Джо Абъркромби
Полукрал (16)

Врагове и съюзници

Оказа се ничия изненада, че складът прилягаше на Ярви много повече от греблото. Първоначално заради хаоса от безразборно струпани бъчви, кутии, разпилени сандъци и полюшващи се на куки на тавана торби и чували той едва се промъкваше из тази потънала в мрак и огласена от скърцане негова нова обител под палубата. Скоро обаче, само след ден-два, трюмът бе подреден, а в склада цареше същият ред, какъвто имаше по рафтовете на майка Гундринг. Всичко беше на мястото си, с изключение може би на бледите дъски, с които беше поправен корпуса и от които непрекъснато сълзеше морска вода. Не беше приятна работа всяка сутрин да изгребваш насъбралата се през нощта солена локва.

При все това в пъти по-приятна от тази на греблото. Ярви държеше подръка къс железен прът, с който млатеше по всеки пирон при първия признак за разхлабване и се опитваше да не мисли за това, че от другата страна на тези немощни парченца грубо одялано дърво майка Море напира с цялата си опустошителна мощ.

„Южен вятър“ „закуца“ на юг, бавно и мъчително като осакатено, останало без сили животно, но въпреки това след няколко дни достигна големия пазар при Ройсток — стотици малки магазинчета, сбутани нагъсто върху блатист остров в устието на река Божествена. Гъстата плетеница от кейове беше впримчила множество малки бързоноги кораби като паяжина — мухи, а пазарът се беше погрижил същата участ да сполети жилестите им, загорели от слънцето моряци. Мъже, гребали здраво нагоре по течението в продължението на седмици, след което бяха мъкнали на ръка корабите през високите проходи в продължение на още толкова, сега биваха изстисквани от хитрите търговци, които успяваха да им измъкнат до шушка причудливи и скъпоценни товари в замяна на само нощ или две на удоволствия. Сюмаел остана да ругае и да притяга протеклите кръпки по корпуса, а Ярви бе поведен на верига от Триг, за да изтъргува продоволствие и роби, с които да попълнят празнините, оставени от бурята.

Тук, в тесните улички и гъмжилото от народ с всевъзможен цвят на кожата, Ярви започна да се пазари. Беше гледал много пъти как майка му го прави — Лейтлин, Златната кралица, най-набитото око и пъргав език из земите около Разбито море — и с изненада установи, че без дори да го е осъзнавал, беше усвоил всичките й номера. Пазари се на шест различни езика и със задоволство гледа стъписването по лицата на търговците, когато разбираха, че не могат да хитруват на собствените си езици. Ласка, руга и заплашва, възмущава се на всеослушание от обявените цени, смя се с глас от предложеното качество, обръща се възмутен и си тръгва от сергии, после, след куп молби и извинения се оставя да бъде върнат. Подемаше пазарлъка угоднически, гласът му — мек и мазен като масло, но го завършваше непреклонен, по-корав и от желязо. И така, докато не остави след себе си върволица от разплакани търговци.

През цялото време Триг държеше веригата му така леко, че в даден момент забрави за него. До момента, в който не приключи с търговията и спестеното сребро не издрънча обратно в кесията на капитана. Тогава чу шепота на надзирателя в ухото си и усети как космите на тила му настръхват.

— Мислиш се за много хитър, а, сакато момченце?

Ярви се замисли добре, преди да отговори:

— Разбирам от… някои неща.

— Безсъмнено. Очевидно си разбрал мен и Анкран, а после си предал тези си разбирания на капитана. Доста отмъстителен нрав има тя, а? Историите за себе си, случките, които разказва, те може и да са измислица, но едно да знаеш от мен, истинските, които съм видял с очите си, ще те смаят не по-малко. Веднъж уби човек, защото я настъпи, без да иска. Едър, много едър мъж при това.

— Може би затова я е заболяло толкова.

Триг дръпна рязко веригата, нашийникът се впи в шията на Ярви и той изписка от изненада.

— Не се осланяй прекалено много на добротата ми, момче.

И наистина добротата на Триг нямаше вид на нещо здраво и силно, способно да понесе кой знае какъв товар.

— Изиграх картите си такива, каквито ми се паднаха — изграчи сподавено Ярви.

— Важи за всички ни — изгука нежно Триг. — А Анкран изигра своите зле и си плати за глупостта. Аз обаче не смятам да го последвам. Ще ти отправя същото предложение като на него. Половината от това, което заделиш от парите на Шадикшарам — даваш на мен.

— Ами ако не заделям нищо?

— Хъ — прихна Триг. — Всеки заделя, момче. Част от това, което получа от теб, ще поделя с останалите надзиратели и така всички ще са доволни и щастливи. Приятели и усмивки навред. Не ми ли дадеш нещо обаче, ще си спечелиш само врагове. Лоши врагове. — Той намота веригата около дебелата си длан и дръпна рязко Ярви към себе си. — Не забравяй, хитрите момченца се давят точно като глупавите.

Ярви преглътна. Майка Гундринг казваше: „Добрият пастор никога не казва «не», когато може да каже «може би».“

— Капитанът е предпазлива. Още не ми се доверява. Дай ми малко време.

Триг го отблъсна от себе си и го подкара отново напред към „Южен вятър“:

— Гледай само да е наистина малко.

За Ярви това бе предостатъчно. Старите приятели в Торлби — за старите врагове и дума да не става — също нямаше да чакат вечно. Колкото и прекрасна личност да бе главният надзирател, Ярви искрено се надяваше пътищата им да се разделят много скоро.

 

 

След Ройсток потеглиха на север. Минаха покрай безименни мочурливи земи, покрити с гладки като огледала езерца и локви — чак докъдето стигаше погледът. От тях надничаха хилядите отражения на небето и облаците — безбройното, незаконородено потомство на земя и небе. Над пустошта се рееха и крякаха самотни птици, а Ярви вдишваше дълбоко солта и студа и копнееше за дома.

Често мислеше за Изриун, опитваше се да си спомни уханието й, когато се доближи до него, извивката на устните й, когато се усмихна, как сияеше слънцето през косата й, когато застана на вратата на Залата на боговете. Оскъдни спомени, прехвърляни наум отново и отново, докато накрая не се протриха и изтъняха като дрипите на просяк.

Обещана ли е вече на по-добър съпруг? Усмихва ли се другиму? Целува ли друг любим? Ярви стисна зъби. Трябва да се върне у дома.

Всеки свободен момент прехвърляше наум планове за бягство.

Когато спряха до едно тържище, чиито постройки бяха така нескопосано скалъпени, че човек рискуваше да се сдобие с треска само вървейки покрай тях, той посочи на Триг една прислужница и докато надзирателят беше зает да я зяпа, успя да скрие между току-що закупената сол и подправки една специална придобивка. Достатъчно листа сплетница, за да замае главите на всички надзиратели на кораба, дори да ги приспи за кратко, ако докараше правилната доза.

— Какво става с парите, момче? — Изсъска в ухото му Триг, докато вървяха обратно към „Южен вятър“.

— Всичко съм намислил, скоро — усмихна се непринудено Ярви и си представи как премята през борда тялото на приспания Триг.

Беше много по-ценен, уважаван и ако трябваше да бъде честен — успешен като отговорник за склада, отколкото като крал. Сега гребците ядяха добре, носеха по-топли дрехи и не пропускаха да изразят одобрението си всеки път, когато минаваше по пътеката между пейките. Докато бяха на вода, можеше да се движи свободно из кораба, но също като скъперник, сдобил се с малко печалба, тази свобода само изостри апетита му за повече.

Когато беше убеден, че никой не го гледа, Ярви пускаше коричка хляб до ръката на Нищо, който мигновено я грабваше и скриваше някъде из дрипите си. Веднъж, когато погледите им се срещнаха и той не видя нищо човешко останало в тези хлътнали, яростно святкащи очи, се замисли дали търкачът на палубата е способен да изпита признателност.

„Човек върши добрини заради себе си, не за благодарността на другите“, казваше майка Гундринг и Ярви продължи да пуска коричките хляб всеки път, когато му се отдаваше възможност.

Шадикшарам не пропусна да отбележи със задоволство нарасналата тежест на кесията си и с още повече задоволство — подобрението на виното в бутилката си. Последното Ярви дължеше отчасти на впечатляващите количества, които купуваше.

— Това е много по-добра реколта от тази, която ми носеше Анкран — промърмори тя и се загледа в червената течност през стъклото.

— Достойна за капитан с твоите постижения.

Ярви се поклони дълбоко. Зад престорената усмивка мислите му препускаха. Когато седнеше отново на Черния трон щеше да се погрижи главата й да украси Пищящата порта, а прокълнатият й кораб да стане на пепел.

Понякога, когато се спускаше нощта, тя протягаше крак и Ярви събуваше един по един ботушите й, а тя занареждаше някоя от историите от славното си минало. С всяко следващо разказване имената и местата се сменяха безогледно. После му казваше какво добро и кадърно момче е и ако извадеше късмет, му позволяваше да обере останките от вечерята й, като не забравяше да му напомни, че това нейно милостиво сърце един ден ще я затрие.

Когато Ярви успяваше да се удържи да не натъпче остатъците набързо в устата си още там, намясто, той ги даваше скришом на Джоуд, който от своя страна ги поделяше с Рълф. През това време Анкран седеше между двама им, намръщен и вторачен в празното пространство пред себе си. По остриганата му до кожа глава имаше белези от последното бръснене, а покритото му с корички и рани лице беше придобило други черти след недоразумението с ботуша на Шадикшарам.

— О, богове — изръмжа Рълф веднъж. — Махни този двурък идиот от греблото и ни върни Йорв!

Гребците наоколо избухнаха в смях, а Анкран продължи да седи, вперил поглед пред себе си, неподвижен като статуя, и Ярви се замисли дали в момента не повтаря наум своята клетва за отмъщение. Когато вдигна поглед, видя Сюмаел да го наблюдава от напречната греда на мачтата. Напоследък непрекъснато го гледаше, държеше го под око, преценяваше го като карта и се мръщеше, сякаш не беше доволна от нещо по нея. Въпреки че нощем бяха оковани на една и съща халка пред капитанската каюта, освен някое случайно сумтене или ръмжене не бяха разменили и дума.

— Почвайте да гребете — кресна Триг, докато минаваше по пътеката, изблъска с рамо Ярви от пътя си и той се блъсна в греблото, зад което доскоро седеше.

Очевидно освен с приятели се беше сдобил и с врагове.

Но както казваше майка му: „Враговете са цената на успеха.“

 

 

— Ботушите, Йорв!

Ярви се сепна и подскочи рязко. Беше се отнесъл в мисли, както често напоследък, и те го бяха отвели далеч оттук. Към склона на хълма над бащината погребална могила, където пред боговете се закле да отмъсти за него. Към върха на кулата в Амвенд. Към миризмата на изгоряло, изпълнила ноздрите му. Към благата усмивка на чичо му.

„От теб щеше да излезе чудесен шут.“

— Йорв!

Измъкна се от завивката си, надигна се и притегли дългата верига след себе си. Прекрачи увитата в завивката си Сюмаел, която промърмори нещо в съня си. С напредването им на север беше застудяло. Във вятъра се стелеха снежинки, които белееха по кожите, с които се бяха завили гребците. Двамата надзиратели на пост се бяха отказали да обикалят и стояха в предната част на кораба, надвесени над един мангал до капака на палубата, под който беше стълбата за слизане в трюма, с огрени в оранжево лица.

— Тия ботуши струват повече от теб, проклетнико!

Шадикшарам седеше на леглото си. Очите й лъщяха насълзени. Навеждаше се и се опитваше да докопа ботуша си, но беше толкова пияна, че не можеше да го уцели. Когато го видя да влиза, се отказа и се просна по гръб на леглото.

— Да сложиш една ръка за помощ, а?

— Стига да не искаш две — отвърна Ярви.

Тя се задави от смях.

— Хитроумно сакато копеленце си ти, а? Кълна се, боговете те изпратиха. Изпратиха те… да ми събуваш ботушите.

Кискането й премина в хъркане и докато Ярви успя да се пребори с втория ботуш и вдигна крака й на леглото, тя спеше дълбоко. Главата й беше килната силно назад и един кичур коса подскачаше над отворената й уста при всяко хъркане.

Ярви остана намясто, закован като камък. Горното копче на ризата й беше разкопчано и златната верижка се беше изхлузила навън. Върху кожата до шията й проблясваше ключът за всяка ключалка на кораба.

Ярви извърна поглед към вратата — беше открехната и през процепа се виждаха прехвърчащи снежинки. Отвори капачето на газения фенер, духна фитила и каютата потъна в мрак. Рискът беше огромен, но когато човек е притиснат от времето, просто трябва да хвърли заровете.

„Мъдрият не бърза, изчаква търпеливо, но никога не пропуска удобния момент.“

Целият настръхнал, Ярви пристъпи леко към леглото и подпъхна дланта на сакатата си ръка под главата на Шадикшарам.

Повдигна я бавно и много внимателно и се изненада колко тежеше. Когато тя изхърка и лицето й потрепна, беше сигурен, че ей сега ще отвори очи. Вече виждаше как ботушът й размазва лицето му също като лицето на Анкран.

Пое дълбоко въздух, протегна ръка към ключа, който в този момент бе осветен от лъч светлина от баща Луна, промушил се през един от тесните прозорци. Пресегна се колкото можа… но пръстите му не достигаха до него.

Усети задушаващо стягане около шията си. Веригата му се беше закачила за нещо. Обърна се с намерението да я откачи и замръзна от изненада. Сюмаел стоеше на прага, стиснала решително зъби, сграбчила с две ръце веригата му и дърпаше.

За момент двамата замръзнаха един срещу друг. После тя започна да тегли.

Ярви пусна главата на Шадикшарам колкото внимателно успя, сграбчи веригата си със здравата ръка и започна да дърпа обратно. Сюмаел затегли още по-силно. Нашийникът се впи в шията на Ярви, брънките на веригата се врязаха в дланта му, трябваше да прехапе устни, за да не извика от болка.

Беше точно като надпреварата по теглене на въже, която момчетата в Торлби често устройваха на брега, само дето този път противникът му не само беше с ръка повече от него, ами и въжето беше завързано за шията му.

Започна да се дърпа и извива, но Сюмаел беше прекалено силна за него и бавно и постепенно го повлече към вратата. Ботушите му се пързаляха по пода, единият закачи празна бутилка и я изтърколи настрани, накрая тя сграбчи Ярви за нашийника, издърпа го навън от каютата и го притегли към себе си.

— Проклет глупак! — изсъска озъбена в лицето му. — Смъртта ли си търсиш?

— Теб какво те е грижа? — изсъска на свой ред Ярви.

Пръстите й бяха побелели върху нашийника му, той я сграбчи за китката и стисна колкото сили имаше.

— Грижа ме е, че когато откраднеш ключа на капитана, ще сменят ключалките, глупако!

Двамата замълчаха и продължиха да се гледат навъсено. И изведнъж Ярви осъзна колко близо бяха един до друг. Достатъчно, че да види гневните бръчки между веждите й и лъскавия зъб през цепката на устната й, да долови топлината й. Толкова близко, че да усети забързания й дъх по лицето си, миришеше малко на вкиснато, но въпреки това не беше неприятен. Толкова близо, че можеше да я целуне. Явно в този момент тя осъзна същото, защото пръстите й пуснаха нашийника му, все едно беше нагорещен, и тя отскубна ръка от неговата.

Ярви се замисли над думите й, но откъдето и да ги погледнеше, заключението беше все същото.

— Смяната на ключалките би била проблем само за човек, който вече има ключ. За роб, който е намерил начин да се сдобие с копие може би? — Той седна върху завивките си, прибра саката ръка под мишницата си на топло, а със здравата разтри протритото от нашийника по врата си. — А единствената причина един роб да се нуждае от ключ е, за да избяга.

— Затваряй си устата! — Тя седна до него и двамата отново замълчаха.

Снежинките се въртяха покрай тях и падаха по косата й, по коленете му.

Едва когато Ярви почти беше загубил надежда, че Сюмаел някога ще проговори отново, тя го направи толкова тихо, че едва я чу през вятъра:

— Роб с ключ може да освободи и други роби, не само себе си. Всичките може би. И в бъркотията, знае ли човек, някой като нищо може да се измъкне от кораба.

— Може да се пролее кръв — промърмори Ярви. — И в бъркотията кой знае чия? Много по-сигурно ще е, ако надзирателите са приспани. — Сюмаел вдигна рязко поглед и Ярви видя блясъка в очите й. — Роб, който разбира от растения и билки и който налива ейл на надзирателите и вино на капитана, може би ще намери начин. — Беше рисковано и го знаеше, но с нейна помощ щеше да е много по-лесно, а и когато си притиснат от времето, просто хвърляш заровете. — Вероятно двама роби заедно биха постигнали нещо…

— … което поотделно не могат — довърши тя вместо него. — Най-добре ще е да го направим, докато сме в пристанище.

— Сигурно си права — кимна равнодушно Ярви.

Всъщност напоследък за друго не мислеше.

— Шансовете ни са най-големи в Скекенхаус. Голям град, а стражата е мързелива, пък и Триг и капитанът прекарват много време на сушата…

— Или пък другаде, където човек има приятели, да кажем.

Той я остави да премисли и тя моментално налапа стръвта.

— Приятели, които ще подслонят двама избягали роби?

— Именно. Да речем… в Торлби?

— „Южен вятър“ ще мине отново през Торлби след около месец-два — изписка на един дъх тя.

Ярви долови вълнението в гласа й. Едва се сдържаше да не звучи по същия начин.

— И тогава робът с ключа… и този, който разбира от билки… ще са свободни.

Продължиха да седят в тъмното и студа, без да обелят и дума, също като толкова много нощи преди. Но когато този път извърна погледна към Сюмаел, бледата светлина на баща Луна разкри загадъчна усмивка на устните й.

Според Ярви й отиваше.