се препъваха заднешком, стиснали с ръце главите си. Други посягаха с несигурни ръце към оръжията си. Трети, скупчени пред бронзовата плоча, крещяха без глас, въртяха се объркани, тупкаха с длани по пищящите лица. Сред тях самият фалшив крал беше вдигнал глава и гледаше към тавана. Очите му срещнаха очите на Ярви и лицето му пребледня така, сякаш беше видял демон, изпълзял обратно през Последната врата.

Ярви се усмихна.

Тогава усети някой да го сграбчва за рамото.

Нищо го дръпна назад и закрещя в лицето му. Ярви виждаше устните му да мърдат в тесния процеп на шлема, но чу просто глъхнещо клокочене.

Подът на стаята се успокои и той хукна след Нищо към вратата, оттам надолу по тясното вито стълбище, където се блъска, залитайки, в стените, бутан от напиращите зад него. Нищо отвори рязко някаква врата, в мрака нахлу светлина и в следващия момент Ярви излетя навън.