Джо Абъркромби
Полукрал (19)

Според обстоятелствата

Някой зашлеви Ярви през лицето. Той видя ръката, чу звука, но почти не усети удара.

— Тичай — изсъска Джоуд в лицето му. Най-близкото до тичане, което успя да постигне, беше забързана завалена походка и много треперене. Влачещата се зад гърба му верига и подгизналите дрехи тежаха повече с всяка крачка. Чакълът сякаш засмукваше пълните му с вода ботуши. Спъваше се постоянно, но всеки път, когато падаше, нечии силни ръце го вдигаха обратно на крака и го изтикваха отново напред в тъмнината.

— Не спирай — изръмжа Рълф.

Когато наближи върха на покрития със сняг склон над плажа, Ярви се извърна през рамо:

— Богове — изпелтечи той през тракащите си зъби. Майка Море поглъщаше лакомо „Южен вятър“. Пристройката на носа беше обвита в пламъци, такелажът представляваше плетеница от огнени черти в тъмнината, върхът на мачтата, където обичаше да седи Сюмаел, гореше. Пейките, където Ярви седя и греба неуморно, бяха под вода, а преплетените едно в друго гребла стърчаха нагоре като краката на преобърната по гръб буболечка. От пристройката на кърмата над водата стърчеше само един ъгъл, по който танцуваха отблясъци от пламъците. Трюмът, складът и капитанската каюта вече бяха част от дълбините.

На брега и на пристана имаше хора, Ярви видя тъмните фигури как се оглеждат. Изплъзнали се от меча на Нищо надзиратели? Незнайно как освободили се от веригите роби? Струваше ли му се, или наистина чуваше заглушени от воя на вятъра викове? И писъци през пращенето на пламъците? Нямаше как да знае кого съдбата бе избрала да спаси от огън и вода, кой беше жив и кой — мъртъв, но така или иначе, беше толкова премръзнал, че нямаше сили да се радва на собственото си избавление, камо ли да тъжи за чуждата гибел. Безсъмнено съжаленията за това нямаше да се забавят.

Стига да изкараше нощта.

— Продължавай — каза Сюмаел.

Изтикаха го нагоре през билото и той се изтъркаля от другата страна. Изпързаля се надолу по склона и когато най-после спря, гърбът му пареше от студа, а леденият дъх, който успяваше да си поеме, пронизваше гърлото му като кинжал. Зърна четвъртитото лице на Рълф, огряно от оранжева светлина от едната страна, после изпитото лице на Сюмаел, треперещо, осветено от лъчите на баща Луна.

— Оставете ме — опита се да каже той, но устата му беше прекалено изтръпнала и скована, сякаш дори зъбите му бяха премръзнали.

Не успя да изговори думите, само изпусна облаче пара през устните си.

— Бягаме заедно — каза Сюмаел. — Такава беше уговорката, нали?

— Мислех, че с нея е свършено, когато Триг започна да ме души.

— О, няма да се отървеш така лесно от обещанието си. — Тя го сграбчи за китката на сакатата ръка. — Ставай.

Бе предаден от семейството си, от собствения си народ, а получи преданост от няколко роби, които не му бяха длъжни с нищо. Почти се разплака от тази абсурдна проява на лоялност, но не пророни сълзите, нещо му подсказваше, че ще има повече нужда от тях по-късно.

Успя да се изправи с помощта на Сюмаел. С подкрепата на Джоуд и Рълф затътри отново крака. Не мислеше накъде върви, нито го беше грижа, важното бе потъващият „Южен вятър“ да е зад гърба му. Усещаше нещо мокро и ледено да жвака в ботушите му, а вятърът го пронизваше до кости през мокрите дрехи, все едно въобще не съществуваха.

— Трябваше ли да изберете да бягате на най-студеното място на света? — изръмжа сърдито Рълф. — Че и в най-студеното време от годината?

— Имах по-добър план. — Сюмаел също не звучеше очарована от този развой на събитията. — Ама той потъна с „Южен вятър“.

— Понякога плановете трябва да се напасват според обстоятелствата — каза Джоуд.

— Напасват? — изръмжа отново Рълф. — Този лежи на земята натрошен на парчета, какво напасване?

— Вижте там — посочи с премръзналия показалец на сакатата си ръка Ярви. Отпред имаше чепато недорасло дърво, чиито клони се открояваха ясно в тъмнината заради натрупания по тях сняг. По дънера му блещукаше оранжева светлинка. Не знаеше дали да вярва на очите си, но въпреки това се завтече натам с всички сили. В момента дори надеждата за огън беше в състояние да го стопли.

— Чакайте — изсъска Сюмаел и закова на място. — Не знаем кой…

— Но не ни интересува — сряза я Рълф, докато минаваше покрай нея.

Огънят беше стъкмен в малка падинка под усукания ствол на дървото, предоставяща нещо като завет от пронизващия вятър. Летвите от натрошения сандък бяха старателно подредени в кръг, в чиято среда подскачаше нисък пламък. Анкран клечеше над него и бавно и много внимателно му вдъхваше живот с излизащия на пара от устата си дъх.

Ако Ярви можеше да избира кого да спаси от потъващия кораб, името на Анкран щеше да е някъде най-отдолу в списъка. Но спасяването на Джоуд и Рълф означаваше спасяването и на другаря им по гребло, пък и в момента беше готов на всичко за малко топлина, дори да се хвърли в краката на чичо си Одем, ако му предложеше място до огъня. Свлече се на колене и разпери треперещи длани над пламъка.

Джоуд сложи стиснати в юмруци ръце на хълбоците си:

— Измъкнал си се, виждам.

— Някои лайна плуват — каза Рълф.

Анкран дори не извърна поглед, просто разтърка кривия си нос:

— Ако вонята ми те притеснява, намери си друг огън.

От единия ръкав на Сюмаел се спусна безшумно къса брадвичка, чието острие проблесна на светлината на пламъка:

— На мен този ми харесва.

Бившият отговорник за склада на „Южен вятър“ повдигна рамене:

— В такъв случай кой съм аз, че да отпратя изпадналия в нужда. Добре дошли на всички в имението ми!

В това време Сюмаел вече се беше изкатерила по покритите със скреж скали към дървото. Тя отсече с добре премерен замах един от клоните, донесе го до огъня и заби дебелия му край в земята, така че тънките разклонения и вейките се разпростряха над пламъка.

— Сваляй дрехите — щракна с пръсти на Ярви.

— Ах, романтиката, тя не умира! — каза Рълф, извъртя нагоре очи и запърха с мигли.

Сюмаел не му обърна никакво внимание.

— В такава нощ мокрите дрехи ще те убият по-сигурно от всеки враг.

Сега, когато студът разхлаби хватката си, Ярви почувства всички синини по себе си — всички мускули го боляха, главата също, вратът му тръпнеше на местата, където го бяха стискали пръстите на Триг. Но дори и да искаше, нямаше силите да се оплаква от каквото и да било. Свали бавно подгизналите дрехи, краищата на които вече бяха хванали корички лед, и останал само с нашийник и верига на врата, се сви на топка колкото по-близо можа до огъня.

Рълф метна върху треперещите му рамене стар елек от овча кожа:

— Това ти го давам назаем — каза той, — не е подарък.

— Признателен съм ти… въпреки това — изтрака със зъби Ярви и проследи с поглед Сюмаел, която просна дрехите му върху клона и от тях започна да се вдига пара.

— Ами ако някой забележи огъня? — попита Джоуд, напрегнал очи в тъмнината, откъдето бяха дошли.

— Ако предпочиташ да измръзнеш, моля, седи си в тъмното. Тъмнина да искаш наоколо. — Анкран разръчка огъня с тънка пръчка и пламъците се усилиха. — Мен ако питаш, битката на палубата, после пожарът на кораба, а след това потъването му със сигурност са попарили ентусиазма на надзирателите да тръгнат ни търсят.

— Сега може би, но на сутринта. По-добре на зазоряване да сме далеч оттук.

— Далеч оттук, къде? — Сюмаел клекна до Ярви.

Логичният избор беше на изток. На изток, покрай брега, откъдето бяха доплавали с „Южен вятър“. Ярви обаче трябваше да върви на запад. На запад до Ванстерланд. И още по̀ на запад до Гетланд. На запад към Одем и отмъщението и колкото по-скоро — толкова по-добре. Огледа тази разнородна импровизирана задруга, скупчени един до друг над животоспасяващия огън, с огрени от пламъците му странни в тъмнината лица. Как да ги убеди да тръгнат в погрешната посока?

— На изток, естествено — отвърна Рълф. — Преди колко време минахме покрай онова тържище?

Сюмаел запресмята нещо на пръсти:

— Пеша можем да стигнем за три дни.

— Тежък преход ще е. — Рълф почеса наболата си брада. — Много тежък, а и…

— Аз тръгвам на запад — обяви Анкран, стисна зъби и заби поглед в огъня.

Останалите замълчаха и го измериха с поглед.

— На запад докъде? — попита накрая Джоуд.

— Торлби.

Ярви повдигна озадачено вежди при тази така неочаквана помощ и от този още по-малко очакван източник.

Рълф избухна в смях.

— Благодаря, че ме развесели така за последно, преди да умра, господарю Анкран! Чувате ли го нашия бивш отговорник за склада, ще върви пеша до Гетланд.

— До Ванстерланд. Там ще се опитам да се кача на кораб.

— А, ясно, значи ще вървиш пеша само до Вулсгард — изсмя се отново Рълф. — И колко дълга ще е тази разходка според теб, навигаторе наш?

— Пеша, най-малко месец.

Сюмаел дори не се замисли, явно вече го беше сметнала.

— Цял месец в това! — Широката длан на Рълф описа дъга към необятната снежна пустош наоколо и Ярви нямаше как да отрече, че мисълта за подобно начинание не беше от най-оптимистичните. — И с какво екипировка тръгваш?

— Аз имам щит. — Джоуд го свали от гърба си и тупна с юмрук по грубото дърво. Беше най-обикновен широк щит с метална топка в средата. — Смятах да се държа за него, ако паднех във водата.

— А пък на мен един щедър надзирател ми зае лъка си. — Рълф го вдигна до ухото си и прокара пръсти по тетивата като свирач на арфа. — Ала този инструмент без стрели не свири. Някой да носи палатка? Допълнително дрехи? Одеяла? Шейна? — Никой не отговори, само вятърът продължи да вие жално в клоните на дървото. — Е, в такъв случай желая ти всичко най-хубаво, господарю Анкран! Беше удоволствие да греба рамо до рамо с теб, но се боя, че тук пътищата ни се разделят. Ние потегляме на изток.

— Кой глупак те сложи да командваш?

Всички извърнаха като един глави по посока на дрезгавия глас и там, в тъмното, стоеше Нищо. Беше покрит с мръсотия много повече от обичайната чернилка — косата, брадата и дрипите му бяха почернели от сажди. Беше обул ботушите на Триг и носеше жакета му, а на едното му рамо имаше голямо петно засъхнала кръв. Върху другото беше преметнал навито на топ и овъглено по краищата едно от вълнените платна от кораба. Свободната му ръка стискаше като бебе до гърдите му меча, с който Ярви го видя да убива шестима надзиратели.

Седна и кръстоса крака до огъня, бавно и спокойно, сякаш пристигаше на отдавна уговорена среща, въздъхна доволно и протегна длани към пламъците.

— На запад към Гетланд звучи добре — каза Нищо. — Те ще тръгнат след нас.

— Триг? — попита Сюмаел.

— Не бери повече грижи за главния ни надзирател. Сметките ми с него са уредени. Но тези с Шадикшарам още не са. — Той облиза пръст и избърса едно петънце от острието на меча. — Трябва да наберем колкото можем повече преднина пред нея.

— Ние? — повиши глас Сюмаел и Ярви забеляза, че държи брадвичката в готовност зад гърба си. — Самопоканваш се, така ли?

— Освен ако някой друг не ме покани?

Нищо извърна налудничав поглед към нея и светлината от огъня заигра в тъмните му празни очи.

Ярви протегна ръце между двамата, прокарвайки пътя на баща Мир:

— Ще имаме нужда от всичката помощ, която ни се предложи. Всъщност как ти е името?

Нищо зарея поглед в тъмното небе, сякаш отговорът на въпроса се криеше сред звездите.

— Имал съм три имена… може би четири… но всички те ми донесоха лош късмет. Не искам да направят същото и с вас. Ако ще се обръщате към мен, Нищо ще свърши работа, но да ви предупредя, не съм много по приказките. Шадикшарам ще тръгне след нас и ще очаква да вървим на изток.

— Защото да тръгнем на запад, е истинска лудост! — Рълф се извърна към Сюмаел. — Кажи им!

Тя стисна напукани устни, присви очи и се вторачи в огъня.

— На изток е по-бързо. На изток е по-лесно.

— Ха, казах ви! — излая Рълф и се плесна по бедрото.

— Аз тръгвам на запад — каза Сюмаел.

— Ъ?

— На изток ще се натъкнем на хора. Всички, които са се измъкнали от кораба. Освен това тържището гъмжи от търговци на роби.

— А, Ванстерланд не? — попита Рълф. — Доколкото си спомням, там винаги сключвахме добри сделки с пленените инглингци.

— На изток е опасно.

— А на запад ни чакат седмици преход в безлюдна пустош!

— Има гора. А гората може да означава дърво за огрев. И може би храна. На изток е тържището, но след него какво? Пак пустош и мочурища, стотици мили от тях. На запад е Ванстерланд. Цивилизация. Запад може да означава… кораби. На път за дома.

— Дома.

Джоуд се загледа в пламъците с такъв копнеж, сякаш виждаше в тях селото си и онзи прословут кладенец с най-сладката вода на света.

— Ще се насочим във вътрешността — продължи Сюмаел, — далеч от брега, далеч от очите на хората по корабите. После тръгваме на запад.

Рълф махна ядосано с две ръце:

— Как ще намерим пътя там в снега, по какво ще се ориентираме? Ще се въртим в кръг!

Сюмаел извади от пазвата си нещо увито в парче кожа и когато я разгъна, върху нея бяха далекогледът и инструментите й.

— Аз ще намеря пътя, старче, ти за това не бери грижа. Не бих казала обаче, че горя от нетърпение да тръгна по който и да е маршрут. Особено в тази компания. Но на запад може да се окаже по-добрият избор.

— Може да се окаже?

Сюмаел сви рамене:

— Понякога на повече от „може да се окаже“ не може да се надяваш.

— Трима за на запад. — Анкран се усмихна, сигурно за първи път след като Шадикшарам му изби предните зъби. — Ами ти, големи братко?

— Хм. — Джоуд подпря брадичка на огромния си юмрук и огледа замислено насядалите около огъня. — Хъ. — Погледът му обходи отново един по един хората и накрая спря на инструментите на Сюмаел. — Еее. — Той сви рамене и пое дълбоко дъх. — Рълф, няма друг, когото да искам повече зад гърба си по време на бой. Но когато става дума за стигане от едно място до друго… вярвам на Сюмаел. Аз тръгвам на запад. Ако тя е готова да ме приеме.

— Когато завали сняг, може да държиш щита си над главата ми — отвърна тя.

— Побъркали сте се до един! — Рълф стовари тежка длан на рамото на Ярви. — Изглежда, ще сме само двамата с теб, Йорв.

— Поласкан съм от предложението… — Ярви се измъкна изпод ръката на Рълф, оставяйки там и заетия назаем овчи елек и се зае да навлича ризата си. Не беше напълно изсъхнала, но ставаше. — В момента най-важното е да останем заедно. Или оставаме заедно, или умираме поотделно. — Не спомена за другите важни неща като връщането на трона си и изпълнението на клетвата си за мъст, които го чакаха в Гетланд. Знаеше, че колкото по-дълго чакаха, толкова по-малки бяха шансовете му да ги постигне. — Всички тръгваме на запад. — Той се усмихна широко на Рълф и на свой ред го плесна дружески по рамото със здравата си ръка. — Молех се за по-млади съратници, но съм склонен да приема каквото ми се предлага.

— Богове! — Рълф притисна длани в слепоочията си. — Ще съжаляваме за това.

— Още една причина да съжалявам е нищо работа, ще прави компания на останалите. — Нищо се вторачи в тъмнината, все едно виждаше призрачни видения от другата страна на огъня. — Имам толкова много от тях.