Джо Абъркромби
Полукрал (5)

Гълъби

Гълъбарникът беше на върха на една от най-високите кули на крепостта, покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множеството му прозорчета духаше леден вятър.

Като чирак и ученик на майка Гундринг, храненето на гълъбите беше работа на Ярви. Хранеше ги и ги учеше на посланията, които трябваше да разнасят, гледаше ги как се издигат в небето с плясък на криле, отнасяйки вести, предложения и заплахи до останалите пастори в земите около Разбито море.

Те го гледаха иззад решетките на струпаните покрай стените клетки, гледаше го и покритият с бронзови пера орел, който ще да беше пристигнал с вест от самия върховен крал в Скекенхаус. Единственият човек в земите около Разбито море, който имаше правото да изисква каквото и да било от Ярви. И въпреки това ето го сега, седнал с гръб към оцвъканата с курешки стена, чоплеше единствения нокът на сакатата си ръка, погребан под могила от очаквания, които не можеше да изпълни.

Откакто се помнеше, беше слаб, но никога досега не се бе чувствал така безпомощен както сега, когато го направиха крал.

Чу шумоленето на стъпки и видя запъхтяната майка Гундринг да се провира под горния праг на ниската врата.

— Започвах да мисля, че никога няма да успееш да се изкачиш дотук — каза Ярви.

— Кралю мой — отвърна пасторът, когато най-после успя да си поеме дъх. — Хората очакваха да те видят пред Залата на боговете.

— Нима проходите не са измислени с цел да може кралят да се измъкне незабелязано?

— От въоръжени врагове. От семейството ти, поданиците ти, да не споменавам бъдещата ти жена — не съвсем. — Тя се загледа в купола на тавана и изрисуваните на него като птици богове, политащи в ясносиньо небе. — Готвиш се да отлетиш нанякъде ли?

— До Каталия може би или земята Алиюкс, а защо не по течението на Божествена река, чак до Калийв. — Ярви сви рамене. — Само че аз две здрави ръце нямам, камо ли криле.

Майка Гундринг кимна замислено:

— В края на краищата човек е това, което е.

— А какво съм аз?

— Кралят на Гетланд.

Ярви преглътна тежко. Досещаше се колко голямо бе разочарованието й. Познаваше собственото си. Погледът му спря на орела, докато извръщаше очи, огромен и величествен в клетката си.

— Баба Вексен е изпратила послание?

— Послание, послание — чу се отнякъде присъщият на гълъбите дращещ гласец.

Майка Гундринг вдигна очи към неподвижния като препариран орел.

— Дойде от Скекенхаус преди пет дни. Баба Вексен пита кога пристигаш за изпита си.

Ярви си спомни единствения път, когато беше виждал Първия пастор. Беше преди години, когато върховният крал посети Торлби. Тогава върховният крал му се стори мрачен алчен старец, обиден от всичко. Майката на Ярви трябваше непрекъснато да го успокоява, когато някой не му се поклонеше точно както той очаква. Брат му се смя, че такова съсухрено старче е владетелят на Разбито море, но смехът му секна в мига, в който видя колко воини го следваха. Баща му беше бесен, че върховният крал прие множество дарове, но не донесе нито един. Майка Гундринг цъка с език и каза: „Колкото по-заможен е човек, толкова повече ламти за още.“

Баба Вексен почти не се отдели от мястото си — от дясната страна на върховния крал — и през цялото време се усмихва, точно както можеш да очакваш от една мила баба. Когато Ярви коленичи пред нея, тя погледна сакатата му ръка, наведе се и прошепна: „Принце мой, мислил ли си да се присъединиш към Събора?“. И в този момент той видя гладния блясък в очите й и това го изплаши повече от всичките навъсени воини на върховния крал.

— Такъв интерес от Първия пастор? — промърмори Ярви и се отърси от неприятния спомен от онзи ден.

Майка Гундринг сви рамене:

— Рядкост е принц с кралска кръв да полага изпит за влизане в Събора.

— И сега също като всички останали тя ще е разочарована, че вместо това ще седна на Черния трон.

— Баба Вексен е достатъчно мъдра и знае как да извлече максимална полза от това, което й предоставят боговете. Това трябва да направим и ние.

Ярви обходи с очи клетките в търсене на нещо, което да го отвлече от мислите му. Макар и безмилостни, птичите погледи бяха по-лесни за понасяне от тези на поданиците му.

— Кой гълъб донесе посланието на Гром-гил-Горм?

— Изпратих го обратно във Ванстерланд. Изпратих на пастора му, майка Скаер, отговора на баща ти, че е съгласен да преговаря за мир.

— Къде е трябвало да се срещнат?

— На границата, близо до Амвенд. Баща ти така и не е стигнал дотам.

— Бил е нападнат от засада в Гетланд?

— Така изглежда.

— Не е в стила на баща ми да слага край на война с такава охота.

— Война — изграчи един от гълъбите. — Край на война.

Майка Гундринг свъси вежди и се вторачи в посивелия от курешки под:

— Аз го посъветвах да отиде. Върховният крал поиска мечовете да се приберат в ножниците, докато не бъде завършен новият храм, който строи за неговия Единствен бог. Не подозирах, че някой, било то дивак като Гром-гил-Горм, може да наруши такова свято обещание и дадена дума. — Тя стисна юмрук и за момент изглеждаше така, сякаш щеше да го стовари в лицето си, после бавно разтвори пръсти и отпусна ръка. — Един пастор трябва да изглажда пътя пред баща Мир.

— Но не е ли имал баща ми хора със себе си? Не е ли…

— Кралю мой. — Майка Гундринг го изгледа строго изпод вежди. — Трябва да вървим.

Ярви преглътна. Стомахът му беше на топка и напираше да изпълни устата му с горчилка.

— Не съм готов.

— Никой не е, никога. Баща ти не беше.

От гърлото на Ярви се отскубна нещо средно между смях и вопъл. Той изтри избилите сълзи с опакото на саката ръка.

— Баща ми плака ли, когато бе сгоден за майка ми?

— Всъщност да — отвърна майка Гундринг. — В продължение на години. Майка ти, от друга страна…

Ярви не сдържа поредния порив на горчив смях:

— На майка ми сълзите й се свидят повече отколкото златото. — Ярви вдигна поглед към жената, която доскоро бе негов учител, а сега бе негов пастор, към това миловидно сбръчкано лице, към ясните очи, изпълнени със загриженост, и прошепна — Ти ми бе като майка.

— А ти на мен като син. Съжалявам, Ярви. Съжалявам за всичко, но… така трябва в името на всеобщото благо.

— И по-малкото зло. — Ярви разтърка чуканчето на пръста си и оглеждайки клетките по стените, преглътна сълзите. Всичките гълъби и големият орел. — Кой ще ги храни сега?

— Ще намеря някой. — Майка Гундринг му подаде кльощавата си длан, за да му помогне да стане от пода. — Кралю мой.