Джо Абъркромби
Полукрал (25)

По течението

Чуха реката, преди да я видят. Тихият й шепот откъм дърветата вдъхна живот в съсипаните им крака и надежда в пронизаното от тревоги сърце на Ярви. Шепотът премина в ръмжене, а когато най-после изскочиха между дърветата — мърляви, потни, покрити от глава до пети в прахоляк, — в мощен рев. Рълф се просна по корем на чакълестия бряг и започна да лочи като куче. Останалите не се забавиха да го последват.

След като утоли изпепеляващата жажда от тежкото препускане, Ярви седна и се загледа в отсрещния бряг на реката, към дърветата, така еднакви с тези наоколо и същевременно така различни.

— Ванстерланд — промърмори той. — Слава на боговете!

— Ще им благодариш, когато я прекосим — обади се Рълф. Лицето му беше черно от прахоляк, с изключение на светъл кръг около устата и брадата под нея. — Това не е дружелюбна към мореплавателя вода.

Ярви беше на същото мнение. Първоначалното му облекчение бързо се смени с нова тревога, когато осъзна колко широка бе Рангхелд, когато огледа високия отсрещен бряг — два пъти по-далеч от стрела разстояние — и видя колко беше придошла водата от топящия се сняг от горещата страна зад гърбовете им. По черната повърхност бели петна пяна загатваха за бързеи, за водовъртежи, за скрити отдолу скали — по-смъртоносни от предателски нож в гърба.

— Можем ли да построим сал, с който да прекосим всичко това? — промърмори той.

— Баща ми беше най-известният корабостроител на Първия сред градовете — отвърна Сюмаел и заоглежда дърветата наоколо. — С един поглед избираше най-доброто дърво за кил от цяла гора.

— Съмнявам се, че ще имаме време за статуя на носа — каза Ярви.

— Може теб да вържем отпред вместо статуя — намеси се Анкран.

— Шест тънки ствола един до друг и един дебел, разцепен на две и вързан на кръст отгоре. — Тя изтича до един от боровете и прокара ръка по кората. — Този например върши работа. Джоуд, подпирай отстрани, аз ще сека.

— Аз ще се оглеждам за старата ни господарка и приятелите й. — Рълф свали лъка от гърба си и тръгна през гората в посоката, откъдето бяха дошли. — Колко далеч след нас са, как мислиш?

— Два часа път, ако сме късметлии, а ние по принцип не сме. — Сюмаел извади брадвичката си. — Ярви, донеси въжето, после намери нещо, което да става за гребло. Нищо, като отсечем дърво, започваш да кастриш клоните.

Нищо стисна меча в прегръдките си:

— Това не е трион. Мечът ми трябва да е остър, когато Шадикшарам дойде.

— Надявам се да сме далеч оттук, когато дойде — намеси се Ярви.

Усещаше стомаха си натежал от изпитата вода, когато клекна и затършува из торбите.

Анкран протегна ръка:

— Ако ти няма да го използваш, дай на мен…

По-бързо, отколкото Ярви си представяше, че е възможно, върхът на острието докосна наболата с брада шия на Анкран.

— Опитай да го вземеш, отговорнико за склада, и ще го получиш с върха напред — прошепна Нищо.

— Нямаме време — изсъска през зъби Сюмаел и около главата й полетяха трески, когато започна да сече първото дърво с къси бързи удари. — Ако щеш, използвай меча, ако щеш, ги троши със задника си, но окастри проклетите клони. И оставяй тук-там някой, за да има за какво да се държим.

Скоро дясната ръка на Ярви беше почерняла от мръсотия и цялата накълцана от влаченето на дърво. Китката на лявата, която подпъхваше под него беше набита с трески. Мечът на Нищо беше оплескан със смола, ситните къси къдрици на Джоуд бяха пълни със стърготини, дланта на Сюмаел беше почервеняла от кръв, но тя не спираше да сече.

Плувнали в пот, кряскаха гневно, зъбеха се един на друг. Не знаеха колко остава, докато кучетата на бания не оголеха зъбите си насреща им, но подозираха, че няма да е много.

Джоуд повдигаше стволовете и вените на шията му изскачаха от напрежение, Сюмаел ловко и бързо като шивач с игла оплиташе въжето около тях, а Нищо го пристягаше. През това време Ярви стоеше отстрани, подскачаше при всеки шум от гората и за кой ли път му се искаше да има две здрави ръце.

Предвид инструментите и времето, с които разполагаха, салът се оказа завидно постижение. Предвид силното течение, през което щяха да плават на него, беше пълен провал — няколко грубо накълцани, целите в трески парчета дърво, омотани в рошаво вълнено въже, с три гребла: лопатата от плешка на лос, щита на Джоуд и един клон, намерен от Ярви в гората, с що-годе формата на лъжица в единия край.

Прегърнал меча, Нищо даде глас на тревожните мисли на Ярви:

— Този сал върху тази вода нещо не ми харесва.

Жилите по шията на Сюмаел изскочиха, докато пристягаше за последно възлите на въжето.

— Всичко, което се иска от него, е да плава.

— Че ще плава, ще плава, ама ние дали ще сме още отгоре му?

— Зависи от това колко здраво се държиш.

— Да видим какво ще кажеш, като стане на парчета и реката ги отнесе чак до морето.

— Предполагам, ще съм млъкнала завинаги, но докато се давя, ще ме крепи мисълта за това, че Шадикшарам вече ще те е убила тук, на проклетия бряг. — Сюмаел повдигна вежда. — Или предпочиташ да тръгнеш с нас?

Нищо ги изгледа навъсено, после гората, претегли меча в ръка, изруга под нос и застана между Джоуд и Ярви. Започнаха да бутат и салът застърга бавно по чакъла към водата. Нещо изскочи от гората и в паниката си Ярви се подхлъзна в калта.

— Идват! — Очите на Анкран бяха облещени от ужас.

— Къде е Рълф? — извика Ярви.

— Идва зад мен! Това ли е?

— Не, това го направихме на шега — изсъска му Сюмаел. — Бойната галера с деветдесет гребла я скрихме зад ей онова дърво.

— Просто питам.

— Спри да питаш и помогни да вкараме проклетата гад във водата!

Анкран се хвърли с цялата си тежест върху сала и скоро той се плъзна от края на чакъла във водата. Сюмаел се покатери отгоре му, единият й ритащ във въздуха крак улучи Ярви право в устата и той си прехапа езика. Беше до кръста в реката, когато му се стори, че чу викове. Нищо се беше качил вече върху сала, сграбчи китката му, издърпа го рязко от водата и го просна върху дърветата, при което един от стърчащите клони се вряза в гърдите му. Анкран сграбчи една по една торбите от брега и ги хвърли върху сала.

— Богове!

Рълф излетя от гората, пуфтеше издул бузи при всеки скок. Ярви забеляза дрипави силуети между дърветата, чу дивашки крясъци на непознат език. Също и кучешки лай.

— Тичай, стар глупако! — изкрещя пронизително.

Рълф се втурна надолу по чакъла, нагази в реката, двамата с Анкран го издърпаха върху сала, а Нищо и Джоуд започнаха да гребат като обезумели.

Въпреки усилията им салът просто започна да се върти бавно.

— Насочете го по течението! — кресна Сюмаел, когато то ги пое и понесе надолу по реката.

— Опитвам се! — изръмжа Джоуд, докато гребеше с всички сили с щита си и окъпваше всички с пръски вода.

— Постарай се повече! Да ти се намират наоколо свестни гребци?

— Да ти се намират наоколо свестни гребла?

— Затваряйте си устите и гребете! — кресна им Ярви.

Водата плискаше върху сала и обливаше краката му до глезените. От гората изскочиха кучета, огромни кучета — сториха му се големи колкото овце, — озъбени, с разпенени муцуни, прекосиха с лай и огромни скокове чакъла и спряха до водата.

Появиха се хора. Ярви не можа да каже колко, когато ги зърна през рамо — просто фигури между дърветата, други вече коленичили на брега, тук-там извивката на лък.

— Долу! — изкрещя Джоуд, скочи към задния край на сала и приклекна зад щита.

Ярви чу бръмченето на тетивите и видя издигащите се в небето тънки черни трески. Приклекна втрещен, не можеше да откъсне очи от тях. Стори му се цяла вечност, докато започнаха да падат с тихо като шепот свистене. Първата пльосна в реката на няколко крачки от сала. Две изчаткаха глухо в щита на Джоуд. Четвъртата се вкопа в дървото и затрептя до коляното на Ярви. Една педя встрани и щеше да е в бедрото му. Замига стъписан със зяпнала уста.

Толкова е разстоянието от едната страна на Последната врата до другата.

Усети ръката на Нищо да го сграбчва за яката и да го повлича към края на сала.

— Греби!

Още хора наизскачаха от гората. Може би бяха двайсетина, може би повече.

— Благодаря за стрелите! — извика към брега Рълф.

Един от стрелците стреля отново, но салът вече беше подет от бързото течение и стрелата падна далеч зад него. Една от фигурите на брега стоеше с ръце на кръста и гледаше след тях. Висока фигура, с извит меч на кръста и на Ярви му се стори, че видя проблясването на кристал на висящия й колан.

— Шадикшарам — промърмори Нищо.

През цялото време е бил прав. Тя беше изминала целия този път. И въпреки че Ярви не я чу да казва каквото и да било, въпреки че оттук не можеше да види лицето й, знаеше, че на него е изписана решителност, че няма да се откаже.

Никога.