Джо Абъркромби
Полукрал (15)

Грозни малки тайни

Каютата на Шадикшарам беше тясна и също толкова безвкусно обзаведена като дрехите й. Трите тесни прозорчета не успяваха да се преборят с мрака, а окачените на гредите на тавана големи и малки торби хвърляха сенки навсякъде. Леглото й, купчина от чаршафи, кожи и лекьосани възглавници, заемаше по-голямата част от пода. Останалата бе заета от огромен, обкован с желязо сандък. В ъглите се търкаляха празни бутилки. Миришеше на катран, сол, застояла пот и вкиснало вино. И въпреки това в сравнение с мястото, където живееше в момента Ярви — ако това въобще можеше да се нарече живот, — тя бе самото олицетворение на лукса.

— Кръпката няма да изкара дълго — казваше Сюмаел. — Трябва да се върнем в Скекенхаус.

— Хубавото на Разбито море е, че е кръгло. — Шадикшарам описа с бутилката кръг във въздуха. — В която и посока да тръгнем, все ще стигнем в Скекенхаус. Сюмаел примига озадачена:

— Да, но в единия случай за дни, а в другия за месеци!

— Ти ще се оправиш някак, винаги успяваш. Най-върлият враг на моряка е морето, счупено или не, дървото плава, нали така? Какво толкова трудно? Продължаваме. — Погледът й се насочи към Ярви, който в този момент влизаше приведен под горния праг на ниската врата. — Ааа, моят емисар! Съдейки по това, че все още сме с кожи на гърбовете, вярвам, всичко е минало добре?

— Трябва да говоря с теб, капитане. — Ярви беше свел поглед към земята, както подобава на пастор, когато говори със своя крал. — Насаме.

— Хм. — Тя изпъчи напред долната си устна и прокара по нея пръсти като музикант по струните на арфа. — Винаги съм заинтригувана от искането за частна аудиенция от мъж, пък било то прекалено млад, сакат и толкова непривлекателен като теб. Връщай се към дъските и кълчищата, Сюмаел, искам до сутринта да сме на вода.

Слепоочието и челюстта на Сюмаел заиграха, когато тя стисна яростно зъби:

— На вода или под вода — чу я Ярви да сумти под нос, когато го избута с рамо на път към вратата.

— Е? — Шадикшарам отпи голяма глътка и дъното на бутилката й изтрака, докато я слагаше на пода.

— Поисках от шенд правото на гостоприемство, капитане. Според традициите си те не могат да го откажат на никого, дори на непознат, стига да го поиска както подобава.

— Хитро — каза Шадикшарам и започна да събира черни и посивели кичури коса в шепите си.

— После преговарях за нещата, които ни трябват, и успях да се спазаря за отлична цена според мен.

— Още по-хитро — отвърна тя, докато намотаваше косата си в обичайната плетеница от кичури.

Сега обаче идваше моментът за истинската хитрост.

— Боя се обаче, че ти, капитане, няма да намериш сделката за така добра.

Очите й се присвиха леко.

— И защо така?

— Твоят отговорник за склада и твоят главен надзирател си прибраха дял от печалбата ти.

Шадикшарам замълча и започна бавно и внимателно да забива една по една иглите за коса в плетеницата от кичури. Лицето й остана непроменено, но Ярви изведнъж изпита усещането, че стои на ръба на бездънна пропаст.

— Така направиха, значи? — отвърна накрая тя.

Беше очаквал всичко друго, но не и пълна липса на реакция. Възможно ли е да е знаела през цялото време, но просто да не я е грижа? Ще го върне ли сега обратно на греблото? Ще разберат ли Триг и Анкран, че ги е издал? Ярви облиза бавно устни. Знаеше, че стои върху ужасяващо тънък лед, но не му оставаше друго, освен да продължи започнатото с надеждата да се добере някак до твърда земя.

— И не за пръв път — изграчи пресипнало.

— Нима?

— Във Вулсгард им даде достатъчно пари за здрави и силни гребци, но те ти доведоха най-евтиното измежду човешките отрепки, които успяха да намерят, измежду тях — мен. Предполагам, си получила обратно малък остатък от парите.

— Смехотворно малък. — Шадикшарам вдигна бутилката с два пръста за гърлото и отпи голяма глътка. — Но започвам да се чудя дали въпреки това не съм излязла на печалба с теб.

Ярви едва се сдържа да не избълва всичко на един дъх, но знаеше, че трябва да говори бавно, сдържано, както подобава на добър пастор.

— И двата пъти се договаряха на халийн, мислейки, че никой няма да ги разбере. Но аз говоря и този език.

— И пееш на него, нека позная. За роб имаш прекалено много таланти.

Добрият пастор никога не трябва да позволява да му бъде зададен въпрос, чийто отговор не знае, затова Ярви беше готов с поредната лъжа:

— Майка ми беше пастор.

— Поясът на пастора трябва да е винаги завързан. — Шадикшарам пое шумно дъх през стиснатите си зъби. — Ау, грозни малки тайни.

— Светът е пълен с тях.

— Така е, момчето ми, така е.

— Тя ме научи на езици, на числа, да познавам растенията и още куп неща. Неща, които могат да са ти от полза, капитане.

— Полезно дете си, спор няма. Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого, но само от една, за да го наръга в гръб, права ли съм? Анкран! — провикна се напевно тя към отворената врата. — Анкран, капитанът ти иска да си поприказва с теб!

Ярви чу шума от стъпките на Анкран, но колкото и забързано да бе тупкането им, не можеше да се сравнява с думкането на сърцето му.

— Проверявах склада, капитане, една брадвичка липсва… — Докато влизаше приведен, той забеляза Ярви и на лицето му се изписа изненада, която бързо се смени с подозрение, но накрая се усмихна простодушно. — Да ти донеса ли още вино…

— Никога повече. — В каютата настана зловеща тишина. Капитанът се усмихваше, но очите й горяха с особен блясък. Кръвта постепенно се отдръпваше от лицето на Анкран, а тази в слепоочията на Ярви бушуваше като река. — От Триг очаквам да ме измами. Той е свободен човек и има лични интереси. Но от теб? Да ме краде нещо, което притежавам? — Тя пресуши бутилката, изсмука и последната капка и я претегли лениво в ръка. — Разбираш ме, нали, срамота е.

Тънките устни на отговорника за склада се изкривиха:

— Той лъже, капитане!

— Лъжите му обаче се доближават прекалено много до подозренията ми.

— Всичко това е лъ…

Стана толкова бързо, че Ярви не видя движението, просто чу глухия удар, когато Шадикшарам фрасна Анкран с дъното на бутилката. Той изпъшка, стовари се по гръб на пода и остана да лежи, мигайки към тавана. По лицето му потече кръв. Тя пристъпи напред, вдигна крак над главата му и бавно, много спокойно и съсредоточено, започна да го стоварва върху лицето му.

— Да ме мамиш? — изсъска през зъби тя и токът на ботуша й разцепи бузата на Анкран.

— Да крадеш от мен? — Подметката приплеска носа му настрани.

— Да ме правиш на глупачка?

Ярви извърна поглед към ъгъла на каютата. Противното хрущене накара дъха му да секне.

— След всичко… което… направих за теб?

Шадикшарам клекна до Анкран, подпря лакти на коленете си и провеси китки. Вирна брадичка и издуха рязко един кичур коса от лицето си.

— За пореден път съм отвратена от човешката низост.

— Жена ми — прошепна Анкран и Ярви не се сдържа и извърна обратно очи към съсипаното му лице. На устните му се изду кървав балон. — Жена ми… и синът ми.

— Какво за тях? — отвърна сопнато Шадикшарам, свъси вежди при вида на няколко капки кръв по опакото на ръката си и я избърса в дрехите на Анкран.

— Търговецът на плът… от когото ме купи… в Торлби — изхриптя Анкран. — Йоверфел. Той ги държи. — Разкашля се и избута с върха на езика си парче зъб. — Каза, че ще са в безопасност… стига да му изплатя цената им… всеки път, когато минаваме оттам. Ако спра да плащам…

Ярви усети коленете си да омекват. Имаше чувството, че всеки момент ще се свлече на земята. Сега разбираше за какво му бяха на Анкран парите.

Шадикшарам просто сви рамене:

— Мен това какво ме касае? — Зарови пръсти в косата на Анкран, изви главата му настрани и извади нож от колана си.

— Чакай! — извика Ярви.

Капитанът извърна рязко глава:

— Нима? Сигурен ли си?

Ярви събра колкото сили му бяха останали и успя да докара нещо като усмивка:

— Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш?

Шадикшарам се вторачи изпитателно в него и за момент Ярви се зачуди дали просто няма да убие и двама им, но тогава тя избухна в смях и свали ножа.

— Кълна се. Някой ден това мое добро сърце ще ме довърши. Триг!

Когато влезе, главният надзирател се стъписа, пък макар и само за миг, при вида на кървавата пихтия, която представляваше лицето на Анкран.

— Оказва се, че отговорникът за склада ми е крал от мен — обяви капитанът.

Триг изгледа навъсено Анкран, после капитана и накрая погледът му се спря върху лицето на Ярви:

— Някои хора мислят само за себе си.

— А аз смятах, че сме едно голямо задружно семейство. — Капитанът се изправи и изтупа колене. — Имаме нов отговорник за склада. Намери му по-добър нашийник. — Тя преобърна с ботуш тялото на Анкран към вратата. — А това тук окови на греблото на Джоуд.

— Разбрано, капитане. — Триг подхвана Анкран под мишница, извлече го навън и затръшна с крак вратата.

— Виждаш колко съм милостива — каза ведро Шадикшарам, подчертавайки думите си с жест на опръсканата си с кръв ръка, в която все още държеше ножа. — Това мое великодушие ми е огромен недостатък.

— Великодушието е качество, присъщо на великия — отвърна сподавено Ярви.

— Нали? — грейна Шадикшарам. — Но колкото и да съм велика… смея да твърдя, че Анкран изразходва всичката ми милост за тази година. — Тя преметна дългата си ръка през рамото на Ярви, пъхна палец в нашийника му и го притегли към себе си, толкова близко, че долови винения й дъх, когато прошепна в ухото му. — Ако още един отговорник за склада предаде доверието ми… — Тя не довърши, но мълчанието й бе по-красноречиво от които и да било думи.

— С мен няма за какво да се тревожиш, капитане. — Ярви извърна глава и я погледна право в очите, които от толкова близо се сливаха в едно. — Аз нямам жена и деца, които да ме отвличат от работата ми. — „Само чичо, когото трябва да убия, дъщеря му, за която да се оженя, и трона на Гетланд, който да си върна“, помисли си Ярви, но вместо това каза: — Аз съм твоят човек, мъж на място.

— Мъж е силно казано, но иначе нямам възражения! — Тя бавно избърса в ризата на Ярви едната страна на острието на ножа си, обърна го и повтори с другата. — А сега изприпкай в склада, мой едноръки пасторе, хубавичко се разтършувай и намери къде Анкран е скрил парите ми, после ми донеси вино! И, хей, усмихни се, момче! — Шадикшарам свали златна верижка от шията си и я окачи на една от високите колони в четирите края на леглото си. На нея висеше ключ. Ключът за веригите на гребците. — Обичам приятелите си усмихнати и враговете си мъртви! — Разпери ръце, размърда чевръсто пръстите на двете си ръце и се просна по гръб върху кожите на леглото. — Днешният ден не започна никак обещаващо — тя се вторачи замислено в тавана, — но накрая всеки получи каквото искаше.

„С изключение може би на Анкран, да не говорим за жена му и детето му“, помисли си на излизане Ярви, но не счете за уместно да я поправя.