Джо Абъркромби
Полукрал (24)

Бяг

Тичаха с всички сили.

Или подтичваха. Или залитаха, хлъзгаха се и се препъваха по убийствения терен. Наоколо имаше само горещ камък, нито стръкче трева, нито птичка в небето — нажежен и пуст баща Земя, толкова безплоден и лишен от живот, колкото леденият преди него.

— Ветровете на съдбата ме довяват на все по-приятни места напоследък — отбеляза замислено Анкран, когато прехвърлиха следващия хребет и отвъд него ги посрещна поредната гледка на гол нагорещен камък и пара.

— Още ли ни следват? — попита Джоуд.

— Не е лесно да забележиш хора в такъв неравен терен. — Сюмаел обходи с далекогледа си безлюдната пустош зад тях, забулена в облаци воняща пара. — Особено такива, които биха предпочели да не бъдат забелязани.

— Може да са се отказали. — Ярви отправи мълчалива молитва за мъничко късмет към Той-който-обръща-зара. — Може би Шадикшарам не е успяла да накара бания да продължат след нас.

Сюмаел избърса пот и мръсотия от лицето си:

— Че кой не би дошъл тук?

— Не познавате Шадикшарам — каза Нищо. — Когато поиска, е много убедителна. Велик водач е.

— Не съм останал с подобни впечатления — каза Рълф.

— Не беше във Фулку, когато тя предвожда армадата на императрицата към победа.

— Но ти си бил, предполагам?

— Бих се на другата страна. Бях първенецът на краля на Алиюкс.

— Бил си кралски първенец? — сбърчи чело Джоуд.

От пръв поглед, Ярви също не би повярвал. От друга страна, беше виждал не един голям воин в тренировъчния квадрат, но нито един от тях нямаше уменията с меча на Нищо.

— Флагманът ни гореше. — Кокалчетата на юмруците на възрастния мъж побеляха върху дръжката на меча, когато спомените го връхлетяха. — Една дузина галери ни бяха закачили с куки и въжета. Палубата лъщеше хлъзгава от кръвта на падналите, гъмжеше от войници на императрицата. Тогава с Шадикшарам се бихме за пръв път. Аз бях изтощен от битката, ранен, непривикнал към клатенето на кораба. Тя се престори на слаба безпомощна жена и аз в гордостта си й повярвах. Тогава тя ми пусна кръв. Станах неин роб. Вторият път, когато се бихме, аз бях изнемощял от глад. Тя имаше стомана в ръката, силни и здрави мъже зад гърба си, а аз бях сам, само с нож за ядене. Тя отново ми пусна кръв, но в гордостта си ме остави жив. — Устните му се изкривиха в обичайната налудничава усмивка и от тях пръсна слюнка, когато излая: — Сега ще се срещнем за трети път, нямам повече гордост да ме тегли назад, теренът ще е по мой избор и този път тя ще лее кръв. Да, Шадикшарам!

Той вдигна меча над главата си и пресипналият му глас прокънтя в каменистата долина:

— Денят дойде! Часът настъпи! Време за разплата!

— Не може ли това време да почака, докато аз не се прибера в Торлби? — попита Ярви.

С мрачно изражение на лицето Сюмаел пристегна колана си:

— Да се размърдаме.

— Че какво правихме досега?

— Туткахме се.

— Какъв е планът ти? — попит Рълф.

— Да те убия и да им оставя трупа ти като жертвоприношение за мир.

— Не мисля, че тя е минала целия този път за мир, ти как мислиш?

— За беда, не. — Сюмаел стисна зъби. — Планът ми е да стигнем Ванстерланд преди тях.

Тя хукна надолу по склона, събаряйки под краката си камъни и пясък от сипея.

Жегата и парата се оказах толкова мъчително предизвикателство, колкото студът и ледът преди тях. Снегът продължаваше да се сипе, но ставаше все по-горещо. Свалиха една по една така ревностно кътаните дрехи и накрая бъхтеха полуголи, плувнали в пот и покрити с прахоляк, като току-що излезли от мината копачи. Жаждата измести глада. Анкран делеше мътната миризлива вода от двете им бутилки по-пестеливо и от дажбите на „Южен вятър“.

И преди имаше страх. Ярви не помнеше времето, когато той не дишаше постоянно във врата му. Но поне беше далечен бавен страх от студ, глад и изнемога. Този беше от друг вид, зъл, остър като шип. Страх от наточената стомана, от острите зъби на кучетата на бания и още по-острата жажда за мъст на стопанката им.

Тичаха, докато не стана толкова тъмно, че Ярви едва виждаше края на сакатата си ръка. Баща Луна и звездите му бяха скрити от парата. Намериха кухина в скалите и пропълзяха изнемощели в нея. Никой не продума и дума. Ярви се унесе в някакво жалко подобие на сън, от който се сепна при първите лъчи на зората, сякаш само минута, след като беше заспал. Болеше го навсякъде, но хукна отново с остатъците от кошмарите си, все още живи в главата му.

Да продължат напред, за друго не мислеха. Светът се смали до разстоянието гола скала от петите на последния в колоната до преследвачите им, разстояние, което непрекъснато се свиваше. За известно време Рълф влачеше зад тях две овчи кожи, вързани за въже — стар бракониерски номер, с който се надяваше да заблуди кучетата. Кучетата не се хванаха. Скоро всичките бяха насинени, надрани, ожулени до кръв от десетките падания по острата скала, но с една саката ръка Ярви беше по-зле от останалите. Въпреки това всеки път, когато паднеше, Анкран беше до него и здравата му сигурна ръка го вдигаше на крака, избутваше го отново напред.

— Благодаря — каза му Ярви след не помнеше кое поред падане.

— Ще имаш възможността да ми се отблагодариш — отвърна Анкран. — В Торлби, ако не преди това.

Продължиха отново, притиснати от неловко мълчание.

— Съжалявам — не издържа Ярви.

— Че непрекъснато падаш ли?

— За това, което направих на „Южен вятър“. Че казах на Шадикшарам…

Споменът от звука, с който дъното на бутилката се стовари в главата на Анкран, го накара да потрепери. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, като си припомни хрущенето на носа му под ботуша на капитана.

Анкран направи на свой ред гримаса и върхът на езика му се подаде от дупката, оставена от избитите му зъби:

— Това, което най-много мразя от живота си на този кораб, не е нещо, което някой е направил на мен, а това, което бях принуден да направя аз. Не. Какво избрах да направя. — Той спря и когато Ярви спря зад него, се извърна и го погледна право в очите. — Някога се мислех за добър човек.

— Някога те мислех за негодник. — Ярви постави ръка на рамото му. — Сега започвам да се съмнявам.

— Може да се разнежвате за скритото си благородство колкото си искате, но когато сме в безопасност — викна им от върха на една скала Сюмаел, сочейки към нещо в забулената от пара сивота. — Сега трябва да обърнем на юг. Ако стигнем реката преди тях, ще трябва да измислим начин да я прекосим. С пара и камък няма да направим сал.

— А ще стигнем ли реката, преди да сме умрели от жажда? — попита Рълф, изсмуквайки последните капки от едната бутилка, после взе да наднича в гърлото й, обнадежден от възможността някоя да се спотайва там.

— Жажда — прихна развеселен Нищо. — Копията на бания в гърба ти, от това трябва да се тревожиш.

Заслизаха по безкраен сипей, прескачаха от една голяма колкото къща канара на друга, спускаха се по високи като водопади камари натрошена черна скала. Прекосиха долини, на дъното на които камъкът не можеше да се пипне от горещина. Задушливата пара свистеше от зейналите в скалите като дяволски усти пукнатини. В малките езерца между тях водата бълбукаше и беше покрита с разноцветни мазни петна. Тръгнаха нагоре. Катереха се, а съборените камъни политаха надолу и чаткаха в бездънната пропаст под краката им. Драпаха, вкопчваха изранени до кръв пръсти, сакатата ръка на Ярви търсеше отчаяно пукнатини в скалата и когато най-после стигнаха хребета и погледнаха назад…

Видяха през далекогледа на Сюмаел познатите черни прашинки, които продължаваха да ги следват, по-близо отпреди.

— Нямат ли умора? — попита Джоуд, докато бършеше потта от лицето си. — Ще спрат ли някога?

Нищо се усмихна:

— Ще спрат, когато паднат мъртви.

— Или когато ние паднем мъртви — каза Ярви.