Джо Абъркромби
Полукрал (23)

Истината

Рълф излезе от дърветата с огромна усмивка на уста, с преметнат на гърба лък и малък елен на рамото. За да няма съмнения в уменията му, беше оставил стрелата си да стърчи от сърцето на животното. Сюмаел повдигна вежда:

— Значи не си просто безполезен красавец.

— Тайната е — намигна й той — в наличието на стрели. — Ти ли ще дереш, кухненски чирако, или искаш аз да свърша това?

Анкран подаде ножа на Ярви и извитите му устни загатнаха усмивка. Сякаш вече знаеше, че ще откаже. Не беше глупак. Няколкото пъти, когато против волята си бе завлечен на лов, Ярви се провали впечатляващо — ръката не му позволи да опъне лък, нито да държи копие, а когато дойде времето за дране на улова, му призля. Баща му го изпепели жив с поглед, брат му му се присмива, а хората им дори не си направиха труда да прикрият презрението си.

Хм, явно нищо не се бе променило оттогава.

— Ще оставя на теб този път — отвърна Ярви. — Но ще те поправя, ако сбъркаш някъде.

След като свършиха да ядат, Джоуд изпъна боси стъпала пред огъня и започна да втрива мас между пръстите на краката си. Рълф подхвърли настрани последния кокал и изтри мазни пръсти в елека си.

— С малко сол щеше да е къде по-добре.

Сюмаел поклати глава:

— Случвало ли се е някога да не намериш нещо, за което да се оплакваш?

— Ако не намериш за какво да се оплачеш, значи не гледаш достатъчно внимателно. — Рълф се изтегна на земята, подпря се на лакът, нахили се до уши и се почеса по гъстата брада. — От друга страна, от жена ми никога не съм се оплаквал. Мислех, че ще умра на проклетото гребло. Но сега, като гледам, че още хвърлям сянка по земята, мисля си да взема да я навестя. Ей така, просто да й кажа „Здравей“. Да знам, че е добре.

— Ако има малко мозък в главата си, ще те е забравила — каза Сюмаел.

— Достатъчно се е напатила. Прекалено много, че да си пропилее живота в чакане. — Рълф подсмръкна и се изплю в огъня. — Пък и по-добри мъже от мен се намират лесно.

— Ето тук съм съгласен с теб.

Нищо седеше встрани, обърнал гръб на останалите и лъскаше с парцал меча си.

Рълф се усмихна:

— Ами ти, Нищо? Години наред лъска палубата, сега ще прекараш още толкова в лъскане на този меч ли? Ти какво ще правиш, като стигнем Вулсгард?

Ярви осъзна, че от момента, в който „Южен вятър“ изчезна под водата, това беше първият случай, когато някой подемаше разговор за това, което следва оттук насетне. За пръв път имаха изгледи за успех.

— Имам стари сметки за уреждане. Но няма да бързам, те изтраяха пресни цели двайсет години. — Той се върна към енергичното лъскане на острието. — Като му дойде времето, ще завали кръв.

— Мен, само да не е сняг, каквото и да вали, ме устройва — каза Джоуд. — Аз поемам на юг, към Каталия. Наджид, така се казва селото ми, от чийто кладенец блика най-сладката вода на света. — Той сплете пръсти на корема си и се усмихна така, както правеше винаги, когато си припомняше мястото. — Решил съм да пия отново от нея.

— Може би ще тръгна с теб — каза на свой ред Сюмаел. — Не е много встрани от пътя ми.

— Пътя ти накъде? — попита Ярви.

В продължение на месеци бяха спали един до друг на палубата, а не знаеше нищо за нея и сега откри, че искаше да знае. Тя свъси вежди, сякаш се замисли дали си струва да отваря вратата, стояла залостена толкова дълго, после сви рамене.

— Първият сред градовете, предполагам. Там израснах. Баща ми минаваше за що-годе знатна особа. Корабостроител на императрицата. Брат му все още е… мисля. Надявам се. Ако е жив. Много може да се промени за толкова време.

Тя млъкна, загледа се намръщена в пламъците и Ярви направи същото. Замисли се какво ли се бе променило в Торлби през това време.

— Е, не смятам да откажа компанията ти — каза Джоуд. — Човек, който всъщност знае накъде върви, е от голяма помощ при дълго пътуване. Ами ти, Анкран?

— На площад „Ангулф“ в Торлби има магазин за роби — изръмжа Анкран и сенките по изпитото му лице заиграха. — От него ме купи Шадикшарам. От човек на име Йоверфел. — Лицето му се изкриви в гримаса, докато изговаряше името. Както това на Ярви, предполагаше той, когато изговаря името на чичо си. — Той държи жена ми. Държи сина ми. Трябва да ги измъкна оттам.

— И как смяташ да го направиш? — попита Рълф.

— Ще намеря начин. — Анкран сви юмрук и го стовари върху коляното си, отново и отново, все по-силно. — Трябва да намеря начин.

Ярви примига срещу огъня. Беше намразил Анкран от мига, в който го видя за пръв път. Изхитри го, гледа как му размазаха физиономията от бой и взе мястото му. По-късно прие присъствието му и вървя до него. Накрая прие милостиня от него. И започна да му вярва. Сега откри, че изпитва към него нещо, което не си беше помислял, че е възможно. Възхищаваше му се.

Всичко, което той самият бе направил досега, бе за себе си. За свободата си, отмъщението си, трона си. А всичко, което Анкран правеше, бе за семейството му.

— Аз мога да помогна — каза Ярви.

— Ти? — Анкран вдигна рязко поглед от огъня.

— Имам… приятели в Торлби. Влиятелни приятели.

— Готвачът, при когото си чиракувал ли? — прихна развеселен Рълф.

— Не.

Не знаеше защо избра точно този момент. Може би колкото повече се сближаваше с тази събрана по неволя задруга, толкова повече лъжата тежеше на раменете му. А може би частица гордост бе оцеляла и избрала точно този момент да напомни за себе си. Вероятно вярваше, че Анкран говори истината. Или просто защото беше глупак.

— Лейтлин — каза той. — Жената на мъртвия крал Утрик.

Джоуд въздъхна дълбоко и се намести върху кожата. Рълф не си направи труда да му се присмее дори.

— И какъв си й ти на Златната кралица? — попита той.

Ярви се постара да говори бавно и спокойно, въпреки че сърцето му напираше да изскочи:

— Малкият й син.

Това ги стъписа за момент.

Него самия също, защото изведнъж осъзна, че можеше да си остане кухненският чирак Йорв и да отиде където си поиска. Да се помъкне след Рълф и да каже „Здравей“ на жена му. Да последва Нищо към каквато лудост го поведе изгубеният му разсъдък. Да отиде с Джоуд в Каталия и да пие от тази най-сладка вода на света или пък да открие чудесата на света в Първия сред градовете заедно със Сюмаел. Двамата с нея, заедно…

Само че сега вече нямаше връщане назад, за него имаше един път — към Черния трон. Освен този към Последната врата, разбира се.

— Името ми не е Йорв, казвам се Ярви. Аз съм законният крал на Гетланд.

Останалите замълчаха. Дори Нищо, сякаш забравил за меча, се извърна на камъка, на който седеше, и се вторачи в него с трескави очи.

— Това обяснява нескопосаното ти готвене — покашля се тихо Анкран.

— Ти не се шегуваш, нали? — попита Сюмаел.

Ярви удържа погледа й:

— Да ме чуваш да се смея?

— И какво, ако смея да попитам, прави законният наследник на трона на Гетланд окован на греблото на някаква прогнила търговска галера?

Ярви се сгуши в елека от овча кожа и се загледа в пламъците, които придобиха очертанията на места и лица от миналото.

— Заради ръката ми или по-скоро заради липсата на ръка трябваше да се откажа от рожденото си право над престола и да се присъединя към Събора. Но тогава баща ми Утрик беше убит. Подмамен в капан от Гром-гил-Горм и пастора му, майка Скаер… или поне така ми казаха. Предвождах двайсет и седем кораба в нападение срещу него. Чичо ми Одем планира всичко. — Ярви усети гласи си да потреперва. — Включително това да ме убие и да заграби трона ми.

— Принц Ярви — каза замислено Анкран. — Малкият син на Утрик. Той имаше саката ръка. — Ярви я вдигна и Анкран потърка съсредоточено гърбицата на счупения се нос. — Когато последно спряхме в Торлби, се говореше, че е умрял.

— Избързали са малко със заключенията. Паднах от кулата на една крепост и майка Море ме изхвърли на брега, право в ръцете на Гром-гил-Горм. Излъгах, че съм кухненски чирак, той ми сложи нашийника и ме продаде на търговец на плът във Вулсгард.

— Същия, от когото те купихме с Триг — продължи Анкран и запрехвърля наум чутото като търговец, оглеждащ пръстен, чудещ се колко точно злато има в сплавта. — Защото ми каза, че можеш да гребеш.

Ярви вдигна рамене и прибра обратно саката ръка на топло под елека си:

— Както виждаш, далеч не е най-голямата лъжа, която съм изричал.

— Всеки си има тайни. — Джоуд изду бузи и въздъхна тежко. — Но тази е с доста над повечето.

— И доста по-опасна — намеси се Сюмаел и присви подозрително очи. — Защо изведнъж реши да се разприказваш?

Ярви се замисли за момент:

— Заслужавате да научите истината. Аз заслужавам да я кажа. А тя — да бъде казана.

Отново замълчаха. Джоуд продължи да втрива маста. Анкран и Сюмаел се спогледаха. Тогава Рълф пое дълбоко дъх и изпръхтя шумно с устни:

— Вярва ли някой на тия глупости?

— Аз вярвам. — Нищо се изправи. Очите му бяха облещени. Вдигна меча над главата си. — И сега аз давам клетва! — Той заби острието в огъня, от жарта се вдигнаха облаци искри и останалите се дръпнаха боязливо назад. — Слънчева и лунна клетва. Нека тя тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Няма да намеря покой, докато законният крал на Гетланд не седне отново на Черния трон!

Мълчанието на останалите се проточи. Никой не беше по-изненадан от самия Ярви.

— Понякога не ти ли се струва, че живееш в сън? — промърмори Рълф.

Джоуд въздъхна отново:

— Често.

— В кошмар — додаде Сюмаел.

Рано на следващата сутрин се озоваха на хребет, където ги посрещна гледка, излязла от сън. Или може би кошмар. Вместо побелели хълмове видяха облаци пара, а в тях призрачните очертания на черни планини в далечината.

— Горещата земя — каза Анкран.

— Място, където огнени и ледени богове се изправят в битка един срещу друг — прошепна Нищо.

— Приятно място — каза Ярви — за бойно поле.

Между бялата и черната земя се простираше ивица зеленина. Вятърът поклащаше клони и листа, над тях се рееха ята разноцветни птици, а слънцето се оглеждаше във водата на потоци и езерца.

— Ивица пролет, отрязана от зимата — каза Сюмаел.

— Нямам му доверие на това място — обади се Нищо.

— На какво въобще имаш доверие? — каза Ярви.

Нищо вдигна острието пред себе си и оголи изпочупените си зъби:

— Само на това.

Докато вървяха надолу, никой не спомена разкритията от последната вечер. Сякаш още не бяха решили дали му вярват, нито какво следва оттук насетне, в случай че решеха да му повярват, и за това дотогава просто щяха да се преструват, че нищо не е станало, и ще се държат с него както обикновено.

Ярви нямаше възражения. И бездруго се чувстваше повече кухненски чирак, отколкото крал.

Снегът изтъня под протритите му ботуши, постепенно се разкашка и водата се просмука в кожата им, после отстъпи място на хлъзгава кал и накрая и тя изчезна. Земята беше покрита с петна зелен мъх и висока трева, а в нея Ярви видя диви цветя, чиито имена не му бяха познати. Нагазиха върху чакълестия бряг на езеро, от чиято млечнобяла вода се вдигаше пара. Едно чепато дърво разпростираше покрити с оранжеви листа клони над главите им.

— Последните няколко години, последните няколко дни най-вече се питам какво съм сторил, че да заслужа такова наказание — каза Джоуд. — Сега се чудя с какво съм заслужил такава награда.

— В живота не е важно какво си заслужил — обади се Рълф, — по-скоро какво можеш да сграбчиш, когато ти падне случай. Къде се дяна въдицата?

И възрастният воин седна на брега и започна да вади риба след риба толкова бързо, колкото успяваше да закача стръв на куката. Беше започнало отново да вали, но снежинките изчезваха в момента, в който докосваха топлата земя. Имаше сухо дърво за огън в изобилие и Анкран приготви същински рибен пир върху плоска каменна плоча.

Ярви се изтегна по гръб с ръце върху пълния си стомах и потопил изморените си от ходене боси крака в топлата вода, се замисли кога за последно беше така щастлив. Не при поредното срамно поражение в тренировъчния квадрат, това със сигурност. Не докато се криеше от шамарите на баща си и изпепеляващия поглед на майка си, това също. Не дори край огнището на майка Гундринг. Повдигна глава и се загледа в лицата на другарите си по гребло. Ще липсва ли на някого, ако не се върне в Гетланд? Със сигурност неизпълнената клетва е за предпочитане пред нарушената…

— Можем просто да останем тук — промърмори той.

— Кой тогава ще поведе народа на Гетланд към светло бъдеще? — Устните на Сюмаел бяха извити в лукава усмивка.

— Нещо ми подсказва, че ще се оправят и без мен. Вместо това мога да съм крал на това езерце, а ти — мой пастор.

— Майка Сюмаел?

— Винаги знаеш верния път. Може да ме водиш към по-малкото зло и всеобщото благо.

— Тези ги няма на никоя карта — изсумтя тя. — Отивам да пикая.

Ярви я изпрати с поглед, докато крачеше през високата трева.

— Имам чувството, че я харесваш — промърмори Анкран.

Ярви се сепна и извърна рязко глава към него:

— Ами… всички я харесваме.

— Разбира се — каза Джоуд нахилен до уши. — Без нея сме загубени. В буквалния смисъл.

— Но ти — изръмжа Рълф и притворил очи, се изтегна по гръб с ръце на тила. — Ти я харесваш.

Ярви размърда безмълвно устни, но не намери начин да отрече.

— Ръката ми е саката — промърмори гневно той. — Останалото си ми е наред.

Анкран се подсмихна:

— Мисля още, че тя също те харесва.

— Мен? С мен се държи по-сурово от всички ни!

— Именно. — Рълф също се усмихна, докато наместваше рамене на земята. — Ах, младост, помня какво е да си млад…

— Ярви? — Нищо стоеше изправен върху един камък до дървото и не даваше вид на човек, който го интересува кой кого харесва. Напрягаше очи в далечината, в посоката, от която бяха дошли. — Моите очи са стари, а твоите — млади. Това дим ли е?

Ярви беше почти доволен от предоставената му възможност да се измъкне от разговора, когато се покачи на камъка до Нищо и на свой ред напрегна очи на юг. Но задоволството му не трая дълго. Почти винаги ставаше така.

— Не съм сигурен — каза той. — Може би.

Почти сигурен беше. Макар и бледо, на фона на светлото небе имаше тъмно петно.

Сюмаел се присъедини към тях върху камъка и засенчи с длан очи. Противно на думите на Анкран, не даваше вид да харесва когото и да било.

— Идва от фермата на Шидвала.

— Може би са запалили клада — каза Рълф, но усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Или може би я е запалила Шадикшарам — каза Нищо.

„Добрият пастор се надява на най-доброто, но винаги е подготвен за най-лошото.“

— Трябва да се изкачим нависоко — каза Ярви. — Да погледнем оттам дали някой ни следва.

Нищо сви устни и издуха внимателно някаква прашинка от лъскавото острие на меча:

— Знаеш, че е тя.

Тя беше.

Застанал на каменистия склон над езерото, Ярви се взираше през странното кръгло прозорче, което представляваше единият край на далекогледа на Сюмаел. Видя ситните черни прашинки върху белия фон. Движеха се. Надеждата го напусна с бързината на изтичащо от пробит мех вино. По отношение на държането на надежди открай време знаеше, че е пробит мех.

— Преброих две дузини — каза Сюмаел. — Бания, мисля, и част от моряците от „Южен вятър“. Водят кучета, имат шейни и повече от сигурно — добре въоръжени са.

— И идват да ни унищожат — промърмори Ярви.

— Или това, или много, ама много искат да ни догонят, за да ни пожелаят на добър път — каза Рълф.

Ярви свали далекогледа. Не можеше да повярва, че само преди час се бяха смели от сърце. На лицата на приятелите си видя отново до болка познатите тревожни изражения.

Освен на лицето на Нищо, естествено, той изглеждаше така ненормален както винаги.

— Колко далече са?

— По мои предположения, шестнайсет мили — отвърна Сюмаел.

Ярви вече се бе научил да приема предположенията й за факти.

— Колко ще им отнеме да ги изминат?

Устните й замърдаха, докато пресмяташе наум.

— Ако бързат с шейни, може да са тук утре сутрин.

— Значи ние по-добре да не сме — каза Анкран.

— Да. — Ярви отмести поглед от спокойното си идилично малко кралство нагоре към голия склон, покрит със сипеи и остри скали. — В горещата страна шейните им ще са безполезни.

Нищо се загледа смръщен във ведрото небе и се почеса по врата с пълни с чернилка нокти:

— Рано или късно стоманата ще е отговорът. Винаги е.

— В такъв случай нека е по-късно — каза Ярви и нарами една от торбите. — Сега бягаме.