Джо Абъркромби
Полукрал (34)

Битката на моя приятел

Ярви дърпаше с всички сили греблото, знаеше, че бичът е надвиснал над гърба му. Опъва, ръмжа през стиснати зъби, дърпаше дори с недораслия показалец на безполезната си ръка, но как би могъл да го помръдне сам?

Майка Море нахлу с рев в трюма на „Южен вятър“ и Ярви се спусна отчаяно към стълбата. Видя мъжете да опъват веригите в борба за последна глътка въздух, но водата заля лицата им.

— Хитрите момченца се давят точно като глупавите — каза Триг и от гладко разцепения му череп бликна кръв.

Ярви направи поредната залитаща крачка в снега, подхлъзна се и стъпи, олюлявайки се, върху нагорещения, гладък като стъкло камък. Колкото и бързо да тичаше, кучетата чаткаха със зъби току зад гърба му.

Оголените зъби на Гром-гил-Горм са почервенели, лицето му е омазано с кръв, а на шията му виси огърлица от пръстите на Ярви.

— Аз идвам — изпя той със звънлив като камбана глас. — И водя със себе си майка Война!

— Готов ли си да коленичиш? — попита майка Скаер.

Ръцете й са покрити с лъскавите елфически гривни, а враните на раменете й се смеят.

— Та той вече е на колене — каза Одем, облегнат на лакти на Черния трон.

— Винаги е бил — каза с усмивка на уста Изриун и продължи да се усмихва.

— Всеки служи някому — каза баба Вексен и очите й грейнаха алчно.

— Стига! — изсъска Ярви. — Стига вече!

Отвори рязко тайната врата и полетя навън с насочен напред меч. Очите на Анкран се облещиха, когато закривеното острие потъна в гърдите му.

— Стоманата е отговорът — изграчи той.

Шадикшарам изпъшка, замахна назад с лакът и Ярви започна да удря с юмрук, усещаше стоманата да жвака в плътта й, но тя само се усмихна през рамо:

— Той идва — прошепна му. — Той идва.

 

 

Ярви се събуди плувнал в пот, оплетен в завивката, млатещ с юмрук постелята.

Нечие дяволско лице изплува над него — лице от огън, тъмнина и вонящо на дим. Сви се боязливо назад, после се отпусна с въздишка на облекчение, осъзнавайки, че това е Рълф с факла в ръка.

— Гром-гил-Горм идва — каза той.

Ярви се освободи от завивката. Иззад капаците на прозореца звуците долитаха изкривени. Трясък. Викове. Бой на камбани.

— Прекосил е границата с повече от хиляда мъже. Или сто хиляди, в зависимост от това на кой слух решиш да повярваш.

Ярви замига на парцали в опит да прокуди съня:

— Вече?

— Придвижва се по-бързо от горски пожар и всява повече паника. Вестоносците едва са го изпреварили дотук. На три дни път от града е. Торлби е в пълен хаос.

На долния етаж бледата зора надничаше през капаците на прозорците и осветяваше още по-бледи лица. Беглата миризма на дим погъделичка носа на Ярви. Дим и страх. Чу приглушените викове на проповедника на площада, който призоваваше с треперещ глас хората да коленичат пред Единствен бог и да бъдат спасени.

Да коленичат пред върховния крал и да станат негови роби.

— Враните ти летят бързо, сестро Ауд — каза Ярви.

— Казах ти, че е така, кралю мой.

Ярви потрепери, като я чу да го казва. Все още му звучеше като шега. И щеше да е шега, докато Одем не паднеше мъртъв. Огледа лицата на другарите си по гребло. Сюмаел и Джоуд — всеки със собствения си страх. Жадната налудничава усмивка на Нищо и излъсканият му меч бяха извадени на показ.

— Това е моята битка — каза Ярви. — Ако решите да си вървите, няма да ви виня.

— Аз и стоманата в ръката ми принадлежим на твоята кауза. — Нищо избърса с върха на палеца си някакво петънце от острието. — Единствената врата, която ще ме спре, е Последната.

Ярви кимна и потупа със здравата си ръка рамото му:

— Няма да се преструвам, че разбирам предаността ти, но съм благодарен да я получа.

Останалите не бързаха да се присъединят към каузата му.

— Ще излъжа, ако кажа, че шансовете ни за успех не ме притесняват — каза Рълф.

— Притесняваха те и на границата — каза му Нищо, — но денят свърши с изгаряне на труповете на враговете ни.

— И на приятеля ни. А също с пленяването ни от тълпа гневни ванстерландци. В този ти план също има гневни ванстерландци и ако той се провали, съмнявам се, че ще се отървем живи и здрави, независимо колко пъргав език има младият крал.

Ярви постави усуканата длан на лявата си ръка върху дръжката на меча на Шадикшарам:

— В такъв случай стоманата ни трябва да говори вместо нас.

— Лесно е да се каже, преди да бъдат извадени мечовете. — Сюмаел погледна смръщено към Джоуд. — Мисля, че е по-добре да сме на път на юг, преди те да заговорят.

Джоуд погледна към Ярви, после пак към Сюмаел и едрите му рамене увиснаха.

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“

— Имаш благословията ми да си вървиш — каза му Ярви, — но ако можех да избирам, бих избрал да си до мен. Заедно оцеляхме на „Южен вятър“. Заедно избягахме от него. Заедно понесохме трудностите в снеговете и каквото дойде след тях. Ще успеем и сега. Заедно. Само още едно загребване, рамо до рамо.

Сюмаел примига невярващо към Джоуд, после се надвеси към него:

— Ти не си воин, не си крал. Ти си хлебар.

Джоуд изгледа Ярви с крайчеца на окото си и въздъхна дълбоко:

— И гребец.

— Не по избор.

— Няма много важни неща в този живот, дето да са по избор. Що за гребец изоставя другарите си по гребло?

— Това не е наша битка — изсъска нетърпеливо Сюмаел.

— Битката на моя приятел е моя битка — сви рамене Джоуд.

— Ами най-сладката вода на света?

— По-късно ще е все така сладка. Може би дори още по-сладка. — Джоуд се усмихна вяло на Ярви. — Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.

— Накрая май всички ще се жалваме. — Сюмаел пристъпи към Ярви. Тъмните й очи бяха приковани в неговите. Тя посегна към него и той усети дъхът му да секва. — Йорв, моля те…

— Името ми е Ярви.

И въпреки че го заболя, когато го направи, той я погледна в очите с най-непреклонния поглед, на който бе способен, точно както би направила майка му. Искаше му се да хване ръката й. Да я държи в своята както в снега. Да се остави да бъде поведен от нея към Първия сред градовете, където да е отново Йорв. Проклет да е Черният трон!

Искаше да хване ръката й, но не можеше да си позволи подобна слабост. За нищо на света. Беше дал клетва и имаше нужда от другарите си по гребло. Нуждаеше се от Джоуд. Нуждаеше се и от нея.

— Ами ти, Рълф? — попита.

Рълф размърда челюст, изви език и се изплю през прозореца.

— Когато хлебарите тръгват на битка, какво остава за воините? — Широкото му лице се разтегна в усмивка. — Лъкът ми е твой.

Сюмаел отпусна ръка и се вторачи в пода. Сцепената й устна се изви в горчива гримаса:

— Майка Война печели, значи. Какво мога да направя аз?

— Нищо — отвърна Нищо.