Джо Абъркромби
Полукрал (29)

Сламки по водата

Ярви не беше чужд на гледката на корави мъже. Баща му беше такъв. Брат му също. И още дузини от тях се изреждаха през тренировъчния квадрат всеки ден в Торлби. Стотици се бяха събрали на пясъка, за да изпратят крал Утрик към погребалната му могила. После да отплават с младия крал Ярви на злощастното му нападение над Амвенд. Мъже, чиито лица грееха от щастие единствено в битка, върху чиито длани се бяха отпечатали формите на дръжки на оръжия.

Но такава гледка, каквато представляваше ловната свита на Гром-гил-Горм, не беше виждал.

— Никога не съм виждал толкова ванстерландски воини накуп — промърмори Рълф. — А прекарах цяла година във Вулсгард.

— Цяла армия — изръмжа Нищо.

— Страховита при това — добави Джоуд.

Бяха накичени от глава до пети с оръжия, пъчеха заплашително гърди, очите им святкаха като кинжали, думите им сечаха като мечове. Носеха белезите си с гордостта, с която принцеса би носила скъпоценни камъни. За музика им служеше пронизителното като писъка на точиларско колело пеене на жена — протяжна любовна песен във възхвала на майка Война, песен за пролята кръв, нащърбена стомана и преждевременно отнет живот.

И насред тази меча бърлога с вързани китки и спънати глезени, покрай огньовете, над които от прясно одрани животни капеше и цвърчеше червен сос, с върховете на насочени към гърбовете си копия Ярви и приятелите му вървяха напред.

— Ако имаш план — просъска през стиснати уста Сюмаел, — сега е моментът.

— Аз имам план — каза Нищо.

— Включва ли меч? — попита Джоуд.

Нищо се замисли, преди да отговори:

— Всичките ми планове включват меч.

— Имаш ли меч?

Пак се замисли.

— Не.

— И как ще стане тогава, като нямаш? — попита Сюмаел.

— Смъртта чака всички ни — последва отговорът след поредна доза мълчание.

В най-гъстата част от тълпата главорези Ярви съзря огромен трон, на който седеше огромен мъж, с огромен бокал в масивен юмрук, но вместо ужаса, който би го сковал някога, сега той почувства приятното гъделичкане на надеждата. Не точно план, дори не идея, но както казваше майка Гундринг: „Удавникът се хваща и за сламка по водата.“

— Има по-добри неща, които човек да направи с враговете си, отколкото да ги убие — прошепна той.

— И какви ли са те? — изсумтя Нищо.

— Да ги превърне в съюзници. — Ярви пое дълбоко дъх и изрева колкото му глас държеше: — Гром-гил-Горм! — Пронизителният му крясък прокънтя наоколо, писклив и далеч не така кралски, както се бе надявал, но поне достатъчно силен, че да бъде чут в целия лагер, което всъщност целеше. Стотиците огрени от пламъците лица се извърнаха като едно. — Крал на Ванстерланд! Най-кървавият син на майка Война! Трошач на мечове и правяч на сираци, ето че се срещаме отново! Аз…

Добре премереният удар в корема изкара дъха на Ярви в протяжен жалостив стон.

— Спри си езика, преди да съм го изтръгнал от устата ти, момче! — кресна предводителят на ванстерландския отряд и свали задавения Ярви на колене.

Твърде късно, думите му бяха постигнали ефект.

Наоколо се възцари пълна тишина. Ярви чу нечии тежки стъпки, последвани от звънливия глас на Гром-гил-Горм.

— Водиш гости!

— Които приличат повече на просяци.

Въпреки че от деня, в който получи нашийника си Ярви не беше чувал този глас, той го позна. Помнеше ледения тон от сънищата си. Майка Скаер.

— Заварихме ги в елфическите руини над реката, кралю мой — каза предводителят на отряда.

— Не приличат на елфи.

— Горяха трупове.

— Доблестно начинание, стига да са правилните — каза Горм. — Говориш така, сякаш те познавам, момче. Ще ме накараш да гадая ли?

Останал без дъх, Ярви надигна бавно глава и за пореден път погледът му премина по ботушите, колана, трижди преметнатата през врата му верига и спря на чепатото лице на краля на Ванстерланд и смъртен враг на баща му, страната и народа му.

— Предишния път, когато се срещнахме… ти ми предложи ножа си. — Ярви го погледна право в очите. Беше на колене, опърпан и окървавен, пребит и вързан, но удържа погледа му. — Каза ми да те потърся отново, ако си променя решението. Сега ще ми го предложиш ли?

Кралят на Ванстерланд свъси вежди, пръстите на едната му ръка заопипваха една по една топките от дръжките на мечовете на победени врагове в преметнатата около дебелия му като ствол на дърво врат веригата, докато с другата внимателно намести един по един ножовете в колана си.

— Това не би било разумно.

— Мислех, че майка Война е положила дъха си върху теб още в люлката, че е предречено, че никой човек не може да те убие?

— Боговете помагат на онзи, който сам си помага. — Силните пръсти на майка Скаер сграбчиха брадичката на Ярви и извиха главата му нагоре. — Кухненският чирак, когото хванахме в Амвенд.

— Самият той — промърмори Горм. — Но е променен. Има коравина в погледа му.

Майка Скаер присви очи:

— И се е отървал от нашийника, който му сложих.

— Убиваше ми — каза Ярви. — Не съм роден да бъда роб.

— Но ето те пак на колене пред мен — отвърна Горм. — За какво си роден тогава?

Хората на Горм избухнаха в смях, но Ярви беше свикнал с хорския присмех, подигравките им вече не можеха да го жегнат.

— За крал на Гетланд. — Гласът му прозвуча твърд и хладен като самия Черен трон.

— О, богове — чу Сюмаел да прошепва. — Мъртви сме.

— Одем! — Устните на Горм се разтеглиха в огромна усмивка. — Подмладил си се от последната ни среща.

— Аз съм племенникът на Одем. Синът на Утрик.

Предводителят на отряда фрасна с опакото на ръката си Ярви по тила и го просна по очи. Изключително противна постъпка предвид това, че ръцете му бяха вързани на гърба и не можеше с нищо да предотврати сблъсъка на счупения си нос със земята.

— Синът на Утрик умря с него!

— Той има и друг син, глупако!

Ярви се надигна отново на колене. Устата му се изпълни със солен вкус. Започваше да му писва от него.

Нечии пръсти сграбчиха косата му и извиха главата му назад.

— Да го задържим като шут или да го обесим като шпионин?

— Не ти ще решаваш това. — Майка Скаер повдигна пръст и елфическите гривни на дългата й ръка издрънчаха тихо, но това беше достатъчно за предводителя на отряда, който пусна Ярви и дръпна ръка като опарен. — Утрик имаше друг син. Принц Ярви. Обучаваше се за пастор.

— Но така и не положи изпита си — каза Ярви. — Вместо това седнах на Черния трон.

— За да запази Златната кралица хватката си върху властта.

— Лейтлин. Майка ми.

Майка Скаер се замисли дълбоко, а Ярви вдигна гордо глава и си придаде колкото кралски вид позволяваха окървавеният му нос, вързаните на гърба ръце и вонящите дрипи. Но може би повече не беше и нужно, за да посее семето на съмнението.

— Освободи му ръцете.

Ярви почувства срязването на въжето и с умерена доза театралност вдигна бавно лявата си ръка. Като никога, надигналият се при вида на уродливия му крайник шепот из лагера беше приятен за ухото.

— Това ли искаше да видиш? — попита той.

Майка Скаер взе ръката му в своите, заобръща я насам-натам, заопипва я с пръсти.

— Щом казваш, че си чиракувал при майка Гундринг, при кого е чиракувала тя?

Ярви не се поколеба и миг:

— Обучавала се е при майка Вексен, по-късно пастор на крал Фин от Тровенланд, а понастоящем баба Вексен, Първия пастор от Събора и съветник на самия върховен крал.

— Колко гълъба държи?

— Три дузини, плюс този с черното петно на челото, който един ден ще отнесе до Скекенхаус вестта, че Смърт е отворила за нея Последната врата.

— От какво дърво е вратата на спалнята на краля на Гетланд?

Ярви се усмихна:

— Такава врата няма, защото кралят на Гетланд е част от земята и хората си и няма какво да крие от тях.

Изписалото се по изпитото лице на майка Скаер смайване бе един от онези така редки за Ярви поводи за задоволство.

Гром-гил-Горм повдигна една дебела вежда:

— Чисти ли са думите му?

— Чисти са — промърмори пасторът.

— Тогава… сакатото кутре наистина е Ярви, синът на Утрик и Лейтлин, законният крал на Гетланд?

— Така изглежда.

— Истина е? — изграчи пресипнало Рълф.

— Истина е — прошепна Сюмаел.

Горм се разсмя от сърце:

— Това е най-успешният лов в живота ми! Изпрати птица, майко Скаер, виж какво ще плати крал Одем за връщането на палавия си племенник. — Кралят на Ванстерланд се обърна да си върви.

— Хм — изсумтя презрително Ярви. — Великият, всяващ страхопочитание Гром-гил-Горм! В Гетланд те наричат кръвожаден ненормалник. В Тровенланд те наричат краля дивак от дивата земя. В Скекенхаус, в строените от елфи зали на върховния крал, там… ами, че там дори не си правят труда да говорят за теб.

Ярви чу Рълф да изпуска тревожна въздишка, чу сподавеното яростно ръмжене на предводителя на отряда, но Горм просто поглади замислено брада.

— Ако целта ти бе да ме поласкаеш, не успя. Имаш предвид?

— Ще им покажеш, че са прави ли, като изкараш някаква мижава печалба от златната възможност, която боговете ти предоставят?

Кралят на Ванстерланд повдигна озадачено вежда и двамата с майка Скаер се спогледаха:

— Ушите ми са винаги отворени за прилични печалби.

„Продай им каквото искат — казваше майката на Ярви, — не каквото имаш.“

— Всяка пролет събираш воините си и минаваш границата с Гетланд.

— Всеки го знае.

— Тази пролет?

Горм изпъчи устни:

— Малък поход може би. Майка Война иска мъст за безчинствата на чичо ти в Амвенд.

Ярви прецени за неуместно да споменава, че ако не в края, то поне в началото на въпросните безчинства не Одем, а той беше крал на Гетланд.

— Всичко, което искам от теб, е тази пролет да идеш малко по-далеч. До стените на Торлби, да речем.

Майка Скаер не сдържа възмущението си:

— Само толкова ли искаш?

Но любопитството на Горм бе събудено.

— И какво печеля, ако ти направя подобна услуга?

Гордите мъже като мъртвия му баща, като убития му брат и удавилия се чичо Удил със сигурност щяха да се изплюят в лицето на Горм и да умрат намясто, преди да потърсят помощта му. Но Ярви нямаше гордост. Беше я изгубил, ставайки за посмешище на баща си. За наивна жертва на чичо си. Избиха му я с бича през гърба на палубата на „Южен вятър“. Беше измръзнала до смърт в ледовете на Севера.

Беше коленичил цял живот, още малко не му беше никакъв проблем.

— Помогни ми да си върна престола, Гром-гил-Горм, и аз ще коленича пред теб в кръвта на Одем като твой васал и смирен поданик.

Нищо се надвеси над рамото му и изсъска гневно през зъби:

— Прекалено висока цена!

Ярви не му обърна внимание.

— Удил, Утрик и Одем. Тримата братя, твои заклети врагове, ще са от другата страна на Последната врата и в земите около Разбито море властта ти ще отстъпва единствено на тази на върховния крал. Кой знае… след време… може дори да я надмине.

„Колкото повече власт има човек — казваше майка Гундринг, — толкова повече жадува за още.“

— Това би било добре. — Гласът на Горм беше изгубил звънливостта си.

— Би било, да — съгласи се майка Скаер и очите й отново се присвиха, когато измери Ярви с гневен поглед. — Ако бъде постигнато.

— Просто осигури на мен и спътниците ми кораб до Торлби и аз ще се опитам да го направя.

— Със странна свита си се обкръжил.

Майка Скаер ги огледа равнодушно.

— Странните обстоятелства налагат странни спътници.

— Кой е грозноватото създание? — попита Горм.

Останалите бяха проявили благоразумието да сведат погледи, но Нищо стоеше с високо вдигната глава, приковал в него святкащи очи.

— Горд гетландец — отвърна той вместо Ярви.

— А, един от тези. — Горм се усмихна. — Тук, на север, предпочитаме гетландците окървавени и на колене.

— Не му обръщай внимание, кралю мой. Той е Нищо. — Благият тон на Ярви притегли погледа на Горм отново към себе си, както правеше майка му. От нея знаеше, че гневът и заплахите не вършеха работа при мъжете, привикнали с насилие, те им бяха втора природа, но благата дума, здравият разум — те им бяха непознати. — Ако се проваля, за теб пак остава плячката от похода ти на юг.

Нищо изръмжа възмутено и Ярви го разбираше напълно. Градовете на Гетланд в пламъци, земята опустошена, хората прогонени от полята или отведени в робство. Неговата земя, неговите хора. Но вече беше нагазил достатъчно навътре в блатото и сега не му оставаше друго, освен да продължи напред с надеждата да излезе от другата страна жив, пък макар и омазан до ушите в кал. Имаше нужда от армия, за да си върне Черния трон, и сега майка Война поставяше мечовете им в сакатата му ръка. Или ботушите им върху протрития му от нашийника врат.

— Можеш само да спечелиш — продължи угоднически той с благ меден глас, — нищо не губиш.

— Освен благоразположението на върховния крал — намеси се майка Скаер. — Той заповяда край на войните, докато не бъде храмът му завършен…

— Навремето орлите на баба Вексен разнасяха молби. — В звънливия глас на Горм се прокрадна гневна нотка. — После понесоха искания. Днес те носят заповеди. Къде свършва всичко това, майко Скаер?

Пасторът заговори тихо:

— Долноземците и повечето инглингци вече се молят на неговия Единствен бог, готови са да се бият и да умрат за него…

— Кой управлява Ванстерланд, върховният крал ли? — прекъсна я ехидно Ярви. — Или Гром-гил-Горм?

Устните на майка Скаер се извиха презрително:

— Не си играй прекалено близо до огъня, момче. Всеки отговаря пред някого.

Но мислите на Горм вече бяха другаде, безсъмнено вече сееше огън и сеч из земите на Гетланд.

— Торлби има високи и здрави стени — промърмори той. — И достатъчно силни воини да ги отбраняват. Прекалено много. Ако можех да превзема града, бардовете ми вече щяха да пеят песните за победата ми.

— Никога — прошепна Нищо, но никой не го чу.

Сделката беше сключена.

— Това му е най-хубавото на плана ми — изгука Ярви. — Трябва просто да застанеш отвън. И аз ще ти дам Торлби наготово.