Джо Абъркромби
Полукрал (21)

По-добрите мъже

— Гетландци са по-добрите мъже — изграчи запъхтян Нищо. — Бият се като един. Ти пазиш с щита си този до теб, а той теб с неговия.

— Гетландци? Пфу! — избълва облак пара Рълф, докато изкачваше запъхтян склона зад Сюмаел. — Стадо проклети блеещи овце, подкарани към касапина! А като този до теб падне, тогава какво? Тровенландци имат огън в сърцата!

Спореха така през целия ден. Лъкът или мечът е по-силното оръжие. Дали Хеменхолм е на юг от остров Гренмер. Боядисаното или омасленото дърво се радва на повече обич от майка Море и следователно е по-добро за направата на кораб. Ярви не знаеше откъде намираха сили да спорят. Той едва успяваше да си поеме дъх.

— Тровенландци? — изграчи на свой ред Нищо. — Пфу! А когато огънят угасне, тогава какво?

Първоначално всеки излагаше аргументите си, после започнаха да се повтарят, само че по-настоятелно, и накрая спорът им се превърна в най-обикновено съревнование по презрително ръмжене. От това, което Ярви беше чул от напускането на „Южен вятър“ до момента, никой от двамата не беше готов да приеме и частица от мнението на другия.

Бяха минали три дни, откакто свършиха храната, и гладът се беше наместил в стомаха му като огромна болезнена бездна, която поглъщаше безследно всякаква надежда. Когато сутринта размота парчетата корабно платно от ръцете си, едва ги позна — бяха едновременно сбръчкани и подути. Пръстите му бяха придобили восъчен цвят, бяха изтръпнали и всеки допир предизвикваше бодежи. Вече дори бузите на Джоуд бяха хлътнали. Анкран куцаше. Опитваше се да го крие, но безуспешно. От гърдите на Рълф излизаше такова хриптене, че Ярви мижеше при всеки негов дъх. Рунтавите вежди на Нищо бяха побелели от скреж. Устните на Сюмаел ставаха все по-бледи и здраво стиснати с всяка миля.

Заслушан в проклетия безкраен спор, Ярви не можеше да мисли за друго, освен за това кой ще бъде първият умрял.

— Гетландци знаят що е то дисциплина — нареждаше монотонно Нищо. — Гетландци са…

Той млъкна като попарен, когато прехвърли билото. Всички заковаха на място. Пред очите им се простираше гора, във всички посоки, а краят й се губеше в далечината, забулен в пелената на падащия сняг.

— Дървета? — прошепна Сюмаел, невярваща на очите си.

— Гората може да означава храна — каза Ярви.

— Гората може да означава огън — добави Анкран.

В следващия миг шестимата препускаха надолу по склона и крещяха като деца. Ярви се спъна, претърколи се сред облак сняг, скочи на крака и продължи да тича. Влетяха сред ниските дървета по края на гората и продължиха напред, докато не се озоваха заобиколени от гигантски борове и ели, чиито стволове Ярви не можеше да обгърне с две ръце. Приличаха на могъщи колони на свято място, в което бяха влезли неканени.

Препускането премина в подтичване, после в предпазливо пристъпяне. От редките клони не се посипаха плодове. Никой елен не изскочи иззад дърветата да се наниже на меча на Нищо. Малкото съчки, които намериха на земята, бяха гнили и подгизнали от вода. Под снега земята представляваше гъста плетеница от коренища и трупани с години гниещи борови иглички.

Смехът им заглъхна и в гората стана тихо, ужасно тихо, не се чуваше дори чуруликането на птичка.

— Богове — прошепна Анкран. — Тук или навън — все същата работа.

Ярви се завтече до един от стволовете и откърти с трепереща ръка парче полузамръзнала гъба.

— Какво намери? — Гласът на Джоуд беше изтънял от вълнение.

— Нищо. — Ярви хвърли парчето настрана. — Тези не стават за ядене.

Снежинките продължиха да се трупат по раменете му, но сега на тях отчаянието тегнеше още по-тежко отпреди.

— Огън, това ни трябва — продължи той, в отчаян опит да вдъхне живот на угасващите искрици надежда.

Огънят ще ги стопли, ще повдигне духа им, ще ги сближи и ще им даде сили да продължат. Докъде щяха да стигнат, не смееше да мисли. Стъпка по стъпка или както казваше Джоуд — загребване по загребване.

— За огън трябва сухо дърво — каза Анкран. — Дали един кухненски чирак знае къде да го намери?

— Знам откъде се купува в Торлби — сопна се Ярви.

Ако трябваше да бъде честен, дори това не знаеше. За това имаха роби.

— По-високо ще е по-сухо. — Сюмаел хукна нанякъде и Ярви тръгна след нея. Изпързаля се надолу по нисък склон на плитка падина сред дърветата, покрита с чист, непокътнат сняг. — Може би там горе, от другата страна…

Тя забърза през дъното на браздата, разсичаща гората като белег на рана, и Ярви последва стъпките й в снега. Богове, колко беше уморен. Едва движеше крака. Имаше нещо странно в земята тук — плоска, твърда, прозираща тук-там през тънката снежна покривка на черни петна. При следващата стъпка на Сюмаел се чу странно скърцане.

Тя замръзна на място и сведе поглед в краката си.

— Стой! — Нищо стоеше на върха на склона зад тях, обгърнал с една ръка ствола на дърво, стиснал в другата меча си. — Това е река!

Ярви погледна в краката си и усети как всяко косъмче по тялото му настръхва. Ледът пукна, изскърца и се размърда под стъпалата му, а когато Сюмаел се обърна и се вторачи в него с широко облещени очи, издаде протяжен стон. Деляха ги само крачка-две.

Ярви преглътна тежко, но не посмя да си поеме дъх дори. Протегна бавно ръка към Сюмаел.

— Стъпвай много внимателно — прошепна.

Тя направи крачка към него и в следващия миг, без да успее да извика дори, потъна в леда.

Ярви замръзна на място.

Цялото му тяло потрепери от напрежение, сякаш всеки момент щеше да скочи напред.

Простена от безсилие, но се удържа да не го направи. Свлече се на четири крака и пропълзя до мястото, където изчезна Сюмаел. Видя черна вода, плуващи парчета лед, но нито следа от нея. Извърна се през рамо и видя Джоуд да тича надолу по склона сред облак сняг.

— Стой! — изкрещя му. — Прекалено тежък си!

Стори му се, че забеляза движение под леда, допълзя до мястото, просна се по корем и отрина снега, но колкото и да се взираше, не видя нищо освен черна вода и балончета въздух.

Анкран дотича до реката, но още при първата му стъпка върху леда той простена и Анкран се закова намясто и разпери ръце да запази равновесие. Нищо тичаше с огромни крачки през снега надолу по течението към оголено от снега петно лед в средата на реката, от което стърчаха остри назъбени скали.

Ужасяващата тишина се проточи.

— Къде е? — изкрещя Ярви.

Рълф се беше вторачил в него от брега, зяпнал с уста.

Колко дълго може да издържи човек без въздух? Със сигурност не толкова дълго.

Видя Нищо да прави няколко крачки от брега към средата на реката, където спря и вдигна над главата си меча, насочен с върха право надолу.

— Луд ли си? — изпищя Ярви, но в момента, в който го направи, знаеше отговора.

Естествено, че беше.

Мечът полетя надолу и от леда право нагоре пръсна фонтан. Нищо се свлече на колене и бръкна със свободната си ръка във водата.

— Хванах я! — той измъкна Сюмаел от водата.

Тя висеше като парцал в ръката му и от дрехите й течаха струйки ледена вода, докато я влачеше към брега, където чакаха Рълф и Джоуд.

— Диша ли? — изкрещя Ярви, докато пълзеше на четири крака към брега — не смееше да се изправи, за да не я последва във водата.

— Как мога да знам? — попита Джоуд и коленичи до нея.

— Доближи си бузата до устните й!

— Не мисля!

— Вдигни й краката!

Ярви се изправи от леда и затича към тях по брега.

— Какво?

— Обърни я с главата надолу!

Джоуд се подчини без повече въпроси, хвана Сюмаел за глезените и я вдигна нагоре. Отпуснатата й глава се люшна настрани в снега. Ярви дотича до нея, бръкна с два пръста в устата й и ги натика в гърлото й.

— Хайде! — изръмжа той и натисна. — Хайде!

Беше видял майка Гундринг да прави това, когато едно момче падна във вира на мелницата.

Момчето умря.

Сюмаел не помръдваше. Беше леденостудена като мъртвец и Ярви изсъска през зъби накуп всичките молитви, които му дойдоха наум, дори не знаеше към кого ги отправяше.

Усети ръката на Нищо на рамото си:

— Смъртта чака всички ни.

Ярви се отърси от ръката му и натика още по-здраво пръсти в гърлото на Сюмаел:

— Хайде!

Изведнъж като ощипано в съня си дете тя подскочи и изкашля малко вода. Успя да поеме глътка въздух, задави се и повърна още вода.

— Богове! — каза Рълф и отстъпи стъписан заднешком.

Ярви остана не по-малко изненадан от него. Със сигурност не беше предполагал, че някога ще се радва така, когато някой повърне в ръката му.

— Ще ме пуснеш ли вече? — изграчи Сюмаел и извъртя нагоре очи към Джоуд.

Той я пусна и тя се сви на кълбо в снега. Задърпа нашийника се, задави се в кашлица, изплю още вода и започна да трепери като лист.

Рълф се беше облещил така, сякаш виждаше чудо.

— Ти си магьосник! — каза той.

— Или пастор — промърмори под нос Анкран.

Ярви не смяташе да ги оставя да дълбаят с пръст в раната:

— Трябва да я стоплим.

Мъчиха се с всички сили да запалят огън с малък кремък и откъснати от стволовете на боровете парчета мъх, но те бяха мокри и искрите угасваха на мига. Опитваха отново и отново, един по един, докато Сюмаел гледаше втренчено с трескави очи и не спираше да трепери. В един момент се тресеше така, че дрехите й шляпаха.

Джоуд, който някога беше палил пещта всяка сутрин, не можа да направи нищо. Рълф, който във вятър и проливен дъжд беше палил села и ферми по бреговете на Разбито море, също не успя. Дори Ярви направи напразен опит — сакатата му ръка се суети с кремъка, докато пръстите му не прокървиха — под съпровода на Анкран, който мълвеше под нос молитви към Той-който-разпалва-пламъците.

Очевидно боговете бяха приключили за днес с творението на чудеса.

— Можем ли да изкопаем подслон? — попита Джоуд, докато се надигаше на крака. — Също като в бурята?

— Няма достатъчно сняг — отвърна Ярви.

— Заслон от клони тогава?

— Прекалено много сняг.

— Не трябва да спираме. — Сюмаел се изправи рязко и огромното палто на Рълф се свлече от раменете й. — Прекалено горещо е. — Тя размота парчетата платно от ръцете си и те се провесиха надолу от ръкавите, разтвори ризата на гърдите си и задърпа нашийника. — Този шал стяга. — Направи няколко несигурни крачки и се просна по очи на земята. — Не трябва да спираме — смотолеви отново, заровила лице в снега.

Джоуд я претърколи внимателно по гръб, надигна я и я обви нежно с ръка.

— Татко няма да чака вечно — прошепна тя и от посинелите й устни излезе облаче пара.

— Студът е влязъл в главата й.

Ярви постави длан върху влажната й кожа и видя, че ръката му трепери. Може и да я беше спасил от удавяне, но без храна и топлина зимата щеше да я отведе до Последната врата. Не можеше да понесе мисълта за това. Какво щяха да правят без нея?

Какво щеше да прави той без нея?

— Направи нещо! — изсъска Рълф и стисна силно ръката на Ярви.

Но какво? Ярви прехапа напукани устни и се вторачи в дърветата, сякаш отговорът щеше да изскочи оттам.

„Винаги има начин.“

Остана за момент така, после се отскубна от ръката на Рълф и изтича до едно от дърветата, размотавайки пътьом вълненото парче от ръката си. Отскубна с два пръста червеникавото снопче от кората и когато го погледна отблизо, угасналите въглени на надеждата се разгоряха с пълна сила.

— Въ̀лна — промърмори Анкран и отскубна друго снопче от съседното дърво. — Оттук са минали овце.

Рълф го грабна от ръката му:

— Искаш да кажеш, били са прекарани оттук?

— На юг — каза Ярви.

— Откъде знаеш?

— Мъхът расте на завет, по западна страна на дърветата.

— Овцете означават топлина — каза Рълф.

— Овцете означават храна — добави Джоуд.

Ярви не каза първото, което му дойде наум, а именно, че овцете също така означават хора, а хората може да са враждебно настроени. Но за да избира, човек трябва да има повече от един изход.

— Аз ще остана с нея — каза Анкран. — Вие доведете помощ, ако можете.

— Не — каза Джоуд. — Тръгваме заедно. Другари по гребло.

— Кой ще я носи?

Джоуд сви рамене:

— Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.

И той подпъхна ръце под тялото й. Докато я вдигаше, лицето му се изкриви в гримаса от напрежението, той залитна леко, но изправи гръб, вдигна глава, а нейната намести удобно на рамото си и без да каже и дума повече, закрачи на юг. Сюмаел не тежеше много, но въпреки това, след толкова дни на студ, глад и умора, в очите на Ярви това беше истински подвиг.

— Живял съм достатъчно дълго — промърмори Рълф, загледан в гърба на Джоуд, — но не мога да кажа, че някога съм виждал нещо по-впечатляващо.

— Нито пък аз — каза Ярви, скочи на крака и забърза след тях.

Можеше ли да се оплаква от нещо в момента, можеше ли да изпитва съмнение или колебание? Как би могъл след такъв урок по сила и човещина?

Кой би могъл?