Джо Абъркромби
Полукрал (26)

Само дявол

Може и да бяха избегнали битката с Шадикшарам, но съвсем скоро реката се доказа като свиреп противник, на който дори Нищо не се бе надявал. Облива ги с ледените си пръски, намокри ги до кости и тях, и багажа им, накара сала да подскача и да се мята като необязден кон. Камъните й блъскаха сала отдолу, надвисналите над водата клони ги шибаха през лицата, един закачи качулката на Анкран и ако Ярви не се беше вкопчил в последния момент в рамото му, сигурно щеше да го свали във водата.

Бреговете станаха по-високи и стръмни, сближиха се и накрая салът им се понесе стремително в дълбока клисура между надвиснали отгоре им зъбери. Течението беше толкова силно, че водата пръскаше на фонтани през пролуките между дънерите, а салът се въртеше като листо по водата въпреки усилията на Джоуд, който вместо за гребло, сега използваше надупчения си със стрели щит като рул. Въжетата бяха подгизнали, реката ги опъваше, разхлабваше възлите им и скоро салът започна да се огъва под напорите на течението.

Ярви вече не чуваше изкрещените заповеди на Сюмаел от мощния рев на водата, отказа се от всякакви заблуди, че има някакво влияние върху развоя на събитията, вкопчи се с всички сили в един от стърчащите клони и затвори очи. И двете му ръце изгаряха от усилието, ту проклинаше боговете, че го бяха качили на този сал, ту ги молеше да му позволят да слезе от него жив. Усети рязко завъртане, после салът се килна на една страна под коленете му и той стисна очи и зачака края.

Като по чудо водата се успокои.

Ярви отвори леко едно око. Останалите бяха на колене, сгушени в средата на поклащащия се, въртящ се на място сал, вкопчени в неокастрените клони и един в друг, подгизнали до кости, треперещи от студената вода, плискаща в краката им.

Задъхана, със залепнала за лицето мокра коса, Сюмаел го гледаше втренчено.

— Мамка му — прошепна тя.

Ярви успя само да кимне бавно. Коства му неимоверно усилие да разтвори изтръпнали пръсти от клона, за който се държеше.

— Живи сме — изграчи Рълф. — Живи ли сме?

— Ако знаех — промърмори Анкран — що за река ще е това… щях да си пробвам късмета… с кучетата.

Ярви се осмели да надигне глава и надникна над кръга от измъчени лица. Реката се беше разширила и забавила. Всъщност напред ставаше още по-широка, а по повърхността й нямаше и вълничка — дърветата по двата бряга се оглеждаха в гладката й като огледало повърхност.

Отдясно, плосък и примамлив, се простираше широк каменист плаж, осеян с изхвърлени от водата парчета дърво.

— Почвайте да гребете — каза Сюмаел.

Спуснаха се един по един от разпадащия се сал, изтеглиха го с общи усилия на плажа, свалиха прогизналите торби с вещите си и след няколко мъчителни крачки се натръшкаха безмълвно на чакъла при останалия довлечен от реката боклук. Нямаха сили да се радват на избавлението си, освен ако лежането по гръб и запъхтяното дишане не се брояха за празнуване.

— Смъртта чака всички ни — каза Нищо. — Но прибира първо мързеливите. — По някакво чудо все още стоеше на крака и гледаше намръщен нагоре по течението за следа от преследвачите им. — Ще тръгнат след нас.

Рълф се надигна на лакти:

— Защо, по дяволите, им е да го правят?

— Защото това е просто река. Това, че някакви хора наричат тази й страна Ванстерланд, не значи нищо за бания. Със сигурност няма да значи нищо и за Шадикшарам. Сега те са сплотени около преследването ни колкото ние около бягството си. Ще построят свои салове и ще тръгнат след нас, реката ще е прекалено бърза, за да спрат, точно както беше за нас. Докато не стигнат тук. — Нищо се усмихна. Ярви вече беше свикнал да се тревожи, когато Нищо се усмихваше. — Ще слязат на брега, уморени, мокри, оглупели, точно като нас сега, и тогава ние ще ги връхлетим.

— Ще ги връхлетим? — попита Ярви.

— Ние шестимата? — добави Анкран.

— Срещу тях, двайсетимата? — промърмори Джоуд.

— С едноръко момче, жена и пазител на склада в редиците ни? — каза Рълф.

— Точно така! — Усмивката на Нищо се разтегна. — Двамата с теб мислим еднакво!

— Никой — надигна се още малко на лакти Рълф — никога не мисли еднакво с теб.

— Страх те е.

Гърдите на възрастния боец се разтресоха, когато се разхили:

— С теб до себе си? Можеш да се обзаложиш.

— Каза, че тровенландци имали огън в сърцата.

— Ти пък каза, че гетландци знаели що е дисциплина.

— Имайте милост, само не отново! — кресна Ярви и се изправи.

Връхлетелият го гняв не беше онзи изпепеляващ, умопомрачителен бяс на баща му и брат му. Беше онзи на майка му, хладен, пресметлив и търпелив, студен като зимата, той прогони всяка следа от страх.

— Ако ще се бием — каза той, — ще ни трябва по-добро място от това тук.

— И къде ще намерим това славно бойно поле, кралю мой?

Сцепената устна на Сюмаел се изви в присмехулна усмивка.

Ярви огледа дърветата. Наистина къде?

— Там? — Анкран сочеше към висока скала над реката. Беше трудно да се каже какво точно заради яркото небе зад нея, но когато засенчи очи, на Ярви му се стори, че вижда руини на върха.

 

 

— Какво е това място? — попита Джоуд и пристъпи внимателно под арката.

Гласът му подплаши накацалите по разрушените стени птици и те се вдигнаха с плясък на криле в небето.

— Елфическа руина — отвърна Ярви.

— Богове — промълви Рълф и начерта с пръсти знака против зло на гърдите си, но го обърка.

— Не се тревожи. — Сюмаел ритна безгрижно една купчина сухи листа. — Съмнявам се, че ще се натъкнем на каквито и да било елфи.

— Няма ги от хиляди години. — Ярви прокара длан по една от стените. Камъкът беше гладък и твърд, но без нито една пролука или ръб, сякаш стената не бе иззидана, а излята. От нащърбения й връх като чорлави кичури коса стърчаха ръждиви метални пръти. — От Разкъсването на Бог.

Някога тук бе стояла величествена тронна зала, с две гордо извисяващи снага колонади и арки под тях, водещи към по-малки помещения от двете й дълги страни. Но колоните бяха паднали много отдавна, а стените бяха обрасли с гъста паяжина от изсъхнали пълзящи бурени. Част от отсрещната стена беше изчезнала напълно, погълната от гладната река в подножието. Покривът се беше сринал сигурно преди векове и сега над главите им имаше само бяло небе и една разрушена, обрасла с бръшлян кула.

— Харесва ми — обяви Нищо, докато крачеше по осеяния с отломки от стени и колони и покрит с дебел слой гнили листа и птичи курешки под.

— Допреди малко беше за оставане на брега — каза Рълф.

— Бях, но това е по-силно място.

— На мен щеше да ми хареса повече с дебели порти на входа.

— Портите просто отлагат неизбежното. — Нищо допря върховете на мърлявия си палец и показалец и надзърна през кръга им към празната арка на входа. — Този приветстващ с добре дошли вход ще ги погуби. Ще ги стисне в гърлото си натясно, където броят им няма да означава нищо. Тук имаме шанс за победа!

— Значи предишният ти план е бил сигурна смърт? — погледна го Ярви.

Нищо се усмихна широко:

— Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят.

— Бива те в повдигането на духа — промърмори Сюмаел.

— Превъзхождат ни четири към едно, а повечето от нас не са бойци! — В облещените очи на Анкран се четеше отчаяние. — Не мога да умра тук! Семейството ми…

— Имай малко повече вяра, пазителю на склада! — Нищо преметна ръка през врата му, другата през врата на Ярви и ги стисна в изненадващо силна прегръдка. — Ако не в себе си, в останалите. Сега ние сме твоето семейство!

Ако беше възможно, думите му вдъхнаха на Ярви по-малко увереност от тези на Шадикшарам, когато на „Южен вятър“ каза същото. Анкран го зяпна стъписан, но Ярви не можеше да направи нищо, освен на свой ред да зяпне него.

— Така или иначе, оттук вече изход няма и това е добре. Хората се бият по-свирепо, когато са в безизходица. — Нищо стисна за последно раменете им и ги пусна, после скочи на една паднала колона и насочи меч към арката на входа. — Ето там ще застана аз и ще поема острието на атаката им. Кучетата им няма как да са минали реката. Рълф, ти ще се качиш на тази кула с лъка си.

Рълф погледна разрушената кула, после един по един останалите, изду бузи и изпусна тежка въздишка:

— Да си призная, тъжна работа е това героичната смърт, но аз съм воин, а в този занаят човек рано или късно си отива.

Нищо се изсмя и дрезгавият му остър смях накъса тишината.

— Мен ако питаш, и двамата с теб сме изкарали повече отколкото заслужаваме! Бяхме заедно в битката срещу сняг и глад, пара и жажда, заедно ще сме и в тази. Тук! Сега!

Трудно можеше да си представи човек, че този мъж — гордо изправен със стомана в ръка, с пригладена назад чорлава коса и святкащ поглед — е същият окаян просяк, когото Ярви толкова пъти беше прескачал на палубата на „Южен вятър“. Сега изглеждаше точно като кралски първенец, човек, чийто повелителен тон не оставяше място за съмнение и неподчинение, чиято умопомрачена самоувереност успяваше да вдъхне кураж на околните, дори на Ярви.

— Джоуд, вземи щита си — продължи Нищо. — Сюмаел, ти — брадвичката си, и двамата заставате отляво. Това е по-слабият ни фланг. Не оставяйте никой да ми излезе отстрани. Дръжте ги там, където аз и мечът ми ще ги срещнем очи в очи. Анкран, ти и Ярви заставате отдясно. Тази лопата ще свърши работа като сопа: ако замахнеш както трябва, всичко става за убиване. Дай на Ярви ножа, така и така има само една ръка. Една ръка, но кралска кръв в жилите!

— И това как да я запазя там ме притеснява най-много — промърмори под нос Ярви.

— Двамата с теб, значи. — Анкран му подаде ножа.

Нямаше гард над дръжката, нямаше и кой знае каква дръжка — просто две парчета дърво, стегнати с кожен ремък около позеленяващо откъм тъпата страна острие. Острата поне бе що-годе добре наточена.

— Двамата с теб — отвърна Ярви, докато го поемаше от ръката му, после го стисна здраво.

Ако тогава, когато за пръв път видя Анкран във вонящата изба на търговеца на роби във Вулсгард, някой му беше казал, че един ден ще се бие рамо до рамо с него, нямаше да му повярва. Сега въпреки страха си беше горд да го направи.

— С добър кървав край от това пътешествие ще излезе хубава песен, мисля аз. — Нищо протегна свободната си ръка към арката на входа, откъдето скоро щяха да нахлуят Шадикшарам и нейните бания, разпери пръсти и на лицето му се изписа свирепо изражение. — Група смели съратници, придружаващи законния крал на Гетланд по пътя към откраднатия му престол! Рамо до рамо в последен отпор сред елфически руини от далечното минало! Да знаете обаче, в добрите песни не всички герои оцеляват, няма как.

— Този е проклет дявол — промърмори Сюмаел и слепоочията й заиграха, когато стисна зъби, намести пръсти около дръжката на брадвичката и я претегли в ръка.

— Когато си в ада — промърмори Ярви, — само дявол може да те упъти към изхода.