Джо Абъркромби
Полукрал (11)

Тегли

Съвсем скоро Ярви съжаляваше, че не бе останал в избата на търговеца на плът.

— Тегли.

Тежките стъпки на Триг отмерваха безмилостен ритъм, докато крачеше по пътеката между пейките с навит в месестия си юмрук бич. Очите му шареха в търсене на роба, който се нуждае от окуражението му, боботещият му глас сечеше безцеремонно на равни интервали.

— Тегли.

Не беше изненада, че сакатата ръка на Ярви се оказа по-зле пригодена за теглене на тежко гребло, отколкото за държане на щит. В сравнение с Триг мастър Хъннан беше просто грижовна бавачка. Отговорът му за всеки проблем беше бичът, но когато се убеди, че от него пръсти не порастват, той върза кривата лява китка на Ярви за греблото със здрави прежулящи кожени ремъци. — Тегли.

С всяко следващо непосилно изтегляне на дръжката на това противно гребло раменете и гърбът на Ярви изгаряха от болка, ставаше все по-зле и по-зле. Въпреки че преметнатата през пейката кожа се беше протрила до дебелината на фина коприна, а дървото на дръжката лъщеше матово и съвършено гладко благодарение на дланите на безбройните му предшественици, всяко следващо опъване оставяше задника му по-протрит и добавяше нов мехур по ръцете. С всяко следващо потапяне на греблото резките от бича по гърба, ожуленото от ботушите на надзирателите и бавно зарастващите рани от изгорено по шията му щипеха все по-свирепо от солта на морето и на потта му.

— Тегли.

Страданието му премина категорично предела, който Ярви си бе представял като краен, но това, от което остана още по-изненадан, бе на какви чудеса е способен един бич в правилната ръка. Съвсем скоро му трябваше само да чуе плющенето му в другия край на палубата или дори само приближаващия шум от стъпките на Триг, за да стисне очи и плюейки и скимтейки през стиснати зъби, да изтегли греблото една идея по-здраво отпреди.

— Момчето няма да изкара дълго — изръмжа Рълф.

— Загребване по загребване — промърмори тихо Джоуд. Неговите бяха неуморни, мощни, плавни и равномерни, сякаш не чувстваше умора, сякаш и той като греблото беше от дърво. — И дишай бавно. Дишай с греблото. Вдишваш, издишваш.

Ярви не знаеше защо и как, но това помагаше.

— Тегли.

И така, с тракане и тропот на греблата в кръглите отвори по бордовете, с дрънчене на вериги, съскане на въжета и скърцане на дървения корпус, с пъшкане, ругатни или мрачно мълчание от страна на гребците, „Южен вятър“ се носеше бавно по своя курс.

— Загребване по загребване. — Тихият глас на Джоуд бе пътеводна нишка в мъглата от страдание. — Вдишваш, издишваш.

Ярви не беше сигурен кое бе най-голямото изтезание — жиленето на бича, щипането на раните му, изгарящата болка в мускулите, гладът, студът или мизерията и мръсотията. При все това безкрайното стържене от дървеното трупче в ръцете на безименния търкач на палубата — напред, назад, напред, назад, — прозиращият през дрипите му нашарен от белези гръб, треперещите му устни, оголили пожълтели зъби, му припомняха, че може да е много по-зле.

Винаги има по-зле.

— Тегли.

Понякога боговете се смиляваха над злощастието му и изпращаха попътен вятър. Тогава Шадикшарам се усмихваше с онази нейна, пълна със златни зъби усмивка, заповядваше греблата да се приберат и тежкото, обкантено с кожа вълнено платно да се вдигне. После обявяваше безгрижно как състрадание и великодушие са й най-големите слабости.

Просълзен от умиление, Ярви се облягаше с гръб на неподвижното гребло на другарите си зад него, заглеждаше се в плющящото издуто платно отгоре и поемаше с пълни гърди вонята на над сто потни, отчаяни и съсипани мъже.

— Кога се къпем тук? — промърмори веднъж по време на един от тези блажени моменти.

— Когато майка Море благоволи — изръмжа Рълф.

А това не беше рядкост. Ледените вълни, които се разбиваха в бордовете, често ги прескачаха, понякога просто ги поръсваха, понякога пръскаха или направо обливаха гребците. Майка Море измиваше палубата, препускаше през краката им и оставяше всичко покрито с твърда солена коричка.

— Тегли.

Всяка тройка гребци беше окована за пейката, веригите и на тримата бяха заключени с една ключалка, а единствените, които имаха ключ, бяха капитанът и Триг. Всяка вечер робите ядяха оскъдните си дажби оковани за пейката. Всяка сутрин клечаха един по един над една и съща очукана кофа, отново както си бяха оковани за пейката. Нощем спяха оковани за пейката, покрити с вмирисани одеяла и щавени кожи, а над палуба се носеха пъшкане, сумтене, хъркане и парата от дъха им. Веднъж седмично седяха кротко оковани на пейката, докато косите и брадите им биваха остригвани до кожа — вечната битка с въшките, която така и не успяваше да откаже малките пътници.

Единственият път, когато Триг с неохота извади ключа си и отключи една от ключалките, беше една мразовита сутрин, когато намериха кашлящия ванстерландец мъртъв на пейката си. Надзирателите го извлякоха оттам под равнодушните погледи на съседите му и го изхвърлиха през борда.

Единственият, който отбеляза по някакъв начин смъртта му, бе Анкран, който подръпна рядката си брада и каза: „Ще трябва попълнение.“

В първия момент Ярви си каза, че сега оцелелите ще трябва да гребат и за него. В следващия си помисли обнадежден, че това може да означава допълнително храна. След това се отврати от себе си за това, че е започнал да мисли така.

Но не дотам, че да откаже дажбата на ванстерландеца, в случай че му я предложеха.

— Тегли.

Не знаеше колко вечери вече падаше като труп, безчувствен и съсипан от изтощение, колко сутрини скимтеше от болка, докато разкършваше сковани от цял ден теглене на греблото ръце, и всичко това, за да посрещне нов ден на гребане и бич по гърба. Не знаеше колко дни бяха минали без друга мисъл в главата си освен тази за следващото загребване и изтегляне на греблото. Но накрая дойде вечерта, в която не затвори моментално очи и не потъна в безпаметен сън. Усещаше мускулите си стегнати, първите мехури по дланите се бяха спукали и бичът не го бе навестявал така често както преди.

„Южен вятър“ се полюшваше леко на котва в тесен проток. Валеше силно, платното беше свалено и опънато като заслон над палубата и капките барабаняха по него. На робите с умения бяха раздадени въдици и Рълф, един от тях, седеше прегърбен до дупката за греблото и мърмореше тихо на рибата.

— За човек с една ръка — каза Джоуд и веригата му издрънча, когато вдигна бос крак на греблото — днес греба добре.

— Хъ. — Рълф се изплю през дупката и сноп светлина от лъчите на баща Луна освети широката усмивка на четвъртитото му лице. — Май все пак ще излезе от теб полугребец.

И въпреки че единият беше роден на стотици мили от Ярви, а другият — десетки години преди него, въпреки че не знаеше за тях повече от това, което виждаше по лицата им, независимо че опъването на гребло на търговска галера не бе сред великите дела, с които да се гордее един син на крал Утрик от Гетланд, той почувства такъв остър прилив на гордост, че очите му почти се насълзиха. Странно, могъщо чувство на другарство се раждаше сред гребците.

Когато си окован до някого, когато споделяш с него храна и несгоди, бича на надзирателя и плесниците на майка Море, когато теглиш огромната дървена греда в същото темпо като него, а нощем се сгушваш в него срещу студа — само така опознаваш истински някого. Само след седмица между Джоуд и Рълф Ярви се чудеше дали някога бе имал двама по-добри приятели.

Това може би говореше по-зле за другарите от миналото му, отколкото за тези от настоящето.

На следващия ден „Южен вятър“ влезе в пристанището на Торлби.

През цялото време, докато Сюмаел, намръщена от покрива на пристройката на кърмата, направляваше с мъка „дебелата“ и неповратлива галера между корабите в пристанището и към пренаселените докове, Ярви си казваше, че е невъзможно настоящият му свят да е същият като този, в който беше крал. Но ето го тук. У дома.

Познатите сиви къщи се издигаха отпред по терасите на стръмните склонове на хълма, по-стари и по-величествени, колкото по-нагоре се вдигаше погледът му, отрупали прорязаната от тунели скала, черни силуети на фона на ясното небе, чак до крепостта, в която се беше родил и израснал. Видя шестостенната кула, в която беше стаята на майка Гундринг, там, където бе научил уроците й, отговарял на загадките й, там, където бе планирал щастливото си бъдеще като пастор. Видя медния купол на Залата на боговете, където бе сгоден за братовчедка си Изриун, където двамата държаха ръце под свещеното платно, където устните й докоснаха неговите. Видя в подножието на хълма погребалните могили на предците си, пред тях, пред богове и хора бе положил клетвата си да отмъсти на убийците на баща си.

Седи ли крал Одем в момента удобно на Черния трон, обичан и възхваляван от поданиците си, които най-после имаха крал, на когото да се възхищават? Разбира се.

Седи ли майка Гундринг до него като негов пастор, шепти ли мъдрост и познание в ушите му? Повече от вероятно.

Заел ли е друг ученик мястото на Ярви като неин наследник, храни ли гълъбите й и носи ли й вечерната чаша чай? Че как иначе?

Рони ли горчиви сълзи Изриун, че сакатият й годеник никога няма да се завърне? Колкото лесно забрави брат му, така ще забрави и него.

Вероятно майка му е единствената, на която наистина липсва, но не за друго, а защото при все цялата й хитрост и лукавост, хватката й върху властта няма как да е същата без малката й марионетка на малкото си столче в тронната зала.

Бяха ли изгорили празен кораб и вдигнали празна могила за него, също както за чичо му Удил? Незнайно защо, съмняваше се.

Ярви осъзна, че подсъзнателно е стиснал сакатата си ръка в треперещ от ярост юмрук.

— Какво те мъчи? — попита Джоуд.

— Това беше моят дом.

Рълф въздъхна.

— Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Миналото най-добре да остане погребано.

— Дадох клетва. Клетва, от която с всичкото гребане на света не мога да избягам.

Рълф въздъхна отново.

— Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Никога не давай клетви.

— Да, ама като вече си се заклел? — каза Джоуд. — Тогава какво?

Ярви се загледа в крепостта и стисна до болка зъби. Може би боговете му бяха изпратили това премеждие като наказание. За това, че е твърде доверчив, прекалено наивен, толкова слаб. Бяха му дали шанс да изпълни клетвата си. Да пролее кръвта на подмолния си чичо. Да си върне Черния трон.

Но боговете няма да чакат вечно. С всяка нова зора споменът за баща му ще избледнява, с всяко следващо пладне властта на майка му ще чезне, с всяко здрачаване хватката на Одем върху Гетланд ще става по-силна. С всеки залез шансовете на Ярви потъваха все по-дълбоко в мрак и тъмнина.

Бичуван над греблото и окован за пейката, няма да отмъсти никому, няма да си върне кралство, от ясно по-ясно.

Затова трябва да се освободи.