Джо Абъркромби
Полукрал (14)

Диваци

Като малък Ярви получи корабче, издялано от корк. Брат му го взе и го хвърли в морето, а Ярви лежа на острия скален ръб и дълго гледа как вълните го подмятат, въртят и си играят с него, преди да изчезне от поглед.

Сега майка Море си играеше по същия начин с „Южен вятър“.

Всеки път, когато прехвърляха хребета на поредната висока като планина вълна, Ярви усещаше киселата слюнка в устата си и стомахът му да се качва чак до гърлото, а после, когато политаха надолу към побелялата от пяна долина от другата страна, да се свлича в задника му. Всеки следващ склон ставаше по-стръмен, а долината — все по-дълбока, зейнала като паст, докато накрая не бяха обградени отвсякъде от огромни талази вода и той не бе напълно убеден, че ще бъдат погълнати от дълбините и издавени до крак.

Рълф беше спрял да повтаря, че е виждал и по-лошо. Не че можеше да го чуе човек. Вече не можеше да различи къде свършваше грохотът на гръмотевиците и къде започваха ревът на вълните, пращенето на въжетата и дървото на изтерзания кораб и стоновете на мъжете на борда му.

Джоуд беше спрял да повтаря, че му се струвало, че небето просветлява. Вече не можеше да се каже къде свършваше бесуващото море и къде започваше проливният дъжд. Бурята бичуваше Ярви през лицето така свирепо, че той не виждаше по-далеч от най-близката мачта. После поредната светкавица разсичаше сумрака и корабът и ужасеният му екипаж застиваха като образите на черно-бяла картина.

Джоуд — очертани в бяло остри черти на мрачното лице и изпъкнали мускули — се бореше с греблото. Очите на Рълф напираха да изскочат от напрежение, докато той отдаваше своя принос в борбата. Сюмаел се беше вкопчила в желязната халка, за която я оковаваха, когато акостираха в пристанище, и крещеше, но никой не можеше да я чуе от воя на вятъра.

Шадикшарам беше още по-малко склонна да я чуе и отпреди. Стоеше на покрива на пристройката на кърмата, прегърнала с ръка мачтата, както пияница прегръща другар по бутилка, размахваше меч към небе и светкавици, крещеше и се смееше с пълно гърло. И когато воят на бурята отслабваше достатъчно, Ярви я чуваше да предизвиква ветровете да духат още по-силно.

От заповеди нямаше нужда — бяха безсмислени. Греблата се бяха превърнали в побеснели зверове. Вързан с ремъци за своето, Ярви биваше размятан напред-назад както някога, като малък, го влачеше майка му. Устата му беше пълна със соления вкус на морето и кръвта от многократните удари на греблото.

Никога досега през целия си живот не се бе чувствал така изплашен и безпомощен. Беше по-изплашен, откогато се криеше от баща си в тайните проходи под крепостта. Дори откогато погледна опръсканото с кръв лице на Хюрик и чу Одем да казва: „Убий го“. Дори когато лежеше в краката на Гром-гил-Горм. Колкото и могъщи да бяха те, ужасът от срещите с тях бледнееше пред този от сблъсъка с гнева на майка Море.

Поредната светкавица загатна очертанията на бряг — огромни, разбиващи се в остри черни скали вълни, черни дървета и бели пръски вода.

— Боговете да са ни на помощ — прошепна Ярви и стисна очи.

Корабът се разтресе, той полетя заднешком и фрасна главата си в греблото отзад. Гребците се запремятаха по пейките, оплетоха ръце и крака в греблата, изпързаляха се по палубата, колкото далеч позволяваха веригите им, вкопчиха се кой в каквото успя, за да не се обесят на собствените си робски нашийници. Ярви усети силната ръка на Рълф през раменете си — натискаше го силно надолу към пейката. Подейства му успокояващо това, че усещаше човешки допир в последните си мигове живот.

Започна да се моли както никога досега. На всеки бог, за когото се сети, и върховен и малък. Не се молеше за Черния трон, нито за отмъщение на коварния си чичо, нито за по-хубавата целувка, обещана от Изриун, не се молеше дори за свобода от нашийника.

Молеше се единствено за живота си.

Нещо изтрещя, палубата се разтресе и корабът се лашна силно. Греблата изпращяха и се пречупиха като клечки. Една огромна вълна заля палубата, задърпа мощно дрехите на Ярви и в този момент той осъзна, че щеше да умре като чичо си Удил, погълнат от безжалостното море…

 

 

Небето просветля с размитата безмилостна светлина на зората.

„Южен вятър“ бе изхвърлен на брега, полегнал на една страна върху студения чакъл, безпомощен като заседнал на сушата кит. Ярви седеше на силно наклонената пейка, прегърбил рамене, подгизнал до кости и треперещ от студ, но жив.

Бурята беше отминала на изток, но леденият вятър не беше отслабнал много, а и проливният дъжд продължаваше да се сипе върху окаяните гребци. Повечето пъшкаха сърдито от синини и ожулвания, но имаше и такива, които виеха от болка заради по-сериозни рани. Една от пейките липсваше, очевидно се бе откъртила от палубата и бе изчезнала в морето, отнасяйки тримата си злощастни гребци през Последната врата.

— Извадихме късмет — каза Сюмаел.

Шадикшарам почти я събори по очи с пляскане по гърба:

— Казах ти аз, че имам отличен късмет с времето за плаване!

За разлика от останалите тя изглеждаше в прекрасно настроение след неравната битка с морето.

Ярви ги проследи с поглед, докато обикаляха кораба, Сюмаел, с надничащ от цепката на устната й език, оглеждаше оставените от скалите бразди по корпуса, опипваше щръкналите трески.

— Килът и мачтите са здрави, ако не друго. Имаме дванайсет строшени гребла и три откъртени пейки.

— Да не споменаваме тримата изчезнали гребци — избоботи Триг, видимо ядосан от загубата. — Намерих двама мъртви на веригите им, шестима не са в състояние да гребат и може би никога няма да бъдат.

— Дупката в корпуса е главният ни проблем — каза Анкран. — В трюма влиза светлина. Трябва да закърпим дупката и да запушим с кълчища пролуките, преди да си помислим дори да спускаме кораба на вода.

— Ау, къде ли ще намерим дърво за поправките?

Шадикшарам обходи с протегната ръка вековната гора, обгърнала брега от три посоки.

— Тя принадлежи на шенд. — Триг огледа гъстата тъмна гора с далеч по-малко ентусиазъм. — Намерят ли ни тук, ще свършим одрани.

— Ами тогава по-добре се хващай на работа, Триг. И с кожа на гърба изглеждаш ужасно. Ако късметът ми удържи, ще сме приключили с поправките и ще сме във водата, преди шенд да са наточили ножовете. Ей, ти! — Тя пристъпи към коленичилия на чакълестия бряг Нищо и го катурна настрана с ритник в ребрата. — Защо не търкаш, копеле такова?

Нищо запълзя покрай тежката си верига нагоре по наклонената палуба и се зае с обичайното си занимание — приличаше на човек, чиято къща току-що е изгоряла, а той премита огнището.

Анкран и Сюмаел се спогледаха и също се заеха с работа. Шадикшарам отиде да донесе инструментите си, за да се заеме със своята. Бутилка вино, естествено, която започна да пие с отмерено темпо, изтегната на една скала.

Триг отключи няколко ключалки — същинска рядкост за гребците, които не бяха напускали пейките от седмици, — окова някои от тях на по-дълги вериги, а Анкран им раздаде инструменти. Джоуд и Рълф цепеха дървените трупи с клин и масивен дървен чук. Ярви мъкнеше грубите дъски до дупката в корпуса, където Сюмаел, стиснала зъби и със съсредоточено изражение на лицето, ги одялкваше старателно с малка брадвичка.

— Какво си се нахилил така? — попита го тя.

Ръцете на Ярви бяха протрити от дървото, главата още го болеше от удара в греблото, имаше чувството, че е набоден с трески от глава до пети, но усмивката му растеше ли, растеше. На дълга верига всичко изглеждаше по-хубаво и Сюмаел самата не правеше изключение.

— Свободен съм от пейката — отвърна той.

— Хъ. — Тя повдигна вежди. — Не свиквай.

— Там! — чу се остър крясък като на стоварен на дръвника петел.

Един от надзирателите беше пребледнял като платно и сочеше към гората.

Пред дърветата стоеше мъж. Беше гол до кръста въпреки студа. Тялото му беше наклепано с дълги ивици бяла боя, а косата му представляваше гъста черна четина. На гърба му имаше лък, а на кръста — секира с къса дръжка. Не помръдваше, не крещеше заплашително, просто гледаше спокойно към кораба и суетящите се около него роби. Накрая се обърна и без да бърза, потъна в тъмнината на гората. Един човек, но паниката, която предизвика, беше като от цяла армия.

— Боговете да са ни на помощ — прошепна Анкран и задърпа нашийника си, все едно го задушаваше.

— Работете по-бързо — кресна Шадикшарам, достатъчно притеснена, че да спре да пие за момент.

Удвоиха усилия, но не спираха да извръщат тревожно глави към гората в очакване на още неканени гости. В един момент в морето се появи кораб и двама от моряците нагазиха в прибоя, размахаха ръце и закрещяха за помощ. Една малка фигурка им помаха от палубата, но корабът дори не даде признаци, че се готви да спре.

Рълф изтри с дебела китка потта по челото си:

— Аз не бих спрял.

— Нито пък аз — обади се Джоуд. — Ще трябва да си помогнем сами.

Ярви просто кимна:

— Аз не бих помахал дори.

В този момент от гората излязоха безшумно няколко шенд. Трима, после шестима, една дузина — въоръжени до зъби — и с всеки следващ ужасът на Ярви растеше наравно с този на останалите. Беше чел, че шенд са като цяло миролюбив народ, но излезлите от гората не даваха вид, че са чели същите книги.

— Не спирай работа! — изръмжа Триг, сграбчи един роб за врата и го запрати към дървения ствол, който трябваше да окастря от кората. — Аз казвам да ги нападнем първи. Да ги връхлетим, това ще ги стъписа.

Шадикшарам хвърли бутилката на чакъла:

— Зад всеки отпред в гората се крият десетима. Подозирам, че стъписаният ще си ти. Но моля, пробвай, щом искаш. Аз ще гледам оттук.

— Какво ще правим тогава? — промърмори Анкран.

— Аз ще дам всичко от себе си да не им оставим никакво вино. — Капитанът издърпа тапата от нова бутилка. — А вие, ако искате да им спестите работа, предлагам да се одерете сами. — Тя се изкикоти и отпи.

Триг кимна към Нищо, който продължаваше да търка на колене палубата:

— Или пък може да дадем острие на този.

Смехът на Шадикшарам секна отведнъж:

— В никакъв случай.

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“

— Капитане — каза Ярви, остави дъската на земята и пристъпи напред, склонил почтително глава. — Имам предложение.

— Ще ги омаеш с пеене ли, сакат? — сопна се Триг.

— Ще говоря с тях.

Шадикшарам го изгледа апатично, почти затворила очи:

— Говориш езика им?

— Достатъчно, за да отърва кожите ни. Вероятно дори да изтъргувам нещо с тях.

Надзирателят стрелна дебел показалец към нарастващата група воини с боядисани тела.

— Мислиш, че тия диваци ще са склонни да те изслушат?

— Убеден съм, че ще го направят.

На Ярви му се искаше да е поне наполовина толкова сигурен, колкото, незнайно как, успяваше да звучи.

— Това е лудост! — намеси се Анкран.

— Тръпна от нетърпение да чуя ти какво предлагаш. — Погледът на Шадикшарам се плъзна към отговорника за склада. Той примига озадачено, зяпнал с уста, и започна да кърши нервно пръсти. Капитанът извъртя нагоре очи и на лицето й се изписа досада. — Толкова малко герои останаха в днешно време. Триг, ти ще заведеш нашия еднорък емисар да преговаря. Анкран, ти ще изприпкаш с тях да им правиш компания.

— Аз ли?

— Колко страхливци на име Анкран притежавам? Продоволствието е твоя работа, нали така? Върви търгувай тогава.

— Но никой не търгува с шенд!

— Значи сделките, които ще сключиш днес, ще влязат в историята. — Шадикшарам се изправи. — Всеки има нужда от нещо. Това й е хубавото на професията на търговеца. Сюмаел ще ти каже какво ни трябва на нас. — Наведе се към Ярви, блъсна го с вмирисан на вино дъх в лицето и го потупа по бузата. — Пей, момче. Омайно като онази вечер. Пей, ако искаш да отървеш кожата.

И така, Ярви се озова, крачейки бавно към гората, с високо вдигнати ръце, следван от Триг, стиснал в месест юмрук веригата му, в отчаяни опити да убеди себе си в това, че високите рискове означават големи печалби. Повече шенд наизлязоха от гората и гледаха мълчаливо към тях. Отзад Анкран промърмори тихо на халийн:

— Ако сакатият успее да се спазари с тях, обичайната уговорка?

— Защо не? — отвърна Триг и подръпна веригата на Ярви.

Не можеше да повярва, че тези двамата са способни да мислят за пари в момент като този, но явно когато Последната врата зейне отпред, човек се хваща за каквото му е най-близко по сърце. Така де, той се хвана за наученото като пастор. Мъдрост и познание, какъв жалък щит срещу диващината на приближаващите отпред наклепани с боя шенд.

Те не крещяха, нито размахваха оръжия. Бяха достатъчно страховити и без да го правят. Просто отстъпиха настрани и пропуснаха Ярви и Триг покрай себе си. Стигнаха до поляна, на която около огньове седяха останалите шенд. Ярви преглътна тежко, когато осъзна колко много бяха те. Превъзхождаха екипажа на „Южен вятър“ три пъти.

В средата на поляната седеше жена и дялкаше пръчка. На шията й на кожена връв висеше елфическа плочка — зелено, инкрустирано с черни скъпоценни камъни стъкло, цялото изписано с неразбираеми символи и фини златисти линии.

Първото, което научава един пастор, е да разпознава власт и авторитет. Да чете по погледите, по позите и движенията, по тона и така да отличава водача от онези, които го следват. В края на краищата кой има време за губене в приказки с нисши и подчинени? Затова Ярви тръгна покрай мъжете, все едно въобще не съществуваха, без да откъсва очи от смръщеното лице на жената. Воините затвориха кръга зад него, Триг и Анкран и насочиха гора от стомана към тях.

Ярви се поколеба. За момент насладата от страха в очите на Триг и Анкран надделя над собствения му страх. В този момент той имаше власт над тях и чувството му хареса.

— Говори! — изсъска Триг.

Ярви се замисли дали не бе възможно да издейства някак смъртта на надзирателя. Да използва шенд, за да се освободи, а защо не и Джоуд и Рълф… Не, залогът беше прекалено голям, а шансовете за успех — твърде ниски. Добрият пастор избира всеобщото благо, по-малкото зло и проправя пътя на баща Мир на всички езици. Затова застана на коляно, опря сакатата ръка в гърдите си, а другата на челото си — както го бе учила майка Гундринг, — за да покаже, че говори истината.

Дори когато лъжеше на поразия.

— Казвам се Йорв — заговори на езика на шенд — и коленича смирено пред теб, до днес непознат, но вече не, да моля за правото на гостоприемство за мен и спътниците ми.

Жената присви бавно очи и го изгледа подозрително. После обходи с поглед хората си, прибра бавно ножа в канията и хвърли пръчката в огъня:

— Проклятие.

— Право на гостоприемство? — промърмори един от воините и посочи озадачен през дърветата по посока на заседналия на брега кораб. — От тези диваци?

— Произношението ти е трагично. — Жената махна с ръце. — Но както и да е. Аз съм Свидур от народа шенд. Стани, Йорв, добре дошъл си до огъня ни, тук си в безопасност.

Друг воин захвърли гневно секирата си на земята и тръгна нанякъде през храстите.

Свидур го изпроводи с поглед:

— Много се надявахме да ви избием до крак и да вземем товара ви. Трябва да взимаме каквото можем сега, защото напролет върховният ви крал пак ще тръгне на война срещу нас. Човекът е изтъкан от алчност. Кълна се, не знам какво толкова имаме, което му е притрябвало.

Ярви се извърна през рамо към Анкран, който следеше разговора, сбърчил подозрително чело.

— За беда, според наблюденията ми някои хора просто нямат насита.

— Така е. — Тя подпря лакът на коляното си, после брадичката на юмрука си и огледа съкрушените си воини, които насядаха обратно край огньовете. Един вече късаше мъх, с който да изтрие боята от тялото си. — Това трябваше да е печеливш ден за нас.

— Все още може да е. — Ярви се изправи и сплете пръсти пред гърдите си, точно както правеше майка му, когато започваше да се пазари. — Капитанът ми има нужда от някои неща, за които можем да се спазарим…