Джо Абъркромби
Полукрал (31)

Къщата на врага

Сюмаел скочи на кея и се запровира през тълпата към масата на отговорничката за доковете на Торлби, от двете страни на която стояха на стража воини. Ярви я последва надолу по спуснатия от борда трап, с далеч по-малко пъргавина и напереност в походката. Стъпи на земята в собственото си кралство, уви, скрил лице в качулката си и с наведени към земята очи. Останалите го последваха.

— Казвам се Шадикшарам — каза Сюмаел и подхвърли небрежно пергамента на масата. — Имам търговски лиценз от върховния крал, подпечатан с руните на самата баба Вексен.

Бяха изчакали да дойде редът на най-младата отговорничка зад масата с надеждата да ги пусне без много въпроси. Вместо това тя се взира в пергамента достатъчно дълго, че да изправи всички на нокти, като през цялото време не спираше да върти с пръсти двата ключа на шията си, единия от собственото й домакинство, втория — от броителницата на доковете. Ярви усети стомахът му да се надига от притеснение, когато забеляза в единия ъгъл на пергамента засъхнало петно кръв — кръвта на законния собственик на документа, пролята от собствената му ръка. Накрая жената вдигна очи към Сюмаел и изрече думите, които най-много се бояха да чуят:

— Ти не си Шадикшарам. — Един от стражите намести ръка върху дръжката на копието си, а Нищо приплъзна палеца в колана си по-близо до дръжката на меча. Ярви имаше чувството, че ще повърне. Така ли щеше да свърши всичко? С малка грозна схватка на доковете? — Често съм я виждала да акостира тук, обикновено пияна…

Сюмаел стовари с всичка сила юмрук на масата и кресна в лицето на жената, която подскочи от страх и се дръпна боязливо назад:

— Говориш за майка ми Ебдел Арик Шадикшарам и ще говориш за нея с повече уважение! Тя мина през Последната врата. Удави се в ледените води на Севера. — Гласът й потрепери и тя избърса една сълза с опакото на ръката си. — Остави търговията си на мен, любящата й дъщеря, Сюмаел Шадикшарам. — Сюмаел грабна от масата лиценза и кресна отново в лицето на жената, опръсквайки с плюнки нея, Ярви и двамата стражи отстрани. — Идвам по работа при кралица Лейтлин!

— Тя вече не е крали…

— Знаеш за кого говоря! Къде е Лейтлин?

— Обикновено е в броителницата си…

— Отивам да говоря с нея! — Сюмаел се врътна безцеремонно и тръгна по кея.

— Може да не приема посетители… — промърмори едва-едва отговорничката за доковете след нея.

Ярви и останалите последваха Сюмаел, а сестра Ауд потупа мимоходом масата:

— Нищо лично, тя с всички се държи така.

— Майсторски изиграно — каза Ярви, когато настигна Сюмаел и двамата закрачиха един до друг между провесени от сергиите риби и крещящи рибари, предлагащи сутрешния си улов. — Какво щяхме да правим без теб?

— За малко да се подмокря — изсъска тя. — Върви ли някой след нас?

— Дори не гледат.

Отговорничката за доковете беше заета да си го изкарва на следващия новопристигнал пред масата й.

Най-после у дома, а Ярви се чувстваше като чужденец. Освен това всичко изглеждаше някак по-малко, отколкото го помнеше. Някогашното оживление се беше стопило, имаше празни стоянки за кораби по кейовете, празни сергии и пустеещи къщи. Всеки път, когато зърваше познато лице, сърцето му спираше, чувстваше се като крадец, минаващ покрай местопрестъплението си. Прегърби рамене и наведе още повече глава. Въпреки студа гърбът му беше плувнал в пот.

Ако някой го разпознаеше, вестта до крал Одем нямаше да закъснее, а той нямаше да се забави да приключи започнатото на върха на кулата в Амвенд.

— Това са, значи, погребалните могили на предците ти?

Нищо се взираше през чорлавите кичури коса пред лицето си на север в пустия плаж и редицата покрити с трева могили. Най-близката беше само на няколко месеца, ако се съдеше по рядката трева, покарала по голите й склонове.

— На убития ми баща Утрик. — Ярви стисна зъби. — На удавения ми чичо Удил и останалите крале на Гетланд от незапомнени времена.

Нищо се почеса по обраслата си с прошарена брада буза:

— Пред тях ли даде клетва?

— Както ти своята пред мен.

— Няма страшно. — Докато се провираха през тълпата пред портата на външната стена на града, Нищо се усмихна с онази негова налудничава усмивка, която така плашеше Ярви. — Плътта забравя, стоманата — никога.

Оказа се, че сестра Ауд познава улиците на Торлби по-добре от Ярви, родения и израснал там. Кралят на тези земи. Поведе ги по тесните криволичещи нагоре по стръмния склон улички. Къщите — високи и тесни — бяха сбутани покрай стърчащите скали на хълма — костите на Гетланд, пробили плътта на града. Минаха по мостове над бързи потоци, от които роби пълнеха стомни, които да отнесат в къщите на богатите си господари. Накрая тя ги преведе през дълъг тесен площад, току пред стената на крепостта, в която Ярви бе роден и израснал, ежедневно унижаван, учил за пастор, после открил, че вместо това трябва да е крал.

— Това е къщата — каза сестра Ауд.

Беше най-обикновена къща, покрай която Ярви бе минавал стотици пъти.

— Защо ще държи пасторът на Горм къща в Торлби?

— Майка Скаер казва, че добрият пастор познава дома на врага си по-добре от своя.

— Явно също като майка Гундринг майка Скаер е извор на мъдрости.

Сестра Ауд завъртя ключа в ключалката:

— Около тях се върти целият Събор.

— Вземи Джоуд със себе си — каза тихо Ярви, придръпвайки Сюмаел настрана. — Иди в броителницата на майка ми и говори с нея. — С малко късмет по това време Хюрик щеше да е при тренировъчния квадрат.

— И да й кажа какво? — попита Сюмаел. — Че мъртвият й син я търси?

— А също, че най-после се е научил да си закопчава наметалото както трябва. Доведи я тук.

— Ами ако не ми повярва?

Лицето на майка му изплува в спомените на Ярви, надвесено сърдито отгоре както обикновено. Много вероятно, реши той, щеше да се усъмни.

— В такъв случай ще трябва да измислим нещо друго.

— Ами ако не ми повярва и заповяда да ме убият за наглостта ми?

Ярви се замисли.

— В такъв случай аз ще трябва да измисля нещо друго.

— Кой от вас е вечно спохождан от лош късмет? — понесе се над площада нечий звънлив глас. Пред една новопостроена сграда с величествени колони от бял мрамор на фасадата стоеше проповедник. Беше облечен в роба от небелено платно, разперил широко ръце пред събралата се отпред тълпа и крещеше: — Чии молитви към многото богове остават нечути?

— Моите са нечути от толкова отдавна, че спрях да ги отправям — промърмори под нос Рълф.

— Нищо чудно! — извика проповедникът. — Защото няма много богове, има само един! Всичката мощ на елфите не успяха да я разкъсат! И днес ръцете на Единствен бог и вратите на храма й са широко отворени за всички ви!

— Храм? — извърна се намръщен Ярви. — Майка ми построи това място за монетен двор. Щеше да сече монети със своя лик и еднакво тегло.

Погледна слънцето със седем лъча на Единствен бог — бога на върховния крал, — което сега красеше фасадата над портала.

— Нейната утеха, нейните милост и закрила ви очакват! — изрева проповедникът. — Единственото, което тя иска в замяна, е да я обичате така, както тя вас!

Нищо се изплю на каменната настилка на площада:

— Какво общо имат боговете с обичта?

— Всичко се е променило — каза Ярви, оглеждайки се, после придърпа надолу качулката си.

— Нов крал. — Сюмаел подаде върха на езика си през цепката на устната си. — Нови порядки.