Джо Абъркромби
Полукрал (33)

Тъмнина

— Това е огромен риск — прошепна Рълф и гласът му бързо заглъхна в тъмнината.

— Целият живот е риск — отвърна Нищо. — Всичко от раждането нататък.

— Въпреки това човек може да избира дали да хукне гол с крясък на уста към Последната врата, или да запристъпя предпазливо в обратната посока.

— Без значение Смърт ще ни преведе оттам до един — каза Нищо. — И аз предпочитам, когато дойде времето ми, да я погледна в очите.

— А аз мога ли да предпочета в това време да съм другаде?

— Стига вече, вие двамата! — изсъска им Ярви. — Джавкате се като две стари кучета за последния кокал!

— Е, не може всички да се държим като крале — отвърна Рълф, без да крие иронията.

Може би, когато си гледал някой всеки ден да клечи до теб над кофата, не е лесно да си представиш, че същият седи между богове и хора.

Болтовете изскърцаха от трупаната с години ръжда и сред посипалия се отгоре облак прахоляк решетката се отвори. Един от инглингците на майка му стоеше приведен под арката и ги гледаше смръщено отгоре.

— Видя ли те някой? — попита Ярви.

Робът поклати глава, обърна се и тръгна нагоре по тясното стълбище, все така навел глава под ниския таван. Ярви се замисли дали можеше да му има доверие. Майка му смяташе така. От друга страна, тя се доверяваше и на Хюрик. Ярви вече беше надраснал детинската заблуда, че родителите знаят всичко.

Всъщност през последните няколко месеца беше надраснал всякакви заблуди.

Стълбището ги отведе до огромна пещера. Ръбестият скален таван беше целият назъбен с остри варовикови шипове, от върховете на които проблясваха на светлината на факлите водни капчици.

— Под крепостта ли сме? — попита Рълф, извърнал нагоре тревожен поглед, очевидно притеснен от мисълта за огромното количество скала над главата му.

— Целият хълм е прорязан от проходи — отвърна Ярви. — С древни, строени от елфите тунели и нови, прокопани от хората изби. Има скрити врати, тайни процепи за наблюдение. Някои от кралете, както и всички от пасторите, понякога трябва да се придвижват незабелязани. Но никой не познава тези проходи като мен. Прекарал съм половината си детство в тъмнината им. Тук се криех от баща ми и брат ми. По тях пълзях от едно усамотено място до друго. Виждах, без да ме виждат, и си представях, че съм част от видяното. Преструвах се, че имам живот, в който не съм отритнат от всички.

— Тъжна история — промърмори Нищо.

— Направо жалка. — Ярви си припомни срамните моменти от детството си. Как хлипаше в тъмнината и се надяваше, че някой ще дойде и ще го намери, същевременно знаейки, че никой не го е грижа толкова, че да тръгне да го търси. Поклати глава отвратен от някогашната си слабост. — Но все още може да свърши с щастлив край.

— Възможно е. — Нищо плъзна ръка по стената отстрани. Елфическият камък беше на хиляди години, но беше съвършено гладък, сякаш бе реден вчера. — Оттук хората на майка ти могат да влязат в крепостта незабелязано.

— Докато воините на Одем излизат навън, за да се изправят срещу Гром-гил-Горм.

Инглингът ги спря с вдигане на ръка.

Проходът свършваше в средата на овална отвесна шахта. Високо горе свършваше със светъл кръгъл отвор, дълбоко долу блещукаше повърхността на вода. Покрай стената нагоре се виеха стъпала, толкова тесни, че Ярви трябваше да върви настрани, опрял гръб в гладкия елфически камък, с върхове на ботушите, стърчащи над ръбовете им, и бликаща от челото пот. На половината път до върха нещо изсвистя отгоре и той примижа стреснато при вида на прелитащия покрай главата му предмет. И ако Рълф не го беше хванал за ръката, сигурно щеше да го последва надолу.

— Няма да е справедливо едно дървено ведро да сложи преждевременен край на царуването ти.

Въпросното ведро изпляска във водата дълбоко долу и Ярви въздъхна с облекчение. Последното, което му трябваше сега, бе поредно падане в студена вода.

Наоколо, усилени от затвореното пространство, прокънтяха женски гласове:

— … тя продължава да отказва.

— А ти ще искаш ли да се ожениш за онази дърта останка от човек, след като си била жена на мъж като Утрик?

— Тя какво иска, не е от значение. Ако кралят седи между богове и хора, то върховният крал седи между богове и крале. Никой не може да му отказва вечно…

Продължиха нагоре. Още мрак, още шумове от стъпки, още болезнени спомени. Гладките елфически стени се смениха с груби, иззидани от човешка ръка, чийто камък изгледаше древен, но всъщност беше с хиляди години по-млад от този на тунелите отдолу. Дневната светлина заблещука през решетки на тавана.

— Колко мъже успя да купи кралицата? — попита Рълф.

— Трийсет и трима — отвърна инглингът през рамо. — Досега.

— Свестни мъже?

— Мъже. — Инглингът сви рамене. — Ще убият или ще умрат, всеки с късмета си.

— А за колко такива Одем може да каже същото? — попита Нищо.

— Много — каза инглингът.

— Това са сигурно едва четвърт от тях.

Ярви се надигна на пръсти да погледне през една от решетките и замижа срещу ярката светлина.

Днес тренировъчният квадрат беше очертан в двора на крепостта, а за един ъгъл му служеше вековният кедър. Воините упражняваха защита с щитове. Едни сформираха стена, други — клин, с който се врязваха в нея. Слънцето бляскаше в стоманата на оръжията, те дрънчаха в дървото на щитовете, краката на мъжете съскаха по каменната настилка. Заповедите на мастър Хъннан кънтяха в студения въздух. Крещеше на мъжете да скопчат щитове, да не отлепят рамо от това на човека до тях в стената, да се снишат зад тях и да натискат напред — точно както някога крещеше в ушите на Ярви почти без ефект.

— Това са много мъже — отбеляза Нищо с типичната си склонност да омаловажава фактите.

— Добре обучени, калени в битките и на своя земя — добави Рълф.

— Моя земя — изръмжа през скърцащи зъби Ярви. Поведе ги отново напред стъпка по стъпка, камък по камък, позната гледка след позната гледка. — Виждаш ли това?

Той придърпа Рълф към себе си, притиснати към поредната тясна решетка, откъдето се виждаше самата крепост. Дебелите, обковани с железни шипове порти бяха отворени и от двете им страни стояха на пост стражи. В тъмнината на сводестия таван на тунела зад тях се виждаше ясно блясъкът на лъскав червеникав метал.

— Пищящата порта — каза му той.

— Откъде това име? — попита Рълф. — Да не е заради писъците на ужас, които ще нададем, когато планът ни се обърка?

— Забрави за името. Бронзовата плоча се спуска отгоре и запечатва крепостта. Шестима пастори са правили механизма й. Всичко се държи на един-единствен сребърен щифт. Винаги е охраняван, но до стаята, в която е механизмът, води таен проход. Когато настъпи моментът, аз и Нищо ще поведем една дузина мъже и ще я превземем. През това време ти ще си със стрелците на покрива, откъдето ще направите на игленици стражите на чичо ми.

— Безсъмнено ще станат прекрасни игленици от тях.

— И когато назрее моментът, издърпваме щифта, бронзовата плоча пада и затваря Одем в капана.

Ярви си представи ужаса на лицето на Одем, когато види плочата да пада, и не за пръв път му се прииска нещата да са така лесни на дела, както и на думи.

— Одем е в капан, да… — Очите на Нищо проблеснаха в мрака. — Но и ние сме в него.

Победоносни викове откъм двора оповестиха края на последното упражнение в квадрата. Едната половина победители, другата с наведени глави.

Ярви кимна към роба на майка му:

— Той ще ви покаже проходите. Запомнете ги.

— Ти къде отиваш? — попита Рълф, после добави уклончиво: — Кралю мой.

— Трябва да свърша нещо.

 

 

Сдържайки дъха си — страхуваше се, че и най-малкият шум ще го издаде, — Ярви пълзеше в спарения мрак към тайната вратичка между краката на статуята на баща Мир. Притисна лице в процепа и надзърна в Залата на боговете.

Беше преди пладне и кралят на Гетланд беше на отреденото си място — Черния трон. Одем седеше с гръб към Ярви и той не виждаше лицето му, само очертанията на раменете и лъскавата корона на главата му. Майка Гундринг седеше на столчето си, от дясната страна на трона и ръката й трепереше от усилието да държи изправен пасторският жезъл от елфически метал.

Под подиума — море от бледо осветени лица — стояха знатните жители на Гетланд. Или по-скоро според Ярви мижавите и посредствените. Златните катарами на наметалата и ключовете на шиите блестяха, лицата, застинали в сервилни усмивки. Същите мъже и жени, които хлипаха жално при вдигането на погребалната могила на баща му и питаха ще имат ли отново крал като него. Със сигурност не виждаха такъв в тази саката подигравка, малкия му син.

Гордо изправена, току пред подиума, с Хюрик зад гърба си, стоеше майката на Ярви.

Той не виждаше лицето на Одем, но чу гласа на фалшивия крал да кънти в залата. Сдържан и кротък, както винаги. Търпелив като зимата — Ярви почувства ледени тръпки, когато го чу.

— Мога ли да попитам доблестната ни сестра, кога възнамерява да отпътува до Скекенхаус?

— При първа възможност, кралю мой — отвърна майката на Ярви. — Имам важни държавни дела, които…

— Сега аз нося ключа от хазната.

Ярви изви поглед към ръба на процепа и видя Изриун да седи от другата страна на Черния трон. Годеницата му. Да не забравяме — на брат му преди него. Наистина носеше ключа от хазната на шията си и както изглеждаше, не й тежеше толкова, колкото някога се бе опасявала.

— Аз ще се погрижа за това, Лейтлин.

Не звучеше като срамежливото малко момиче, което някога изрецитира обета си към него в същата тази зала. Спомни си блясъка в очите й, когато докосна Черния трон, и сега го видя отново, когато тя извърна поглед към седящия си на него баща.

Явно Ярви не беше единственият променил се след плаването до Амвенд.

— Погрижи се да е скоро — каза Одем.

— За да застанеш над всички ни като върховна кралица — добави майка Гундринг, повдигайки леко лъскавия си тъмен жезъл.

— Или да коленича като писар на баба Вексен — отвърна троснато майка му.

Настъпи мълчание, после Одем заговори отново:

— Има и по-тежки съдби, сестро. Всеки изпълнява дълга си. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Погрижи се.

— Кралю мой — насили през стиснати зъби майката на Ярви, докато се покланяше, и въпреки че толкова пъти беше мечтал за подобна гледка, виждайки я преклонила смирено глава, Ярви почувства изпепеляващ гняв.

— Сега ме оставете насаме с боговете — каза Одем и отпрати с ръка свитата около трона си.

Вратите се отвориха, знатните мъже и жени изразиха с поклон безкрайното си почитание към своя крал и се отправиха в колона навън. Майката на Ярви беше сред тях, с Хюрик зад гърба си, майка Гундринг вървеше най-отзад, а Изриун — след нея. На вратата тя спря, извърна се през рамо и се усмихна на баща си, точно както някога на Ярви.

Тътенът от затварянето на вратите отекна в залата и вътре се възцари пълна тишина. Одем се надигна с пъшкане от Черния трон, сякаш седенето на него му причиняваше неудобство. Обърна се и дъхът на Ярви секна.

Лицето на чичо му бе такова, както го помнеше. Мъжествено, с остри черти и сребърни нишки в брадата. Толкова наподобяващо лицето на баща му, само че с повече мекота и загриженост, които дори като негов син Ярви никога не получи от крал Утрик.

Омразата трябваше да нахлуе и да изтика назад всички страхове, да удави тормозещите го съмнения за това, че отскубването на Черния трон от пръстите на чичо му не си заслужава кръвта, която щеше да се пролее.

Вместо това, очи в очи с врага си, с убиеца на семейството си, крадеца на трона си, Ярви бе предаден от собственото си сърце и от всички възможни чувства го завладя прилив на любов. Любов към единствения човек от семейството му, който някога се отнесе мило с него. Единственият, успял да го накара да се почувства като човек. Последвалото чувство в гърдите му беше на тъга от загубата на този човек и Ярви усети очите му да се наливат със сълзи. Притисна юмруци в студения камък и се намрази за слабостта си.

— Спри да ме гледаш!

Ярви се дръпна като попарен от процепа, но погледът на Одем беше насочен високо горе. Той тръгна бавно настрани и ударите от токовете на ботушите му отекнаха в сумрака.

— Изоставихте ли ме? — провикна се той. — Както аз изоставих вас?

Говореше на кехлибарените статуи в купола на тавана. Говореше на боговете и в острия му тон имаше всичко друго, но не и сдържаност. Свали металния обръч, който някога Ярви бе носил, и изкривил в гримаса лице, започна да търка следите, които беше оставил на челото му.

— Какво можех да направя? — прошепна толкова тихо, че Ярви едва го чу. — Всеки служи някому. Всичко има цена.

Ярви си припомни последните думи на Одем към него, остри като кинжали в спомените му.

„От теб щеше да излезе чудесен шут. Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Саката кукла на конци в ръката на майка си?“

И сега омразата заклокочи в гърдите му, изпепеляваща, вдъхваща увереност. Нима не даде клетва? Заради баща си? И майка си?

Заради себе си?

С едва доловим звън мечът на Шадикшарам излезе от ножницата и Ярви опря кривия юмрук на лявата си ръка в тайната врата. Рязко бутане ще я отвори отведнъж, знаеше го. Едно рязко бутане, три стъпки и един замах с меча напред щяха да сложат край на всичко. Прокара език по устните си, намести пръсти около дръжката, напрегна рамене, кръвта нахлу в главата му…

— Достатъчно! — изрева Одем и залата се огласи от ехото на гласа му, а Ярви застина на място. Чичо му намести отново короната на главата си. — Стореното, сторено! — Размаха юмрук към тавана. — Ако искахте друго, защо не ме спряхте? — Обърна се рязко и тръгна към вратата.

— Изпратиха мен да го сторя — прошепна Ярви и плъзна обратно меча на Шадикшарам в ножницата. — Не сега. Не още. Не просто така.

Но от колебанията му не бе останала и следа.

Дори ако за целта Торлби трябваше да бъде удавен в кръв.

Одем трябва да умре.