Джо Абъркромби
Полукрал (3)

Как да победиш

Ярви трябваше да положи усилия, за да сподави напушилия го смях, когато чу оръжейника да го нарича така. Вероятно всеки от четирийсетината млади воини отсреща трябваше да направи същото. Със сигурност, ако не сега, то после, когато видеха как се бие новият им крал. Безсъмнено, когато това станеше, на Ярви съвсем нямаше да му е до смях.

Сега те бяха негови поданици, естествено. Негови слуги. Неговите воини, готови да дадат живота си за него. При все това сега те изглеждаха като люти врагове, дори повече отколкото си ги спомняше от моментите, в които като момче трябваше да се изправя срещу тях.

Той още се чувстваше като момче. Повече от всякога досега.

— За мен е чест.

Когато излезе от редицата и пристъпи в тренировъчния квадрат, Киймдал нямаше вид на човек, за когото е чест. Движеше се с лекота — явно дългата ризница му причиняваше същото неудобство като леката нощница на девойка. Взе щит и дървен меч и го накара да свисти, разсичайки въздуха с няколко страховити замаха. Въпреки че беше само година по-голям, изгледаше пет години по-възрастен от Ярви — половин глава по-висок, значително по-широкоплещест и с набола по масивната челюст рижа брада.

— Готов ли си, кралю мой? — прошепна Одем в ухото на Ярви.

— Повече от очевидно, не — изсъска в отговор Ярви.

Нямаше изход от положението. От краля на Гетланд се очаква да е примерен син на майка Война, без значение колко непригоден е за целта. Трябва да докаже на воините около квадрата, че е нещо повече от едноръко недоразумение. Трябва да намери начин да победи в този двубой. „Винаги има начин“, казваше майка му.

Но при все хубавия си глас и певческите си умения, острия си ум и състраданието си — просто не виждаше такъв.

Днес тренировъчният квадрат беше очертан на плажа — дълги осем крачки страни и по едно копие, побито в пясъка във всеки ъгъл. Всеки ден избираха различно място за него — на скалите, в гората, сред блатата, на някоя от тесните улички на Торлби, дори в реката — защото истинският гетландец трябва да е еднакво подготвен за бой независимо от това къде стои. Или еднакво неподготвен — в случая на Ярви.

Но повечето битки в земите около Разбито море се водеха по нагънатата брегова ивица, ето защо на брега тренираха най-често, в резултат на което на Ярви му беше дошло до гуша от това да пълни уста с пясък в опитите си да изтегли заедно с останалите кораба на брега. Когато майка Слънце се скриваше зад хълмовете, ветераните се биеха нагазили до колене в прибоя. Но сега беше отлив и брегът представляваше широка гладка ивица от пясък, нашарена от лъскави като огледала локви, и единствената влага беше онази, довяна от соления вятър, и тази от потта, бликаща от Ярви, заради непознатата тежест на ризницата.

О, богове, как само мразеше тази ризница. Как мразеше мастър Хъннан, оръжейника, който в продължение на години беше негов пръв мъчител. Как ненавиждаше мечове и щитове, каква омраза питаеше към тренировъчния квадрат и всичките воини, които се чувстваха като у дома си в него. Но от всичко най-много ненавиждаше собственото си жалко подобие на ръка, заради което никога нямаше да бъде един от тях.

— Внимавай с краката, кралю мой — прошепна Одем.

— Краката са най-малкият ми проблем — сопна се Ярви. — От тях поне имам два.

От три години почти не беше хващал меч. Беше прекарвал цялото си време в стаята на майка Гундринг, изучавайки употребата на билки и езиците на хората от всевъзможни далечни земи. Учеше имената на малките богове и наблягаше усърдно върху краснописа. А докато той се беше учил как да лекува рани, тези момчета — тези мъже, осъзна той и в гърлото му се надигна неприятно чувство — бяха влагали всичкото си старание в ученето на това как да ги причиняват.

Одем го плесна окуражително по рамото и Ярви почти падна по очи.

— Дръж щита вдигнат пред себе си. Чакай удобен момент.

Ярви едва не прихна. Ако трябваше да чакат удобен за него момент, щяха да са тук, докато приливът не ги издави. Щитът беше привързан за кльощавата му ръка с отчайващо по размерите си кълбо от ремъци и палецът му и кривото чуканче на показалеца стискаха колкото могат дръжката. Само напрежението от това да не изпусне проклетото нещо караше ръката му да изгаря от болка чак до рамото.

— Кралят отсъства от тренировките в квадрата в последно време — провикна се мастър Хъннан и завъртя език из устата си, все едно думите горчаха. — Затова днес по-кротко.

— Ще се опитам да не го нараня зле! — провикна се Ярви.

Чу се смях, но на Ярви му се стори, че долови в него известна доза присмех и презрение. В подобни занимания шегите са жалък заместител на големите мускули и здрава лява ръка. Погледна Киймдал в очите и видя увереност. Опита да си внуши, че силни мъже има колкото искаш, мъдрите са малко, но дори в собствената му глава мисълта прозвуча абсурдно.

Мастър Хъннан не се усмихна. Никоя шега не беше достатъчно забавна, никое дете достатъчно очарователно и никоя жена достатъчно красива, че да разчупят тези, сякаш изковани от желязо устни. Той просто го изгледа с онзи вторачен, пълен с мълчаливо презрение поглед, с който, без значение принц или крал, винаги го удостояваше.

— Начало! — кресна той.

Ако бързината беше проява на милост, това се оказа най-милостивият двубой.

Първият удар се стовари върху щита на Ярви, изтръгна дръжката от ръката му, ръбът се вряза в устата му и той залитна заднешком. По чудо успя да избие втория и дървеният меч се отплесна от рамото му и ръката му изтръпна. Третият обаче дори не видя, просто усети остра болка в глезена, когато краката му се отлепиха от земята. Миг по-късно се сгромоляса по гръб и дъхът му изсвистя от гърдите като от скъсан ковашки мех.

За момент остана така, мигайки на парцали към небето. Все още се носеха легендите за несравнимите умения на чичо му Удил в тренировъчния квадрат. А сега и тези за неговото представяне щяха да останат задълго в устите на хората. За беда по съвсем различни причини.

Киймдал заби меча в пясъка и подаде на Ярви ръка:

— Кралю мой.

Беше много по-добре прикрита отпреди и едва загатната, но ехидната усмивка на устните му не убягна на Ярви.

— Станал си по-добър — призна през зъби той, докато измъкваше сакатата си ръка от ремъците на щита.

Подаде я и Киймдал нямаше друг избор, освен да я хване, за да му помогне да стане.

— Ти също, кралю мой.

Ярви забеляза погнусата в очите на Киймдал, когато докосна уродливия израстък, и се погрижи да го погъделичка с чуканчето на показалеца по дланта, преди да е успял да я пусне. Долна закачка, спор нямаше, но слабият се радва на дребни победи.

— Станал съм още по-нескопосан — промърмори под нос Ярви, докато Киймдал се отдалечаваше към групата на останалите воини. — Да не повярваш, че е възможно.

Сред по-младите ученици около квадрата зърна момичешко лице. Беше на около тринайсет, със святкащи свирепо очи и тъмна коса, която вятърът размяташе през острите черти на лицето й. Сигурно трябваше да е признателен на Хъннан, че не избра нея да го натупа пред всички. А може би това щеше да е следваща му стъпка в дългата процесия от унижения, които беше предвидил за него.

Оръжейникът поклати глава, докато извръщаше презрителен поглед, и Ярви усети гневът да се надига в гърдите му, свиреп като зимния прилив. Брат му може и да бе наследил силата на баща им, но той беше взел всичката му избухливост.

— Да опитаме още веднъж? — провикна се Ярви.

Киймдал повдигна учудено вежди, сви уклончиво едрите си рамене и отново взе щита и меча:

— Ако това е заповедта ти.

— О, да.

От групата на възрастните воини се надигна ропот и Хъннан свъси още повече вежди. Трябва ли да понесат още от този унизителен фарс? Когато кралят се посрами, това е срам за всеки от воините му, а в Ярви те виждаха потенциал за цял един живот, изпълнен със срам.

Усети ръката на чичо си да го подхваща внимателно под мишницата.

— Кралю мой — заговори той нежно и успокояващо. Винаги така шептеше в ухото му, нежно и успокояващо като летен бриз. — Може би не е добра идея да се напрягаш толкова…

— Прав си, разбира се — отвърна Ярви. „Глупакът е роб на гнева си — беше му казала някога майка Гундринг, — а този на мъдреца е негов инструмент.“ — Хюрик. Ти ще ме заместиш.

Настъпи пълна тишина, докато всички погледи се извръщаха към избрания щит на кралицата, който до момента беше седял мълчаливо на красиво резбования си стол, който го отличаваше сред най-доблестните воини на Гетланд. Дългият белег на бузата му се спускаше надолу и преминаваше в побеляла ивица по гъстата му брада.

— Кралю мой — избоботи той, докато се изправяше, после вкара ръка в ремъците на изоставения на пясъка щит.

Ярви му подаде дървения меч. В огромния му покрит с белези юмрук приличаше на детска играчка. Въпреки мекия пясък човек можеше да чуе тежките му стъпки, когато пристъпи в квадрата и застана срещу Киймдал, който вече изглеждаше точно на шестнайсет. Хюрик приклекна, намести стъпала и заби ботуши в пясъка, после оголи стиснати зъби и нададе боен вик, плътен, кънтящ, все по-силен и пронизителен и целият квадрат прокънтя от него. Ярви видя колебанието и страха в облещените очи на Киймдал, точно такива, както бе мечтал някога да ги види.

— Начало — каза той.

Този двубой приключи по-бързо и от предишния, но него никой не би нарекъл милостив.

Трябваше да му се признае на Киймдал, хвърли се смело срещу противника си, но Хюрик изби с лекота удара му, след което въпреки огромното си телосложение с едно светкавично движение подсече и двата му крака. Момчето веднага понечи да скочи на крака, но викът секна в гърлото му, когато ръбът на щита на Хюрик го фрасна в едната вежда и го просна обратно на земята почти в несвяст. Огромният воин смръщи чело, настъпи ръката с меча на Киймдал и токът на ботуша му я премаза в пясъка. Киймдал изпъшка. Едната половина от лицето му беше полепнала с пясък, а другата беше опръскана с кръв от разцепеното му чело.

Момичетата може би нямаше да се съгласят, но според Ярви той никога не беше изглеждал по-добре.

Сега Ярви обходи с намръщен поглед редицата от воини. Същият поглед, с който майка му поглеждаше провинил се роб.

— Една победа за мен — каза и прекрачи невъзмутимо падналия меч на Киймдал.

Избра да напусне квадрата точно оттам, където стоеше оръжейникът, така принуждавайки го да се отдръпне неловко от пътя му.

— Неблагородна постъпка, кралю мой — каза чичо Одем, когато го последва и закрачи до него. — Същевременно забавна.

— Радвам се, че успях да те разсмея — процеди сърдито през зъби Ярви.

— Много повече, накара ме да се гордея с теб.

Ярви извърна поглед настрани и видя, че чичо му го гледаше, спокоен и сдържан както винаги. Винаги спокоен и сдържан, с непокътнато от емоция лице.

— От славните победи стават чудесни песни, Ярви, но когато пътуващите певци приключат с написването им, и тези за безславните си ги бива. Славните поражения, от друга страна, са просто поражения.

— На бойното поле няма правила — каза Ярви, спомняйки си думите на баща си от един от редките моменти, когато беше говорил с него — една вечер беше пиян и явно отегчен да вика по кучетата си.

— Именно. — Одем сложи тежка длан на рамото на Ярви и той се замисли колко по-хубав би бил животът му, ако чичо му беше негов баща. — Един крал трябва да побеждава. Останалото е прах на вятъра.