Джо Абъркромби
Полукрал (27)

Последен отпор

— Идват! — Гласът на Рълф разцепи тишината и Ярви усети стомаха си да се свлича в задника му.

— Колко са? — викна въодушевено Нищо.

Рълф не отговори.

— Двайсетина! — викна накрая.

— Богове — прошепна Анкран и прехапа устна.

До момента бяха таили надежда, че поне част са се отказали или издавили в реката, но както обикновено ставаше с надеждите на Ярви, тази също увехна, преди да даде плод.

— Колкото повече, толкова повече слава! — извика Нищо.

Явно колкото по-тежко ставаше положението им, толкова повече се радваше. Но оттук насетне всички мисли за безславно избавление трябваше да бъдат забравени, изборът, ако въобще имаха такъв, беше направен. Край на бягането, дотук с надлъгването с врага.

През последните няколко минути Ярви сигурно бе прошепнал една дузина молитви към всеки бог, за когото се сети — и върховен, и малък, който можеше да е от някаква полза. Но сега реши да отправи още една, последна молитва. Може и да бе докоснат от баща Мир, но тази той отправи към майка Война. Да бди над приятелите му, другарите му по гребло, семейството му. Защото всеки от тях посвоему заслужаваше да бъде спасен днес.

А също да донесе червен ден на враговете им. Защото майка Война обича в молитвите към нея да има кръв, всеки го знае.

— Бий се или умри — промълви Анкран, подаде на Ярви ръка и той я стисна в своята, пък макар и безполезна.

Погледнаха се един друг в очите, той и човекът, когото някога така ненавиждаше, когото изхитри, видя бит, а после вървя рамо до рамо и постепенно опозна и разбра.

— Ако днес не ме застигне слава, а… онова, другото — каза Анкран, — ще намериш ли начин да помогнеш на семейството ми?

Ярви кимна:

— Заклевам се, че ще го направя. — Каква разлика дали една или две клетви ще пристъпи? В края на краищата човек може да бъде проклет само веднъж. — А ако аз получа другото… — Замисли се. Щеше да е малко прекалено да поиска от Анкран да убие чичо му. Сви рамене. — Да пророниш някоя и друга сълза за мен, а?

Анкран се усмихна. Беззъба усмивка, с треперещи устни, но в момента и само толкова беше нечуван, достоен за възхищение подвиг.

— Водите на майка Море ще се надигнат от сълзите ми — отвърна той.

Тишината се проточи, накъсвана само от болезненото думкане на сърцето в гърдите на Ярви.

— Ами ако и двамата умрем? — прошепна той.

— Ебдел Арик Шадикшарам! — чу се гласът на Нищо вместо отговор. — Добре дошла в приемната ми зала!

— Която също като теб е видяла по-добри дни — чу се нейният глас.

Ярви притисна лице към стената и надзърна през една пукнатина към арката на входа.

— И двамата сме по-малко, отколкото бяхме — провикна се Нищо. — Ти някога беше адмирал. После капитан. А сега…

— Сега съм нищо, точно като теб. — Ярви я видя. Стоеше в сянката под арката и надзърташе предпазливо. Опитваше се да види какво и кой беше вътре. — Празна кана. Счупен съд с изтекли от него мечти и надежди.

Знаеше, че тя не може да го види, но въпреки това се сви от страх зад древния елфически камък.

— Съчувствам ти — отвърна Нищо. — Знам, боли да изгубиш всичко. Никой не знае това по-добре от мен.

— И какво, мислиш, струва съчувствието на нищо за нищо?

— Нищо — засмя се Нищо.

— Кой е с теб там вътре? Малката лъжлива кучка, която висеше по мачтите ми? Подмолният червей с ряпа вместо ръка?

— Аз имам по-високо мнение за тях от теб, но не. Те продължиха напред. Сам съм.

Шадикшарам прихна развеселена и когато се подаде напред в арката, Ярви видя проблясването на стомана в сянката.

— Не, не си. Но скоро ще бъдеш. — Ярви погледна към кулата, видя извивката на опънатия лък на Рълф. Но Шадикшарам беше прекалено хитра, за да му предостави лесна мишена. — Прекалено милостива съм! Това винаги ми е било голям недостатък. Трябваше да те убия още преди години.

— Може да опиташ днес. Два пъти досега се срещахме в битка, но този път аз…

— Тия ги разправяй на кучетата ми. — Шадикшарам изсвири пронизително с уста.

През арката влетяха хора. Или по-скоро същества, които наподобяваха хора. Бания. Дивашки опърпани силуети, тук-там бяло лице и отворена за крясък уста. Оголени лъщящи зъби, оръжия от излъскан камък, моржови бивни и челюсти на кит. Пищяха, кряскаха, лаеха и виеха — животински звуци, дяволски звуци. Сякаш арката на входа беше станала портата на ада и онова, което го обитаваше, бе избълвало навън съдържанието на стомаха си.

Първата фигура се строполи с хъркане и стрелата на Рълф в гърдите, но останалите хукнаха напред и Ярви се дръпна като опарен от пукнатината в стената. Нуждата да побегне изглеждаше непобедима, но тогава усети ръката на Анкран на рамото си и остана. Тресеше се като лист, дъхът му излизаше под формата на дрезгаво скимтене.

Но остана.

Чуха се писъци. И трясъци, звън на стомана, яростни викове, викове от болка, още по-ужасяващи, заради това че не виждаше от кого и защо бяха нададени. Пищенето на бания преобладаваше, но по-ужасяващият звук бе от гласа на Нищо. Стържещ стон, шептяща въздишка, гърлено ръмжене. Дрезгав последен дъх.

Възможно ли бе това да е смях?

— Да помагаме? — прошепна Ярви, въпреки че се съмняваше, че ще съумее да помести сякаш пусналите корени в земята си крака.

— Той каза да чакаме. — Изкривеното лице на Анкран беше бяло като платно. — Да чакаме ли?

Ярви се извърна към него и точно в този момент видя през рамото му фигурата, която се спусна от стената зад гърба му.

Беше по-скоро момче отколкото мъж, не по-възрастен от Ярви. Един от моряците на „Южен вятър“. Беше го виждал толкова много пъти от такелажа да се смее, но така и не бе научил името му. Сега беше малко късно за запознанства.

— Там — изграчи Ярви и Анкран се обърна точно когато втората фигура се прехвърли през стената. Друг от моряците на кораба, по-едър, брадат, в ръката си държеше боздуган с масивна топка на края, от която стърчаха стоманени шипове. Ярви усети, че не може да отмести очи от ужасяващото оръжие, а мислите му се въртяха единствено около това какво става с главата на човек, когато бъде ударен както трябва с него. Сякаш прочел мислите му, мъжът се усмихна, после скочи върху Анкран и двамата се затъркаляха по земята, ръмжащи, озъбени, оплели ръце и крака.

Ярви знаеше, че има дълг за изплащане, че трябва да се притече на помощ на приятеля си, на единствения рамо до рамо с него в битката, но вместо това се обърна към момчето точно като танцьорите по време на есенните забави в хамбарите, които избираха място в редицата срещу онзи, който най-много им подхождаше като партньор.

И също като танцьори двамата запристъпяха в кръг, с протегнати напред ножове, ръчкаха от време на време във въздуха, сякаш го пробваха на твърдост. Обикаляха ли, обикаляха, забравили в нуждата си да оцелеят още миг-два Анкран и противника му, които продължаваха да се търкалят по земята, вкопчени в борба на живот и смърт. Зад мръсотията и свирепата озъбена физиономия изглеждаше уплашено това момче. Почти толкова, колкото и Ярви. Обикаляха ли, обикаляха, а погледите им се стрелкаха от лъскавото острие на ножа в ръката на другия към…

Момчето скочи напред, замахна с ножа си и Ярви отскочи назад. Петата му се закачи в някакъв корен, но той успя да остане на крака. Момчето нападна отново, но той се изплъзна встрани от острието му, замахна към него и пропусна, а момчето се запрепъва към стената.

Възможно ли бе наистина всичко да се свеждаше до това един от двама им да убие другия? Да сложи край на всичко, което е, което някога е бил или някога ще бъде?

Така изглеждаше. И Ярви не виждаше откъде щеше да дойде славата.

Момчето го връхлетя отново и той видя острието на ножа му да проблясва, уловено от лъч светлина. По чиста случайност, инстинкт, може би останал от тренировъчния квадрат, успя да го парира със своето. Зяпна изумен, а двете остриета застъргаха едно в друго. В следващия момент момчето го блъсна с рамо и го залепи с гръб за стената.

Озъбените им физиономии се озоваха една до друга, толкова близо, че да види черните пори по носа на момчето, тънките червени нишки по облещените му очи, толкова близо, че ако изплезеше език, щеше да го докосне. Двете остриета изстъргаха отново и Ярви усети пареща болка по опакото на ръката си, почувства острия връх на ножа в корема си, хлад през дрехите.

— Не — прошепна. — Моля.

Изведнъж нещо го жегна по бузата и натискът изчезна. Момчето залитна заднешком, вдигна трепереща ръка към шията си и там Ярви видя да стърчи стрела. От единия й край, насочения към Ярви, покапа кръв, а от другия бликна черна струйка и се стече в яката на ризата му. Зачервеното лице на момчето потрепери, докато се свличаше на колене.

През една дълбока вдлъбнатина в горния край на разрушената стена зад гърба си Ярви видя Рълф на върха на кулата — беше коленичил и тъкмо запъваше нова стрела в тетивата. Лицето на момчето придоби морави оттенъци, от отворената му уста — проклинаше Ярви, молеше го за помощ или призоваваше боговете за милост — излизаше само гъгнене, после бликна кръв.

— Съжалявам — прошепна Ярви.

— Ще съжаляваш и още как.

На няколко крачки встрани, под срутена арка, стоеше Шадикшарам.

— Мислех те за умно момче — продължи тя. — Но се оказа едно голямо разочарование.

Някога хубавите й дрехи бяха покрити с корички засъхнала кал, косата й се спускаше пред лицето на сплъстени фъндъци — от иглите нямаше и следа, — през които едното й хлътнало сред черни сенки око се взираше трескаво в него. Дългото извито острие на меча й обаче лъщеше чисто и смъртоносно.

— Поредното в безкрайната върволица от разочарования. — Тя ритна умиращото момче и когато то падна по гръб, прескочи приритващите му крака. Закрачи невъзмутимо, наперено и не бързаше за никъде. Точно както някога по палубата на „Южен вятър“. — Но мисля, че сама съм си виновна.

Ярви отстъпи, приклекнал, задъхан, очите му се стрелкаха насам-натам в търсене на изход от руините, но такъв не откриха.

Трябваше да се бие с нея.

— Сърцето ми е прекалено добро за този жесток свят, в който живеем. — Погледът й се стрелна към вдлъбнатината в стената, откъдето бе дошла стрелата на Рълф и тя се шмугна ловко под нея. — Това открай време ми е голям недостатък.

Ярви се запрепъва припряно заднешком през осеяния с отломки под. Дръжката на ножа се хлъзгаше в потната му длан. Чуваше виковете, шумовете от битката. Останалите бяха заети със собствените си последни стъпки към Последната врата. Хвърли бърз поглед през рамо към мястото, където разрушената елфическа скала свършваше на ръба, към тънките фиданки, поникнали от него и разпрострели листа над празното пространство над реката.

— Не мога да опиша с думи колко се радвам, че ми се отдава възможност да се сбогувам с теб. — Шадикшарам се усмихна. — Сбогом.

Безсъмнено беше много по-добре въоръжена от него. А също по-висока и по-силна, с много повече умения и опит от него в това. Не на последно място — имаше значително предимство откъм брой годни за бой ръце. И въпреки претенциите й Ярви не виждаше как това нейно добро сърце щеше да я спре.

„Винаги има начин“, казваше майка му, но как можеше да победи Шадикшарам в бой? Той, човекът, който нямаше и една победа от стотиците си срамни появи в тренировъчния квадрат?

Сякаш досега пресмятала наум същата сметка и току-що стигнала до същото заключение, Шадикшарам повдигна многозначително вежди:

— Може пък просто сам да скочиш.

Пристъпи бавно напред, изтиквайки го заднешком към ръба. Един лъч светлина попадна върху върха на протегнатия й напред меч и той блесна. Нямаше много място зад гърба си, усещаше празнината зад ръба, долавяше хладния повей на вятъра по тила си, чуваше гневния рев на реката, която дълбаеше подножието на скалата.

— Скачай, сакат!

Ярви пристъпи още малко назад и усети ръба да изчезва под токовете на ботушите му, чу как няколко камъчета изтракаха по пътя си надолу в пропастта.

— Скачай! — кресна Шадикшарам и от устата й пръсна слюнка.

Ярви забеляза движение с периферното си зрение.

Бледото лице на Анкран се появи иззад една от порутените стени. Той тръгна внимателно напред, притиснал език в дупката от избитите си зъби, вдигнал над главата си лопата. Ярви знаеше, че не трябва, но не можеше да се сдържи да не поглежда към него.

Челото на Шадикшарам се сбърчи.

Тя се извърна ловко като котка, лопатата от плешка на лос профуча покрай рамото й и мечът й потъна гладко, почти без звук в гърдите на Анкран.

Той пое дълбоко дъх и потрепери, очите му напираха да изскочат.

Шадикшарам изруга и понечи да извади меча си.

„Милосърдието е слабост. — Така казваше бащата на Ярви. — Милостта е провал.“

В следващия миг Ярви се нахвърли върху нея. Провря сакатата си ръка под мишницата й и тя не успя да извади меча. После усуканата й длан се стрелна нагоре и започна да натиска гърлото й, докато юмрукът на другата я удари в гърба, започна да млати, да блъска с всичка сила.

Ярви хъркаше, скимтеше, пищеше, косата на Шадикшарам влизаше в устата му и от нея пръскаше слюнка. Тя се опитваше да се обърне, ръмжеше, но той се беше вкопчил здраво и удряше, удряше с юмрук. Шадикшарам се отскубна, единият й лакът полетя назад и Ярви усети как носът му изхрущя, главата му се лашна назад и в следващия момент подът го блъсна в гърба.

Чу заглъхнали викове. Ехо от звън на стомана.

Битка, но далече. Нещо важно.

Трябва да стане. Не може да разочарова майка си.

Трябва да се държи като мъж. Чичо му чака.

Опита да се отърси от замайването. Небето проблесна ярко, докато се претъркулваше.

Едната му ръка провисна в празно пространство. Черна река ниско долу. Бяла вода около скалите.

Точно като морето под кулата в Амвенд. Морето, в което падна.

Опомни се и пое рязко въздух. Пропълзя назад от ронещия се ръб над пропастта и се надигна бавно на крака. Главата му се маеше, лицето му тръпнеше, коленете му бяха омекнали, усещаше соления вкус на кръв в устата си.

Видя Анкран по гръб на земята, усукан на една страна и с разперени встрани ръце. Изхлипа жално и се втурна към него, протегна ръка. Треперещите му пръсти увиснаха безпомощно над пропитата с кръв риза на Анкран. Последната врата зееше широко отворена за него. Нямаше как да го върне оттам.

Шадикшарам лежеше до него върху отломките по пода, опитваше се да се надигне и на лицето й бе изписана огромна изненада от това, че не успяваше. Пръстите на лявата й ръка все още бяха преплетени върху дръжката на меча. Дясната й ръка притискаше ребрата й. Тя я отмести и дланта й беше пълна с кръв. Ярви примига озадачено и сведе поглед към ръката си. Ножът беше още в нея, а острието му лъщеше влажно и лепкаво. Ръката му беше почервеняла чак до лакътя.

— Не — кресна Шадикшарам.

Опита се да вдигне меча си, но тежестта му се оказа непосилна за нея.

— Не така. Не тук. — Окървавените й устни се извиха, докато вдигаше очи към Ярви. — Не ти.

— Тук — отвърна Ярви. — Аз. Как точно го каза? Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една, за да го наръга в гръб.

В този момент осъзна, че не беше пропилял всичкото това време в тренировъчния квадрат заради липсата на умения, на сила, на ръка дори. Беше го пропилял заради липсата на воля. Но някъде на „Южен вятър“, някъде сред необятния лед, някъде в тези древни руини я беше намерил.

— Но аз командвах армадата на императрицата — изграчи Шадикшарам. Цялата дясна страна на гърдите й вече беше плувнала в кръв. — Бях любовница… на дюк Микедас. Целият свят беше в краката ми.

— Било е много отдавна.

— Прав си. Умно момче си ти. А аз съм прекалено мекушава. — Главата й се отпусна назад и тя се загледа в небето. — Това… ми е…

Тронната зала на елфическата руина беше осеяна с трупове. Отдалече бания изглеждаха същински зверове. Отблизо — просто окаяни жалки създания. Дребни, кльощави като деца, парцаливи, накичени с издялани от китова кост амулети, оказали се безполезни срещу безмилостната стомана в ръката на Нищо.

Един още дишаше и протегна ръка към Ярви. Другата стискаше щръкналата от ребрата му стрела. В очите му нямаше омраза, само колебание, страх и болка. Също като тези на Анкран, когато Шадикшарам го уби.

Бяха просто хора като всички останали, хора, които Смърт преведе през Последната врата.

Докато Нищо вървеше към него, той каза нещо. После пак, същата дума, отново и отново.

— Шшш. — Нищо сложи показалец на устните си и го прониза в сърцето.

— Победа! — изрева Рълф, докато се спускаше по стената на кулата, после скочи на земята. — Никога не съм виждал такива умения с меча!

— Нито пък аз като твоите с лъка! — отвърна Нищо и стисна Рълф в здрава прегръдка.

Първи приятели, другари по касапница.

Сюмаел стоеше под една от арките, стискаше с ръка рамо, от което течеше кръв чак до върха на пръстите й.

— Къде е Анкран? — попита тя.

Ярви поклати глава. Страхуваше се, че ако заговореше, щеше да повърне. Или да се разплаче. Или и двете накуп. От болка, от напускащия го вече гняв. От облекчение, че е жив. От мъка, че приятелят му не е. От мъка, която тежеше все повече.

Джоуд се свлече и седна на един голям отломък от стена, изхлузи от ръката си накълцания надран щит и го захвърли на земята. Сюмаел сложи окървавена длан върху треперещото му рамо.

— Сега съм готов да призная открито, че гетландци са най-добрите воини! — пенеше се въодушевено Рълф.

— Точно когато аз започвам да се съмнявам в това! — отвърна Нищо, после свъси вежди. — Очаквах Шадикшарам.

Ярви наведе очи към извития меч в ръката си:

— Убих я.

Сигурно в този момент трябваше да падне на колене и да благодари на всички богове за така неочакваната им победа, но кървавата реколта по пода на тронната зала — покосена от меч и пронизана от стрели — нямаше вид на нещо, за което да благодари.

За това просто седя до останалите и чопли засъхналите корички кръв под счупения си нос.

В края на краищата той е кралят на Гетланд, нали така?

Стига е коленичил.