Джо Абъркромби
Полукрал (22)

Добрина

Клечаха скупчени в мокрия храсталак и надничаха надолу към фермата. Една от постройките беше каменна, толкова стара, че се беше вкопала удобно в земята. Устата на Ярви се напълни със слюнка от мириса, който се носеше от бледия дим над затрупания от сняг покрив. Целият настръхна от връхлетелите го далечни спомени за храна и топлина. Другата постройка, съдейки по приглушеното блеене, което се чуваше от време на време от нея, беше кошарата, в която държаха овцете. Изглеждаше направена от преобърнатия корпус на кораб, но защо и как беше стигнал толкова навътре в сушата, Ярви нямаше представа. Останалото се състоеше от грубо сковани бараки, почти напълно погребани под наветите около тях преспи, и ограда от заострени дървени колове между тях.

Точно пред портата, до една дупка в леда, седеше малко момче. Беше увито в дебели кожи, наблюдаваше подпряната на две съчки въдица над дупката и от време на време се изсекваше шумно.

— Не ми харесва — каза Джоуд. — Колко още има вътре? Не знаем нищо за тях.

— Освен че са хора — каза Нищо. — А на хората не можеш да имаш никаква вяра.

— Знаем, че имат храна, дрехи и подслон. — Ярви погледна Сюмаел — завита с всичко, което бяха успели да заделят от дрехите си, а то не беше много. Трепереше така силно, че зъбите й чаткаха. Устните й бяха станали сивосинкави като камък, клепачите й потрепваха, повдигаха се вяло, после се спускаха отново. — Неща, от които се нуждаем, за да оцелеем.

— Значи всичко е ясно. — Нищо размота вълненото парче, увито около дръжката на меча. — Стоманата е отговорът.

Ярви го зяпна учудено:

— Ще убиеш момчето?

Рълф разкърши неловко рамене, но Нищо просто сви своите:

— Ако трябва да избирам между неговата смърт и нашата, да, ще го убия, него и всички останали там долу. Ще ме мъчат заедно с останалите ми разкаяния.

Той понечи да се изправи, но Ярви го сграбчи за протрития ръкав и го смъкна обратно долу. Втренчи се в празните му сиви очи. Отблизо не видя повече разсъдък в тях. Точно обратното.

— Същото се отнася и за теб, кухненски чирако — прошепна Нищо.

Ярви преглътна мъчително, но не отмести поглед и не пусна ръкава му. На „Южен вятър“ Сюмаел рискува живота си, за да спаси неговия. Беше време да й се издължи. Освен това беше му дошло до гуша да живее като страхливец.

— Първо ще опитаме с приказки.

Изправи се, замисли се какво можеше да направи, за да изглежда по-малко като просяк на ръба на отчаянието, но не измисли нищо.

— Когато те убият — каза Нищо. — Тогава ще бъде ли стоманата отговорът?

— Предполагам — въздъхна дълбоко Ярви и тръгна бавно надолу по склона.

Нищо не помръдваше. С изключение на момчето — никаква следа от живот. Ярви спря на десетина крачки от него.

— Хей.

Момчето подскочи от изненада, събори въдицата, запрепъва се заднешком, но някак успя да не падне по задник, после се обърна и побягна към къщата. На Ярви не му оставаше друго, освен да чака отвън и да трепери от студ. И от страх, в този ред на мисли. Човек не можеше да очаква кой знае колко добрина от хората, оцеляващи в този суров край.

Изскочиха от къщата като рояк разгневени пчели от съборен кошер. Преброи шестима, всичките увити в кожи и всичките с копие в ръка. Три от тях бяха просто дървени колове с каменни върхове на края, но при все това собствениците им ги държаха решително насочени напред и с вещина. Без да продумат и дума, те се втурнаха към Ярви, разпръснаха се в полукръг и насочиха копията си към него.

Не му оставаше друго, освен да вдигне празни, увити в парцаливи вълнени парчета ръце, да отправи мислено молитва към баща Мир и да изграчи дрезгаво:

— Нуждая се от помощта ви.

Една от фигурите в средата заби дръжката на копието си в снега и излезе бавно напред. Избута назад качулката си и отдолу се показаха чорлава прошарена руса коса и загрубяло от живот и работа на открито лице, покрито с дълбоки бръчки. За момент тя просто стоя и изучава Ярви с поглед. После пристъпи към него и преди той да успее да направи каквото и да било, разпери ръце и го стисна в здрава прегръдка.

— Казвам се Шидвала — заговори тя на езика. — Сам ли си?

— Не — прошепна Ярви и стисна очи, за да прогони избилите от облекчение сълзи. — Другарите ми по гребло са с мен.

 

 

Отвътре къщата беше тясна и схлупена и вонеше на пот и пушек, с две думи — същински дворец. В една почерняла тенджера къкреше яхния от шилешко и корени. Ярви едва дочака да получи своя дял в дървена, излъскана от години употреба купичка и моментално започна да гребе с пръсти и да лапа лакомо. Беше най-вкусното нещо, което някога беше ял. Пейките следваха извивката на облите стени и той и приятелите му седяха от едната страна на пращящия огън, а домакините им — Шидвала, четирима мъже, които взе за синовете й, и момчето с въдицата — седяха от другата и зяпаха Джоуд и Сюмаел, все едно бяха излезли от легендите елфи.

В Торлби тези хора биха минали за бедняци. В този момент стаята им изглеждаше пълна с несметни богатства. От куки на стената висяха инструменти за копане от дърво и кокал, хитроумни приспособления и капани за лов и риболов, способни да измъкнат всяка жива твар от сняг и лед. Навсякъде бяха струпани вълчи, ко̀зи, мечи и тюленови кожи. Един от домакините — мъж с гъста кафява брада — остърга тенджерата и напълни отново купичката на Джоуд. Едрият южняк закима признателно и притворил блажено очи, започна да тъпче храната в устата си.

Анкран се наведе към него:

— Мисля, че изядохме всичката им вечеря.

Джоуд застина с пръсти в устата, но брадатият мъж се засмя, наведе се през огъня и го потупа по рамото.

— Съжалявам — каза Ярви и остави настрана купичката си.

— Мисля, че сте по-гладни от нас — каза Шидвала. Домакините им говореха езика със странен акцент. — А също, че сте учудващо далеч от пътя си.

— Вървим от земите на бания към Вулсгард — отвърна Анкран.

Жената се замисли за момент, после каза:

— В такъв случай сте учудващо близо до пътя си, но намирам избора ви на път за доста странен.

Ярви нямаше как да не се съгласи с нея.

— Ако знаехме колко тежък ще се окаже, сигурно щяхме да изберем друг.

— Така е с повечето избори, които правим.

— Но сега не ни остава друго, освен да го извървим докрай.

— Така е с повечето избори, които правим.

Нищо се наведе към Ярви и прошепна дрезгаво в ухото му:

— Нямам им доверие.

— Той иска да ви благодари за гостоприемството — побърза да преведе Ярви.

— Всички ви благодарим — добави Анкран. — На вас и на боговете на този дом.

Ярви разчисти пепелта от молитвения камък в огнището и прочете руните.

— И на Тя-която-издишва-снежни-вихрушки.

— Добре казано и с право. — Шидвала присви очи. — Там, откъдето идвате, тя е малък бог, а?

— Но тук, както виждам, е върховен — кимна Ярви.

— Като много други неща, боговете изглеждат по-големи, когато си близо до тях. Тук Тя-която-издишва-снежни-вихрушки е неизменно зад гърба ти.

— Тогава към нея ще са отправени първите ни молитви на зазоряване — каза Анкран.

— Мъдро — каза Шидвала.

— А към вас — останалите — добави Ярви. — Спасихте ни живота.

— Тук всяко живо същество трябва да ти е приятел. — Тя се усмихна, сбръчканото й лице напомни на Ярви за майка Гундринг и той за момент изпита почти болезнена тъга по дома. — Зимата ни е достатъчен враг.

— Знаем това. — Ярви извърна поглед към Сюмаел, която седеше свита до огъня. Беше наметната през раменете с одеяло и притворила очи, се поклащаше леко напред-назад. Лицето й почти си беше върнало цвета.

— Може да останете тук, докато мине зимата.

— Аз не мога — каза Анкран и гласът му потрепери, когато стисна зъби. — Трябва да се върна при семейството си.

— И аз при моето — каза Ярви, но не спомена, че за разлика от Анкран той бързаше да убие един от своите, не да го спасява. — Трябва да продължим по пътя си, но се нуждаем от много неща.

Шидвала ги огледа един по един и повдигна многозначително вежди:

— Очевидно. Ще се радваме да търгуваме с вас.

При споменаването на търговия синовете й се усмихнаха широко и закимаха одобрително.

Ярви и Анкран се спогледаха, после Анкран разпери длани:

— Ние нямаме нищо за размяна.

— Имате меч.

Нищо се намръщи още по-силно и стисна меча здраво в прегръдките си. Ярви си спомни как само преди минути беше готов да избие тези хора.

— Той няма да се раздели с него — каза.

— Виждам друго, което ще ми свърши добра работа. — Брадатият гледаше през огъня право в Сюмаел.

Джоуд изпъна гръб, а Рълф изръмжа тихо.

— Няма да продадем когото и да било от нас — отвърна Анкран и в тона му имаше солидна доза острота. — На никаква цена.

Шидвала се засмя:

— Не ни разбра правилно. Тук металът е рядкост. — Тя пропълзя на колене до Сюмаел, протегна ръка към пазвата й и подръпна проблясващата издайнически верига. — Ето това искаме.

Ярви усети устните си да се разтягат в усмивка. Доста време беше минало, откакто за последно се бе усмихвал, и усещането беше приятно.

— В такъв случай… — Той размота протрития си шал от корабно платно и извади своята, по-дебела и тежка верига. — Може би ще искате и това.

Очите на брадатия мъж грейнаха от възбуда, когато я претегли в ръка, но в следващия момент зяпна от изненада, когато видя Нищо да разтваря рязко пазвата си:

— А също това — каза той, докато измъкваше тежките масивни брънки.

На лицата на всички грейнаха широки усмивки. Ярви се наведе над огъня, сплете пръсти пред гърдите си, както правеше майка му, и каза:

— Да търгуваме.

Нищо се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Казах ти, че стоманата ще е отговорът.

 

 

Последен трясък, ръждивият нит се скъса на две и нашийникът на Нищо рязко се разтвори.

— Този беше бая упорит — каза брадатият и се загледа намръщен в съсипаното длето.

Някак несигурно Нищо се изправи от дръвника, протегна трепереща ръка и докосна загрубялата кожа на врата си.

— От двайсет години нося този нашийник — прошепна той и очите му се насълзиха.

— Аз нося моя само от три и пак имам чувството, че без него съм лек като перце — плесна го по рамото той. — Ти сигурно имаш чувството, че ще полетиш.

— Така е — прошепна отново Нищо. — И ще го направя.

Ярви докосна белезите от изгореното по врата си и се загледа замислен в Анкран, който опаковаше внимателно новите, разменени срещу веригите им придобивки. Въдица и стръв. Лопата от плешка на лос. Бронзов нож, който изглеждаше като реликва от времето непосредствено след Разкъсването на Бог. Девет стрели за лъка на Рълф. Дървена купа за пиене. Сух мъх за подпалки. Въже от вълна. Овче сирене, шилешко и сушена риба. Дивечови кожи в добавка към връхните дрехи от грубо съшита овча кожа и валма вълна, която да натъпчат под тях. Кожени чували, в които да приберат всичко това, че и шейна, на която да ги натоварят.

Що за безполезни предмети, биха си казали някога, що за боклук. Сега — несметно богатство.

Сюмаел се беше увила до ушите в дебела бяла животинска кожа. Беше притворила блажено очи, усмихната до уши, и един от зъбите й блещукаше през цепката в устната й.

— Приятно, а? — попита Джоуд.

— Топло — прошепна тя, без да отваря очи. — Ако сънувам, не ме будете.

Шидвала хвърли отворения нашийник на Нищо в бъчвата и той издрънча върху веригите им.

— Ако искате съвет…

— Винаги — отвърна Анкран.

— Тръгнете на север и запад. След два дни ще стигнете до гореща заради огньовете под нея земя. По краищата й в потоците тече топла вода, а рибата е в изобилие.

— Чувал съм истории за тази земя — каза Ярви и в мислите си чу монотонния глас на майка Гундринг край огнището.

— Ще тръгнем на север и запад — каза Анкран.

Шидвала кимна одобрително:

— И нека боговете вървят с вас.

Обърна се да си върви, но Нищо се хвърли на колене в краката й, сграбчи ръката й и допря до нея напукани устни.

— Никога няма да забравя добрината ви — каза той и изтри с опакото на ръката сълзите от очите си.

— Ние също — каза Ярви.

С усмивка на уста тя изправи Нищо на крака и потупа наболата му с посивяла брада буза:

— И това е достатъчна отплата.