Джо Абъркромби
Полукрал (39)

Спасение за едни

— Радвам се, че дойде — каза Ярви. — Приятелите ми са съвсем на изчерпване.

— Ще се радвам да го направя — отвърна Рълф. — За теб и заради Анкран. Не смея да твърдя, че долюбвах много кльощавото копеле, докато се разпореждаше със склада на кораба, но накрая започнах да го харесвам. — Той се усмихна и покритият с коричка белег на челото му помръдна. — Към някои хора се привързваш от самото начало, но онези, дето искат време да се привържеш към тях — тях никога не забравяш. Да освободим малко роби, а?

Стоката се надигна на крака с мърморене, пъшкане и подрънкване на вериги. Вторачиха в тях очи, пълни със смесица от срам, страх, надежда и отчаяние, и Ярви неволно вдигна ръка и опипа белезите на шията си, оставени от нашийника. Вонята го връхлетя, а с нея и спомените, които така му се щеше да забрави. Странно как бързо бе привикнал обратно към свободата.

— Принц Ярви!

Собственикът изникна от тъмната вътрешност на магазина. Беше едър мъж с бледо лице с меки черти, бегло познато отнякъде. Един от процесията кършещи ръце оплаквачи при вдигането на могилата на баща му може би. Е, сега щеше да има възможността да ги покърши отново.

— Вече не съм принц — отвърна Ярви, — но иначе да. Ти си Йоверфел, нали?

Търговецът на плът изпъчи гордо гърди от честта да го познават по име.

— Да, разбира се, това съм аз и съм дълбоко поласкан от посещението ти! Ако позволиш да попитам, какви роби…

— Името Анкран говори ли ти нещо?

Погледът на търговеца се стрелна към Рълф, наблюдаващ с мрачно изражение отстрани, пъхнал палци в колана на меча си.

— Анкран ли?

— Нека опресня паметта ти, както вонята на магазина ти опресни моята. Продал си мъж на име Анкран, а после си го изнудвал за пари, за да държиш жена му и детето му в безопасност.

Йоверфел се покашля:

— Не съм нарушил никой закон…

— Нито пък аз, като поискам да ми върнеш дълга си.

Цветът се отдръпна съвсем от бледото лице на търговеца:

— Не ти дължа нищо…

Ярви се разсмя.

— На мен? Не. Но на майка ми Лейтлин, която скоро ще е отново Златната кралица на Гетланд, на чиято шия ще виси отново ключът от хазната… На нея, както разбрах, дължиш известна сума, прав ли съм?

Буцата на тънката шия на търговеца подскочи, докато той преглъщаше тревожно:

— Аз съм най-смирен слуга на моята кралица…

— Неин роб, ако питаш мен. Всичко, което притежаваш, да продадеш, няма да изплатиш и една трета от това, което й дължиш.

— Да, да, неин роб, разбира се. — Йоверфел изсумтя натъжено. — Щом си толкова заинтересуван от търговията ми, именно заради нейните лихви трябваше да изстискам каквото можах от Анкран. Не че съм искал да го правя, не исках…

— Ааа, но ти загърби личните си желания и стремежи — прекъсна го Ярви. — Колко благородно от твоя страна.

— Какво искаш?

— Да започнем с жената и детето.

— Много добре.

Забол поглед в земята, търговецът изчезна в сумрака на магазина. Ярви погледна към Рълф и възрастният воин отвърна с повдигане на вежди. Робите продължаваха да стоят и да гледат мълчаливо. На Ярви му се стори, че един дори се усмихваше.

Не знаеше какво бе очаквал да види. Невиждана красота, зашеметяваща грация или поне нещо, което да грабне отведнъж сърцето му. Но семейството на Анкран се оказа съвсем обикновено на вид. Повечето хора са, естествено, за онези, които не ги познават. Майката беше дребничка, с крехко телосложение и непокорно вирната брадичка. Синът имаше косата на баща си и не откъсваше очи от земята.

Йоверфел ги побутна напред, застана отстрани и зачопли нервно пръсти:

— Живи и здрави, както обещах. Твои са. Подарък, естествено, заедно с благодарностите ми.

— Благодарностите можеш да си задържиш — каза Ярви. — А сега искам да си събереш нещата и да се преместиш във Вулсгард.

— Вулсгард?

— Да. Там е пълно с търговци на плът, ще се почувстваш у дома си.

— Но защо?

— За да държиш под око търговията на Гром-гил-Горм. Човек познава къщата на врага си по-добре от своя дом, така съм чувал да казват.

Рълф изсумтя одобрително, изпъчи гърди и намести палци в колана с меча.

— Или това, или ще бъдеш продаден в собствения си магазин, ти решаваш. Как мислиш, колко струваш?

— Ще уредя преместването — покашля се Йоверфел.

— И ще го направиш скоро — каза Ярви и побърза да се отдалечи настрана от вонята, където притвори очи и пое дълбоко глътка чист въздух.

— Ти… си новият ни собственик, значи?

Жената на Анкран стоеше до него, пъхнала показалец в нашийника си.

— Не. Казвам се Ярви, а това е Рълф.

— Бяхме приятели на мъжа ти — добави Рълф и разроши косата на момчето, от което то не остана много доволно.

— Бяхте? — попита тя. — Къде е Анкран?

Ярви преглътна тежко и затърси думите, с които да й съобщи вестта…

— Мъртъв е — отвърна просто Рълф.

— Съжалявам — добави Ярви. — Той даде живота си, за да спаси моя, което в момента не ми изглежда никак добра сделка. Но поне вие сте свободни.

— Свободни? — смотолеви тя.

— Да.

— Аз не искам свобода, искам просто безопасност.

Ярви примига озадачен, после се усмихна натъжено. Той самият не бе искал повече за себе си.

— Бих казал, че ще имам нужда от прислужница, ако си готова да работиш.

— Винаги съм била — отвърна тя.

Ярви спря пред една ковачница и подхвърли монета на дървения, отрупан с инструменти тезгях. Беше една от новите, прясно изсечена, съвършено кръгла, щампована от едната страна със строгото лице на майка му.

— Свали нашийниците им — каза.

Семейството на Анкран не изрази с думи благодарност за свободата си, но на Ярви му стигаше звънтенето на чука по длетото. Рълф гледаше отстрани, вдигнал крак на един нисък дувар, облегнал кръстосани ръце на коляното си.

— Не съм голям разбирач на справедливостта — каза той.

— Че кой е?

— Но намирам това за голяма добрина.

— Гледай да не се разчуе, ще ми съсипе репутацията. — Ярви забеляза една възрастна жена да го гледа гневно от другата страна на площада. Усмихна й се и й помаха с ръка, после я изпроводи с поглед да се отдалечава забързана по пътя си. — Изглежда, сега съм злодеят по тези земи.

— Ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че няма злодеи. Просто хора с най-добри намерения.

— Моите най-добри намерения се доказаха като същинско бедствие.

— Можеше да е къде по-зле. — Рълф изви език и се изплю. — Млад си. Опитай отново. Следващия път ще се получи по-добре.

Ярви присви подозрително очи и изгледа възрастния воин:

— Ти кога стана такъв мъдрец?

— Винаги съм бил изключително проницателен, но ти беше заслепен от собственото си хитроумие.

— Често срещан недостатък при кралете. За късмет, достатъчно млад съм да се науча и на смирение.

— Хубаво, че поне един от двама ни е.

— А ти какво смяташ да правиш с остатъка от дните си? — попита Ярви.

— След като питаш, великият крал Удил ми предложи място в личната си стража.

— Ууу, каква чест! Прие ли?

— Отказах.

— Отказа?

— Честта е за глупаците, пък и имам чувството, че Удил ще се окаже от господарите, чиито хора мрат като мухи.

— От мъдър по-мъдър — каза Ярви.

— Доскоро мислех, че с живота ми е свършено. Сега, като го имам обратно, не виждам належаща нужда да му слагам преждевременен край. — Ярви погледна крадешком към Рълф и видя, че той прави същото. — Мислех си, че ти може да имаш нужда от другар по гребло.

— Аз ли?

— Има ли какво да се опре на един еднорък пастор и един попрехвърлил младостта разбойник?

С последен удар на чука нашийникът на сина на Анкран се отвори и момчето се надигна, примига смутено и потърка с пръсти шията си. Майка му го прегърна и го целуна по главата.

— Не съм сам — промърмори Ярви.

Рълф преметна ръка през раменете му и го стисна в смазваща прегръдка.

— Не и докато съм жив, приятелю.

 

 

Това беше знаменателно събитие.

Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вестта за завръщането на крал Удил ги достигнеше едва след сватбата му, така лишавайки ги от възможността да получат признание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.

Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, очаровани, както майка Гундринг отбеляза, когато научеха, вестта. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин отново бе Златната кралица. Думата й беше хвърлен камък.

Статуите на боговете бяха украсени с гирлянди от първите пролетни цветя, сватбените подаръци бяха струпани на разноцветни купчини около Черния трон, хората прииждаха под купола на Залата на боговете, скупчени нагъсто като овце в зимна кошара, още и още, чак докато въздухът не стана спарен от дъха им. Благословената двойка изпяха един на друг обетите си за вярност пред богове и хора. Падащите отгоре снопове светлина палеха огньове по излъсканата броня на краля и зашеметяващите бижута на кралицата и хората ги аплодираха въодушевено, въпреки че според Ярви гласът на Удил не беше от най-певческите, а на майка му — още по-малко. След това Бриньолф занарежда монотонно една от най-протяжните и подробни благословии, на които беше ставала свидетел тази свята зала, а застаналата до него майка Гундринг, вкопчила ръка в жезъла си и превита на две от изтощение, едва сдържаше нетърпението си. Накрая всички камбани в града забиха тържествено.

О, радостен ден!

Как нямаше да е доволен Удил? Върна си Черния трон и получи най-добрата жена, за която един мъж можеше да мечтае, жена, ухажвана от самия върховен крал. Как да не била очарована Лейтлин? Инкрустираният със скъпоценни камъни ключ от хазната отново висеше на шията й, а проповедниците на Единствен бог бяха извлечени от монетния й двор и бичувани през цял Торлби на пътя към доковете. Как можеха да не ликуват хората от Гетланд? Имаха железен крал и златна кралица, владетели, на които да могат да се доверят и с които да се гордеят. Владетели без певчески способности, вярно, но с по две здрави ръце всеки.

Въпреки цялото веселие — или може би именно заради него — Ярви не изпита от сватбата на майка си повече радост отколкото от погребението на баща си. От тази церемония поне успя да се измъкне преди края. Ако някой въобще го беше видял да се измъква от залата, с нищо не показа, че е натъжен от липсата му.

Времето навън подхождаше повече на настроението му от ухаещата на цветя атмосфера вътре. Духаше вятър търсач в този ден откъм сивото море. Виеше — мокър и солен — в бойниците, пронизваше го до кости, докато изкачваше издълбаните от крака каменни стъпала и вървеше по празните пътеки на крепостната стена.

Видя я отдалеч. Стоеше на покрива на Залата на боговете, облечена в прекалено тънки за такъв студ и залепнали по нея от дъжда дрехи и развяна от яростните напори на вятъра коса. Видя я навреме. Можеше да отмине и да намери друго място, откъдето да гледа намръщен в небето. Но краката му го понесоха към нея.

— Принц Ярви — каза тя, когато го видя да се приближава. Откъсна със зъби парче нокът от палеца си и го изплю срещу вятъра. — Каква чест.

Ярви въздъхна. През последните няколко дни чуваше проклетата титла навсякъде и вече му омръзваше от нея.

— Вече не съм принц, Изриун.

— Нима? Майка ти е кралица, нали така? На нейната шия виси ключът от хазната на Гетланд? — Бледата й ръка се стрелна към гърдите й, където вече нямаше нищо — нито ключ, нито огърлица. — Какъв е синът на кралицата, ако не принц?

— Сакат глупак? — промърмори Ярви.

— Беше, когато се срещнахме за пръв път, и безсъмнено ще си останеш такъв завинаги. А да не забравям и син на предател.

— Значи сега двамата с теб имаме много повече общо помежду си — отвърна троснато Ярви, но когато видя лицето й да трепва, съжали на мига.

Само да се бяха развили малко по-иначе събитията, сега тях двамата щяха да приветстват хората долу. Той на Черния трон, тя на столчето до него. Очите й щяха да греят радостно, докато докосва нежно сакатата му ръка. Щяха да са споделили вече онази по-добра целувка, която тя поиска на раздялата им…

Но нещата бяха каквито са. За него нямаше да има целувки. Нито днес, нито когато и да било. Той се обърна, подпря юмруци на парапета и се загледа в развълнуваното море.

— Не дойдох да се караме.

— Защо дойде тогава?

— Реших, че трябва да ти кажа, след като… — Ярви стисна гневно зъби и сведе поглед към бледата си усукана длан на парапета. След като какво? „След като бяхме сгодени. След като някога означавахме нещо един за друг“, помисли си, но не намери сили да го каже. — Заминавам за Скекенхаус. Ще положа изпита за пастор. Няма да имам семейство, претенции към престола… жена.

Тя се разсмя с глас.

— Ха, още нещо общо помежду ни. Аз пък нямам приятели, зестра и баща. — Тя се обърна да го погледне в очите и от омразата, която видя в тях, стомахът му се сви на топка. — Изхвърлиха тялото му на бунището.

Това трябваше да донесе радост на Ярви. В края на краищата неведнъж бе мечтал за подобна развръзка, за нея отиваха всичките му молитви и воля. В нейно име разруши всичко, жертва приятели и приятелства. Но гледайки лицето на Изриун, хлътналите й, зачервени от плач очи, той не изпита радост.

— Съжалявам. Не за него, за теб.

Устата й се изви презрително:

— Какво, мислиш, струват съжаленията ти?

— Нищо. Но въпреки това съжалявам.

Той вдигна ръце от парапета, обърна гръб на годеницата си и тръгна към стъпалата.

— Дадох клетва!

Ярви спря. Искаше му се просто да слезе от този брулен от вятъра покрив и никога повече да не стъпи на него, но тилът му настръхна и той не намери сили да продължи. Обърна се:

— О?

— Слънчева и лунна клетва. — Очите на Изриун святкаха гневно, вятърът замяташе яростно кичури коса през бледото й лице. — Заклех се пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Изрекох я пред предците ми, погребани на плажа. Пред Той-който-гледа и Тя-която-пише. Сега ще я изрека и пред теб, Ярви. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми. Кълна се!

Тя му се усмихна — крива присмехулна усмивка, подигравателна имитация на онази, с която го дари в деня на годежа им.

— Виждаш ли, една жена може да даде същата клетва като мъж.

— Стига да е достатъчно глупава да го направи — отвърна през рамо Ярви, докато се отдалечаваше.