Джо Абъркромби
Полукрал (30)

Врани

Ярви се уви в дебелата кожена яка на новото си наметало и сбърчи нос от острата миризма на сол от морето. А също от вонята на робите зад греблата. Докато беше един от тях, беше свикнал с нея, спеше, заровил лице под мишницата на Рълф, и това дори не му правеше впечатление. Той самият вонеше наравно с останалите, знаеше го. Но това с нищо не помагаше срещу вонята на тези роби.

Всъщност правеше я още по-непоносима.

— Горките добичета.

Джоуд се подпря на парапета на мостика на кърмата и се загледа смръщен в бъхтещите отдолу роби. За такъв огромен здравеняк имаше меко сърце.

Рълф се почеса по израсналата посивяла коса над ушите си — темето му си бе все така голо.

— Би било добре да ги освободим — каза.

— И как тогава ще стигнем в Торлби? — попита Ярви. — Все някой трябва да гребе. Ти ли ще седнеш зад греблото?

Някогашните му другари по гребло извърнаха едновременно глави към него.

— Променил си се — каза Джоуд.

— Наложи се.

Ярви им обърна гръб, също на пейките, на които някога беше превивал гръб. Сюмаел стоеше до парапета и на лицето й грееше огромна усмивка. Соленият вятър опъваше назад израсналата й гарвановочерна коса.

— Изглеждаш доволна — каза й.

Радваше се да я види щастлива. Рядко му се отдаваше такава възможност.

— Хубаво е да си отново на вода. — Тя разпери широко ръце и размърда пръсти. — Без вериги!

Ярви усети усмивката си да повяхва. Неговите вериги все още не бяха скъсани. Едната беше изковал сам, давайки клетва. Другата, вързана за Черния трон, го теглеше назад към Торлби. Знаеше също така, че рано или късно Сюмаел ще стои на кърмата на друг кораб. Кораб, който я отнася към Първия сред градовете и завинаги далеч от него.

Нейната усмивка също посърна, сякаш в този момент същата мисъл бе споходила и нея. Двамата извърнаха погледи един от друг и в неловко мълчание се вторачиха в преминаващия бавно покрай кораба баща Земя.

За две страни с толкова кървава вражда помежду си Ванстерланд и Гетланд изглеждаха почти напълно еднакви. Голи плажове, гори, мочурища. Нямаше много хора, а малцината, които видяха, се скриваха в мига, в който зърваха кораба им.

Напрягайки очи на юг, Ярви забеляза тънък стърчащ зъб върху вдаден в морето нос, а в бялото небе отгоре му — тъмните петна на дим от комини на къщи.

— Кой е този град? — попита Сюмаел.

— Амвенд — отвърна тя. — Почти на границата е.

Амвенд, където предвожда нападението. Или по-скоро, където се пльосна без щит от кораба в прибоя и падна право в заложения му капан. Зъбът на носа беше кулата, на чийто връх Киймдал даде живота си за него. Където Хюрик го предаде. Откъдето Одем го хвърли в сърдитото море, а оттам — в робство.

Ярви осъзна, че притиска до болка усуканата длан на сакатата си ръка в парапета. Отмести поглед от земята и се загледа в бялата следа зад кораба. Браздите от греблата им постепенно изчезваха и морето заличаваше следите от присъствието им. Същата съдба ли очакваше и него? Ще избледнее и постепенно ще бъде забравен?

Сестра Ауд, чиракът на майка Скаер, която тя беше изпратила с тях, не откъсваше очи от него. Хвърляше скришом поглед през рамо, после навеждаше очи към малкото листче — подръпвано и шумолящо на вятъра — и продължаваше да пише.

Ярви отиде бавно до нея:

— Държиш ме под око, а?

— Знаеш, че го правя — отвърна тя, без да вдигна поглед. — Затова съм тук.

— Нямаш ми доверие?

— Аз просто пиша на майка Скаер какво виждам. Тя избира на какво да вярва.

Беше дребничка, с кръгло лице, от онези хора, чиято възраст просто не можеш да определиш, но въпреки това Ярви се съмняваше, че е много по-възрастна от него.

— Кога издържа изпита?

— Преди две години. — Тя извъртя рамо, за да прикрие листчето.

Ярви се отказа да надзърта. И бездруго пасторите използваха свои собствени знаци и символи — и да ги видеше, съмняваше се, че ще успее да ги разчете.

— И как беше?

— Лесен, ако си подготвен.

— Бях подготвен — отвърна Ярви и в мислите му изплуваха спомените за нощта, в която Одем дойде в стаята на майка Гундринг. Проблясващите светлини по бурканите на рафтовете, бръчките около устните на майка Гундринг, когато се усмихваше, простотата на ежедневие на въпроси и отговори. Внезапно го връхлетя носталгия по онзи живот, в който нямаше чичо за убиване, клетви за изпълнение и тежки решения за взимане. Домъчня му за книгите, за билките и за благата дума. Коства му огромно усилие да ги прогони от главата си. В момента не можеше да си позволи такива мисли. — Но така и не ми се отдаде възможност да го издържа.

— Нищо не си пропуснал. Много суетня пред вратите. Куп изпитателни погледи от бабите. — Тя свърши да пише и започна да навива листчето на малък свитък. — И накрая честта от целувката на баба Вексен.

— А тя как беше?

Сестра Ауд изду бузи и въздъхна тежко:

— Може и да е най-мъдра измежду мъдрите, но аз все се надявах последната ми целувка да е от някой по-млад. Видях върховния крал отдалеч.

— Аз също, отдавна. Изглеждаше дребен, стар и съсухрен, алчен и недоволен от всичко. Беше го страх дори от храната. Имаше обаче много силни воини около себе си.

— Не се е променил с времето, значи. Освен че сега почита Единствен бог, че е по-обсебен от властта от всякога и както се говори, че не може да изкара повече от час, без да задряма. Колкото до воините около него — сега са повече.

Тя отметна нагоре покривалото на клетката. Птиците в нея не помръднаха, не се подплашиха от светлината, просто вторачиха в Ярви дузината си лъскави немигащи очички. Черни птици.

— Врани? — изгледа ги Ярви, свъсил вежди.

— Да. — Сестра Ауд нави ръкав, отвори вратичката, промуши ловко ръка в клетката. Хвана една от птиците и я извади навън, а тя все така не помръдваше, сякаш беше издялана от въглен. — Майка Скаер не е използвала гълъби от години.

— Нито веднъж?

— Не и откакто чиракувам при нея. — Тя привърза свитъка за единия крак на враната. — Ако може да се вярва на слуховете — продължи тихо тя, — един от гълъбите, изпратен от майка Гундринг, се опитал да издере с нокти лицето й. Оттогава им няма доверие. — Тя се наведе и прошепна до главата на враната: — На ден път от Торлби сме.

— Торлби — изграчи птицата.

Сестра Ауд я хвърли нагоре, тя изпляска с криле и полетя на север.

— Врани — промърмори Ярви и се загледа в черната, носеща се над белите гребени на вълните птица.

— Обет за вярност на новия ти господар, Гром-гил-Горм?

Нищо застана до него на мостика. Все още прегръщаше меча, въпреки че сега беше прибран в добра кожена ножница.

— Той е мой съюзник, не господар — отвърна Ярви.

— Разбира се, вече не си роб. — Нищо докосна нежно белезите от нашийника по наболата си с брада шия. — Помня как паднаха нашийниците ни във фермата на онези добри хорица. Преди Шадикшарам да я запали. Не си роб ти. Но ето че коленичи пред Ванстерланд.

— Всички бяхме на колене — изръмжа Ярви.

— Въпросът е все още ли сме? Това, че ще си върнеш Черния трон с помощта на заклетия враг на Гетланд, ще ти спечели много малко приятели.

— Ще мисля за печеленето на приятели, когато седна на трона. Засега основна грижа ми е отстраняването на враговете ми от него. Какво можех да направя? Да оставя ванстерландците да ни изгорят ли?

— Може би имаше средно положение между това да оставиш Горм да ни убие и да му продадеш родната ни земя.

— Напоследък това средно положение е все по-трудно откриваемо — просъска през зъби Ярви.

— Открай време е, но именно там е мястото на краля. Ще си платим за това, така мисля аз.

— Виждам, че си много пъргав с въпросите, Нищо, но с отговорите никакъв те няма. Нима не даде клетва да ми помогнеш?

Нищо присви очи насреща му. Вятърът размяташе посивели кичури коса през белязаното му от битки лице.

— Дадох клетва и смятам да я изпълня или да умра — каза накрая.

— Хубаво. — Ярви му обърна гръб. — Надявам се да не се отметнеш от думата си.

Под мостика гребците лееха пот, скърцаха със зъби и ръмжаха в такт с греблата. Надзирателят крачеше между пейките с ръце на гърба и навит в юмрук бич. Също като Триг на „Южен вятър“. Ярви добре помнеше паренето в мускулите, горещата болка от бича по гърба.

Но колкото повече приближаваше Черния трон, толкова повече тежеше клетвата му, толкова повече губеше търпение.

„Все някой трябва да гребе.“

— Ускори темпото — изръмжа на надзирателя.