Джо Абъркромби
Полукрал (2)

Дълг

Въобще не изглеждаха мъртви. Просто много бледи, положени по гръб върху хладните каменни плочи, в хладната стая, покрити до подмишниците с плащаници, върху които лъщяха извадени от ножниците мечовете им. Ярви имаше чувството, че всеки момент устните на брат му ще потрепнат и той ще се събуди. Че баща му ще отвори очи и погледът му, изпълнен с обичайното презрение, ще срещне неговия. Но това не стана. Това никога повече нямаше да стане.

Смърт беше отворил пред тях Последната врата, а от нея досега никой не се беше върнал.

— Как е станало?

Чу Ярви гласа на майка си откъм вратата. Както винаги, дори не потрепваше.

— Предателство, кралице моя — промърмори чичо Одем.

— Вече не съм кралица.

— Разбира се… съжалявам, Лейтлин.

Ярви протегна ръка и докосна леко рамото на баща си. Толкова студено. Замисли се кога последно го беше докосвал. Беше ли го докосвал някога въобще? Добре помнеше последния път, когато размениха нещо повече от дума. Беше преди месеци.

„Мъжът размахва коса и бойна секира — беше казал тогава баща му. — Мъжът тегли рало в полето и стяга възел на палубата. Но преди всичко мъжът удържа мястото си в бойния ред. Той стои рамо до рамо с онзи до него. Що за мъж е този, който не може да направи това?“

„Не съм искал половин ръка“, беше отвърнал Ярви, хванат в капана, в който така често се озоваваше — прикован натясно между срама и гнева.

„А аз не съм искал половин син.“

И сега крал Утрик беше мъртъв и кралската корона, набързо стеснена, тежеше на главата на Ярви. Прекалено тежък товар за такъв най-обикновен тънък златен обръч.

— Попитах как са загинали? — проговори отново майка му.

— Отиваха да преговарят за мир с Гром-гил-Горм.

— Не може да има мир с проклетите ванстерландци — разнесе се плътният боботещ глас на Хюрик, избрания щит на майка му.

— Трябва да бъдат отмъстени — каза майката на Ярви.

Чичо му се опита да укроти страстите:

— Разбира се, но първо е време за траур. Освен това върховният крал забрани открита война, докато не…

— Мъст! — Гласът й разцепи тишината, по-остър от бръснач. — Светкавична и изпепеляваща.

Погледът на Ярви се премести към трупа на брат му. Искаш бързина и жар, ето ги, той е всичко това, беше всичко това. Масивна челюст, дебел врат и наченки на тъмна като на баща им брада. Пълна противоположност на Ярви. Брат му го обичаше, поне така предполагаше. Странна, грубиянска и изпълнена със синини любов, където братското потупване по бузата се доближаваше силно до шамар. Любов, която човек изпитва към нещо значително по-нисше от него.

— Мъст — изръмжа Хюрик. — Ванстерландци трябва да си платят.

— Забрави проклетите ванстерландци — каза майка му. — Заради собствените си хора сме длъжни да го направим. Те трябва да видят, че новият крал има желязо в жилите. И чак тогава, когато са преклонили глави и са застанали удобно на колене, тогава, ако щеш, накарай майка Море да прелее от сълзите ти.

Чичо му въздъхна тежко:

— Така да бъде, мъст. Но той готов ли е, Лейтлин? Момчето не е боец…

— Той трябва да се бие, готов или не! — отсече майка му. Ярви беше свикнал хората да говорят за него в присъствието му така, все едно не беше просто сакат, но и глух. Очевидно изненадващото му издигане на власт не беше в състояние да промени старите навици. — Подготви нападението.

— Къде ще ги ударим? — попита Хюрик.

— Няма значение, важно е само че ще ги ударим. Остави ни насаме.

Ярви чу вратата да се затваря, после тихите стъпки на майка си по студения под.

— Престани да плачеш.

Едва в този момент Ярви осъзна, че очите му се бяха налели със сълзи. Изтри ги засрамен и подсмръкна. Засрамен, вечно засрамен.

Тя стисна раменете му:

— Застани изправен, Ярви.

— Съжалявам — извини се той, изпъна гръб и опита да изпъчи гърди, както би направил брат му.

Извиняваше се, вечно се извиняваше.

— Сега си крал. — Тя оправи изкривената закопчалка на наметалото му и опита да приглади светлорусата му коса — късо подстригана, но все така непокорно щръкнала във всички посоки. Постави хладни пръсти на бузата му. — Повече никога не се извинявай. Сега трябва да препашеш меча на баща си и да поведеш нападението срещу Ванстерланд.

Ярви преглътна тежко. Мисълта за участие в нападение винаги го изпълваше с ужас. А да предвожда такова?

Одем явно беше забелязал ужаса в погледа му.

— Аз ще съм рамо до рамо с теб в редицата, кралю мой, щитът ми ще е винаги изправен пред теб. С каквото мога да ти помогна, ще го направя.

— Приеми благодарностите ми — смотолеви Ярви.

Всичко, което искаше в момента, бе да отиде в Скекенхаус, където да положи изпита за пастор, и после да седи в сянката и никога да не излиза напред, в светлото. Но тези му мечти бяха станали на прах. Като зле забъркана вар надеждите му бяха обречени да се изронят.

— Трябва да накараш Гром-гил-Горм да си плати за стореното — каза майка му. — А след това да се ожениш за братовчедка си.

Невярващ на ушите си, Ярви се вторачи в стоманеносивите й очи. Гледаше я от долу нагоре, защото тя все още беше малко по-висока от него.

— Какво?

Лекият допир изчезна и пръстите й стиснаха здраво брадичката му.

— Чуй ме, Ярви, добре ме чуй. Сега си крал. Това може и да не е каквото и двамата с теб сме искали, но това е всичко, с което разполагаме. Сега всичките ни надежди са в твои ръце и ти ги държиш застанал на ръба на пропаст. Нямаш уважението на хората. Имаш много малко съюзници. Длъжен си да сплотиш семейството ни, като се ожениш за дъщерята на Одем, Изриун, точно както щеше да направи брат ти. Уговорено е. Решено е.

Чичо Одем побърза да компенсира леда с топлина.

— Нищо не би ме зарадвало повече от това да стана твой баща по женитба, кралю мой, и да видя семействата ни свързани завинаги.

За чувствата на Изриун не стана дума, забеляза Ярви, нито за неговите.

— Но…

Веждите на майка му се сключиха. Очите й се присвиха. Беше виждал корави мъже, герои, да треперят под този поглед, а той със сигурност не беше герой.

— Аз бях сгодена за чичо ти Удил, за чиито умения с меча воините все още шептят от страхопочитание. За чичо ти Удил, който трябваше да стане крал. — Гласът й леко потрепери, сякаш думите й причиняваха болка. — Когато майка Море го погълна и хората вдигнаха празна погребална могила на брега, вместо за него аз се омъжих за баща ти. Аз загърбих чувствата си и изпълних дълга си. И ти ще направиш същото.

Ярви сведе поглед към мъртвото тяло на брат си и се замисли как успяваше тя да запази хладнокръвие и да крои планове за бъдещето, когато труповете на съпруга и сина й лежаха само на ръка разстояние.

— Нима няма да пророниш и сълза за тях?

Лицето й внезапно се сгърчи в спазъм и всичката красотата от него изчезна. Устните й се изкривиха и оголиха зъби, клепачите се стиснаха и жилите на шията й изскочиха. После тя пое разтреперана дъх, приглади на място един златист кичур коса и само след миг отново беше както преди.

— Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.

След този „кралски“ подарък тя се обърна и излезе от стаята.

Ярви стисна гневно юмруци. Естествено, успя само наполовина — палецът на сакатата му ръка просто се притисна в кривото чуканче на единствения пръст.

— Благодаря за окураженията, майко.

Ядосан, вечно ядосан. И винаги чак след като вече няма полза от гняв. Чу зад себе си тихите стъпки на чичо си.

— Знаеш, че майка ти те обича — прошепна той, сякаш говореше на плашливо жребче.

— Знам ли?

— Но сега тя трябва да е силна. За теб. За земята ни. За баща ти.

Ярви отмести очи от лицето на баща си и ги спря на това на чичо си. Толкова еднакви и същевременно така различни.

— Благодаря на боговете, че те има — каза той и думите заседнаха в гърлото му.

Поне един човек в това семейство го беше грижа за него.

— Съжалявам, Ярви. Наистина. — Одем сложи ръка на рамото му и в очите му имаше сълзи. — Но Лейтлин е права. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Трябва да загърбим чувствата си.

Ярви пое дълбоко дъх:

— Знам.

Неговите чувства бяха загърбени откакто се помнеше.