Джо Абъркромби
Полукрал (10)

Задружно семейство

„Южен вятър“ се полюшваше на док и изглеждаше всичко друго, но не и топъл бриз. В сравнение с тесните бързоноги кораби на Гетланд той беше тромаво чудовище — дълбоко газещо и с огромен „търбух“ между притъпения нос и заоблената кърма, — зле поддържаното дърво на чийто корпус беше обрасло със зелена морска трева и полипи. Имаше две къси дебели мачти, две дузини огромни гребла на всеки борд и тесни прозорци на ниските пристройки на носа и кърмата.

— Добре дошли у дома — каза Триг и блъсна Ярви към трапа, пред който стояха двама навъсени стражи.

Млада чернокожа жена наблюдаваше докарването на новите роби от покрива на пристройката на кърмата и полюшваше небрежно единия си провесен надолу крак.

— Това ли е най-доброто, което успяхте да намерите? — попита тя и скочи с лекота на палубата.

Говореше почти без акцент. Тя също имаше нашийник, но изплетен от тънка метална нишка. Беше вързана с верига, но също като нашийника — лека, фина и достатъчно дълга. Беше я преметнала около едната си ръка, сякаш беше украшение, което сама бе избрала да носи. Очевидно се ползваше с повече привилегии дори от Анкран.

Тя провери зъбите на кашлящия ванстерландец и зацъка с език. Побутна с пръст гърбицата на шенда и направи гримаса от погнуса:

— Капитанът няма да остане доволна от подобна сган.

— И къде е в момента славният ни водач? — попита Анкран, но нещо в тона му подсказа, че вече знаеше отговора.

— Спи.

— Пияна?

Жената се замисли, преди да отговори, и устните й замърдаха, все едно пресмяташе нещо наум:

— Не е трезва.

— Ти си гледай определянето на курса, Сюмаел — изръмжа Триг и избута напред Ярви и останалите. — Гребците са моя грижа.

Докато Ярви влачеше крака покрай нея, Сюмаел го изгледа подозрително през присвитите си клепачи. Тя имаше белег на горната устна, завършващ с триъгълна цепка, през която белееше зъб, и Ярви се улови в мисли за нея: в коя южна земя беше родена, как се бе озовала тук, по-млада ли беше от него, или по-стара, не можеше да се каже с тази остригана глава…

Тя посегна рязко, сграбчи го здраво за китката и изви ръката му нагоре.

— Този има саката ръка. — Не го каза като подигравка, просто констатираше факт като пастир, забелязал куцаща крава в стадото си. — Има само един пръст освен палеца. — Ярви опита да отскубне ръката си, но жената се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. — При това недорасъл.

— Проклетият търговец на плът! — Анкран си проправи с лакти път до Ярви, на свой ред сграбчи китката му и огледа ръката. — Каза, че можеш да гребеш!

— Не казах добре — смотолеви просто Ярви и сви рамене.

— Каква изненада, ще вземе да се окаже, че в днешно време не можеш да имаш вяра никому — каза Сюмаел и повдигна многозначително едната си вежда. — И как го виждаш да гребе с една ръка?

— Ще трябва да намери начин — отвърна Триг и пристъпи към нея. — Имаме девет свободни места по пейките и девет роби. — Той се надвеси над Сюмаел и дебелият му нос почти опря в тънкия остър нос на жената. — Или може би искаш да се пробваш на пейката вместо него?

Тя облиза цепката на горната си устна и отстъпи внимателно назад:

— Аз по-добре да си гледам определянето на курса, а?

— Добра идея. Сложете сакатия на греблото на Джоуд.

Повлякоха Ярви по вдигнатия до борда трап, после през средата на палубата, покрай пейките, от двете страни на които зад всяко огромно гребло седяха по трима гребците — всичките с остригани до кожа глави, жилести, с нашийници на вратовете. Гледаха го със смесица от съжаление, самосъжаление, отегчение и презрение.

Някакъв мъж, прегърбен на четири крака, лъскаше дъските на палубата. Лицето му беше скрито в чорлава сплъстена коса и брада и беше толкова опърпан, че в сравнение с него и най-окаяният гребец изглеждаше като принц. Един от надзирателите на палубата го разкара от пътя си с небрежен ритник, с който човек прогонва бездомно куче, и той пропълзя настрани, провлачвайки след себе си дебела тежка верига. Като цяло корабът не изобилстваше от нищо, но от вериги определено нямаше недостиг.

Стовариха Ярви ненужно грубо между двама гребци, които още от пръв поглед не му се сториха обещаваща двойка. Този на края на греблото беше огромен южняк, чийто врат се губеше сред масивни буци мускули. Беше килнал назад глава и се взираше в реещите се отгоре морски птици. Този откъм борда беше възрастен и намусен. Беше нисък и набит, с жилести, покрити с гъсти посивели косми ръце. Скулите му бяха нашарени от спукани капиляри и червендалести като на човек, прекарал целия си живот на открито. Седеше и чоплеше с мрачно изражение на лицето мазолите по широките си длани.

— Проклятие — изропта той и заклати глава, докато надзирателите оковаваха Ярви на пейката до него. — Имаме си сакат на греблото.

— Молеше се за помощ, нали? — обади се южнякът, без да извръща глава. — Ето ти я.

— Молех се за помощ с две ръце.

— Бъди благодарен и за половината от това, което искаш — каза му Ярви. — Вярвай ми, аз не съм се молил за това тук.

Устните на огромния южняк се разтеглиха в усмивка, докато извръщаше поглед към Ярви.

— Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш. Аз съм Джоуд. Вкиснатият ти другар по гребло е Рълф.

— Казвам се Йорв. — Ярви вече беше съчинил и преговорил наум историята си. „Пести лъжите, както се пести зърното през зимата“, би казала майка Гундринг. — Чиракувах в кухнята и…

С добре отработено движение на езика и рязко вирване на главата старият гребец се изплю през борда:

— Сега обаче си нищо и това е положението. Забравяш за всичко останало и мислиш само за следващото изтегляне на греблото. Това улеснява нещата.

Джоуд въздъхна дълбоко:

— Не оставяй Рълф да изстиска и последната капка веселие от живота ти. Кисел е като лимон, но е добър човек, точният човек, когото да искаш зад гърба си. — Той изду бузи и изпуфтя. — Но честно казано, това няма как стане, защото е окован за пейката до теб.

Ярви се засмя тъжно, може би за пръв път откакто беше взет в робство. Сигурно и за пръв път откакто беше крал. Без значение, смехът му не трая дълго.

Вратата на пристройката на кърмата се отвори с трясък. На прага й се появи жена, излезе с наперена походка, разпери с театрална превзетост ръце и извика пронизително:

— Будна съм!

Беше много висока, а чертите на лицето й бяха остри като на ястреб. През едната й мургава буза се спускаше дълъг блед белег, а косата й бе вдигната нагоре в плетеница от щръкнали и провиснали във всички посоки кичури. Облеклото й представляваше безвкусна сбирщина от най-крещящите и непрактични дрехи от сигурно десетки различни земи: копринена риза с пищни, ниско провиснали и протрити бродерии по маншетите, кожено палто от сребриста животинска кожа, с разрошван от вятъра дълъг косъм, една ръкавица без пръсти на едната ръка, а другата — накичена с пръстени, украсен с едри кристали колан, чийто край се полюшваше над дръжката на извит меч, окачен абсурдно ниско, почти опиращ с ножницата си земята.

Тя побутна с острия връх на ботуша си най-близкия до нея гребец, стъпи с един крак на пейката, огледа добре палубата и устните й се разтеглиха в широка, пълна с тук-там проблясващи златни зъби усмивка.

В този момент гребци, моряци и надзиратели започнаха да ръкопляскат като един. Единствените, които не се включиха, бяха Сюмаел, наблюдаваща издула с език буза от покрива на пристройката на кърмата, окаяният просяк, чието дървено трупче продължаваше да стърже пътеката между пейките на палубата, и Ярви, бившият крал на Гетланд.

— Проклетата кучка — процеди през престорена усмивка Рълф, докато пляскаше.

— По-добре започни да ръкопляскаш — промърмори Джоуд.

Ярви вдигна ръце:

— В това ме бива по-малко и от гребането.

— Мъничките ми, мъничките ми те! — провикна се жената и притисна обсипан с пръстени юмрук към гърдите си. — Такава чест ми оказвате, няма нужда! Но нека това не ви спира да продължавате. За онези, които са отскоро с нас, аз съм Ебдел Арик Шадикшарам, вашият капитан и грижовен покровител. Може би сте чували за мен, защото името ми е прославено по всички земи около Разбито море, че и отвъд тях, чак до стените на Първия сред градовете и така нататък и така нататък.

Името й не беше стигало до Ярви, но майка Гундринг винаги казваше: „Преди да се научи да говори, мъдрият се научава да мълчи.“

— Мога да ви захласна с вдъхновяващите истории от славното си минало — продължи тя, полюшвайки дългата златна обеца на едното си ухо, чиито птичи пера висяха до под рамото й. — За това как командвах могъщата армада на императрицата в битката за Фулку, за това как някога бях любовница на самия дюк Микедас, но отказах да стана негова жена, как разбих блокадата на Инкхим, как плавах през най-свирепата морска буря, невиждана от времето на Разцепването на света, как изкарах цял кит на сушата, дрън, дрън, дрън, но какъв смисъл? — Тя потупа дружески по бузата роба до себе си, достатъчно силно, че пляскането да се чуе до другия край на палубата. — Да кажем просто, че сега за вас този кораб е целият свят и на него аз съм велика, а вие сте нищожества.

— Ние сме велики — повтори Триг и огледа намръщен пейките. — Вие сте нищожества.

— Ударихме добра печалба днес въпреки неизбежната подмяна на неколцина от вас. — Множеството катарами по ботушите на капитана задрънчаха, когато тя тръгна наперено по пътеката между пейките. — Тази вечер ще получите хапка хляб и вино. — Тук-там някой приветства с радост тази невиждана проява на щедрост. — Въпреки че вие принадлежите на мен…

Триг се покашля шумно.

— … и на останалите с дял от този славен кораб…

Триг закима одобрително.

— … аз мисля за нас като за едно голямо задружно семейство! — Капитанът разпери ръце, сякаш да прегърне целия кораб, и вятърът развя провесените маншети на ризата й, придавайки й вид на огромна чудата птица, готвеща се за полет. — Аз съм глезещата ви баба, Триг и надзирателите му са добрите мили чичовци, а вие сте непослушните дечица. Заедно ние се изправяме срещу майка Море, най-коварния враг на всеки мореплавател! Вие, малки мои дечица, сте големи късметлии, защото снизхождение, великодушие и доброта са моите най-големи слабости. — Рълф се изхрачи шумно. — Повечето от вас ще проявят здрав разум и ще изберат да бъдат послушни, но… може би… — усмивката на Шадикшарам посърна и на мургавото й лице се изписа престорена гримаса на разочарование — неколцина непослушни бунтари ще си помислят, че могат да правят каквото си поискат.

Триг изръмжа сърдито.

— Че могат да обърнат гръб на любящото си семейство. Да изоставят братята и сестрите си. Да напуснат това задружно семейство в някое пристанище. — Тя прокара пръст по тънкия белег на бузата си и оголи зъби. — Вероятно дори да вдигнат предателска ръка над грижовните си предани родители.

Триг пое шумно въздух през стиснати зъби в престорен ужас.

— В случай че някой дявол ви втълпи подобни мисли… — капитанът се наведе към палубата. — Искам да си спомните за последния, който се опита. — Когато се изправи, държеше дебелата верига и я дръпна яростно. Мърлявият търкач на палубата полетя с писък назад и се стовари на кълбо от дрипи, ръце, крака и коса. — Не искам това неблагодарно създание да припарва до острие, никога! — Тя стъпи на гърба му. — Дори до нож за хранене, ножче за рязане на нокти, до рибарска кука дори! — Тръгна по гърба му и въпреки високите токове на ботушите и предизвикателния терен под тях, нито за миг не наруши наперената си походка. — Той е нищо, чувате ли какво ви казвам?

— Проклетата кучка — промърмори Рълф, когато капитанът скочи ловко от тила на окаяния просяк.

Ярви проследи с поглед злощастния търкач на палубата, който се надигна отново на четири крака, изтри кръвта от устата си, придърпа дървеното трупче и без да издаде и звук, се върна към обичайното си занимание. Само за миг вдигна поглед към отдалечаващата се с гръб към него Шадикшарам и очите му просветнаха яростни и диви през сплъстената коса пред лицето му.

— А сега! — викна Шадикшарам, докато изкачваше тичешком стълбата към покрива на пристройката на кърмата, после спря, за да размърда чевръсто накичените си с пръстени пръсти. — На юг към Торлби, мъничките ми! Чакат ни печалби! Ъъъ, Анкран?

— Капитане? — Анкран се поклони толкова ниско, че почти заби нос в палубата.

— Донеси ми вино, ожаднях от цялото това плямпане.

— Чухте баба си! — изрева Триг и размота бича.

Разнесоха се тропот, викове и скърцане на въжета, когато неколцината свободни моряци на борда разкачиха „Южен вятър“ от дока, за напускане пристанището на Вулсгард.

— А сега какво? — промърмори Ярви.

Рълф изсумтя намусено при тази проява на невежество.

— Сега ли? — Джоуд плю в шепи и намести длани на излъсканото дърво на греблото. — Сега гребем.